Даниел Стийл
Пръстенът (26)

Глава деветнадесета

Двамата млади американски войници обясниха на Ариана, че адресът, на който отиват, е на Рю дьо ла Пом. Знае ли къде точно отива?

Тя извади листа, който Манфред й беше дал. Адресът беше на Рю дьо Варен.

— Мисля, че е на левия бряг, но че съм сигурна.

Оказа се, че е там. Париж също носеше следите на войната, но те в никакъв случай не бяха така шокиращи, както в Берлин. Париж беше пострадал повече от ръцете на германците, отколкото от разрушенията на бомбите. Те бяха се опитали да отнесат всичко, което им беше под ръка и да го натоварят за Пинакотек в Берлин.

Някакъв стар човек с велосипед обясни на двамата млади войници къде е мястото, където иска да отиде Ариана, и след това предложи закачливо да ги отведе дотам. И тогава Ариана разгледа Париж за пръв път, след времето, когато беше тук с баща си и брат си. Но бе прекалено уморена, за да оцени гледката, а и красотата на града. Триумфалната арка, площад Конкорд, Пон Александър III се носеха покрай нея. Тя просто затвори очи, докато се клатушкаше в джипа. Слушаше как възрастният човек от време на време крещи наставления, а младият американец на кормилото извиква благодарностите си. Най-после стигнаха адреса и Ариана отвори очите си. Нямаше друг избор, освен да слезе, въпреки че предпочиташе да спи до безкрай на задната седалка на колата им.

В крайна сметка бягството от Берлин й беше отнело цели девет дни и ето я сега в Париж, без да знае защо е дошла и какъв ще е мъжът, когото търси. Можеше дори да е мъртъв вече. Струваше й се, че всички са измрели. И докато стоеше пред огромния портал с орнаменти, тя повече отвсякога закопня за уютната малка къща във Ванзее, която споделяха двамата с Манфред. Но там вече нямаше нищо, наложи се да си припомни тя. Съвсем нищо. Нямаше го Манфред.

— Oui, mademoiselle?^[1]

Дебела, стара жена, с побеляла коса отвори вратата, откривайки красив двор от другата страна. Следваше прелестен Hotel particulier и няколко мраморни стъпала.

— Vous desirez?^[2]

Светлините на къщата блестяха примамващо в тъмнината.

— Мосю Жан-Пиер дьо Сен Марн.

Ариана й отговори на френски, но жената я гледа един дълъг миг, сякаш не искаше да я разбере. Но Ариана беше настоятелна.

— Не е ли вкъщи?

— Тук е — поклати бавно глава жената. — Но войната свърши, мадмоазел. Вече няма причина да безпокоите мосю Дьо Сен Марн.

Беше се изморила от тези хора, които идваха, викаха, просеха и молеха от толкова време насам. Нека сега вървят при американците. Щяха да убият мосю с изтощителните си истории, с ужасите и вълненията си. Докога ще трае това наказание? Да се молят на горкия човек така. Ариана се обърка, докато наблюдаваше лицето й.

— Аз… аз съжалявам… Съпругът ми и мосю Дьо Сен Марн са били приятели. Той ми предложи да потърся мосю Дьо Сен Марн, когато дойда тук…

Тя се поколеба и старата жена поклати глава.

— Всички това казват.

И тази не изглеждаше по-добре от останалите. Болнава, кльощава, смъртнобледа, в скъсани дрехи и протрити обувки, само с едно мъничко вързопче в ръка. Господи, та тя изглеждаше така, сякаш не се е къпала поне от една седмица! Нямаше никаква причина тези дрипльовци да се молят на мосю само защото той имаше пари.

— Ще видя дали мосю е вкъщи.

Но красивият ролс в двора подсказваше, че всъщност мосю си е у дома.

— Почакайте тук.

Ариана се отпусна с благодарност на тясната пейка в двора, като трепереше леко от мразовития нощен въздух. Но тя беше свикнала да й е студено, да е гладна и изморена. Било ли е някога друго? Затвори очи, но й беше трудно да си го представи. Сякаш часове по-късно някой я разтърси и тя вдигна очи, за да види старата жена, която й кимна с глава, но устните й бяха свити неодобрително.

— Той ще ви приеме сега.

Вълна на облекчение заля Ариана, не толкова от перспективата, че ще се срещне с него, колкото от това, че няма да й се наложи да върви повече тази вечер. Поне така се надяваше. Не я интересуваше дори той да я накара да спи на тавана, но не смяташе, че ще има сили да направи още една крачка до сутринта. Отчаяно се надяваше, че ще й позволи да остане.

Тя последва старата жена по мраморните стъпала към коридора.

Един иконом с тържествен вид отвори вратата и отстъпи настрани. За миг той подсети Ариана за Бертолд, но този мъж имаше по-добри очи. Погледна я за миг, после, без да изрече дума, се завъртя на пети и изчезна. Старата жена отново поклати глава с явно неодобрение и промърмори на Ариана, когато влязоха в предната зала.

— Отиде да се обади на господаря. Ще ви извикат след минутка. Аз тръгвам сега.

— Благодаря ви.

Но старата жена не даваше и пет пари за нейното благодаря.

Икономът се върна. Поведоха я по красиво оформен коридор, целият в надиплено кадифе, а на равни интервали бяха окачени портретите на предшествениците на Сен Марн. Докато крачеше напред, Ариана се взираше в тях с невиждащ поглед. Стигнаха просторно преддверие и икономът бутна единичната огледална врата. Това, което се видя вътре в стаята, отворена по този начин, й напомняше много за Двореца в Берлин — с херувимчетата, позлатата, орнаментите и безкрайните огледала над камините от бял мрамор.

Сред целия този разкош имаше един мъж със сериозен вид, на годините на Манфред, но с по-крехка структура и с дълбоки, скръбни бръчки между очите. Той я наблюдаваше, седнал на инвалидна количка в центъра на стаята.

— Мосю Дьо Сен Марн?

Тя се чувстваше почти преуморена за етикета, който изглежда се изискваше от мястото и обстоятелствата.

— Да.

Той не направи никакво движение, но изражението му й подсказваше да се приближи. Обърна се гостоприемно към нея, очите му все още сериозни, но някак топли.

— Аз съм. А вие коя сте?

— Ариана… — Тя се поколеба за миг. — Госпожа Манфред фон Трип — додаде тя тихо, с поглед, вперен в кротките очи, които я наблюдаваха. — Манфред ми каза, че трябва да дойда тук, ако Берлин падне. Съжалявам. Надявам се, че…

Колелата я приближиха бързо, докато тя се бореше с думите. Той спря близо до нея и й подаде ръка.

— Добре дошла, Ариана. Заповядай, седни.

На лицето му все още не беше се изписала радостта от пристигането й. Усещаше, че това момиче има да казва още, а съвсем не беше сигурен, че новините ще са добри.

Тя седна тихо, като наблюдаваше лицето на французина. И той изглеждаше добре, по някакъв особен начин, но беше толкова различен от Манфред, че й беше трудно да повярва, че са били приятели. Докато седеше загледана в съученика на съпруга си, Ариана откри, че чувства повече отвсякога липсата на мъжа, когото никога повече нямаше да види.

— За колко време пристигнахте тук?

Когато я запита, очите му изучаваха лицето й. Беше виждал толкова други като нея преди. Болни, уморени, съкрушени и изплашени.

— Девет дни — въздъхна тя.

— И как дойдохте?

— С кола, с кон, пеша, с джип… — През бодливата тел, с молитви, едва не изнасилена от отвратителен мъж…

Очите й се взираха невиждащо в Сен Марн. Тогава той й зададе въпроса, който искаше да зададе от самото начало.

— А Манфред? — изрече той много тихо, а тя сведе очи.

Гласът й бе едва доловим шепот във величествената стая.

— Мъртъв е. Загина… при… падането на Берлин. — Тя го погледна право в очите. — Но ми каза да дойда тук, при вас. Не знам защо напуснах Германия, освен за това, че сега там и без това нищо не ми е останало. Трябваше да тръгна.

— Семейството ви?

Очите му изглеждаха привикнали към лоши вести като тази, която тъкмо научи за приятеля си.

В отговор на въпроса му тя въздъхна нервно в притихналата стая.

— Смятам, че баща ми е мъртъв. Майка ми почина преди войната. Но брат ми… Може все още да е жив. В Швейцария. Баща ми го отведе там миналия август, за да избегне мобилизацията. Баща ми въобще не се завърна от Швейцария, а аз не чух нищо повече за Герхард. Не знам дали е жив или не.

— Герхард трябваше да остане?

Тя кимна.

— Смяташе ли баща ви да се върне?

— Да, за да вземе мен. Но… нашата бавачка… те извикаха нацистите. Отведоха ме и ме задържаха за откуп. И те смятаха, че баща ми ще се върне. — Тя вдигна очи към него. — След месец ме пуснаха. Манфред и аз… — Спря, за да не се разплаче.

Жан-Пиер въздъхна и придърпа към себе си лист хартия от бюрото.

— Предполагам, че затова Манфред ви е изпратил при мен.

Ариана го погледна объркана.

— Смятах, че ме изпратил при вас, просто защото сте бил негов приятел и е решил, че тук ще бъда в безопасност.

Жан-Пиер дьо Сен Марн се усмихна уморено.

— Манфред наистина ми беше много добър приятел. Но беше също и разумен. Знаеше с какво се занимавах през цялата война. Бяхме във връзка. Дискретно, разбира се. — Той махна леко към инвалидния стол. — Както виждате, аз съм донякъде… затруднен… Но въпреки това се справях много добре. Станах, как да кажа, филантроп. Събирах заедно семейства, понякога из различни страни и им уреждах ваканции в по-топъл климат.

Тя кимна при двусмислените му думи.

— С други думи, помагали сте на бегълци.

— Предимно. А сега ще прекарам следващите няколко години, като се опитвам да събирам семейства. Това сигурно ще ме ангажира за известно време.

— Тогава можете ли да ми помогнете да открия брат си?

— Ще се опитам. Дайте ми цялата информация, която имате, а аз ще видя какво мога да открия. Но се страхувам, че трябва да помислите не само за това, Ариана? Ами вие? Къде ще отидете сега? У дома в Германия?

Тя поклати бавно глава и вдигна поглед към него.

— Там нямам никого.

— Можете да останете тук за известно време.

Но тя знаеше, че това не е за постоянно. А после къде ще отиде? Въобще не беше помисляла за това. Не беше помисляла за нищо.

Сен Марн кимна леко с разбиране, изпълнено със съчувствие и си записа някои неща.

— Добре. Сутринта ще видя какво мога да направя за вас. Трябва да ми кажете всичко, което знаете, за да ми помогнете да открия Герхард. Ако искате това от мен.

Тя кимна бавно, неспособна да възприеме всичко това. Присъствието му, стаята, предложението да й помогне да намери Герхард…

— А междувременно — усмихна й се нежно той, — трябва да направите още нещо.

— Какво е то?

Тя се опита да му отвърне с усмивка, но дори да го гледа в очите и да не заспи в непоносимо удобното му кресло представляваше огромно усилие за нея.

— Това, което трябва да направиш сега, скъпа Ариана, е да си починеш. Изглеждаш много, много уморена.

— Уморена съм.

Всички те изглеждаха така, когато пристигаха при него — изтощени, наранени, изплашени. Тя ще изглежда по-добре след ден-два, мислеше си той. Какво симпатично малко същество беше тя и колко необичайно беше за Манфред да се ожени за толкова крехка, ефирна и млада жена. Мариана беше доста по-едра.

В началото Жан-Пиер се шокира, щом разбра, че Ариана е новата жена на Манфред. Никак не беше очаквал Манфред да се ожени. Но ето го това момиче. И лесно можеше да разбере страстта на Манфред. Тя толкова приличаше на нимфа, беше толкова хубава, дори и в окъсаните си мръсни дрехи. Щеше да му бъде приятно да я види заедно с Манфред в по-добри времена.

Когато остана отново сам в стаята, той се замисли за стария си приятел. Защо в действителност я е изпратил при него? Да го чака, както тя му беше казала, ако той успее да оцелее след битките в Берлин? Или е искал нещо повече? Някаква зашита за нея? Да й помогне да открие брат си? Какво? Имаше чувството, че това, че я е изпратил при него, е някакво послание и той отчаяно искаше да го разгадае. Вероятно, каза си той, докато седеше загледан през прозореца, след време ще се разбере.

А в своята стая, с гледка към приятен двор, покрит с чакъл, Ариана вече беше заспала дълбоко. Една мила жена на средна възраст, с дълги поли и престилка, я сложи да спи. Тя беше махнала покривката и откри дебели одеяла, ватирана завивка и чисти чаршафи. Сякаш бяха изминали стотици години, откакто Ариана беше виждала нещо толкова прекрасно. И без да мисли повече за Жан-Пиер, за брат си и дори за Манфред, тя легна в леглото и потъна в дълбок сън.