Даниел Стийл
Пръстенът (28)

Глава двадесет и първа

Огромният черен ролс на Жан-Пиер навлезе бавно в пристанището на Хавър. Ариана седеше на задната седалка помръкнала.

Почти не проговориха през целия път от Париж. Пътищата бяха задръстени с камиони, джипове и малки конвои, които превозваха екипировка между Париж и пристанището. Но положението около Париж се беше оправило и въпреки цвета на армейските превозни средства, пътищата изглеждаха почти нормални.

Жан-Пиер я беше наблюдавал мълчаливо през по-голямата част на пътуването. За пръв път през всичките години, когато помагаше на бездомни бежанци, съкрушени и изплашени, той усети, че му липсват думи, с които да предложи утеха. Погледът й говореше ясно, че никой не може да й каже нещо, което да облекчи ужасния й товар.

Докато пътуваха напред, тя се почувства зашеметена от действителното си положение. Не беше останал никой в този свят, когото тя да обича и към когото да се обърне. С никого не можеше да сподели спомените от миналото си, никой нямаше да я разбере без обяснения, няма да помни брат й, баща й, къщата в Грюнвалд… майка й… фройлайн Хедвиг… летата край езерото… или смеха на масата зад гърба на Бертолд… Никой, който да е помирисвал химиите на Герхард, когато те се възпламенят. Нито пък щеше да има някой, който да познава Манфред, не и в този нов свят, в който отиваше. Няма да има никой, който да разбира какво е да си затворен в онази килия. Нападната от Хилдебранд… после спасена от Манфред, отведена тайно във Ванзее. С кого въобще ще може да сподели спомена за яхнията, която направи от дробчета, за цвета на покривката на леглото в онази първа стая или за погледа му, когато я люби за пръв път, или за допира до лицето му, когато го откри пред Райхстага в Берлин. Никога нищо няма да знаят за последната година от живота й, нито за изминалите двайсет.

Докато се носеше напред заедно със Сен Марн по пътя към кораба, който щеше да я отведе завинаги, тя не можеше да повярва, че някога ще сподели нещо с някого.

— Ариана? — сепна я той с плътния си глас с френски акцент.

Не смееше да й проговори тази сутрин, преди да тръгнат за Хавър. Тя беше прекалено болна, за да стане. Предния ден беше припадала два пъти. Жан-Пиер забеляза, че сега тя изглежда малко по-силна и се молеше наум да е достатъчно здрава, за да оцелее от пътуването до Ню Йорк. Стига да успее, ще я приемат в Щатите. Съединените щати бяха разтворили обятия за бежанците от войната.

— Ариана? — проговори й той отново нежно.

Тя бавно се завърна от далечината на мислите си.

— Да?

— Много дълго ли бяхте заедно с Манфред?

— Почти година.

Той кимна бавно.

— Предполагам, че точно сега една година ти изглежда като цял живот. Но — една лека усмивка се опита да й предложи надежда — на двадесет годината изглежда нещо огромно. След двайсет години няма да изглежда прекалено дълго.

— Предлагаш ми да го забравя ли? — попита сухо тя.

Беше вбесена от това, което може би щеше да й отговори, но той поклати тъжно глава.

— Не, мила моя, ти няма да го забравиш. — За миг той се замисли за жена си и дъщеря си, изгубени само преди три години и болката изпепели сърцето му. — Не, няма да забравиш. Но смятам, че след време болката ще се притъпи. Няма да бъде така непоносима, както сега. — Сложи ръка на рамото й. — Бъди благодарна, Ариана, че все още си млада. За теб нищо не се е свършило.

Той се опитваше да я сгрее, но не успя да прочете никаква надежда в прекрасните й големи, сини очи.

Когато най-после стигнаха Хавър, той не напусна колата, за да я придружи до кораба. Прекалено сложно беше да се вади от багажника инвалидната количка и шофьорът да му помага да се намести в нея. Сега вече не можеше да направи нищо повече за нея. Беше организирал заминаването й за Ню Йорк, а там знаеше, че за нея ще се погрижи женската помощна организации.

Пресегна се през отворения прозорец към нея. Тя стоеше там с малък картонен куфар, който неговата икономка донесе от мазето и го напълни с някои от дрехите на жена му, но вероятно никоя от тях нямаше да й стане. Беше толкова дребна и приличаше на дете, както беше застанала там, очите й толкова огромни върху невероятно изящно гравираното й лице, че той се зачуди внезапно дали не е сгрешил, като й уреди този преход. Вероятно наистина беше прекалено крехка да издържи пътуването. Но щом се е справила с шестстотинте мили от Берлин — пеша, с кола, с кон и каруца, с джип — девет изпълнени с опасности дни, тя със сигурност ще успее да издържи още една седмица, докато прекоси океана. Щеше да си заслужава да го направи, само за да се отдалечи на такова разстояние от кошмара и да открие нов живот в нова земя.

— Ще ми се обадиш как си, нали?

Чувстваше се като баща, който изпраща скъпото си дете на училище в чужда страна.

На устните й бавно се появи хладна усмивка, после се усмихнаха и сините очи.

— Да, ще се обадя. И, Жан-Пиер, благодаря ти за всичко, което направи.

Той кимна.

— Иска ми се само… нещата да бяха други.

Искаше му се Манфред да е тук, изправен до булката си.

Но тя беше разбрала какво иска да й каже той и кимна.

— На мен също.

После промълви тихо:

— Сбогом, Ариана. Лек път!

Очите й му благодариха за последен път и тя се отправи към кораба, с който щеше да пътува. Обърна се още веднъж, махна тъжно и прошепна сбогом, а от очите й се стичаха сълзи.