Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (7)

Глава 6

Само за няколко дни морското дъно заприлича на решето. „Санта Маргерит“ щедро разкриваше тайните си. Впрягайки в работа както смукача, така и простите оръдия в лицето на лопатата за въглища и голите си ръце, екипът изкопаваше импозантното наред с посредственото. Проядена от червеите дървена купа, ослепителна златна верижка, счупени лули и лъжици, пищно инкрустиран с перли кръст. Всички те бяха изтръгнати от пясъчния трезор, в който бяха почивали повече от два века, и бяха изтеглени в кофи на слънцето.

От време на време някоя спортна яхта минаваше наблизо и поздравяваше „Приключение“. Ако се случеше Тейт да е на борда, тя се облягаше на парапета и повеждаше лек разговор с пасажерите. Нямаше начин да се прикрие мътният облак от смукача, който избиваше на повърхността. Слухът за подводните разкопки набираше сила, въпреки че те всячески се стремяха да омаловажат напредъка си. С всеки следващ ден работеха все по-бързо и упорито, притеснени от засилващата се вероятност да се появят конкуриращи ги търсачи на съкровища.

— Законното право не струва и пукната пара за някои от тия смрадливи пирати — й каза Бък, докато затваряше ципа на водолазния костюм върху изпъкналото си шкембе. — Трябва да си нащрек и да не се даваш. — Той й намигна и й подаде очилата си. — И да си потаен. Ще го изкопаем тоя товар, Тейт, ще я изпразним до дъно „Маргаритката“.

— И още как. — Тя му подаде маската. — Вече намерихме повече, отколкото някога съм си представяла.

— Почвай да си представяш по-големи работи тогава. — Той й се ухили и плю в маската си. — Полезно е човек да има в отбора си млади хора като тебе и Матю. Изглежда, че можете да работите и по двайсет часа на ден, ако се наложи. Ти си добър гмуркач, момиче. И добър ловец.

— Благодаря.

— Не познавам много жени, дето да се оправят с тия неща.

Тя вдигна високо вежди, докато Бък плакнеше маската си.

— Сериозно?

— Хич не почвай да ми разправяш за ония работи с равноправието. Просто ти посочвам един факт. Много момичета обичат да се гмуркат, ама опре ли до копане, не стават за нищо. А ти ставаш.

Тя обмисли чутото, после му се усмихна.

— Ще го приема като комплимент.

— Така и трябва. Вие сте най-добрият екип, с който съм работил. — Той се приготви да се гмурне и плесна Рей по рамото. — След стария и брат ми. Е, след като я изпразним, ще се наложи да убия тоз господинчо, разбира се. — Бък се ухили и нагласи маската на лицето си. — Смятам да го пребия до смърт със собствените му плавници.

— Взел съм ти мерника, Бък. — Рей се плъзна през ръба. — Вече съм решил, че ще те удуша със спасителния пояс. Съкровището е мое! — Той се изсмя зловещо. — Мое е, чуваш ли? Само мое. — Въртейки бясно очи, Рей захапа мундщука и се гмурна.

— По петите ти съм, господинчо. Ще го намушкам с лопатата за въглища — обеща Бък и се пльосна във водата.

— Тия двамата не са добре — реши Тейт. — Държат се като момченца, избягали от училище. — Тя се обърна към Матю и се ухили. — Никога не съм виждала татко толкова весел.

— И Бък не се отпуска така, освен ако не е погълнал четвъртинка уиски.

— Не е само заради съкровището. — Тя протегна ръка, приканвайки го да дойде при нея до парапета.

— Така изглежда. — Загледан към хоризонта, Матю преплете пръстите си с нейните. — Но и то помага.

Тя сведе глава на рамото му и се засмя.

— Не пречи. Но и без него щяха да се залепят един за друг. Както и ние. — Тя обърна глава и плъзна устни по брадичката му. — Щяхме да се намерим, Матю. Така ни е било писано.

— Както ни е било писано да намерим „Санта Маргерит“.

— Не. — Тя се завъртя и се намести в прегръдката му. — Ето така.

Устните й бяха топли и меки. Неустоими. Той чувстваше как потъва в тях, бавно, в безтегловност, докато не се потопи изцяло в изкушението, което Тейт олицетворяваше. Тя сякаш го обгръщаше отвсякъде, вкус и аромат така единствени по рода си, че би ги разпознал, би разпознал нея, дори ако беше сляп, глух и ням.

Никоя друга жена не бе успявала да го разтрепери така, да върже на хлъзгави възли душата му само с една своя целувка. Искаше я толкова отчаяно, че изпадаше в ужас.

И когато тя се отдръпна със замечтани очи и усмихнати устни, той разбра, че нуждата, отчаянието и ужаса му са известни само на него.

— Какво има? — Тейт постави ръка на бузата му. — Изглеждаш толкова сериозен.

— Не. Няма нищо. — „Стегни се, Ласитър. Тя не е готова за онова, което се мъти в главата ти.“ Той се усмихна с усилие. — Просто си мислех, че е твърде жалко.

— Кое?

— Че след като Бък се погрижи за Рей, аз ще трябва да се отърва от тебе.

— О! — Подхващайки закачката, тя килна глава. — И как точно смяташ да го направиш?

— Мисля просто да те удуша. — Той обхвана гърлото й с ръка. — После ще те хвърля през борда. Обаче ще пощадим Марла. Ще я оковем до печката. Един мъж трябва да се храни.

— Много практично си го измислил. Естествено, планът ти ще заработи само ако аз не те докопам първа. — Тя смръщи престорено вежди, заби пръсти в ребрата му и започна да го гъделичка.

От смях коленете му се подгънаха безпомощно. Понечи да я сграбчи, но тя вече се бе изскубнала. Докато си поеме отново дъх, Тейт беше отдясно на палубната каюта.

— Ще играем грубо, така ли?

Той хукна по левия борд да й пресече пътя. Почти бе стигнал до носа, когато видя Тейт. И кофата. Преди да успее да се наведе, тя лисна студената морска вода. Докато той кашляше, мокър до кости, Тейт изчакваше на позиция. Но когато започна да мига със зачервени от солената вода очи, тя прецени изражението им и с вик предприе пълно отстъпление.

Единствената й грешка бе, че захвърли кофата.

Марла излезе от палубната каюта, където бе почиствала монети, и налетя право на Тейт.

— Мили боже! Война ли има?

— Мамо! — Замаяна от смях, Тейт се сви зад майка си, точно когато Матю се показа иззад каютата, въоръжен с пълна кофа вода.

— По-добре стой настрана, Марла. Защото ще хвърчи перушина.

Задъхвайки се от смях, Тейт обви ръце около кръста на майка си, безскрупулно използвайки я за щит.

— Никъде няма да ходи.

— Хайде стига, деца. — Марла потупа Тейт по ръката. — Дръжте се прилично.

— Тя започна — заяви Матю. Не бе в състояние да изтрие ухилената усмивка от лицето си. От години не се бе чувствал така свободен, така неразумен. — Хайде, страхливке. Покажи се и си вземи лекарството.

— Как ли пък не — изсмя се пренебрежително и самодоволно Тейт. — Губиш, Ласитър. Не би го направил, докато мама е помежду ни.

Той присви очи и погледна смръщено кофата. Когато отново вдигна глава, Тейт пърхаше с мигли срещу него.

— Съжалявам, Марла — каза той и лисна кофата.

Женски писъци проглушиха ушите му, докато тичаше към парапета за нови амуниции.

Беше мръсна битка, пълна със засади и репресивни мерки. А тъй като Марла се хвърли във войната с неочакван ентусиазъм, Матю се оказа превъзхождан, както по въоръжение, така и тактически.

Той постъпи по мъжки. Хвърли се зад борда.

— Добър мерник имаш, мамо — успя да изрече Тейт преди да се срине, останала без сили, с гръб към парапета.

— Е. — Марла пооправи с ръце разрошената си коса. — Направих необходимото. — Бе загубила шапката си по време на бойните действия, а блузата и панталонките й бяха подгизнали и висяха безформено. Въпреки това тя бе самото изтънчено южняшко гостоприемство, когато надникна над парапета към Матю, който я следеше подозрително от водата.

— Предаваш ли се, янки?

— Да, госпожо. Направо ми разказахте играта.

— В такъв случай заповядай на борда, миличък. Тъкмо се канех да приготвя вкусни скариди в палачинково тесто, когато ме прекъснахте.

Той заплува към стълбата, хвърляйки предпазлив поглед към Тейт.

— Примирие?

— Примирие — съгласи се тя и му подаде ръка. Когато той я пое, Тейт присви очи. — Хич не си го и помисляй, Ласитър.

Беше си го помислил. Идеята да я преметне във водата имаше своите достойнства. Но нямаше да бъде толкова забавно, при положение че тя бе предугадила намерението му. Отмъщението можеше да почака. Той се прехвърли с лекота на палубата и отмахна мократа коса от очите си.

— Поне се разхладихме.

— Не можех да си представя, че ще изсипеш кофата върху майка ми.

Той се ухили и седна върху един от спасителните пояси.

— Понякога се налага и невинните да пострадат. Тя е страхотна, да знаеш. Късметлийка си.

— Аха. — Тейт се настани до него и изпъна крака. Не помнеше някога да е била толкова доволна. — Никога не си споменавал за твоята майка.

— Не я помня добре. Махна се, когато бях още дете.

— Махна се?

— Загуби интерес — каза той, вдигайки рамене. — По онова време бяхме във Флорида и татко и Бък се занимаваха със строеж и ремонт на лодки, но не им вървеше особено. Помня, че се караха много. Един ден тя ме изпрати при съседите. Каза, че имала да свърши някои неща в центъра и не искала да й се пречкам в краката. Така и не се върна.

— Ужасно. Съжалявам.

— Оправихме се и без нея. — След толкова много години болката беше отминала, с изключение на редките спазми, които го сполетяваха най-неочаквано. — След като татко умря, намерих документите за развод и едно писмо с дата няколко години след като си беше заминала. Не е поискала настойничество или права на посещение. Искала е просто свободата си. И я е получила.

— Не си я виждал? — За Тейт бе необяснимо как една майка, която и да е майка, може с лека ръка да изостави собственото си дете, детето, което е носила, прегръщала и което е расло пред очите й. — Нито веднъж оттогава?

— Нито веднъж. Тя си имаше своя живот, ние си имахме нашия. Не се задържахме дълго на едно място. Нагоре по крайбрежието, Калифорния, островите. Справяхме се добре. Повече от добре понякога. Наеха ни за подводни разкопки край Мейн и баща ми се хвана с Вандайк.

— Кой е той?

— Сайлъс Вандайк. Човекът, който го уби.

— Но… — Тя изпъна гръб, лицето й пребледня и се напрегна. — Ако знаеш кой…

— Знам — тихо каза Матю. — Бяха съдружници за около година. Е, може би не точно съдружници, защото баща ми работеше за него. Вандайк се захванал с гмуркането като хоби, но с течение на времето се бе запалил по търсенето на потънали съкровища, поне така предполагам. Той е от ония магнати, които си мислят, че могат да купят всичко, което поискат. Така гледаше и на съкровищата. Като на нещо, което можеш да купиш. Търсеше едно колие. Амулет. Смяташе, че го е проследил до един кораб, потънал при Големия бариерен риф. Не беше кой знае какъв гмуркач, но имаше много пари, страшно много пари.

— И е наел баща ти?

— По онова време Ласитърови още имаха добра репутация. Баща ми беше най-добрият, а Вандайк искаше най-доброто. Баща ми го обучи, показа му всичко и сам се запали по легендата. „Проклятието на Анжелик“.

— Какво означава това? — настоя Тейт. — Бък говореше за него.

— Колие. — Матю се изправи, отиде до хладилната кутия и извади две кутийки пепси. — Предполага се, че е принадлежало на вещица, която е била екзекутирана през шестнайсети век някъде във Франция. Злато, рубини, диаманти. Безценно е. Но онова, което привлече интереса на Вандайк, бе силата, която колието уж притежавало. Той дори твърдеше, че семейството му имало някакви роднински връзки с вещицата. — Той седна на мястото си и й подаде студената кутийка. — Всичко това са глупости, разбира се, но хората са убивали и за по-малко.

— За каква сила става дума?

— Магия — каза той и се подсмихна презрително. — Амулетът е омагьосан. Който го притежава и може да го контролира, ще се сдобие с нечувани богатства и власт — каквото му пожелае сърцето. Ако обаче амулетът го контролира, ще загуби най-ценното си нещо. Както вече казах — добави той и надигна кутийката, — пълни глупости. Но Вандайк е луд на тема контрол.

— Невероятно — каза тя и реши при първа възможност да научи нещо повече за легендата. — Не бях чувала тази история.

— Има много писмени документи. По нещо оттук-оттам. Колието се появявало от време на време, причинявало куп поразии, според някои, и си градяло репутация.

— Като диаманта „Надежда“?

— Да, ако си падаш по такива неща. — Той я изгледа. — Като теб, ако не се лъжа.

— Интересно е — каза тя с известно възмущение. — Вандайк намери ли го?

— Не. Той мислеше, че баща ми го е намерил. Внуши си, че баща ми крие нещо от него. Беше прав. — Матю отпи от студената напитка. — Бък ми каза, че баща ми намерил някакви документи, които го карали да смята, че колието било продадено на някакъв богат испански търговец ли, аристократ ли, нещо такова. Той прекарваше много време в проучвания, амулетът направо му беше влязъл под кожата. Решил, че колието е на „Изабела“, но не казал на никого освен на Бък.

— Защото не е имал доверие на Вандайк.

— Беше му много и малкото доверие, което му имаше. — Споменът проблесна като меч в очите на Матю. — Чух ги да се карат за колието вечерта преди последното гмуркане. Вандайк обвини баща ми, че го крие. Той все още вярваше, че амулетът е на кораба, който разкопаваха. Баща ми направо му се изсмя. Каза му, че е луд за връзване. На следващия ден беше мъртъв.

— Никога не си ми казвал как е умрял.

— Удави се. Казаха, че било заради кислородните бутилки, че екипировката му не била правилно свързана. Това беше мръсна лъжа. Аз отговарях за екипировката. Нямаше й нищо, когато я проверих същата сутрин. Вандайк я е повредил. И докато е бил на двайсет и пет метра под водата, баща ми е поемал твърде много азот.

— Азотна наркоза. Екстазът на дълбините — промърмори Тейт.

— Да. Вандайк твърдеше, че се опитал да го върне на повърхността, когато разбрал, че нещо не е наред, но баща ми се съпротивлявал. Каза, че имало борба. Според версията на Вандайк, той тръгнал нагоре да доведе помощ, но баща ми продължил да го дърпа към дъното. Аз се гмурнах веднага щом копелето се появи със скалъпената си история, но баща ми вече беше мъртъв.

— Може да е било злополука, Матю. Просто ужасна злополука.

— Не беше злополука. Не беше и „Проклятието на Анжелик“, както предпочита да мисли Бък. Беше убийство. Видях лицето на онова копеле, когато изплувах с баща ми на ръце… — Напрегнатите му пръсти смачкаха кутийката. — Усмихваше се.

— О, Матю! — В желанието си да го успокои, тя се гушна в него. — Колко ужасно трябва да е било за теб.

— Някой ден ще намеря „Изабела“, ще намеря и колието. Вандайк ще дойде да ме търси. Аз ще го чакам.

Тя потрепери.

— Недей. Недей да мислиш за това.

— Не го правя много често. — Той обгърна с ръка раменете й. — Както казах, миналото си е минало. И денят е прекалено хубав, за да мисля за него. Може би няма да е зле да си дадем малко почивка към края на седмицата. Да вземем под наем водни ски или да се пробваме с парапланер.

— Парапланер. — Тя вдигна очи към небето, успокоена от нормалния тон на гласа му. — Летял ли си някога с парапланер?

— Естествено. След гмуркането под вода най-страхотното нещо е летенето над нея.

— Навита съм, ако и ти си навит. Но ако ще уговаряме останалата част от екипажа за почивен ден, по-добре да се хващаме на работа. Взимай си чука, Ласитър. Обратно в редовете на окованите каторжници.

Току-що бяха започнали да се трудят над поредния конгломерат, когато вляво от яхтата се чу вик. Тейт избърса ръце и отиде до парапета.

— Матю! — извика тя с изтънял глас. — Ела. Мамо! Донеси камерата. Леле боже! Побързай.

— За бога, Тейт, пържа скариди. — Раздразнена, Марла се появи на палубата с видеокамерата в ръка. — Нямам време да правя филми.

Тейт, стиснала като в менгеме ръката на Матю, се обърна и се ухили малоумно.

— Мисля, че този ще искаш да го направиш.

Марла застана от другата страна на Тейт и тримата погледнаха над парапета.

Бък и Рей се поклащаха във водата, с лица, грейнали в маниашки усмивки. Всеки бе стиснал едната страна на кофа, в която проблясваха мокри златни дублони.

— Боже господи! — най-после си пое дъх Матю. — Това нещо пълно ли е?

— Догоре — извика Рей. — А долу има още две като тази.

— Не си виждал такова нещо, момко. Богати сме като крале! — Вода се стичаше по лицето на Бък, от очите му също. — Лежат си там с хиляди, с хиляди… Просто си лежат. Ще изтеглиш ли кофата, или искаш да ти ги подхвърляме един по един?

Рей изрева от смях и двамата с Бък се плеснаха един друг по главите. Десетки монети се заизсипваха от кофата като изпуснати риби.

— Чакайте, чакайте, трябва да ви увековеча. — Марла се засуети, изруга и избухна в смях. — Мама му стара, не мога да намеря копчето за запис.

— Дай на мен. — Тейт грабна камерата и я насочи. — Стойте мирно и се усмихвайте!

— Тия ще се удавят взаимно. — Матю сграбчи въжето и издърпа кофата. — Боже, колко тежи това чудо! Я ми помогнете.

Марла изсумтя и едва не се катурна през парапета, но продължи да дърпа заедно с Матю, докато Тейт ликуващо записваше сцената.

— Ще сляза долу с подводната камера. — Изпълнена с благоговение, тя бръкна в кофата, която Матю сложи на палубата. — Боже, кой би предположил? Ръката ми е до лакътя в дублони.

— Нали ти казах да си представяш по-големи работи, момиче — извика Бък. — Марла, извади си най-хубавата рокля, защото довечера ще ходим на танци.

— Това е моята жена, приятел.

— Не и след като те убия, господинчо. Отивам да извадя още една кофа.

— Само ако стигнеш там преди мене.

Тейт скочи и хукна към костюма си.

— Слизам с подводната камера. Искам да заснема това, пък и да им помогна.

— Идвам с теб. Марла! — Матю щракна с пръсти пред оцъклените й очи. — Марла, струва ми се, че скаридите ти изгоряха.

— Ох. О, боже! — все още стискайки шепа дублони, тя се втурна към камбуза.

— Ясно ли ти е какво означава това? — попита Тейт, докато се бореше с костюма си.

— Означава, че забогатяхме. — Матю я грабна, повдигна я във въздуха и я завъртя бясно.

— Само си помисли за екипировката, която можем да си купим. Сонар, магнитометър, по-голяма яхта… — Тя му лепна една влажна целувка преди да се изхлузи от ръцете му. — Две по-големи яхти. Аз ще си взема компютър за каталога.

— Може би трябва да си купим и малка подводница.

— Става. Сложи я в списъка. Един брой малка подводница със съответните съоръжения, с които да разкопаваме бездната при следващата ни експедиция.

Той закопча колана с тежестите.

— А къде останаха лъскавите дрехи, колите, бижутата?

— Не са приоритет, но ще имам едно наум. Мамо! Слизаме да помогнем на татко и Бък.

— Вижте дали не можете да ми уловите и малко скариди. — Марла подаде глава и им показа голяма чиния, пълна с нещо черно. — Тези не стават за ядене.

— Марла, ще ти купя цял траулер със скариди и още един с бира. — Матю импулсивно обхвана лицето й с ръце и я целуна право в устата. — Обичам те.

— Това можеше и на мен да го кажеш — промърмори под носа си Тейт и скочи във водата. Краката й първи се врязаха в повърхността, после тя се обърна с пестеливо движение и заплува. Следвайки въжето, премина през мътния облак и излезе на чисто.

Бък и Рей се движеха по дъното, пощейки тинята, а втората пълна със злато кофа стоеше до тях. Тейт им направи снимка, хващайки момента, в който Бък подаваше на баща й един почернял калъп, който всъщност бе голямо сребърно кюлче.

Пасаж от рибки обикаляше около тях като жива въртележка, докато разравяха пясъка. Медальони, монети, правоъгълни блокчета потъмняло сребро. Рей намери кинжал, целият покрит с налепи. Разперил ръце и подвил крак в поза за дуел, той закачливо размаха кинжала към Бък, който веднага вдигна едно кюлче и тръгна да се отбранява.

До нея Матю поклати глава и завъртя пръст до слепоочието си.

„Да — помисли си Тейт, — луди са. И това е страхотно!“

Тя се отдалечи малко, търсейки нов ъгъл за снимките си. Искаше да ги хване на фона на малката пирамида от кюлчета, после пред странната скулптура от монети и ордени, струпани до пълната кофа.

„Пази се, «Нешънъл Джеографик» — помисли си ликуващо тя, — идвам!“ Музеят „Бомон“ току-що бе намерил крайъгълния си камък.

Тя взе кинжала, който й подаде баща й, извади водолазния си нож и нежно застърга с него по дръжката. Очите й се ококориха при вида на проблясващия рубин. Като истински средновековен разбойник, тя го затъкна в колана си.

Бък обясни със сигнали, че двамата с Матю ще изнесат следващия товар. Рей се направи, че отваря бутилка шампанско и вдига наздравица, което бе посрещнато с единодушно одобрение. След като направиха по едно бодро кръгче с палец и показалец, Бък и Матю се отправиха към повърхността с пълна кофа помежду си.

Тейт направи знак на баща си да й позира, вдигнал единия си крак, както си беше с плавника, върху купчината кюлчета и му направи няколко снимки, докато той се пъчеше, ухилен до уши.

Точно тогава забеляза спокойствието.

Странно, помисли си разсеяно тя. Всички риби бяха изчезнали. Дори Зъбльо се бе измел нанякъде. Нищо не помръдваше и всичко изглеждаше някак зловещо.

Тейт погледна нагоре през размътената вода и видя силуетите на Матю и Бък, понесли златния си товар към повърхността.

И тогава започна кошмарът.

Стана толкова бързо, толкова безшумно, че съзнанието й отказа да го приеме. Първо бяха само фигурите на двамата мъже, плуващи през мътната вода, която слънцето пробиваше с мъка, създавайки тънки, мъгливи поточета. После сянката връхлетя сякаш от нищото.

Някой изпищя. По-късно баща й щеше да й каже, че звукът е излязъл от собствената й уста и го е предупредил. Но докато той дойде на себе си, Тейт вече загребваше бясно нагоре.

Акулата беше дълга повече от три метра. Тейт с ужас видя, че челюстта й зее отворена, готова да сграбчи плячката. Видя и момента, в който двамата осъзнаха опасността, и изпищя отново, защото знаеше, че е прекалено късно.

Мъжете се разделиха рязко, сякаш някой ги тласна встрани. Златните монети се сипнаха през водата като ослепителен дъжд. Ужасът заби нокти в гърлото й, когато видя как акулата сключва зловещата си челюст около Бък и го разтърсва, както кучето разтърсва плъх. От силата на нападението маската и мундщукът му се откъснаха, докато акулата го влачеше през окървавената вода. По някакъв начин ножът се бе оказал в ръката й.

Акулата се гмурна, като продължаваше да мята глава, когато Матю заби ножа си в плътта й близо до мозъка, в който неуспешно се бе прицелил. Отчаяният удар остави зейнала рана, но обезумялата от вкуса на кръв риба се хвърли върху нападателя си, без да изпуска плячката от уста.

С оголени зъби, Матю мушкаше и сечеше. Бък беше мъртъв. Знаеше, че Бък е мъртъв. И единственото му желание бе да убива. Черните стъклени очи на акулата се втренчиха в него, после се обърнаха прицелени. Тялото на Бък се понесе свободно сред завихрените кървави потоци, а рибата се извърна, търсейки новата плячка и лишеното си от мисъл отмъщение. Матю събра силите си и се приготви да убие или да бъде убит. А Тейт изскочи от зловещата мътилка като истински ангел отмъстител, с древния кинжал в едната ръка и с водолазния си нож в другата.

Бе решил, че вече е стигнал горната граница на страха си. Но той се удвои, почти го парализира, когато акулата се обърна и се хвърли към Тейт. Заслепен от ужас, той зарита през пелената от кръв и се блъсна с всичка сила в ранената акула с надеждата да забави напредването й. И със сила, родена от лудата паника, заби до дъно ножа си в гърба й.

И започна да се моли, както никога не бе предполагал, че ще може.

Натискаше безмилостно ножа, докато акулата се мяташе и въртеше обезумяла. Видя, че и острието на Тейт е намерило целта си. Беше разпорила корема на акулата.

Матю измъкна ножа си от трупа и забеляза Рей, който плуваше с мъка към тях, с оголен нож в едната ръка, теглейки безжизненото тяло на Бък с другата. Матю повлече Тейт към повърхността, опасявайки се от онова, което кървавата вода можеше да привлече.

— Качвай се в яхтата — нареди той. Но лицето й беше бяло като тебешир, очите й започваха да се подбелват. Той й удари шамар, после още един, докато погледът й не се фокусира. — Качвай се в лодката, дяволите да те вземат! Вдигай котвата. Бързо!

Тя кимна, изскимтя и се хвърли напред. Тейт стигна яхтата и се закатери по стълбата. Ръцете й се плъзгаха, а бе забравила да свали и плавниците си. Не й стигаше дъх да извика. Майка й бе включила радиото и Мадона закачливо твърдеше, че била точно като девственица.

Бутилките й изтракаха на дъските и звукът докара Марла откъм дясната палуба. Само след секунда тя вече бе клекнала до Тейт.

— Мамо! Акула! — Тейт се превъртя, застана на ръце и колене и се закашля, плюейки вода. — Бък. О, господи!

— Нищо ти няма, нали? — Гласът на Марла бе писклив и изтънял. — Ох, детенцето ми, нищо ти няма, нали?

— Бък. Болница. Трябва да отиде в болница. Вдигай котвата. Бързо.

— А баща ти?

— Той е добре. Побързай. Свържи се по радиото с острова.

Марла хукна към каютата, а Тейт се изправи с усилие и захвърли колана си, извръщайки очи от кръвта по ръцете си. Застана права, олюля се и прехапа жестоко устната си с надеждата да не припадне. Затича се към парапета, захвърляйки в движение кислородните си бутилки.

— Жив е. — Рей се улови за стълбата. Двамата с Матю крепяха помежду си тялото на Бък. — Помогни ни да го качим на борда. — Очите му, пълни с ужас и болка, срещнаха нейните. — Дръж се, дечко.

Докато прехвърляха безжизненото тяло на Бък на борда, Тейт разбра какво бе имал предвид баща й. Акулата бе отхапала крака му под коляното.

Жлъч опари гърлото й. Тя преглътна решително и стисна зъби, чакайки гаденето и замаяността да отминат. Чу как майка й ахна, но когато се обърна, някак бавно и мудно, Марла вече се бе втурнала към тях.

— Трябват ни одеяла, Тейт. И пешкири. Много пешкири. Побързай. И аптечката. Рей, вече се обадих по радиото. Ще ни чакат при Фригейт Бей. По-добре поеми щурвала. — Тя смъкна блузата си и остана по хубавия си бял дантелен сутиен. Без да мигне, тя използва тънкия лен да спре кръвта, изтичаща от онова, което бе останало от крака на Бък.

— Добро момиче — промърмори тя, когато Тейт се върна с куп пешкири в ръце. — Матю, омотай ги около раната. Натискай здраво. — Гласът й бе убийствено спокоен и достатъчно твърд, за да го накара да вдигне рязко глава. — Някой трябва силно да натиска крака му, разбери. Няма да го оставим да умре от кръвоизлива.

— Не е мъртъв — каза безизразно Матю, когато тя хвана ръцете му и ги притисна към пешкирите, които беше увила около раната.

На палубата вече се събираше смразяваща сърцето локва кръв.

— Не, не е мъртъв. И няма да умре. Ще ни трябва турникет. — Очите й се насълзиха, когато забеляза, че Бък все още е с левия си плавник, но ръцете й действаха бързо и ефикасно. Не трепнаха нито веднъж, докато тя пристягаше турникета на кървавия чукан, останал от десния му крак.

— Трябва да го затоплим — каза спокойно тя. — След няколко минути ще е в болницата. Още няколко минути само.

Тейт покри Бък с одеяло, коленичи на окървавената палуба и хвана ръката му. После посегна към ръката на Матю.

Продължи да държи ръцете им, докато яхтата летеше към сушата.