Даниел Стийл
Пръстенът (18)

Глава единадесета

Лейтенант Манфред фон Трип откри лесно Ариана фон Готард. Смяташе да попита за нея на портала на казармите, но се оказа, че не е необходимо. Тя беше навън, събираше листа и ги отнасяше в голям варел, а след това трябваше да ги изгори. Беше съвсем явно, че за пръв път върши такава тежка работа.

— Фройлайн фон Готард.

Беше много официален, с изправени рамене и гордо вдигната глава, като човек, който се кани да направи важно съобщение. Но ако Ариана го познаваше по-добре, тя щеше да открие и промъкващия се в сиво-сините му очи страх. Но тя не го познаваше чак толкова добре. Всъщност, тя изобщо не познаваше Манфред фон Трип.

— Да, лейтенант? — откликна тя изтощено, като отмахна един дълъг кичур коса, паднал върху очите й.

Тя работеше с фини кафяви ръкавици от чортова кожа. Те бяха единствените, които притежаваше. Беше решила, че той идва да й даде още разпореждания. Този следобед беше изтъркала две бани, после почиства подноси в кафенето, разнася кутии от най-горния до приземния етаж, а сега и това. Не можеше да се каже, че е имала много свободно време.

— Ако обичате, вземете си багажа.

— Да си взема какво? — изгледа го тя напълно объркана.

— Вашият куфар.

— Не мога ли да го държа тук?

О, какво има? Дали някой е харесал кожата и сега те ще й вземат дори и куфара? Все още носеше малката книжка със скривалището в палтото си. А когато й се наложи да я остави в стаята си, тя я скри в един куп пране под леглото. Това беше единственото място, за което успя да се сети, докато бързаше за работа. Дежурната беше огромна, яка жена с глас, който подхождаше повече за сондаж, отколкото за женски казарми. Успя да държи Ариана достатъчно ужасена през целия следобед.

Ариана изгледа Манфред с подновено отвращение.

— Значи някой иска куфара ми. Е, нека го вземат. За известно време няма да ходя никъде.

— Не ме разбрахте.

Гласът му беше спокоен, но не и нейният. Винаги трябваше да си напомня, че този мъж я спаси от Хилдебранд през нощта в килията й. Иначе беше много лесно да си мисли, че той е просто като другите. Защото, в края на краищата, той беше като тях. Беше неотделимо втъкан в нейния кошмар и тя не можеше вече да разграничава неговите нужди от техните. Вече не вярваше в нищо и на никого. Дори и на този висок, спокоен офицер, който сега я гледаше нежно, но и решително.

— Всъщност, фройлайн Готард, вие грешите доста. Ще ходите някъде.

— Наистина ли?

Тя го изгледа с внезапен ужас. Сега какво? Какво й крояха сега? Някое ужасно преместване в лагер? После усети неочаквана радост. Възможно ли е?

— Да не са открили баща ми?

Смутеното му изражение й показа всичко, което искаше да узнае.

— Съжалявам, фройлайн…

Гласът му беше успокояващ. Беше забелязал ужаса по лицето й.

— Ще бъдете в безопасност.

Поне за малко. Но и това беше нещо в последно време. Малко беше по-добре от нищо. А и какво точно означаваше в безопасност? През последната година с непрестанни въздушни тревоги бомбите не спираха да падат.

— Какво означава това, че ще бъда в безопасност?

Тя го гледаше със страх и подозрение, стиснала здраво греблото си, но той само поклати глава и й каза меко:

— Доверете ми се. — Очите му се опитваха да я убедят, но тя все още изпитваше отчаян страх. — А сега, ако обичате, съберете нещата си. Ще ви изчакам в главната зала.

Тя го изгледа с отчаяние, преминаващо в безразсъдство. Какво ли значение имаше вече…

— Какво да кажа на дежурната? Не съм свършила тук.

— Аз ще й обясня.

Тя кимна и влезе в сградата, докато Манфред я наблюдаваше мълчаливо. Какво, по дяволите, правеше той? Дали беше толкова луд, колкото и генерала? Не беше същото, си каза той. Правеше го само за да защити момичето. Все пак и той усети тръпката. Беше забелязал красотата й, която се засенчваше леко само от старите дрехи и потиснатостта й. Много малко трябваше, за да се полира диамантът до стария му блясък, но не това правеше той сега. Не за това щеше да я заведе във Ванзее тази вечер. Отвеждаше я там, за да я спаси от генерала, за да свали сладкиша от рафта на сладкарницата. Ариана фон Готард щеше да е в безопасност във Ванзее, каквото и да става.

Манфред обясни рязко на дежурната, че момичето ще бъде преместено. С леки намеци успя да я накара да разбере, че по-скоро става въпрос за нечие удоволствие, отколкото за някакво военно решение по отношение на това момиче. Всичко стана съвършено ясно на дежурната. Повечето момичета като Ариана бяха грабвани от офицерите само след няколко дни. Само грозните оставаха да й помагат. Когато видя за пръв път Ариана, тя разбра, че няма да е за дълго. И това наистина беше добре. Момичето беше прекалено дребно и фино, за да свърши кой знае каква работа. Тя разумно поздрави лейтенанта и нареди на друго момиче да излезе и да събере листата.

Ариана се върна в главната зала след не повече от десет минути, като стискаше здраво куфара в ръката си. Манфред не каза нищо, само се завъртя на пети и се отправи стегнато към изхода на сградата, като очакваше Ариана да го последва, както и направи. Той отвори вратата на мерцедеса, този път взе куфара от нея и го хвърли отзад, после заобиколи колата, седна зад волана и запали мотора. За пръв път от дълго време насам Манфред фон Трип изглеждаше доволен.

Ариана все още не разбираше какво става. С любопитство разглеждаше града, докато пътуваха. Отне й почти двайсет минути, за да разбере, че отиват в посока към Ванзее. Почти бяха стигнали до къщата на Манфред. Но дотогава тя вече беше разбрала какво става. Значи затова я беше спасил през онази вечер в килията. Тя се зачуди дали и той използва камшик. Вероятно точно така беше получил вълнообразния белег, който минаваше край челюстта му.

След малко те спряха пред малка къща. Не беше лоша, но и съвсем не беше разкошна. Вътре беше тъмно. Манфред й направи знак да излезе от колата и взе куфара на задната седалка. Тя се отправи към входната врата с изправен гръб, а очите й избягваха неговите.

Колко очарователно беше нагласил нещата. Явно тя щеше да бъде негова. Завинаги ли, откри тя, че се чуди, или само за тази нощ?

Без да се бави повече, той отключи входната врата, махна й да влиза и пристъпи вътре. Хлопна вратата зад тях, запали някаква светлина и се огледа. Жената, която му чистеше, беше идвала сутринта и всичко беше подредено и почистено.

Имаше една неофициална, но уютна всекидневна с много книги и растения и с купчина прясно насечени дърва до камината, където той всяка вечер палеше огън. Имаше снимки, предимно на децата му, и някакво списание, което лежеше затворено на бюрото му. Прозорците бяха големи, приятни, селски тип. Гледаха към градина, пълна с цветя. Гледката се споделяше и от кухнята, малък кабинет и миниатюрна, уютна трапезария. Всички те бяха на първия етаж на къщата. Имаше тясна дървена стълба, покрита с изтъркана черга, която някога е била красива. Всичко, което успя да види Ариана отдолу, беше коридор с нисък таван.

Манфред обикаляше в мълчание от стая в стая, сякаш очакваше тя да разбере намеренията му. Отваряше вратите, после минаваше към следващата стая, докато накрая стигна до стълбите. Той обърна очи към нея колебливо и остана загледан за миг в дълбоките, разгневени сини очи. Тя все още носеше палтото и ръкавиците, с които беше, когато събираше листата пред бараките. Косата й се беше разпиляла от стегнатия златен възел, куфарът й стоеше зад нея, забравен до вратата.

— Ще ви разведа горе — каза той тихо, като й махна да мине пред него.

Все още й нямаше достатъчно доверие, за да я остави зад себе си. Тя се страхуваше прекалено, беше много ядосана, а той знаеше как да се пази, още повече от дете като нея.

На горния етаж нямаше кой знае какво за показване. Една баня и две злокобни врати. Ариана ги гледаше ужасена. Огромните й сини очи се преместиха бавно върху ръцете на Манфред, а след това на лицето му.

— Елате. Ще ви покажа.

Думите му прозвучала меко, но по лицето и той видя, че е безсмислено. Тя беше така изплашена, че едва чуваше. Какво можеше да стори, за да я убеди? Как да й обясни това, което беше направил? Но той знаеше, че след време тя ще започне да разбира.

Отвори вратата към своята спалня, обикновена стая с малко мебели в кафяви и сини тонове. Нищо в къщата не беше особено луксозно, но пък беше удобно и точно такова си го представяше, когато реши да си намери квартира в Берлин. Това беше място, където можеше да седи тихо в нощта, да гледа огъня, да пуши лулата си и да чете. Любимата му лула лежеше на масата в спалнята му, близо до камината, а той сядаше в едно поизносено кресло, винаги готово да го приюти.

Но вместо да забележи безопасната обстановка, Ариана стоеше с широко отворени очи, с отпуснати ръце и крака, вкопани в пода.

— Това е моята спалня.

Очите го наблюдаваха с безпомощен ужас. Тя кимна.

— Да.

После, като докосна леко ръката й, той мина покрай нея и отвори една врата, за която тя беше предположила, че е към килер. Но той влезе вътре и изчезна.

— Елате тук, ако обичате.

Послушна и разтреперана, тя го последва и откри, че това е още една малка стая. Имаше легло, стол, маса и едно толкова малко бюро, че би било по-подходящо за дете. Завесите бяха доста оскъдни, а покривката на леглото беше украсена с рози, които подхождаха на тапетите в малката стая. Когато пристъпи вътре, Ариана усети нещо, което й даваше сигурност.

— А това е вашата стая, фройлайн.

Той я погледна топло, но видя, че тя все още не разбира. Очите й се обърнаха отново към неговите със същата болка и тъга, но той й се усмихна и въздъхна.

— Фройлайн фон Готард, защо не седнете. Изглеждате изтощена. — Той й посочи леглото и тя го загледа за миг, после сковано седна.

— Бих искал да ви обясня нещо. Мисля, че не ме разбрахте.

Внезапно, докато говореше, той й се стори съвсем различен от строгия офицер, който я разкарваше нагоре-надолу по онези безкрайни стълби и коридори. Приличаше по-скоро на човек, който се прибира късно у дома, вечеря, сяда до огъня и заспива над вестника, защото е прекалено уморен. Изглеждаше някак истински, но Ариана все още се притесняваше от него, докато го наблюдаваше, седнала на леглото.

— Доведох ви тук тази вечер, защото смятах, че сте в опасност.

Той се облегна бавно на стола си, като се молеше тя да се отпусне. Невъзможно беше да говори с нея, докато тя седеше така, вторачена в него.

— Вие сте много красива жена, фройлайн фон Готард. Може би трябва да кажа много красиво момиче. На колко години сте? Осемнайсет? Седемнайсет? Двайсет?

— Деветнайсет.

Прозвуча по-скоро като въздишка, отколкото като дума.

— Значи не съм сгрешил много. Но има хора, които не се интересуват от това. — Лицето му стана сериозно за миг. — Като нашия приятел Хилдебранд. На него нямаше да му пука дори да бяхте на дванайсет. А има и други… Ако бяхте малко по-голяма, ако имахте малко опит, преди това нещастие да се стовари върху вас, щяхте да имате представа как да се грижите сама за себе си.

Тя го гледаше, а той се намръщи срещу нея. Звучеше й по-скоро като баща, отколкото като мъж, който се кани да я вкара в леглото си и да я изнасили. Докато седеше, той си мислеше как тя беше събирала мъртвите листа пред казармите. Тогава му изглеждаше около седемнайсетгодишна.

— Разбирате ли, фройлайн?

— Не, сър…

Тя изглеждаше безкрайно бледа, а очите и безкрайно големи. Нямаше я вече младата жена, която в началото се опитваше да се държи нахално с фон Райнхарт. Пред него имаше не жена, а дете.

— Е, тази вечер дочух, че има вероятност да ви накарат… ъъ… да… гостувате на генерала. — В очите й нахлу нов ужас, но той вдигна ръка. — Реших, че това едва ли е очакваното начало на самостоятелния ви живот. Така че, фройлайн — той огледа стаята, която щеше да бъде нейна, — аз ви доведох тук.

— Утре ще ме накарат ли да отида при него?

Тя очакваше отговора му с отчаян поглед, а той се опитваше да забрани на очите си да забележат блестящото злато на косите й.

Не, няма такава вероятност. Генералът в нищо не е много упорит. Ако все още бяхте в казармите, той щеше да ви отведе в Грюнвалд, но тъй като вече не сте там, няма от какво да се страхувате. — Внезапно той се сети за нещо. — Имате ли нещо против? Бихте ли предпочели да се примирите с него, само и само да сте отново в собствената си къща?

Тя поклати тъжно глава.

— Не бих издържала да я гледам такава, с толкова непознати из нея, а и — думите заседнаха в гърлото й — бих предпочела да умра, отколкото да бъда с него.

Манфред кимна и забеляза, че тя го изучава, сякаш преценяваше какво е получила в замяна на това. Той не можа да потисне смеха си, защото много добре знаеше защо го оглежда. Поне беше разбрала, че той няма да разкъса дрехите й, едва влязъл през вратата на спалнята.

— Какво мислите за обстановката, фройлайн?

Той я наблюдаваше и тя въздъхна леко.

— Предполагам, че ще ми е достатъчно.

Какво очакваше той? Благодарности, че я е направил своя любовница, вместо на генерала?

— Съжалявам, че трябваше да се случат тези неща. Това е една грозна война… за всички нас. — Лицето му имаше отнесен, вглъбен израз. — Елате. Ще ви покажа кухнята.

В отговор на въпроса му дали готви, тя се усмихна.

— В действителност никога преди не съм готвила. Нямаше нужда. Винаги имаше слуги, които се занимаваха с готвенето.

— Няма значение, ще ви науча. Няма да ви карам да събирате листа и да чистите тоалетни, имам жена, която идва да върши всичко това, но наистина ще бъде приятно, ако участвате в нашата сделка, като се заемете с готвенето. Смятате ли, че ще се справите с това?

Той изглеждаше толкова сериозен, а тя внезапно се почувства много изморена. Сега тя беше негова наложница. Като роб, за когото е платено. Въздъхна и го погледна.

— Предполагам. Ами прането?

— Ще трябва да се грижите единствено за своето. Наистина става дума само за готвенето.

Това беше наистина малка цена за безопасността й. Готвенето и това, че ще трябва да стане негова любовница. Така би могла да го разбере.

Тя стоеше мълчаливо до него, докато той я учеше как се приготвят яйца, наряза хляб и й показа как да сготви морковите и картофите. После я остави да измие чиниите в мивката. Тя чу, че той подрежда дървата в камината и запалва огъня, а след това забеляза, че е започнал да пише нещо върху бюрото си. От време на време той поглеждаше снимката на някое от децата, после отново навеждаше глава и продължаваше да пише.

— Ще искате ли чай, сър?

Странно, но се чувстваше като някоя от прислужниците в собствения си дом. Но след като си припомни населяваната от нея кошмарна килия в Райхстага, тя внезапно почувства благодарност, че е в дома на лейтенанта.

— Сър?

— Какво има, Ариана?

Той се изчерви леко. За пръв път я наричаше с името й. Но беше се разсеял. За миг тя дори не беше сигурна дали той е казал Ариана или Мариана. Трудно можеше да се разбере.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Попитах само дали ще искате чай.

— Благодаря. — Предпочиташе кафе, но вече беше почти невъзможно да се намери. — А вие искате ли?

Тя не беше посмяла да си налее от безценната течност, но след неговата покана изтича в кухнята за чаша и си наля чай. За миг просто остана така, наслаждавайки се на екзотичния аромат. От цял месец си мечтаеше за такива отдавна забравени удоволствия като чая.

— Благодаря.

В един дълъг миг той се замисли как ли звучи смехът й. Дали ще го чуе някога? Два пъти през тази вечер той беше спечелил вълнуващата й усмивка. Усети как сърцето му се разтуптява, докато я наблюдаваше. Беше така отчайващо сериозна, така нещастна, а лицето и очите й носеха отпечатъка от нанесената й травма.

Тя огледа стаята и очите й се спряха върху снимките на децата.

— Вашите деца ли са, лейтенант?

Тя го гледаше с любопитство, но той не се усмихна. Странно беше това тяхно малко чаено празненство. Двама души със съсипан живот.

Той само кимна в отговор и й предложи да си налее още чай, докато палеше лулата си и протегна дългите си крака към огъня.

Двамата седяха там почти до единайсет часа, без да си говорят много, просто бяха заедно. Ариана бавно привикваше към обкръжаващата я стая, а лейтенантът се радваше, че освен него в къщата има и друго живо, дишащо човешко същество. Очите му се плъзваха към нея от време на време и той я наблюдаваше, докато тя седеше загледана мечтателно в огъня, сякаш се беше върнала в света от миналото си.

В единайсет часа Манфред се изправи и я погледна, после започна да гаси лампите.

— Утре сутринта ще трябва да ставам рано.

Като по даден знак и тя се изправи, но в очите й отново се появи страх. Какво ще стане сега? Точно този момент я беше ужасявал през цялата вечер.

Той я изчака, докато тя бавно излезе от стаята, след това я последва. Първо стигнаха до неговата врата и се спряха там. Той се поколеба един дълъг миг, после с лека усмивка й подаде ръка. Тя го гледаше удивена и трябваше да си напомни да постави ръката си в неговата. Това толкова се различаваше от нещата, които тя очакваше, че когато той стисна ръката й, тя едва не остана зяпнала срещу него.

— Надявам се, фройлайн, че един ден ще станем приятели. Вие знаете, че не сте затворничка тук. Това ми изглеждаше най-разумното разрешение… за ваше добро. Надявам се, че разбирате.

Очите й се проясниха бавно и тя му се усмихна.

— Искате да кажете…

— Да, това искам да кажа. — Гледаше я нежно и тя успя да види, че той е добър човек. — Наистина ли смятахте, че ще застана на мястото на генерала? Не мислите ли, че това щеше да бъде малко несправедливо? Казах ви, че не сте мой затворник. Всъщност — той се поклони по правилата и удари токове — ще ви считам за моя гостенка.

Ариана само стоеше и го гледаше вцепенена.

— Лека нощ, фройлайн.

Вратата се затвори тихо зад него, а тя продължи, абсолютно изумена, напред по коридора.