Даниел Стийл
Пръстенът (5)

Глава пета

През февруари Валмар и Касандра отидоха на Пролетния бал. Времето все още беше мразовито, но възможността да се отпразнува идващата пролет ободряваше.

Тя носеше хермелин до земята върху блестяща бяла кадифена рокля с проста кройка. Горната част беше изрязана на гърба, а полата падаше в пълно съвършенство от кръста до обутите й в бял сатен крака. Косата й сияеше в разбъркани къдрици и тя изглеждаше по-прекрасна от когато и да било, сякаш си нямаше никаква грижа на този свят.

Долф отново беше сприхав през целия ден заради непубликувания ръкопис, Валмар и тя почти не си говореха, а битката помежду им продължаваше, но нищо от това не личеше. Още от люлката я бяха учили да не показва нищо, освен милосърдие извън светилището на своята спалня. Усмихваше се благосклонно при всяко запознаване, с готовност танцуваше с всички приятели на Валмар.

Както винаги пристигането им представляваше малка сензация, колкото заради дрехите, които тя носеше, толкова и заради шокиращата красота на лицето й, която надминаваше по блясък дори дрехите й.

— Изглеждате възхитително, Фрау Готард. Като снежна принцеса.

Комплиментът дойде от един мъж, с когото току-що се беше запознала, вероятно някой от банкерите.

Валмар го поздрави с отривисто, дружелюбно кимване и даде съгласието си, когато той поиска разрешение да танцува с Касандра.

Докато се носеха бавно, тя наблюдаваше Валмар, който разговаряше с няколко приятели.

— Благодаря. Доколкото разбирам вие се познавате със съпруга ми.

— Много малко. Един или два пъти сме имали удоволствието да работим заедно. Но през последната година моите… занимания не са толкова свързани с търговията.

— О? Да не сте в отпуск? — усмихна се учтиво Касандра, докато танцуваха.

— Съвсем не. Усилията ми бяха посветени на това да помогна на нашия лидер да укрепи финансите на Третия Райх.

Той изрече това с такава сила, че Касандра се взря изненадана в очите му.

— Да, разбирам. Сигурно сте много зает.

— Определено. А вие?

— През повечето време съм заета с децата и съпруга си.

— А през останалото време?

— Моля да ме извините?

Касандра започваше да се чувства все по-неудобно в ръцете на този безочлив непознат.

— Разбрах, че сте нещо като меценат.

— Наистина ли?

Касандра се молеше този танц най-после да свърши.

— Действително.

Той й се усмихна учтиво, но в очите му проблясваше някаква мразовита искра.

— Все пак няма да си губя времето с това. Виждате ли, схващанията ни за изкуството ще се променят много с помощта на Третия Райх.

— Така ли?

За миг й се стори, че ще припадне. Да не би този мъж да я предупреждава за Долф? Или и тя като него полудяваше и на всяка крачка се страхуваше от заплахи.

— Да, така е. Знаете ли, имаме толкова… толкова неподходящи хора на изкуството, такива болни умове държат писалката.

Значи имаше предвид Долф.

— Всичко това ще трябва да се промени.

Внезапно тя се ядоса.

— Може би вече се е променило. Като че ли вече не издават същите автори, нали?

О, боже! Какво прави тя? Какво би казал Валмар, ако можеше да чуе?

Но танцът привършваше. Щеше да се освободи от този злокобен непознат. Но сега искаше да каже още нещо.

— Не се притеснявайте за всички тези глупости, Фрау Готард.

— Не съм си го и помисляла.

— Приятно е да го чуя.

Кое? Какво имаше предвид той?

Но той вече я водеше обратно към Валмар. Всичко свърши. Тя не го видя повече тази вечер. По пътя за дома й се искаше да сподели с Валмар, но се опасяваше, че ще го ядоса. Или още по-лошо — че ще го накара да се страхува.

На следващия ден Долф отново беше в толкова добро настроение, че и пред него не спомена случилото се. А и какво толкова означаваше това? Някакъв слабоумен банкер беше влюбен в Хитлер и Третия Райх. И какво от това?

Долф беше стигнал до решение. Щеше да продължи да пише, независимо дали издават книгите му или не. И щеше да продължава с опитите си да ги издава. Но дори и да гладува до смърт, той щеше да остане. Никой не може да го принуди да напусне родината си. Негово право беше да е там и да постига успехи, независимо, че е евреин.

— Мога ли да те заинтригувам с разходка до крепостта? — усмихна му се тя.

За пръв път от две седмици щяха да излязат да се разходят.

— Ще ми бъде приятно.

Обикаляха почти два часа край замъка и езерото. Наблюдаваха няколкото деца, които бяха дошли тук да поиграят и се усмихваха на хората, които се разхождаха покрай тях.

След толкова време те пак се чувстваха както през първата зима, когато отново и отново се срещаха по случайност, нетърпеливо се търсеха, но и се страхуваха от това, което можеше да се случи.

— Знаеш ли какво си мислех, когато те търсех?

Той й се усмихваше, здраво стиснал ръката й, докато вървяха.

— Какво?

— Че си най-неуловимата и мистериозна жена, която познавам, и ако мога да прекарам само един ден с теб, ще бъда щастлив до края на живота си.

— А сега? Щастлив ли си? — притисна се тя до него.

Късото й кожено палто приличаше на пухкава топка над дълга пола от туид и тъмнокафяви обувки от чортова кожа.

— Никога не съм бил по-щастлив. А ти? Прекалено трудна ли беше за теб последната година?

Той все още се притесняваше много за това. Тежестта падаше върху нея, с Валмар и децата, особено сега, когато Валмар знаеше. Тя беше казала на Долф за неговото предупреждение.

— Не беше трудно. Беше прекрасно. — Тя го погледна и пълнотата на тяхната любов се отрази в очите й. — Това е всичко, което съм искала и не съм вярвала, че мога да имам.

Тя и сега не можеше да го има. Не съвсем. Не през цялото време. Но дори и тогава беше достатъчно. Тези безценни следобеди, споделяни с Долф.

— Винаги ще ме имаш, Касандра. Винаги! Дори и след като съм мъртъв и ме няма.

Но тя го погледна нещастно.

— Не говори такива неща…

— Имах предвид, когато стана на осемдесет, глупаче. Няма да ходя никъде без теб.

Тя се усмихна и след малко те побягнаха ръка за ръка покрай езерото. Без обяснения и въпроси се прибраха вкъщи и се запътиха нагоре по стълбите, след като си направиха чай. Изпиха го бързо, мислеха за съвсем други неща. Любиха се настойчиво и страстно, сякаш се нуждаеха отчаяно един от друг, повече от всичко на света.

В края на следобеда вече спяха. Касандра се беше сгушила в прегръдките на любимия си.

Долф се размърда пръв, осъзнавайки, че някой чука на вратата на долния етаж. Внезапно последва тропане на крака по стълбите, водещи нагоре. Остана заслушан за мит, после се надигна от леглото, вече напълно буден. Усетила движението на тялото му, Касандра се размърда и сякаш почувствала опасност, отвори широко очи.

Без да продума, той метна завивките върху нея и изскочи от леглото. Когато те нахлуха през вратата, той тъкмо стоеше гол насред просторната спалня. На пръв поглед изглеждаха като армия от кафяви униформи и червени ленти, но в действителност бяха само четирима.

Долф стоеше твърдо, като загръщаше халата около себе си.

— Какво е това?

Но те само се изсмяха. Единият го сграбчи грубо и се изплю в лицето му.

— Чуйте го евреина!

Внезапно двама от тях го стиснаха здраво помежду си, а третият запрати страхотен удар в корема му. Той простена от болка и се преви на две. Този път третият мъж го срита и веднага пръсна кръв от една рана, близо до устата му, докато четвъртият спокойно претърсваше стаята.

— Какво си имаме под завивките? Една еврейска кучка, която топли нашия знаменит писател?

С рязко движение той дръпна завивките, като откри всеки сантиметър от Касандра пред заинтригуваните им погледи.

— Че е и хубава. Ставай.

Неподвижна за миг, тя седна в леглото, после грациозно спусна краката си на пода. Слабото й гъвкаво тяло трепереше леко, а очите й бяха широко отворени от ужас, докато мълчаливо наблюдаваше Долф. Четиримата мъже се взираха в нея, после тримата около Долф погледнаха въпросително четвъртия, за да видят какво ще направи.

Той я изучаваше внимателно, погледът му изгаряше плътта й, но тя не отместваше очи от Долф, който все още се задъхваше, докато стоеше превит и кървящ между двамата униформени мъже.

Четвъртият се обърна към тях с ехидна усмивка.

— Изведете го оттук.

После развеселен докосна колана си.

— Освен ако не иска да погледа.

Внезапно Долф осъзна всичко, очите му трескаво потърсиха Касандра, после се обърна разгневен към дежурните.

— Не! Не я докосвайте.

— Защо не, хер Известен писател? Да няма гонорея?

Касандра ахна, а четиримата мъже в стаята се разсмяха едновременно. Когато осъзна напълно какво ще се случи, тя почувства непознат досега ужас.

Сержантът даде знак и Долф бе извлечен от стаята, а след миг един повтарящ се трясък й показа, че са го блъснали надолу по стълбите. Последва размяна на гневни викове и Касандра чу над всички гласа на Долф. Той викаше името й и се опитваше да се бори с мъжете, които го държаха, но след няколко звука, като се боричкаше, бързо беше смирен. Последва някакво тътрене в основата на стълбите. Гласът на Долф не достигна повече до нея и тя ужасена обърна очи към мъжа, който се канеше да свали ципа на панталоните си.

— Ще го убиете… О, боже, ще го убиете!

Тя се отдръпна от него с широко отворени очи, а сърцето й биеше лудешки. Не помисляше за себе си, само за Долф, който вероятно вече беше мъртъв.

— И какво от това?

Нейният нападател изглеждаше развеселен.

— Не е голяма загуба за обществото. Дори и за теб може да не е голяма загубата. Той е просто някакво си еврейче. А ти, сладурано? Неговата хубава еврейска принцеса?

Но сега очите на Касандра заблестяха. Гняв и ужас се примесваха в тези лавандуловосини очи.

— Как смеете! Как смеете!

С този измъчен вик тя се втурна към него, насочила нокти към лицето му. Но само с едно ловко движение той я удари през лицето с опакото на ръката си.

Заговори й тихо, но напрегнато.

— Достатъчно. Загубила си приятеля си, малка еврейко, но сега ще разбереш какво е да те има някой от по-добра раса. Ще ти дам един малък урок, скъпа моя.

С тези думи той измъкна колана си и той изплющя силно върху гърдите й. Зашеметена от изненадващата болка, тя притисна ръце до гърдите си и наведе глава.

— О, Господи…

Погледна го с гняв, примесен със срам, но знаеше, че трябва да го направи. Той щеше да я убие. Щеше да я изнасили и после да я убие. Трябваше да му каже. Трябваше… Нямаше избор. Не беше така смела като Долф. Погледна вбесена мъжа, който я беше ударил преди малко, като все още притискаше ръце до кървящите си гърди.

— Не съм еврейка.

— О, нима?

Той се приближаваше, коланът очакваше отново да я ухапе. Тя го наблюдаваше втренчено, видя желанието му, видя как спокойствието му само отпреди няколко мига отстъпва на лудост, която може би вече беше извън контрол.

— Документите ми са в чантата ми. Аз съм… — Тя се сви, агонизираше, че трябва да направи това, но нямаше избор… — Касандра фон Готард. Съпругът ми е президент на Тилден банк.

За миг мъжът се спря, вторачи се в нея с гняв и подозрение, несигурен какво да предприеме. После очите му се присвиха.

— А съпругът ви не знае, че сте тук?

Касандра потръпна. Да му каже, че Валмар знае, означаваше да въвлече и него в сделката. Ако пък му каже, че Валмар не знае, щеше да обрече себе си.

— Икономката ми знае съвсем точно къде съм.

— Много умно.

Коланът бавно се плъзна обратно в гайките на панталона.

— Документите?

— Ето там — посочи тя.

С две крачки той достигна кафявата чанта от кожа на алигатор със златна закопчалка. Почти я разкъса, когато я отвори, порови вътре и намери портмонето й. Измъкна грубо шофьорската й книжка и личните й карти и ги захвърли на пода. Едва не изръмжа, докато го правеше. После озлобен се приближи отново към нея.

Нищо не излезе. Въобще не му пукаше коя е тя. Касандра стоеше и се окуражаваше сама за това, което можеше да последва.

Той остана загледан в нея един безкраен миг, после отново я удари силно през лицето.

— Кучка! Мръсна кучка! Ако ти бях съпруг, щях да те убия! Един ден заради такова нещо и ти ще умреш, също като това еврейско копеле. Ти си боклук! Срам за расата и за страната си. Мръсна кучка!

После, без да продума повече, той се обърна и я остави. Ботушите му тракаха надолу по стълбите, докато слизаше. След това тя чу хлопването на входната врата. Свърши… свърши… Цялото й тяло трепереше и тя падна на колене върху пода. От гърдите й все още течаха две струйки кръв, лицето й беше изранено, а очите й — пълни със сълзи. Разплакана, остана да лежи на пода.

Сякаш изминаха часове, докато хлипаше на пода, оплаквайки последния миг, в който видя Долф, ужасена от това, което щеше да последва. Внезапно се досети какво може да последва. Можеше да се върнат и да унищожат къщата му.

Тя се огледа бързо около себе си и трескаво навлече дрехите си. Остана за един последен миг в спалнята, където се бяха родили мечтите им, погледна разплакана мястото, където видя Долф за последен път. Без да се замисля, протегна ръка към дрехите, които той носеше само преди няколко часа. Захвърлени на пода, преди жадно да се отдадат един на друг, те все още носеха аромата на някакво особено растение и на лимон от одеколона, който употребяваше. Докосна ги за миг, прокара пръсти по тях, после притисна ризата му до лицето си и изхлипа. След това хукна надолу по стълбите. Най-долу видя локвата кръв, където е лежал, и следата, която е оставил, когато са го повлекли в безсъзнание извън къщата му.

Тя се измъкна от къщата и побягна трескаво към колата си, паркирана малко по-надолу по улицата.

Не беше съвсем сигурна как е стигнала до Грюнвалд, но се прибра вкъщи, стиснала кормилото, все още разплакана. Измъкна се от колата и отключи портала, докара я до гаража и после си отключи входната врата. Тихо, със сълзи в очите, тя побягна нагоре по стълбите към спалнята си, хлопна вратата и се огледа. Беше се върнала, беше у дома… това беше розовата спалня, която виждаше толкова често… розовата… розовата… виждаше единствено това, когато всичко се завъртя около нея и тя най-после се плъзна на пода в безсъзнание.