Даниел Стийл
Пръстенът (34)

Глава шеста

— Какво сте намислили сега вие трите?

Рут надникна при трите момичета, които се кискаха в стаята на Ариана. Тя им показваше как да си слагат руж.

— Аха! Боядисани жени!

Рут огледа трите лица и се усмихна. Ариана изглеждаше дори по-смешно от другите две, с изчистената хубост на камея и с дългата руса коса, която падаше по детски върху раменете й. Ружът изглеждаше съвсем не на място върху бузите й.

— Може ли утре да изведем Ариана?

Джулия гледаше майка си умолително — едно дългокрако, чувствено жребче, с огромни кафяви очи, които някак си й придаваха вид на повече от шестнайсетгодишна. Тя беше висока колкото майка си, но в чертите на лицето й имаше нещо по-фино. Ариана смяташе, че е прекрасна и някак екзотична. А беше и толкова честна и открита, толкова умна и с такава бърза мисъл.

От друга страна Деби беше по-нежна, по-спокойна, но също много красива. Тя все още беше мечтателка и за разлика от Джулия, въобще не се интересуваше от момчета. Интересуваше се само от любимия си брат, а той трябваше да си е у дома след седмица. Дотогава, беше обещала Рут, Ариана ще може да излиза с момичетата, ако иска и всеки ден. Но междувременно Рут искаше тя да стои на спокойствие и виждаше, че въпреки протестите си, Ариана често е благодарна, когато я оставят сама да си легне.

— Ариана, болна ли се чувстваш, скъпа, или просто си много уморена?

Това все още притесняваше много Рут. С всеки ден тя се тревожеше все повече, че Ариана е белязана по някакъв начин до края на живота си. Понякога тя беше много жива и бързо ставаше част от семейните боричкания и лудории след хранене или през почивните дни, но Рут виждаше, че момичето все още не се е възстановило от изпитанието си. Тя накара Ариана да обещае, че ще отиде отново на лекар, ако до другата седмица не се почувства по-добре.

— Обещавам, но няма нищо. Просто съм уморена… Мисля, че трябва да е от морската болест на кораба.

Но Рут знаеше много добре, че въпросът не е в прекосяването на океана. Това беше заболяване на сърцето. Но Ариана никога не трепваше, нито се оплакваше. Всеки ден помагаше на момичетата за уроците в лятното училище, чистеше стаята си, шиеше за Рут, а два пъти досега тя я беше открила долу да помага на икономката при подреждането на шкафовете, като се ровеше из планини от ленени кърпи, покривки и салфетки и се опитваше да сложи ред там, където Рут рядко намираше време и желание да се бърка. Последния път, когато я хвана, Рут я изпрати веднага в стаята й, като й нареди да си почива. Но вместо това я откри в стаята на Пол да шие новите завеси, които Рут беше започнала, но така и не намери време да завърши. Ариана очевидно желаеше да бъде част от неговото завръщане. Всички останали в къщата бяха и тя искаше същото.

Докато Ариана седеше тихо в стаята на Пол и шиеше, тя се чудеше какъв ли човек е той. Усещаше, че е безкрайно скъп за родителите си, но не знаеше много повече от това, освен че е приблизително на нейната възраст и че снимките, сложени из стаята, показваха високо, усмихнато момче с атлетичен вид, широки рамене и палава светлина в очите. Тя го хареса, още преди да са се срещнали, а и това щеше да стане скоро. Щеше да се върне у дома в събота. Ариана знаеше колко отчаяно копнееха за завръщането му, особено след смъртта на най-големия им син. Рут й беше разказала внимателно за Саймън и Ариана знаеше, разбира се, че това е било жесток удар, след който Пол беше още по-ценен за тях. Но Ариана разбираше, че завръщането на Пол няма да е лесно и по още една причина.

Рут й беше разказала, че когато преди две години Пол заминал, той искал да прилича на брат си. Всичко, което правел, било огледален образ на това, което правел по-големият му брат. А когато Саймън заминал, бил сгоден. Така че точно преди да тръгне, и Пол се сгодил. За момиче, което познавал цял живот.

— Тя е много сладка — беше въздъхнала Рут. — Но и двамата бяха на двайсет, а в много неща Джоуни беше доста по-зряла от Пол.

Ариана гледаше Рут в очите и внезапно разбра.

— Преди шест месеца Джоуни се омъжи за друг. Това не е краят на света, разбира се, поне не би трябвало да е, но… — Тя вдигна очи, изпълнена с болка към Ариана. — Тя нищо не каза на Пол. Смятахме, че му е писала, но най-накрая тя ни каза, че никога нищо не му е споменавала.

— Той все още не знае?

Гласът на Ариана беше изпълнен със състрадание. Рут кимна измъчено.

— О, боже мой! И вие ще трябва да му кажете, когато се върне вкъщи?

— Така е. Не мога да се сетя за нещо, което ми се иска по-малко от това.

— Ами момичето? Смяташ ли, че ще има желание да дойде и да му каже. В края на краищата не е задължително да му казва, че се е омъжила. Тя може просто да развали годежа, а ако той открие по-късно…

Но Рут се усмихна тъжно.

— Щеше да бъде добре. Но тя е бременна в осмия месец.

Ариана се усмихна.

— Страхувам се, че това се пада на мен и баща му.

Така че това беше, което очакваха. Ариана не можеше да не се чуди как ли ще приеме той новината. Вече беше чувала от сестрите му, че има буен нрав и е много емоционален. Притесняваше я и това, как ще се почувства той, когато се завърне и открие в дома си една непозната. В края на краищата, тя ще бъде непозната за него, въпреки че Пол не беше непознат за нея дори и преди да си е дошъл. Беше чувала дузина истории за него, за детството и за шегите му, за пакостите. Тя вече го чувстваше като приятел. Но той какво щеше да чувства към тази загадъчна германка, която внезапно се е появила сред тях? Не можеше да не се чуди дали няма да я отблъсне, след като толкова дълго е гледал на германците като врагове или пък, както другите от семейството, ще й се довери и ще я приеме като своя.

Точно това, че й вярваха и я приемаха, не й позволяваше да им каже, че не е еврейка. След дните на мълчаливо самоизмъчване тя взе решение. Не можеше да им каже. Това щеше да разруши всичко. Те никога нямаше да разберат, че една германка, която не е еврейка, може да бъде почтено човешко същество. Бяха заслепени от собствената си болка и от отвращението от това, което сториха германците. По-просто беше да замълчи и да изстрада сама вината си. Сега нямаше значение. Миналото беше мъртво. И те никога няма да открият истината. Ако знаеха, това само щеше да ги нарани. Щяха да се чувстват предадени. А не бяха. Ариана беше загубила колкото всички. Тя се нуждаеше от Лийбмънови точно толкова, колкото те предполагаха от самото начало. Нямаше причина да им казва. А сега и не можеше. Не можеше да понесе загубата и на това семейство. Само се надяваше Пол също да я приеме. От време на време се притесняваше, че той ще задава прекалено много въпроси, но реши да изчака и да види.

Мислите на Рут бяха в съвсем друга посока. Дойде й наум, че ако наоколо има едно толкова хубаво момиче като Ариана, това ще разсейва Пол. Въпреки умората, която продължаваше да я измъчва, тя разцъфтя само за две седмици. Имаше най-съвършената кожа, която Рут беше виждала на човешко същество — като идеален прасковен мъх, очите й приличаха на пирен, целунат от росата. Смехът й беше ясен и слънчев, тялото й — стегнато и грациозно, а умът й — остър. Тя щеше да бъде дар за всяка майка и Рут Лийбмън не пропускаше тази мисъл, когато размишляваше за Пол. Но сега не можеше да мисли само за Пол. Трябваше да има предвид и Ариана. Това й напомни, че има да я пита нещо. Присви очи и Ариана внезапно се почувства като малко дете под този поглед.

— Кажи ми нещо, млада госпожице, защо скри, че ти е прилошало вчера сутринта? Видях те на обяд и ти ми каза, че си добре.

Слугите й бяха казали този следобед за това.

— Тогава вече бях добре — усмихна се тя на Рут, но Рут не изглеждаше доволна.

— Искам да ми казваш, когато се случват такива неща. Разбра ли, Ариана?

— Да, лельо Рут.

Бяха решили, че е най-удобно да я нарича така.

— Колко често се случва това?

— Само един-два пъти. Мисля, че става така, когато съм много изморена или когато не ям.

— Значи постоянно, според това, което виждам. Не се храниш достатъчно, млада госпожице.

— Да, мадам.

— Няма значение. Но ако отново ти прилошее, искам да ми се каже веднага и то от теб, а не от слугите. Ясно ли е?

— Да, съжалявам. Не исках да те притеснявам.

— Е, попритесни ме малко. Защото ако не ми казваш, се притеснявам повече. — Изражението й се смекчи и Ариана се усмихна. — Моля те, скъпа, наистина се тревожа за теб. А е важно да се грижим много добре за здравето ти през тези първи месеци. Ако внимаваш сега и се оправиш както трябва, няма да останат завинаги лошите неща, които да ти напомнят за миналото. И ако не се грижиш сама, може да плащаш през целия си живот.

— Съжалявам, лельо Рут.

— Не съжалявай. Просто се грижи за себе си. А ако продължава да ти прилошава, искам пак да те заведа при нашия лекар. Съгласна ли си?

Вече я беше преглеждал в болницата, преди тя да излезе оттам.

— Обещавам да ти кажа следващия път. Но не се притеснявай за мен, през следващата седмица ще бъдеш достатъчно заета с Пол. Той ще трябва да лежи в леглото?

— Не. Мисля, че ще може да се оправи, ако внимава. Ще трябва да вървя след двама ви, за да съм сигурна, че ще се грижите за себе си.

 

 

Но на Рут не й се наложи да върви след сина си надалече, когато той си дойде вкъщи. Когато му казаха за сватбата на Джоуни, той беше така смазан от новината, че прекара два дни заключен в стаята си. Не пускаше никого вътре, дори и сестрите си, но най-после баща му успя да се наложи и да го убеди да излезе. Когато го направи, той имаше вид на призрак, изтощен и небръснат. Но и останалите от семейството изглеждаха почти толкова зле. Да си бъде вкъщи след дългите години на ужас и тревоги и да е така сломен от развален годеж! Това предизвикваше у тях болезнено разочарование, заради мъката му. Най-накрая, в изблик на гняв, баща му го обвини в слабост и детинско цупене и гневът от бащините му думи най-после го измъкна от черупката му. Появи се на закуска на другата сутрин добре избръснат, блед, със зачервени очи и въпреки че говореше малко с присъстващите, поне беше там. До края на закуската не се обърна към никого. Гледаше ядосано всички, освен Ариана, а нея сякаш въобще не я забелязваше. Внезапно, сякаш някой го тупна по рамото, той погледна изненадано през масата към нея.

За миг тя не беше сигурна дали да се усмихне или просто да си седи там. Почти се страхуваше да осъзнае погледа в очите му. Той я пронизваше до дъното на душата й и искаше да знае каква е причината за присъствието й в дома му, на неговата маса, мълчаливо питаше защо тя е тук. Следвайки инстинктите си, тя кимна и отмести очи, но дълго време усещаше втренчения му поглед върху себе си. Когато отново погледна към него, в очите му имаше хиляди въпроси.

— От коя част на Германия идвате?

Той не изрече името й и въпросът му попадна странно насред разговора на родителите му, докато той я пронизваше с очи.

Тя го погледна открито.

— Берлин.

Той кимна, внезапно смръщил вежди.

— Видяхте ли го след падането му?

— Съвсем за малко.

Рут и Самюъл размениха притеснено погледи, но Ариана не се поколеба. Само ръцете й трепереха леко, докато мажеше с масло една препечена филийка.

— Как изглеждаше?

Той я наблюдаваше с нарастващ интерес. До тях, в Тихия океан, бяха достигнали само далечни слухове за падането на Берлин.

Но този въпрос извика внезапно пред Ариана гледката на Манфред и купчината тела пред Райхстага. Тя неволно затвори очи, сякаш това движение можеше да затрие спомена. Но никога нищо нямаше да успее да го направи. За миг на масата настъпи ужасна тишина, после Рут бързо се намеси.

— Не мисля, че някой от нас има нужда да обсъжда такива неща. Поне не сега и не на закуска.

Тя погледна притеснено Ариана, която отново беше отворила очи, но те бяха замъглени от сълзи. Ариана поклати леко глава и без да мисли, протегна ръка през масата към Пол.

— Съжалявам… просто… толкова е… — Нещо спря думите в гърлото й. — Много ми е… тежко… да си припомням… — Сълзите вече се стичаха открито по лицето й. — Изгубих… толкова много…

Внезапно и в очите на Пол се появиха сълзи, ръцете му се пресегнаха през масата и стиснаха здраво нейните.

— Аз съм този, който трябва да съжалява. Бях много глупав. Никога повече няма да питам такива неща.

Тя кимна с лека, благодарна усмивка. Тогава той стана внимателно, отиде до нея и изтри сълзите от лицето й с ленената си салфетка. Докато правеше това, в трапезарията цареше пълна тишина, после всички от семейството се стегнаха и продължиха, сякаш нищо не се е случило. Но между тях започна бързо да се оформя връзка и тя усети в него приятеля.

Той беше висок колкото баща си, но все още имаше крехката структура на много млад човек. Очите му имаха наситен тъмнокафяв цвят като тези на майка му, косата му беше гарвановочерна като на момичетата. Но от снимките тя знаеше, че усмивката му е различна от всички останали. Беше много изразителна и се появяваше бързо, откривайки пътечка от слонова кост, която излъчваше сияние върху иначе сериозното му лице. Тази сутрин Ариана беше видяла най-сериозната му страна, когато той изглеждаше почти кисел, със смръщени черни вежди и разгневени тъмни очи, като ураган, който се приготвя да излее яростта си по даден знак. Когато той изглеждаше така, човек очакваше едва ли не светкавици и гръм.

Тези мисли я накараха да се усмихне, докато си слагаше бялата памучна рокля и сандалите с коркова подметка от Уеджи, които купиха заедно с Джулия преди няколко дни. Рут настояваше тя да излезе и да си купи още някои неща. Но Ариана все още не знаеше как да постъпи при тази непрестанна щедрост, която се изсипваше върху нея. Единственото разрешение, което успя да измисли, беше да си води точни записки и когато се почувства достатъчно добре, за да тръгне на работа, да им върне парите за шапките, палтата, роклите, бельото и обувките. Гардеробът в стаята й бързо се запълваше с красиви дрехи.

Що се отнасяше до пръстените, които все още пазеше скрити, тя не можеше дори да си помисли да ги продаде. Не и сега. Бяха единствената защита, която имаше. От време на време докосваше пръстените на майка си, а веднъж се изкуши да ги покаже на Рут, но се страхуваше, че това ще изглежда като хвалба. А пръстените от Манфред все още й бяха прекалено големи, след като беше загубила толкова много от теглото си. Искаше й се да носи пръстените от Манфред. Чувстваше ги по съвсем различен начин от тези на майка си, като част от душата си, както Манфред беше част от нея и винаги щеше да си остане такъв. Искаше й се да разкаже на Лийбмънови за него, но вече беше прекалено късно. А и не би могла да понесе да им разказва, че е била омъжена и съпругът й е мъртъв. Не можеше да издържи дори мисълта за това. А може би това беше и повече, отколкото те биха искали да чуят.

— Защо изглеждаш толкова сериозна, Ариана?

Джулия се беше вмъкнала в стаята й леко усмихната. Носеше съвсем същите сандали и Ариана погледна с усмивка краката на младото момиче.

— Няма нищо особено. Харесвам новите ни обувки.

— Аз също. Искаш ли да излезем с брат ми?

— Не предпочитате ли да сте сами тримата?

— Не, той не е като Саймън. Пол и аз винаги се караме, после той подхваща Деби и накрая всички се развикваме… — Тя се усмихна подканващо на Ариана, полужена-полумомиче. — Това не ти ли звучи привлекателно? Ела, ще празнуваме.

— Знаеш ли, ти може би просто предполагаш, че той ще се държи така. Бил е две години на война, откакто си го виждала за последно, Джулия. Може много да се е променил.

Самата тя вече беше успяла да зърне нещо такова на масата тази сутрин.

Но Джулия само повдигна вежди.

— Ако съдим по изпълнението заради Джоуни, не е. Ариана, та тя не беше кой знае какво. Просто побесня, че тя е отишла при някой друг. А и — Джулия се изсмя — трябва да я видиш. — Тя показа с ръце. — Откакто е бременна изглежда като слон. Майка и аз я видяхме миналата седмица.

— Наистина ли? — дойде сух глас от прага. — Ще съм ти благодарен, ако не го обсъждаш. С мен или някой друг вкъщи.

Пол влезе в стаята почервенял от гняв. Джулия порозовя от притеснение, че са я хванали да клюкарства за неговите работи.

— Съжалявам. Не знаех, че стоиш точно тук.

— Очевидно.

Но когато я изгледа надменно, Ариана внезапно разбра каква роля играе той. В края на краищата беше само едно момче, което се опитваше да бъде мъж. И беше наранен. Вероятно затова се опита да облекчи нейната болка. По някакъв странен начин той приличаше много на Герхард. Докато го наблюдаваше, тя не можа да сдържи усмивката си. Пол я видя, гледа я един дълъг миг, после и той се усмихна.

— Съжалявам, ако съм бил груб, Ариана. — Помълча за миг и продължи. — Страхувам се, че съм груб с всички, откакто съм се върнал у дома.

Той наистина приличаше много на Герхард и тя започна да усеща някаква топлота към него. Очите им се срещнаха и задържаха.

— Имаше достатъчно причини за това. Сигурна съм, че е трудно да се върнеш вкъщи след толкова време. Много неща са се променили.

Но той само се усмихна в отговор, после каза меко:

— Някои неща дори са се променили завинаги.

Отидоха до Шийпхед бей, в Бруклин, да хапнат стриди, после до края на Манхатън, за да хвърлят един поглед на Статуята на свободата, защото Ариана беше прекалено зле преди няколко седмици и не успя да я види. Караха бавно по Пето авеню, после Пол ги отведе до Трето авеню, за да минат под издигнатата над улицата железница. Но докато се носеха по калдъръма на Трето авеню, Ариана забележимо прежълтя.

— Съжалявам, старче.

— Няма нищо — притесни се тя.

Пол й се усмихна добродушно.

— Ще стане страхотно, ако повърнеш в новата кола на майка ми.

Това разсмя даже и Ариана. Групата продължи към Сентръл парк, където си направиха пикник край езерцето с лодките и най-накрая отидоха да се посмеят на животните в зоологическата градина.

Маймуните лудуваха из клетките си, слънцето беше високо над тях и печеше силно. Беше съвършен юнски следобед и всички те бяха заедно и бяха млади. И за пръв път, откакто загуби Манфред, Ариана реши, че се чувства отново истински щастлива.

 

 

— Хей, какво ще правим това лято? — повдигна Пол въпроса една вечер. — В града ли ще останем?

Родителите им бързо се спогледаха. Пол винаги беше този, който задвижваше нещата. Необходимо им беше известно време, за да свикнат с това, че той си е у дома.

— Не бяхме сигурни какви ще бъдат твоите планове, скъпи — усмихна му се Рут, докато сама сервираше печеното от големия сребърен поднос, донесен от една от прислужниците. — Мислех да наемем нещо в Кънектикът или на Лонг Айлънд, но двамата с баща ти не сме решили още нищо.

След смъртта на Саймън бяха продали къщата си в провинцията. Спомените там бяха прекалено болезнени.

— Което ме подсеща — подхвърли баща му небрежно, — че имаш първо да вземаш някои други решения. Но няма защо да бързаш, Пол. Тъкмо си се върнал у дома.

— Мисля, че имаме да си кажем много неща, татко — погледна той открито по-възрастния Лийбмън и старият човек се засмя.

— Така ли? Тогава защо не слезеш утре в града и да обядваме заедно?

Щеше да накара секретарката си да се обади да донесат по-специални ястия от кухнята, точно под тях.

— Чудесно.

Но Сам Лийбмън не беше подготвен за преговори със сина си за открит спортен кадилак, нито за желанието му да прекара едно последно лято без ангажименти, преди да тръгне на работа при баща си през есента. Но дори и Сам трябваше да признае, че момчето има право да поиска това. Беше само на двайсет и две и ако завършваше сега колеж, същите правила щяха да са в сила. Имаше право на едно последно буйство, на едно лято, а и колата не беше нещо прекалено. Бяха благодарни, че въобще се е завърнал у дома…

В четири часа следобед Пол стоеше на прага на стаята на Ариана. Изненада се да я открие сама.

— Е, направих го.

Той гледаше спокойно, но победоносно и в този миг изглеждаше повече мъж, отколкото момче.

— Какво направи, Пол?

Тя се усмихна и махна с ръка към един стол.

— Влез, седни и ми кажи какво си направил.

— Накарах баща ми да ми даде лятна ваканция, преди да тръгна на работа при него през есента. И… — Той засия срещу нея и отново се превърна в момче. — И ще ми подари открит спортен кадилак. Как ти звучи това?

— Възхитително.

Само веднъж преди войната беше виждала кадилак в Германия и едва си го спомняше. Но беше сигурна, че не е бил открит, спортен модел. Това беше съвсем нов свят.

— Как изглежда този кадилак?

— Съвършено красива кола. Можеш ли да шофираш, Ариана?

Той я изгледа с любопитна усмивка, а тя смръщи вежди.

— Да, мога.

Той не разбра какво точно се случи, но осъзна, че е съживил стара рана. Пресегна се и хвана нежно ръката й. С това й напомни за Герхард по-силно, от когато и да било и тя трябваше да се пребори със сълзите си.

— Съжалявам. Не трябваше да те питам. Само че понякога забравям, че не трябва да задавам въпроси за миналото ти.

— Не ставай глупав. — Тя стисна ръката му. Искаше й се той да разбере, че не е направил нищо лошо. — Не може постоянно да се отнасяте с мен като че ли съм чуплива. Не трябва да се страхувате да ме питате разни неща. След време ще престане да ме боли… Просто сега… някои неща ми причиняват прекалено силна болка, Пол… всичко се случи толкова скоро.

Той кимна, замислен за Джоуни и за брат си. Това бяха единствените му загуби. Едната — толкова истинска и вечна, другата — различна, но не по-малко болезнена. Ариана се усмихна, докато го наблюдаваше как стои със сведена глава.

— Понякога ми напомняш за брат ми.

Очите му се отправиха към нейните. За пръв път сама, по собствено желание му говореше за миналото си.

— Какъв беше той?

— Понякога се държеше безобразно. Веднъж изгори стаята си с неговите химически опити. — Тя се усмихна за миг, но лесно се виждаше, че очите й започнаха бързо да се пълнят със сълзи. — А веднъж взе новия ролс на баща ни, докато шофьорът не гледаше и го блъсна в едно дърво. — Сълзите вече се усещаха и в гласа й. — Все си… — тя затвори очи за миг, сякаш не можеше да понесе болката от това, което се канеше да изрече, — все си казвах, че момче като него… като Герхард… не може да умре. Че ще намери начин да остане жив… да… оцелее…

Тя отвори очи и сълзите бликнаха по лицето й, тихо и тъжно, а когато се обърна към Пол в очите му имаше повече мъка, отколкото когато и да било през двете години война.

— Но сега, от месеци насам си казвам, че трябва да повярвам това, което ми говорят, че трябва да се откажа от надеждата. — Гласът й беше стихнал до съвсем крехък шепот. — Сега трябва да повярвам, че е мъртъв, че няма значение колко се е смял… или колко хубав, млад и силен е бил… няма значение колко… — докато прошепваше думите, в гърлото й напираше плач — … го обичах. Независимо от всичко това… той е мъртъв.

Между тях настъпи една безкрайна тишина, после той я взе в прегръдките си и я задържа до себе си, докато тя плачеше.

Измина дълго време, преди да проговори отново, а когато го направи, той докосна леко очите й с бялата си ленена кърпичка и въпреки че думите му бяха леки и шеговити, очите му говореха, че болката й дълбоко го вълнува. Нямаше нищо лековато в отношението му към това момиче.

— Бяхте ли много богати? Достатъчно богати да имате ролс?

— Не знам колко богати сме били, Пол. — Тя се усмихна меко. — Моят баща беше банкер. Европейците не говорят много за такива неща. — Тя въздъхна дълбоко и се опита да говори за миналото, без да плаче. — Майка ми имаше американска кола, когато бях много малка. Мисля, че беше форд.

— Двуместен?

— Не знам. — Тя вдигна рамене, показвайки невежеството си. — Възможно е. Щеше да ти хареса. След това стоя години наред в гаража.

Това я подсети за Макс, после пък за Манфред и за фолксвагена, който беше използвала в началото на бягството си… всеки спомен извикваше друг. Играта все още беше опасна. Тя усети тежестта на загубата отново да се стоварва върху нея. Сякаш беше живяла в някаква вселена, която вече не съществуваше.

— Ариана, за какво си мислиш?

Тя го погледна открито. Сега той й беше приятел. Щеше да бъде възможно най-откровена с него.

— Мислех си колко е странно, че всичко изчезна, че нищо от онова не съществува повече… никой от хората… никое от местата… всички са мъртви, всичко беше бомбардирано…

— Но не и ти. — Той я наблюдаваше нежно. — Сега си тук. — Той стискаше здраво ръката й, а очите им не се отделиха дълго време. — И искам да знаеш колко се радвам, че си тук.

— Благодаря ти.

Между тях за дълго настъпи тишина, а после Джулия скочи в стаята.