Даниел Стийл
Пръстенът (30)

Глава втора

— Ариана?… Ариана… Ариана…

Гласът сякаш я викаше от голямо разстояние и когато го слушаше, тя не бе сигурна дали това е майка й или фройлайн Хедвиг, но който и да беше, тя не можеше да накара себе си да отговори. Чувстваше се ужасно изморена и натежала, беше отишла надалече и й струваше прекалено големи усилия да се завърне.

— Ариана…

Гласът беше толкова настоятелен! Ариана се намръщи леко в съня си. Имаше усещането, че се връща отнякъде много далече. В края на краищата ще трябва да им отговори… но тя не искаше… те какво искат?

— Ариана…

Гласът продължаваше да я вика и като че ли измина дълго време, преди тя да отвори очи. Видя висока сивокоса жена, облечена в черно. Тя носеше черна пола и черен пуловер, а косата й беше опъната назад в тежък възел. Галеше със силна, хладна ръка косата на Ариана, разпиляна по възглавницата. Когато отдръпна ръката си, Ариана видя огромен диамантен пръстен на лявата й ръка.

— Ариана?

Момичето откри, че гласът сякаш го е напуснал и че може само да кимне в отговор. Не успяваше да си спомни какво се е случило. Къде е? А преди това къде е била? Коя е тази жена? Всичко в ума й беше разбъркано и не намираше мястото си. На кораб ли е? Или в Париж?… Берлин?

— Знаеш ли къде си?

Усмивката беше също толкова нежна, колкото и ръката, която бе оправила разбърканата коса на Ариана. Говореше на английски. Сега Ариана си спомни или поне така си мислеше, докато гледаше въпросително жената.

— Ти си в Ню Йорк. В болница. Доведохме те тук, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Странно, но доколкото те можеха да кажат, тя беше добре.

Рут Лийбмън беше разбрала досега, че около тези хора има много неща, които човек не знае и не може да знае, а и няма право да пита.

— Чувстваш ли се малко по-добре?

Лекарят беше казал на Рут, че не могат да открият причината за изтощението, дълбокия сън и слабостта й, като се изключи, разбира се, повръщането и треската, докато е била на кораба. Но вече бяха сигурни, че някой трябва бързо да направи усилие и да дръпне обратно момичето от ръба на пропастта, където то все още се люлееше. Тяхното мнение беше, че момичето просто се е отказало да се бори за живота си. Сега трябваше да се намеси някой и да я върне обратно, преди да е станало прекалено късно. Като ръководителка на доброволците от нюйоркската женска организация, Рут Лийбмън беше дошла сама да види момичето. За втори път идваше на посещение. Първия път, въпреки лекото докосване до косата й и настоятелното повтаряне на името й, Ариана не помръдна.

Рут я огледа мълчаливо и хвърли крадешком поглед към дясната ръка на момичето, за да види дали няма татуирани цифри. Но нямаше нищо. Била е сред големите късметлии, ако е избягнала тази съдба. Може да е била скрита в някое семейство или да е била сред по-специалните жертви, тези, които не бяха белязани с номера, а ги използваха по други начини. Спокойното, спящо лице на дребничката руса красавица не издаваше нищо. Всичко, което знаеха за нея, беше името й и това, че спонсорите й са уредени чрез френската организация на Сен Марн за бежанците. Рут знаеше малко за този човек — инвалид, загубил във войната жена си и дъщеря си.

И тя беше преживяла своите трагедии, откакто Пърл Харбър^[1] въвлече Америка във войната. По-рано имаше четири здрави, щастливи деца. Сега имаше две дъщери и само един син. Саймън беше свален над Окинава, а в Гуам едва не изгубиха Пол. Когато дойде телеграмата, Рут щеше да припадне. Но с твърдо изражение и треперещи ръце, тя се затвори в кабинета на съпруга си. Сам беше в офиса. Момичетата бяха някъде горе. В ръцете си тя държеше хартийката, която толкова приличаше на първата… Хартийката, която щеше да й открие съдбата на последния й син. Рут реши да посрещне сама новината. Но когато прочете телеграмата, тя получи шок от изпитаното облекчение. Пол беше само ранен и щеше да се завърне в Щатите през следващите седмици. Когато се обади на Сам, изпадна в истерично ликуване. Вече не й се налагаше да поддържа желязното си спокойствие. За тях войната приключи. Радостта й даде нова енергия на всяко нейно движение и мисъл. Тя се разстрои от докладите за ужасите, причинени от германците. Почувства някаква особена вина за това, че не беше страдала толкова, колкото евреите в Европа. Отдаде се на доброволческата си работа. Сега се грижеше за тези хора с още по-голяма обич и състрадание. Благодарността за избавлението на Пол я заливаше в часовете, прекарани с тях. Помагаше им да открият непознатите спонсори, качваше ги на влакове към далечни градове на юг или Средния Запад, а сега посещаваше това дребно, изплашено момиче.

Ариана я изгледа напрегнато, после затвори очи.

— Защо съм тук?

— Защото беше много болна на кораба, Ариана. Искахме да сме сигурни, че нищо не се е объркало.

Но при тези думи Ариана се усмихна с уморена ирония. Как можеха да са сигурни в това? Всичко се беше объркало.

Тя се повдигна бавно с помощта на по-възрастната жена, глътна малко от горещия бульон, който беше оставила сестрата, после се отпусна назад изтощена. Дори и това усилие й дойде твърде много. Рут Лийбмън пооправи възглавниците на момичето и погледна в тъжните сини очи. И тогава разбра това, което казваха лекарите. В тези очи имаше нещо ужасяващо, което говореше, че момичето, което лежи там, вече е изгубило всяка надежда.

— Германка ли си, Ариана?

Тя кимна в отговор и затвори очи. Какво означаваше да си германец сега? Тя беше просто бежанка като всички останали, избягала от Берлин преди три седмици. Рут видя как потрепват клепачите на момичето, когато то си припомни това и докосна нежно ръката му. Ариана отново отвори очи. Вероятно имаше нужда да поговори с някого, да го каже на глас, за да не я преследват повече призраците.

— Сама ли напусна Германия, Ариана?

Отново Ариана само кимна.

— Искало се е голяма смелост да го направиш. — Говореше внимателно и ясно. Сестрата й каза, че Ариана говори английски, но тя не беше сигурна доколко добре го знае. — Колко дълго пътува?

Ариана погледна кроткото лице с подозрение, но после реши да отговори. Дори тази жена да беше от армията, полицията или имиграционните власти, това също вече нямаше значение. За миг се замисли за безкрайните разпити в ръцете на капитан фон Райнхарт, но това само върна мислите й за Манфред. Стисна очите си за миг, после ги отвори и две огромни сълзи се стекоха бавно по бузите й.

— Пътувах шестстотин мили… до Франция.

Шестстотин мили?… И откъде? Рут не посмя да попита. Очевидно дори само при докосването до спомените мъката сграбчваше отново момичето.

Рут Лийбмън беше жена, която никога не се отказваше от надеждата. Това й поведение се предаваше и на другите и точно затова беше така изключителна в този вид работа. Когато беше по-млада, тя искаше да стане социален работник, но като съпруга на Самюъл Лийбмън й бяха отредени малко по-други неща.

Сега седеше притихнала и наблюдаваше Ариана. Искаше й се да разбере болката на младото момиче, да узнае как може да помогне.

— Твоето семейство, Ариана?

Произнесе думите съвсем тихо, но беше явно, че Ариана все още не беше подготвена да чуе точно тези думи. Тя се поотпусна и се разплака, после седна в леглото и поклати глава.

— Няма ги вече… всички тях… баща ми… брат ми… моят… — започна да изрича съпруг, но й беше невъзможно да продължи и Рут я прегърна, без да се замисля повече. — Всички тях… всички. Нямам си никого… никъде… нищо.

Нова вълна на мъка и ужас я заля. Чувстваше се измъчена от всичко това, докато лежеше и се молеше животът да свърши.

— Сега не можеш да гледаш назад, Ариана — говореше й меко Рут Лийбмън, докато я държеше в прегръдките си и за миг Ариана се почувства сякаш е открила майка в тази жена, която я държеше, докато тя плачеше.

— Трябва да гледаш напред. Това е нов живот за теб, нова страна… а хората, които си обичала в онзи, другия живот, никога няма да те напуснат. Те са тук, с теб. Ариана, ти винаги ще ги носиш в душата си.

Както и тя носеше Саймън… точно както и тя никога нямаше да загуби първородния си син. Тя вярваше в това и Ариана забеляза искрица надежда, докато се притискаше до високата, слаба жена, чийто оптимизъм и сила бяха почти осезаеми, когато очите им се срещнаха и задържаха.

— Но какво да правя сега?

— Какво си правила преди?

Но дори Рут осъзна, че въпросът е глупав. Въпреки че изглеждаше на повече години от умората около очите, беше очевидно, че момичето вероятно не е на повече от осемнайсет.

— Въобще работила ли си?

Ариана поклати глава.

— Баща ми беше банкер.

После въздъхна. Всичко онова беше смешно сега. Всички онези смачкани, маловажни мечти.

— Щях да продължа в университета след войната.

Но дори и тя знаеше, че никога не би използвала образованието си. Щеше да се омъжи и да има деца, да дава обеди и да играе карти като останалите жени. Дори и с Манфред тя не би правила нищо друго, освен да пътува между градската им къща и имението в края на седмицата и през ваканциите, за да е сигурна, че всичко за съпруга й е в ред… А, разбира се, щеше да има деца.

Наложи й се отново да стисне очи.

— Но всичко това беше толкова отдавна. Вече няма значение.

Нищо няма значение. И си личеше.

— На колко години си, Ариана?

— Двайсет.

Пол беше само две години по-голям, а Саймън щеше да бъде на двайсет и четири. Възможно ли е тя да е само на двайсет и да е стигнала толкова далече? И как така се е разделила със семейството си. Но докато я наблюдаваше, Рут си отговори на въпроса и усети отново болка в сърцето си за момичето. Ариана беше така опустошително красива, дори и в сегашното си състояние — с тези огромни, тъжни, сини очи. Рут внезапно се почувства сигурна, че нацистите са я използвали. За миг й стана ясно какво е застигнало Ариана по време на войната. И точно затова не са я убили, не са белязали тялото й, не са татуирали ръцете й. Когато осъзна напълно това, сърцето й се сви за момичето и трябваше да се бори със сълзите, които напираха в очите й. Сякаш бяха взели едно от обичните момичета на Рут и го бяха използвали така, както Ариана. Мисълта за това я поболяваше.

За един дълъг миг между двете жени настъпи мълчание, после Рут взе нежно ръката на Ариана.

— Трябва да забравиш всичко, което е зад теб. Всичко. Трябва да си позволиш да имаш нов живот.

Иначе това щеше да я измъчва винаги. Очевидно беше момиче с добро възпитание, но ако се остави, кошмарът й с нацистите ще съсипе живота й. Може да завърши като алкохоличка, като уличница, полудяла да отиде в някое болнично заведение или пък да си лежи в леглото си в болницата Бет Дейвид, ако избере да умре. Но докато държеше ръката на Ариана, Рут обеща нещо пред себе си — да даде на това дребно, съкрушено дете нов шанс в живота.

— От днес, Ариана, всичко е ново. Нов дом, нова страна, нови приятели, нов свят.

— Ами моите спонсори?

Ариана гледаше тъжно Рут, която й отговори неясно.

— Ще трябва да им се обадим. Искахме първо да се убедим, че си добре. Не искахме да ги плашим, преди да сме сигурни.

Но истината беше, че им се бяха обадили — еврейско семейство от Ню Джърси, които бяха направили това, което смятаха за свой дълг, но не бяха особено развълнувани. Едно младо момиче щеше да е проблем. Те си имаха бизнес, а ползата от нея щеше да бъде малка. Освен това те мразеха германците. Бяха казали в женската организация, че искат някого от Франция. И какво, по дяволите, щяха да правят с нея, ако тя лежи в болница в Ню Йорк… Просто предпазна мярка, беше ги уверила Рут, нищо кой знае какво, почти сме сигурни. Но хората бяха резки и неприятни. И Рут не беше сигурна, че ще я приемат. Освен ако… Дойде й една мисъл, докато седеше там. Освен ако убеди Сам да вземат Ариана при тях.

— Всъщност… — Рут Лийбмън погледна замислено Ариана и се изправи в цялата си забележителна височина. Усмивка изгря бавно по едрите й, добродушни черти и тя отново потупа ръката на Ариана. — Всъщност, трябва да ги видя по-късно тази сутрин. Сигурна съм, че всичко ще се уреди.

— Колко дълго ще трябва да остана тук?

Ариана огледа малката, гола стая. Бяха продължили да я държат в изолация, най-вече заради безкрайните, изпълнени с викове кошмари, но нямаше да я държат още дълго. Рут беше чула сутринта, че ще я местят в отделението.

— Вероятно ще останеш в болницата само още няколко дни. Докато можем да сме сигурни, че си укрепнала. — Тя се усмихна нежно на Ариана. — Нали не искаш да си тръгнеш прекалено бързо, Ариана! Тогава още като излезеш оттук и ще се разболееш наистина. Наслаждавай се на почивката тук.

Но докато се приготвяше да си тръгне, тя усети, че нова вълна от паника залива Ариана, която оглеждаше празната стая ужасена.

— Боже мой, нещата ми… къде са те?

Очите й се втурнаха към очите на Рут Лийбмън, която бързо я увери с топла усмивка:

— На сигурно място са, Ариана. Сестрата от кораба даде куфара ти на шофьора на линейката. Разбрах, че го държат заключен някъде тук. Сигурна съм, че в него ще откриеш всичко, което си сложила там, Ариана. Няма нужда да се безпокоиш.

Но тя беше притеснена. Пръстените на майка й! Тя погледна надолу към ръцете си. И брачната й халка, и годежният й пръстен от Манфред бяха изчезнали, както и неговият пръстен-печат. Тя отправи обезумял поглед към по-възрастната жена, която веднага разбра.

— Сестрата сложи ценностите ти в сейфа, Ариана. Вярвай ни малко. — После гласът й омекна. — Войната свърши, дете. Сега си в безопасност.

Наистина ли? Ариана се чудеше. Беше ли в безопасност и имаше ли това значение?

След няколко минути тя позвъни за сестрата, която дойде бегом. Беше любопитна да види момичето, за което всички говореха. Онова, което избягало от лагерите в Германия и което беше спало цели четири дни наред.

Ариана изчака нетърпеливо, докато жената донесе куфара.

— Къде са пръстените ми? От ръцете ми? Английският й беше малко ръждясал.

Учителят й не й беше давал уроци отпреди войната.

— Съжалявам… носех пръстени?

— Така ли?

Сестрата изглежда не знаеше нищо и хукна да провери. Върна се след миг с малък плик. Ариана го грабна от нея и го стисна здраво в ръка, а после го отвори, след като сестрата излезе от стаята. Всички бяха там — тясната златна халка, която я свърза с Манфред, годежният пръстен, който той й даде на Коледа, и неговият пръстен, който носеше зад другите, за да не изпадне.

Очите й отново се напълниха със сълзи, когато плъзна пръстените на ръцете си. Щом направи това, тя разбра, че през двайсет и двата дни, откакто напусна Берлин, е била много по-болна, отколкото е осъзнавала. Когато отпусна ръцете си надолу, пръстените паднаха в скута й. Девет дни, за да стигне до Париж, два дни на изтощение, мъка и ужас там, седем дни отчайващо болна в океана и сега четири дни в тази болница. Двайсет и два дни… изглеждаха й като двайсет и две години… Само преди четири седмици беше в прегръдките на съпруга си, а сега няма да го види повече.

Стисна здраво пръстените в лявата си ръка и разхълцана, но непоколебима, тя се стегна.

Отвори куфара. Дрехите, които икономката на Жан-Пиер дьо Сен Марн й беше сложила, все още стояха подредени. След първите два дни на кораба тя беше прекалено зле, за да се движи и преоблича. Под тях имаше допълнителен чифт обувки, а под тях беше пакетът, който тя търсеше отчаяно. Пликът със снимките и малката кожена книга със скривалището, в което все още лежаха скъпоценностите на майка й. Тя извади бавно големия красив смарагд и по-малкия диамантен пръстен-печат, който й даде баща й в нощта, преди да замине. Но тя не си сложи никой от тях, просто ги държеше и ги гледаше. Те бяха единствената й собственост, единствената й сигурност, единствените й осезаеми спомени от миналото. Само те й останаха от миналото. Само те й останаха от онзи изгубен свят. Двата пръстена на майка й, пръстените й от Манфред, неговия гравиран пръстен-печат от злато и плик със снимки, които показваха един мъж в пълна униформа и щастливо усмихнато деветнайсетгодишно момиче.