Даниел Стийл
Пръстенът (6)

Глава шеста

Когато Касандра се свести, лежеше в леглото си със студен компрес на челото. Стаята беше тъмна и се носеше някакво странно бръмчене. След миг тя осъзна, че звукът е в главата й. Някъде в далечината беше Валмар. Той се взираше в нея и постави нещо влажно и тежко върху лицето й. След време усети, че събличат блузата й, почувства някакво ужасно смъдене, после нещо топло покри голите й гърди.

Измина дълго време, преди да го види ясно. Най-накрая бръмченето спря, а той седна тихо на един стол до леглото й. Не каза нищо, просто стоеше там, докато тя лежеше, загледана в тавана. Не искаше и не можеше да говори. Той не я попита нищо, само сменяше от време на време компресите. Часове наред стаята остана тъмна, а ако се случеше някой да почука на вратата, Валмар го отпращаше. Тя го погледна с благодарност и се унесе в сън. Събуди се отново около полунощ. В будоара й се виждаше някаква слаба светлина, Валмар все още беше при нея, продължавайки мълчаливото си бдение.

Той не можеше да се сдържа повече, а по очите й разбра, че тя е в съзнание и не е в шок. Трябваше да разбере какво се е случило. За нейно и за свое добро.

— Касандра, трябва да проговориш. Трябва да ми кажеш. Какво се е случило?

— Посрамих те. — Гласът й едва се чуваше.

Той поклати глава и взе ръката й.

— Не бъди глупава. — И след миг продължи: — Кажи ми, скъпа. Трябва да ми кажеш. Трябва да знам.

Ана беше дошла при него, като пищеше, че нещо ужасно се е случило с Фрау фон Готард и че тя лежала полумъртва на пода в спалнята си. Ужасен, той беше хукнал, за да я открие, но не полумъртва, а пребита и в шок.

— Касандра?

— Той щеше… щеше да ме убие… да ме изнасили… Аз му казах… коя съм.

Валмар усети как тръпка на страх пробягва през него.

— За какво става дума?

— Те… те го отведоха… — После прошепна ужасена: — Те отведоха Долф… биха го… те… той… кървеше… после те… го повлякоха… надолу… по стълбите…

Тя повърна както беше на леглото, а Валмар, седнал безпомощен до нея, й подаде една розова кърпа с монограм. Когато всичко свърши, тя се вгледа безизразно в съпруга си.

— А един от тях изостана… заради мен… Аз му казах… казах му… — Тя изгледа жално Валмар. — Мислеха, че съм еврейка.

— Добре си направила, че си им казала коя си. Ако не беше го направила, досега щеше да си мъртва. Него може и да не го убият, но теб вероятно щяха да те убият.

Той знаеше, че обратното е по-вярно, но заради нея излъга.

— Какво ще му направят?

Той я взе в прегръдките си и тя плака почти час. Когато престана, тя не помръдна — съкрушена и изтощена. Той я сложи да легне на възглавниците и угаси светлината.

— Сега трябва да спиш. Аз ще съм тук, с теб през цялата нощ.

И така беше. Но когато тя се събуди на сутринта, той най-после беше отишъл да си почине.

Нощта за него измина мъчително. Наблюдаваше как от кошмарите се гърчи и стяга бледото й лице под грозните синини, които го помрачаваха. Който и да я е ударил, не беше й спестил и частица от силата си. Докато я наблюдаваше час след час, Валмар започна да ги мрази така, както никога преди. Това беше Третият Райх. Това ли трябваше да очакват през идните години? Трябваше ли човек да е благодарен, че не е евреин? Не му се искаше да вижда как обичаната му родина се превръща в нация на престъпници и разбойници, биещи жени, изнасилващи невинните, цензуриращи хората на изкуството. Какво ставаше с този свят, че любимата му Касандра трябваше да плаща такава цена? Беше вбесен. А по свой си начин жалееше и за Долф.

Остави я, за да се изкъпе и да изпие едно кафе. Прегледа вестника със спотаен ужас. Знаеше точно как ще го направят и очакваше да намери бележка за някакво произшествие, случило се с Долф. Точно така бяха постъпвали преди в такива случаи. Но този път въобще нямаше маловажна статийка. По-скоро тя беше толкова кратка, че той не я забеляза на последната страница.

Когато Валмар се върна при Касандра два часа по-късно, тя лежеше будна и притихнала, взряна безизразно в тавана. Беше чула влизането му в спалнята, но не обърна очи към него.

— По-добре ли се чувстваш?

Но в отговор тя просто остана загледана в тавана, а после затвори очи.

— Да ти донеса ли нещо?

Този път тя поклати глава.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако си вземеш една хубава, топла вана.

Дълго време тя просто лежеше, забила поглед в тавана, после го премести на стената и накрая, сякаш с огромно усилие, се вгледа в очите му.

— Ами ако дойдат да убият теб и децата?

Само за това мислеше откакто се беше събудила.

— Не ставай смешна, няма да го направят…

Но тя вече беше видяла обратното. Те бяха способни на всичко. Измъкваха хората от леглата им и ги убиваха, най-малкото ги отвличаха.

— Касандра… скъпа… ние всички сме в безопасност.

Но дори и Валмар знаеше, че само я залъгва. Вече никой не беше в безопасност. Един ден нямаше да са само евреите.

— Не е вярно. Те ще те убият. Защото им казах коя съм. Те ще дойдат тук… те ще…

— Няма.

Той я принуди да го погледне отново.

— Няма. Бъди разумна. Аз съм банкер. Те се нуждаят от мен. Няма да наранят мен или моето семейство. Не те ли пуснаха вчера, щом им каза коя си?

Тя кимна безмълвно, но и двамата знаеха, че тя никога повече няма да се чувства в безопасност.

— Опозорих те.

Само това повтаряше.

— Престани. Вече свърши. Това беше един кошмар. Отвратителен, ужасяващ кошмар. Но вече свърши. Сега трябва да се събудиш!

Но за какво? Да живее без Долф? Да премине пак през този кошмар?

Ще има само празнота и в добавка — болка и ужас, който си знаеше, че никога няма да забрави. Единственото, което й се искаше, беше да заспи. Завинаги. Дълбок, черен сън, от който няма да я принуждават да се събужда.

— Трябва да отида до офиса за два часа, заради белгийската среща, а след това ще се върна и ще остана с теб цял ден. Всичко ще бъде ли наред?

Тя кимна. Той се наведе и целуна дългите, изящни пръсти на лявата й ръка.

— Обичам те, Касандра… Всичко ще се оправи…

Той остави разпорежданията за Ана — да й занесе лека закуска, да я остави на поднос до леглото й и да си върви. И каквото и да види, не трябва да го обсъжда с другите от прислугата.

Ана кимна сериозно и след половин час остави закуската на един поднос до Касандра. Всяка сутрин тя използваше все съшия ракитов поднос, покрит с бяла дантелена кърпа. В една тясна ваза имаше червена роза, порцелановият сервиз от Лимож беше любимият на нейната баба. Чак след като Ана излезе, Касандра прояви някакъв интерес, когато забеляза сутрешния вестник, мушнат в страничната кошничка на подноса.

Трябваше да го види, трябваше. Може би ще има някоя кратка бележка. Поне няколко думи, от които да разбере каква е съдбата на Долф. Болезнено и с усилие, тя се изправи на лакът и разгъна вестника на леглото. Прочете всеки ред, всяка страница, всяка историйка и за разлика от Валмар, очите й откриха бележката на последната страница. Там се казваше само, че Долф Стърн, писател, е катастрофирал със своето бугати и е мъртъв! Когато прочете това, тя изпищя и после стаята внезапно се изпълни с тишина.

Почти час лежа, без да помръдне, после решително седна на ръба на леглото. Все още беше нестабилна и замаяна, но успя да стигне до банята и да напълни ваната. Вгледа се в огледалото и вида очите, които Долф беше обичал, очите, които бяха гледали как го извличат от стаята, от дома му и от живота й.

Ваната се напълни много бързо и тя затвори вратата на банята.

Валмар беше този, който я откри с прерязани китки. Животът я беше напуснал и ваната се бе напълнила с нейната кръв.