Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (25)

Глава 24

Десетки увъртания и оправдания минаха на бърза скорост през главата й. Правдоподобни увъртания и разумни оправдания.

Беше напълно убедена, че мъжът, който стоеше насреща й, щеше да ги отхвърли с един-единствен замах като рой жалки мушици. И все пак, ако се съдеше по небрежния начин, по който се бе подпрял на вратата, може би имаше някакъв малък шанс.

— Искам да сверя някои данни с Хейдън.

— Сериозно? И колко пъти си чувствала нуждата да свериш някои данни с Хейдън, откакто намерихме „Изабела“?

— Това е първият… — озъби се тя и инстинктивно се дръпна, когато Матю пристъпи към нея. Не бавното и овладяно движение я изплаши. А дивият гняв, който просветна в очите му. През всичкото време, откакто го познаваше, никога не бе виждала този гняв изцяло изпуснат от контрол.

— Дяволите да те вземат, Тейт, не ме лъжи!

— Не те лъжа. — Тя се притисна до стената, за първи път ужасена до дъното на душата си. Осъзна, че той е в състояние да я нарани. Нещо в очите му й подсказа, че би искал да го направи. — Матю, недей!

— Недей какво? Да не ти казвам, че лъжеш, така ли, измамна кучка такава? — Не искаше да я нарани, но се страхуваше, че ще го направи, ако оставеше последната нишка, на която се крепеше самоконтролът му, да се скъса. Затова залепи с плясък ръце от двете страни на главата й. — Той кога се добра до теб?

— Не знам за какво говориш. — Тя едва успя да преглътне, толкова пресъхнало беше гърлото й. — Просто исках да помоля Хейдън… — Обяснението й завърши с хленч, когато той я хвана за челюстта и стисна.

— Не ме лъжи — каза той, изричайки бавно и ясно всяка отделна дума. — Чух те. Ако не те бях чул със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, че си поела по този път. Защо, Тейт? Заради парите, заради престижа, заради повишението? Заради оня скапан музей с твоето име над главния вход?

— Не, Матю, моля те… — Тя затвори очи и зачака удара, когато ръката му се впи като менгеме в плътта й.

— Какво беше онова, което с такова нетърпение искаше да предадеш на Вандайк? Къде е той, Тейт? Изчаква на безопасно разстояние, докато разработим „Изабела“? А после с твоя помощ ще се появи на сцената и ще заграби всичко, за което сме се трудили?

Очите й плуваха в безполезни, изплашени сълзи.

— Не знам къде е той. Кълна се. Не му помагам, Матю. Не предавам „Изабела“ в ръцете му.

— Тогава какво? Какво друго имаш, което да предадеш в ръцете му?

Зашеметена, тя се сви пред жаждата за насилие, изкривила лицето му.

— Не ме удряй, моля те! — Сълзи на страх и срам потекоха по бузите й. Унижена до дъното на душата си, тя се опита да потисне риданията, които напираха в гърлото й.

— Можеш да се изправиш пред лицето на акула, но не можеш да се изправиш пред самата себе си. — Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад. — Може пък да смяташ, че имаш да си връщаш, знам ли. Това не бих оспорил. Но никога не би ми хрумнало, че ще провалиш цялата експедиция само за да си отмъстиш на мен.

— Не съм… Не бих направила такова нещо.

— Какво се канеше да му съобщиш? — Тя отвори уста да каже нещо, после поклати глава. — Добре. Предай му следното от мен, любима. Ако се приближи на трийсет метра от моята яхта и от моята „Изабела“, да се смята за мъртъв. Запомни ли?

— Матю, моля те, изслушай ме.

— Не, ти слушай. Изпитвам дълбоко уважение към Рей и Марла. Знам, че става ли въпрос за теб, ти си им и слънцето, и луната. Заради тях ще запазим случилото се в тайна. Не искам аз да съм този, който ще им отвори очите за истинската ти същност. Така че ще трябва да измислиш някаква основателна причина защо се налага да напуснеш експедицията. Ще ги накараш да повярват, че трябва да се върнеш в университета или на „Номад“, или където и да било, но след двайсет и четири часа искам да си изчезнала оттук.

— Ще си тръгна. — Тя избърса страните си. — Само ме изслушай и ще си тръгна веднага щом Бък се върне с лодката.

— Нямаш какво да кажеш, което аз да искам да чуя. Можеш да смяташ, че добре си си свършила работата, Тейт. — Огънят си бе отишъл както от очите, така и от гласа му. Сега и двете бяха възвърнали злостната си студенина. — Върна ми го с лихвите.

— Знам какво е да те мразя. Не мога да понеса мисълта, че сега ти би ме намразил. — Би се хвърлила в краката му, когато той се обърна към вратата. Не гордостта я спря, а страхът, че дори и молбите не биха го разколебали. — Обичам те, Матю.

Това го спря, преряза го през гърдите.

— Това е номер, който можеше да мине допреди няколко часа. Свери си часовника, Червенушке.

— Не очаквам да ми повярваш. Просто имах нужда да го кажа. Не знам кое е правилното. — Тя стисна очи, за да не вижда суровото му, непоколебимо лице. — Мислех, че така е правилно. Беше ме страх. — Призова целия си кураж и отново отвори очи. — Грешила съм. Преди да си тръгнеш, преди за втори път да ме отпратиш, има нещо, което трябва да ти дам.

— Нямаш нищо, което все още да искам.

— Напротив, имам. — Тя си пое дъх. — Имам амулета. Ако дойдеш с мен в каютата ми, ще ти го дам.

Той бавно се завъртя, докато не застана с лице към нея.

— Що за глупости са това?

— „Проклятието на Анжелик“ е в каютата ми. — Немощен смях се изля през устните й. — Изглежда, действа.

Той се втурна напред и я сграбчи за лакътя.

— Покажи ми го!

Този път тя не захленчи, нито се оплака, въпреки че пръстите му се забиваха болезнено в плътта й. Пресякла границата, отвъд която нямаше сълзи, тя го поведе към каютата си. Щом влязоха вътре, Тейт отвори чекмеджето и извади амулета.

— Намерих го днес следобед, малко след като освободихме чинията с монограма. Просто си лежеше там, върху пясъка. Дори не го почистих — промърмори тя, потривайки с палец камъка по средата. — Нямаше признаци за калциране, нито напластявания. Все едно е лежал върху кадифе в някоя изложбена витрина. Странно, нали? Когато го взех, ми се стори, че усещам… е, предполагам, че в момента едва ли се интересуваш от номерата, които ни играе собственият ни мозък.

Тя вдигна глава и протегна ръце, между които се полюляваше колието.

— Онова, което искаше, е твое.

Той го взе. Проблясващо и искрящо, точно толкова зашеметяващо, колкото си бе представял. И топло, почти горещо. А може би неговите ръце бяха студени. Това, разбира се, не обясняваше внезапното присвиване в стомаха, нито странния образ на алчни пламъци, който завладя за секунда съзнанието му.

„Нерви — каза си той. — Нормално е човек да бъде нервен, когато току-що е открил съкровището на живота си.“

— Баща ми умря заради това. — Не се чу да изрича думите, дори не бе осъзнал мисълта, която ги бе родила.

— Знам. Страхувам се, че ти ще го последваш.

Той вдигна объркан глава. Беше ли казала нещо? Прозвуча повече като хленч, отколкото като думи.

— Нямаше да ми кажеш, че си го намерила.

— Да, нямаше да ти кажа. — Сега щеше да посрещне гнева му, омразата му, дори отвращението му. Но щеше да го накара да я изслуша. — Не знам какво ме накара да го скрия от теб. Нещо като че ли ме застави да го направя.

С несигурна крачка тя отиде до тоалетната масичка и надигна една бутилка с вода да разкваси горящото си гърло.

— Понечих да ти дам знак, но не го направих. Не можах. Скрих го в торбичката си и го донесох тук. Имах нужда да помисля.

— Да решиш колко би ти платил Вандайк за него?

Поредната хаплива забележка я нарани дълбоко. Тейт остави бутилката и се обърна. Очите й бяха натежали от мъка.

— Колкото и да съм те разочаровала, Матю, би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не говориш така.

— Знам само, че си амбициозна жена. А Вандайк превръща амбициите в действителност.

— Сигурна съм, че е така. И признавам, че докато седях тук сама с амулета, за няколко минути ме занимава мисълта какво бих могла да постигна, ако го притежавах. — Тя направи няколко крачки и застана пред малкия прозорец. — Трябва ли да бъда съвършена, за да съм приемлива за теб, Матю? Не ми ли е позволено да имам каквито и да било егоистични нужди?

— Със сигурност не ти е позволено да мамиш семейството и съдружниците си, по дяволите!

— Наистина трябва да си глупак, за да си помислиш, че бих могла да го направя. Но си прав за едно нещо — опитвах се да се свържа с Вандайк и да му кажа, че съм го намерила. Надявах се, че ще мога да си уредя среща с него и да му го дам.

— Спиш ли с него?

Въпросът беше толкова нелеп, толкова неочакван, че тя едва не се засмя.

— Не съм виждала Вандайк от осем години. Не съм говорила с него, камо ли да спя с него.

„Какъв е смисълът на всичко това? — чудеше се той. — Къде е логиката?“

— Но първото нещо, което си направила, след като си намерила това, е било да се свържеш с него.

— Не, първото нещо, което направих, бе да се тревожа за онова, което ти би му направил, ако амулетът попадне в ръцете ти. — Тя затвори очи и остави лекия бриз, който се провираше през прозореца, да гали лицето й. — Или по-лошо, какво той може да ти направи. И изпаднах в паника. Дори обмислях варианта да го хвърля във водата и да се преструвам, че никога не съм го намирала, но това нямаше да реши окончателно проблема. Реших, че ако го дам на Вандайк, като го помоля в замяна да ми обещае, че ще те остави на мира, това ще приключи въпроса веднъж завинаги. Не знаех, че още те обичам — каза тя, вперила неотклонно поглед в развълнуваното море. — Не го знаех, а когато го осъзнах, това май засили още повече паниката ми. Не искам да изпитвам такива чувства към теб, но знам, че никога няма да ги изпитвам към друг.

Благодарна, че очите й отново са сухи, тя се застави да се обърне към него.

— Май може да се каже, че съм си мислила, че ти спасявам живота, като съм направила онова, което е най-добре за теб. Звучи познато, нали? И беше точно толкова глупаво от моя страна да ти отнема правото на решение, колкото беше глупаво от твоя страна да отнемеш моето. — Тя вдигна ръце, после ги отпусна край тялото си. — Е, сега е твое, можеш да правиш всичко, което чувстваш, че трябва да се направи. Но не е необходимо аз да бъда свидетел. — Тя отвори вратата на гардеробчето и измъкна куфара си.

— Какво правиш?

— Събирам си багажа.

Той вдигна куфара и го запрати в другия край на каютата.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ми сервираш всичко това и просто да си заминеш?

— Да, така мисля. — Колко странно бе пълното спокойствие, което я бе обзело. Сякаш си бе проправила път през бурната периферия на ураган и се бе оказала сред плътния, застинал въздух в центъра му. — Също така смятам, че и двамата се нуждаем от време, за да се измъкнем от кашата, която забъркахме. — Тя понечи да мине покрай него, за да си вземе куфара, но той застана на пътя й. — Пусни ме да мина. Повече няма да позволя да ме нагрубяваш.

— Стига да не ми се наложи. — Той се обърна и заключи вратата на каютата. Беше крайно време да уредят нещата. — Първото нещо, за което трябва да се разберем, е това. — Той вдигна амулета, така че да улови светлината, която се пречупи в дъга от цветове. — Всички имаме дял в него, но моят залог е с най-голяма давност. Когато свърша с него, можеш да го вземеш.

— Ако все още си жив.

— Това си е мой проблем. — Той пусна колието в джоба си. — Извинявам се за нещата, които ти наговорих на мостика.

— Не ти искам извинение.

— Въпреки това го имаш. Трябваше да ти имам повече доверие. Доверието в хората не е една от силните ми страни, но трябва да е, когато става въпрос за теб. Изплаших те.

— Да, изплаши ме. Но си го бях заслужила. Да приемем, че сме квит и толкова.

— Не е дошло време за точката — промърмори той и постави ръка, този път нежно, върху рамото й.

— Да, май не е.

— Седни. — Тя го погледна напрегнато. — Няма да те нараня. Съжалявам, че го направих. Седни — повтори той. — Моля те.

— Не знам какво повече има да си кажем, Матю. — Но все пак седна и сплете пръсти в скута си. — Напълно разбирам реакцията ти на онова, което чу и видя.

— Чух те да казваш, че ме обичаш.

— Лош разчет на времето. За кой ли път — каза тя с нотка на уморен гняв.

Той седна до нея, но не я докосна.

— Преди осем години направих онова, което трябваше да направя. Постъпих правилно. Достатъчно неща съм оплескал, за да знам, кога съм успял да направя нещо като хората. Не исках да те повлека към дъното със себе си. Като те гледам сега, такава, каквато си, онова, което си постигнала в живота си, знам, че съм постъпил правилно.

— Няма смисъл да…

— Остави ме да довърша. Има някои неща, които не ти казах снощи. Може би не съм искал да ги призная пред теб. Когато започнах да работя, за да изплащам сметките, постоянно мислех за теб. Не правих почти нищо друго освен да работя, да плащам сметки и да мисля за теб. Будех се посред нощ и усещах липсата ти толкова силно, че ме болеше. След известно време положението стана толкова лошо, че вече нямах сили да изпитвам болка. — Отдал се на спомена, той се втренчи в ръцете си. — Повтарях си, че не е кой знае какво — два месеца с хубаво момиче на фона на целия ми живот. Вече не мислех много за теб. От време на време спомените ме сграбчваха за гърлото и разкъсваха вътрешностите ми. Но аз се отърсвах. Налагаше се. Състоянието на Бък беше по-лошо от всякога и аз ненавиждах всяка минута от работата, която вършех, за да изкарам някой и друг въшлив долар.

— Матю.

— Остави ме да довърша. Не е лесно да се разголваш по този начин. Когато отново те видях, раната в сърцето ми се отвори. Исках да върна онези години, а знаех, че не мога. Дори когато те вкарах в леглото си, раната не изчезна. Защото единственото, което наистина исках, бе да отговориш на любовта ми. Искам още един шанс. И искам ти да ми го дадеш. — Най-накрая той я погледна и я погали по бузата. — Може пък да успея да те убедя, че не е толкова лошо да си влюбена в мен.

Тя успя да извика на лицето си несигурна усмивка.

— Сигурно ще успееш. Вече започвам да чувствам известна благосклонност към тази идея.

— Първото нещо, което ще направя, е да ти кажа, че онова, което изпитвах към теб преди осем години, беше най-значимото нещо в живота ми. А то дори не се приближава към чувствата, които изпитвам сега.

Отново бе на прага на сълзите и по-отчаяно влюбена, отколкото бе смятала, че е възможно.

— Защо чак сега ми казваш всичко това?

— Бях сигурен, че ще ми се изсмееш в лицето. За бога, Тейт, не бях достатъчно добър за теб тогава. А и сега не съм по-добър.

— Не бил достатъчно добър — тихо каза тя. — И в какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл. Ти си умна, образована, имаш семейство. — Объркан от опита си да обясни необясними неща, той прокара пръсти през косата си. — Ти имаш… ами, класа.

За момент тя запази мълчание. Всичко в нея кипеше.

— Виж какво, Матю, прекалено изтощена съм, за да ти се ядосам, дори за нещо толкова нелепо като това. Въобще не съм подозирала, че точно ти може да имаш проблеми със самочувствието си.

— Не става въпрос за самочувствие. — Думите й го накараха да се почувства като последен глупак. — Просто ти изредих няколко факта. Аз съм ловец на потънали съкровища, който през повечето време няма пукната пара. Единствената ми собственост е яхтата, а дори и тя не е изцяло моя. От сегашното ни откритие в ръцете ми ще се изсипе истинско богатство, което най-вероятно ще профукам за една година.

Навярно щеше да въздъхне, ако не бе започнала да разбира.

— А аз съм учен с добре подплатен портфейл. Нямам яхта, но имам апартамент, който използвам рядко. Настоящото ни откритие ще ме направи известна и аз смятам да използвам този факт, наред с дела си от парите, за да затвърдя още малко репутацията си. От тези две кратки резюмета излиза, че нямаме почти нищо общо помежду си и че не съществува логично основание да поставим основата на една дългосрочна връзка. Искаш ли въпреки това да се пробваме?

— Както аз виждам нещата — каза след кратък размисъл той, — ти си достатъчно голяма и достатъчно умна, за да поемаш рискове. Така че, да, искам да се пробваме.

— Същото се отнася и до мен. Навремето бях сляпо влюбена в теб. Сега те виждам много по-ясно и те обичам повече. — Тя обхвана лицето му с ръце. — Сигурно сме луди, Ласитър. Обаче чувството е страхотно.

Той обърна глава и притисна устни към дланта й.

— Чувството е такова, каквото трябва да бъде. — Не помнеше кога за последен път се бе носил на крилете на радостта. Приближи я до себе си и заби нос в косата й. — Бях успял да те изхвърля от мислите си, Червенушке. Почти.

— Почти?

— Така и не забравих миризмата ти.

Тя се изкиска и се наведе назад, така че да вижда лицето му.

— Миризмата ми?

— Свежа. Хладна. Като на русалка. — Той допря устни до нейните и ги задържа там. — Кръстих я на теб.

Яхтата, осъзна тя. Яхтата, която беше построил със собствените си ръце.

— Матю, караш ме да се главозамайвам. — Доволна, тя се облегна на рамото му. Този път щяха да отплават към залеза. — По-добре да излезем на палубата преди някой да дойде да ни търси. Има нещо, което трябва да съобщим на останалата част от отбора.

— Практичната Тейт на вашите екрани. — Той разроши косата й. — А пък аз тъкмо се канех да те вкарам в леглото.

— Знам. — Радостни тръпки пробягаха по гръбнака й при мисълта, че е желана. — И това определено е нещо, което очаквам с нетърпение. Но засега… — Тя хвана ръката му и го задърпа към вратата. — Хареса ми как я заключи. Много мъжкарско беше.

— Мъжкарските работи май ти харесват.

— В малки и сладки дози.

Когато излязоха, тя го хвана под ръка и двамата се приближиха до парапета. Бързата мелодия по радиото на палубата на „Русалка“ и неуморните, забързани звуци от чука на майка й се чуваха ясно. Компресорът бучеше и стържеше упорито. Въздухът бе изпълнен със серния парфюм на подводните разкопки.

— Всички ще подскочат от вълнение и изненада, когато им покажеш амулета.

— Когато ние им го покажем — поправи я Матю.

— Не, той си е твой. Не мога да дам рационално обяснение на чувствата си по този въпрос, Матю — продължи тя, изпреварвайки протестите му. — Сигурно най-после започвам да приемам, че това занятие по принцип не почива на рационална основа. Нали сама усетих притеглянето на това колие, един вид страстта да го притежаваш. Когато го взех в ръцете си, бях в състояние наистина да видя, съвсем ясно — добави тя, обръщайки се към него, — всичко онова, което то може да ми донесе. Парите, несметното богатство, славата и уважението. Властта. Направо ме разтърсва мисълта, че под всичките ми възвишени мотиви за образование и знания искам точно тези неща.

— Излиза, че и ти си човек.

— Беше много силно — имам предвид желанието да го задържа, да го използвам, за да постигна собствените си цели.

— И какво те спря? Какво те накара да решиш, че е по-добре да го предадеш на Вандайк?

— Обичам те — каза простичко тя. — Бих направила всичко, за да те защитя. — Тя се усмихна криво. — Да ти звучи познато?

— Звучи ми така, сякаш е крайно време да започнем да си вярваме. Но това не променя факта, че ти намери амулета.

— Може би така е наредила съдбата, за да мога да ти го дам.

— Съдбата? — Той обхвана с ръка брадичката й. — И това от устата на един учен?

— Учен, който внимателно е чел Шекспир. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио…“ — Вперила очи в неговите, тя потисна тръпките, които пропълзяха по тялото й. — Сега е в твоите ръце, Матю. И решението е твое.

— И няма да има „ако ме обичаш, щеше да…“?

— Знам, че ме обичаш. Има жени, които за цял живот не са чули неща като тези, които ти ми каза преди малко. И поради тази причина ще се ожениш за мен.

Ръката му се смъкна от лицето й. Реакция, предизвикана от слабост в коленете, която извика на лицето й крива усмивка.

— Така ли?

— Точно така, по дяволите. Не би трябвало да е много трудно да се уредят необходимите документи на Нейвис. Убедена съм, че и двамата предпочитаме да не усложняваме нещата. Може да си спретнем една малка церемония тук, на яхтата.

Стомахът му се обърна, после се върна на мястото си.

— Всичко си измислила.

— На мен ми дай да измислям, Ласитър. — Изпълнена със самодоволство, тя сключи ръце около врата му. — Така, както аз виждам нещата, съм те притиснала в ъгъла, точно както на мен ми харесва. Този път няма да се измъкнеш.

— Предполагам, че е абсолютно безсмислено да споря по въпроса.

— Напълно — съгласи се тя и почти замърка, когато той плъзна ръката си около нея. — Най-добре се предай още сега.

— Любима, аз развях бялото знаме в момента, в който ти обърна хамака и аз тупнах на задника си. — Усмивката в очите му угасна. — Ти си ми талисманчето, Тейт — промърмори той. — Няма нещо, което да не мога да направя, ако ти си до мен.

Тя се гушна в прегръдката му и затвори очи. И се опита да не мисли за тежестта на проклятието, което той носеше в джоба си.

 

 

Екипите се събраха на палубата на „Русалка“ под изтъняващите лъчи на залязващото слънце. Седмиците, прекарани в лов на съкровища, се бяха оказали повече от доходоносни. Върху обширната предна палуба лежаха последните находки, отделени от попадналите сред тях отломки и камъни. Имаше секстанти и октанти, различна посуда, златен медальон с кичур коса под капачето.

Тейт правеше всичко възможно да не мисли за амулета, който все още беше у Матю, и отговаряше на въпросите относно двете порцеланови фигурки, които разглеждаше баща й.

— От династията Чин са — каза тя. — Наричат ги „Безсмъртни“, защото изобразяват свещени човешки персонажи от китайската теология. Общо са осем, а тези двете са чудесно запазени. Може да намерим останалите шест, ако комплектът е бил пълен. Не са включени в товарителницата.

— Ценни ли са? — обади се Лару.

— Много. Според мен трябва да помислим за прехвърлянето на по-ценните и по-крехките находки на някое по-сигурно място — каза Тейт, като съзнателно избягваше погледа на Матю. — Мисля, че освен това трябва да повикаме поне още един археолог. Имам нужда от квалифицирана помощ и от по-мощна апаратура, за да бъде изследването на ниво. А трябва да започнем и работа по консервирането на самата „Изабела“.

— Направим ли нещо такова, Вандайк моментално ще ни хване дирята — възрази Бък.

— Няма да има такава опасност, ако уведомим необходимите институции. Комитета по морска археология в Лондон и съответната институция в Щатите. Във всеки случай да го пазим в тайна е далеч по-опасно, отколкото ако го направим публично достояние. Стане ли всичко официално, за Вандайк, а и за всеки друг, ще е невъзможно да саботира експедицията ни.

— Не познаваш пиратите — каза мрачно Бък. — А правителството е най-големия пират от всички.

— По този въпрос съм съгласен с Бък. — Рей се загледа намръщен в китайските фигурки. — Не отричам, че сме морално задължени да споделим със света онова, което намерихме, но още не сме си свършили работата. Предстоят ни още седмици разкопки, а може би месеци преди да приключим. А и още не сме намерили онова, заради което дойдохме най-вече.

— „Проклятието на Анжелик“ — измърмори сподавено Бък. — Може пък то да не иска да бъде намерено.

— Ако е там — поправи го Лару, — ще го намерим.

— Мисля, че пропускате най-важното — обади се тихо Марла. Тя толкова рядко предлагаше мнението си във връзка с плановете по разкопките, че всички замълчаха и се обърнаха към нея. — Знам, че не се гмуркам и не работя със смукача, но разбирам много добре същността на цялата тази история. Помислете какво сме направили, какво сме намерили до този момент. Една малка експедиция, разполагаща едва с два водолазни екипа, която прави всичко възможно да запази работата си в дълбока тайна. А разкрихме истинско чудо. И стоварихме отговорността да се грижи за това чудо върху раменете на Тейт. А сега, когато тя моли за помощ, всички се притесняваме дали някой няма да дойде и да ни го открадне. Е, няма да може — добави тя. — Защото вече го направихме. И ако съсредоточим вниманието си само върху един-единствен обект, няма ли да изгубим от поглед цялото? „Проклятието на Анжелик“ може и да ни е довело тук, но не е нужно да го намерим, за да знаем, че сме постигнали нещо невероятно.

Рей въздъхна и преметна ръка през раменете й.

— Права си. Права си, разбира се. Глупаво е да се смята, че не сме успели само защото не сме открили амулета. Въпреки това всеки път, когато се спусна на дъното и се върна горе без него, имам чувството, че съм се провалил. Въпреки всички тези неща.

Горящият поглед на Тейт премина покрай Матю, преди да се спре на баща й.

— Не си се провалил. Както и никой от нас.

Без да казва нищо, Матю се изправи, извади златното колие от джоба си и го залюля. За миг на Тейт й се стори, че вижда от камъка да изригва светлина.

Рей се изправи, залитна и неуверено посегна да докосне рубина в средата.

— Намерил си го!

— Тейт го намери. Тази сутрин.

— То е инструмент на дявола — прошепна Бък. — Няма да ви донесе друго освен мъка.

— Може наистина да е инструмент — съгласи се Матю и погледът му отскочи към Лару. — И аз ще го използвам. Гласувам за предложението на Тейт. Ще уредим прехвърлянето на находките. Тя може да се свърже с комитетите, които спомена.

— За да можеш да подмамиш Вандайк — измърмори тя.

— Вандайк е мой проблем. Той иска това. — Той вдигна колието. — Ще трябва да мине през мен, за да го докопа, а както скоро ще разбере, това няма да е лесно. Може би ще е най-добре, ако прекъснем за малко операцията. Ти, Марла и Тейт може да отидете на острова.

— И да те оставим тук сам да се оправяш с него? — Тейт тръсна глава. — Забрави, Ласитър. Само защото съм достатъчно глупава да искам да се омъжа за теб, не означава, че ще те оставя да ме отпратиш.

— Ще се жените? — Марла притисна длан към устата си. — О, слънчице!

— Имах намерението да ви го съобщя по по-подходящ начин. — В очите на Тейт искреше раздразнение. — Мижитурка такава!

— И аз те обичам. — Матю я прегърна през кръста. Амулетът висеше в другата му ръка. — Тя ми предложи днес следобед — обясни той на Марла. — Реших да не я държа в напрежение и приех, след като това означава, че получавам и теб в допълнение към пазарлъка.

— Слава богу, че на вас двамата най-после ви дойде акълът в главата — разхълца се Марла и се хвърли да ги прегръща. — Рей, детенцето ни ще се жени!

Той непохватно потупа съпругата си по рамото.

— Май на мен се пада задължението да кажа нещо дълбокомислено. — В душата му се сражаваха разнородни чувства, съжалението се смесваше с радостта. Малкото му момиченце вече бе жена на друг мъж. — Нищо не мога да измисля, по дяволите.

— Ако ме извините — каза Лару. — Предлагам да отпразнуваме събитието.

— Разбира се. — Марла изтри очите си и отстъпи назад. — Трябваше аз да се сетя.

— Позволи на мен. — Лару тръгна към камбуза да изрови бутилката Fume Blanc, която беше скрил.

След като чашите бяха напълнени, наздравиците вдигнати и сълзите избърсани, Тейт отиде при Бък, който стоеше до парапета.

— Голяма вечер — промърмори тя.

— Аха. — Той надигна чашата си с безалкохолна бира.

— Мислех… надявах се, че ще се радваш за нас, Бък. Аз наистина го обичам.

Той се размърда неспокойно.

— Знам. Просто бях свикнал да смятам, че е само мой през последните петнайсет години. Не бях кой знае какъв заместник на баща му…

— Напротив, справил си се чудесно — прекъсна го разгорещено тя.

— Прецаках работата на няколко пъти, но през повечето време давах всичко от себе си. Винаги съм знаел, че у Матю има нещо по-така. Повече, отколкото у мен или у Джеймс. Така и не разбрах как да го изкарам на бял свят. А ти знаеш — добави той и най-после се обърна към нея. — С теб той е по-добър човек, отколкото би бил иначе. Когато си с него, ще се старае повече и ще се отърве от лошия късмет на Ласитърови. Трябва да го накараш да се отърве от това проклето колие, Тейт, преди то да е съсипало живота ви. Преди Вандайк да го убие заради него.

— Не мога да направя това, Бък. Ако опитам и той се промени, защото съм го помолила, какво ще му остане?

— Аз никога не бих му казал за него. Аз му втълпих мисълта, че можем да оправдаем смъртта на Джеймс, ако го намерим. Беше глупаво. Мъртвите са си мъртви.

— Матю е самостоятелен човек, Бък. Онова, което прави, не е заради мен, заради теб или заради някой друг. Ако го обичаме, трябва да приемем това.