Даниел Стийл
Пръстенът (39)

Глава единадесета

— Ариана, искаш ли да поплуваме?

Джулия удряше по вратата й в девет часа сутринта и Ариана отвори очи сънливо.

— Толкова рано? Още не съм станала.

— И Пол не беше станал, но ще дойде.

— Точно така — потвърди той, като пристъпи през прага. — И ако аз трябва да стана и да отида да плувам с тези малки чудовища, същото се отнася и за теб.

— О, така ли?

Тя се протегна лениво и му се усмихна, когато той седна до нея и целуна разпиляната по лицето й руса коса.

— Да, точно така. Иначе ще те измъкна от леглото и ще те влача, както пищиш по брега.

— Колко си мил, Пол.

— Да, нали?

Те се усмихнаха един на друг.

— Между другото, искаш ли да дойдеш на едно празненство в Саутхамптън довечера? Родителите ми ще извеждат момичетата някъде.

— Как така?

— Четвърти юли е, скъпа. Денят на Независимостта. Чакай само да видиш. Би трябвало да се получи голямо събитие.

Оказа се, че стана точно така. Сутринта отидоха да плуват с момичетата, а следобеда бяха на пикник с цялото семейство. След това Сам и Рут взеха момичетата със себе си, а Ариана изчезна горе, за да поспи. Но в седем часа тя беше готова за излизане и когато слизаше по стълбите на голямата лятна къща, Пол подсвирна и се усмихна.

— Хей, никой не ме предупреди, че ще изглеждаш така, когато почернееш.

Тя носеше тюркоазна копринена рокля, която подчертаваше потъмнялата й кожа. Той изглеждаше също толкова впечатляващо в бял ленен костюм, бяла риза и широка морскосиня вратовръзка, с малки бели точици. Двамата заедно се качиха на новата му кола и потеглиха.

Той беше в приповдигнато настроение и разреши на Ариана да шофира, а веднага щом пристигнаха на празненството, й донесе джин физ^[1]. Тъй като не беше сигурна как ще й подейства алкохолът, тя отпиваше съвсем малки глътки. Но празненството вече се вихреше около тях. Два оркестъра свиреха — един в къщата и един в двора. Няколко яхти бяха привлечени за случая и стояха на дългия кей, където за тях се грижеха дузина моряци, а над тях висеше кръглата лятна луна.

— Искаш ли да танцуваме, Ариана?

Той й се усмихваше нежно и тя бавно се плъзна в ръцете му. За пръв път танцуваха заедно, а под лунната светлина беше лесно да си представя, че това е Манфред, или баща й, или който и да е.

— Казвал ли ти е някой, че танцуваш като ангел?

— Не и в последно време, страхувам се.

Тя се разсмя на комплимента и те танцуваха, без да спрат до края. После се приближиха бавно към място, откъдето можеха да наблюдават лодките, които се поклащаха под тях. Пол я погледна по-сериозно, от когато и да било.

— Толкова съм щастлив, когато съм с теб, Ариана! Никога не съм познавал човек като теб.

Искаше й се да го подразни и да го попита за Джоуни, но знаеше, че моментът не е подходящ.

— Ариана — погледна я той спокойно, — искам да ти кажа нещо. — Той се приближи бавно до нея, взе ръцете й в своите и ги целуна нежно една след друга. — Обичам те! Не знам друг начин, по който да ти го кажа. Обичам те! Не мога без теб. Когато съм с теб, се чувствам… толкова… толкова щастлив и силен… сякаш мога да направя всичко, сякаш всичко, до което се докосвам, е някакъв дар… сякаш всичко е ценно… и не искам да оставя това чувство да си отиде. Ако двамата с теб напуснем дома след лятото, ще изгубим това. — Очите му се замъглиха, докато й говореше. — И, Ариана, не бих го понесъл, ако си отидеш.

— Няма да ти се наложи — прошепна тя. — Пол… аз…

Тогава, сякаш по даден знак, над тях светнаха първите фойерверки. Той бръкна в джоба си и извади оттам огромен диамантен пръстен. Още преди тя да разбере какво става, той го плъзна на пръста й, а устните му се докоснаха до нейните и тя усети нетърпението и страстта му. Тогава почувства копнеж и някаква тръпка, които си беше мислила, че никога повече няма да изпита. За миг се притисна почти отчаяно до него, като отвръщаше на целувката му и се бореше с копнежа в душата си.

Най-накрая, когато устните им се разделиха, тя му каза, че е изморена и те се върнаха в къщата на родителите му в Ийст Хамптън много по-притихнали. Все още се опитваше да надмогне угризенията си. Как би могла да продължава с тази шарада? Не че не го обичаше. Обичаше го топло и приятелски и беше грешно да се възползва от чувствата му. Не беше правилно да му натрапва дете, което не беше негово. Когато излязоха от колата, Пол я прегърна нежно и я въведе вътре. В преддверието той я погледна тъжно.

— Знам какво си мислиш. Ти не го искаш, нито пръстена, нито това, което той олицетворява, нито мен… никое от тези неща. Всичко е наред, Ариана. Разбирам. — Докато я притискаше към себе си, в гласа му имаше сълзи. — Но, боже мой, толкова те обичам! Моля те, моля те, позволи ми да бъда с теб тук, само тази вечер. Позволи ми да мечтая, да си представям какво би било, ако това е нашата къща, ние сме женени и всички мечти са действителност.

— Пол…

Тя се отдръпна леко от него, но когато го направи, видя хубавото му младо лице окъпано в сълзи. Не можеше да издържа повече. Притегли го към себе си и повдигна лице към него. Предлагаше му топлина и обич, които не беше вярвала, че може да даде отново на някого.

Малко по-късно те влязоха в спалнята й и с нежност, неприсъща на годините му, Пол внимателно съблече копринената рокля. Дълго време лежаха под лунната светлина, прегръщаха се, докосваха се, целуваха се, замечтани, но не проговаряха. Накрая, при първата дневна светлина, те заспаха изтощени в прегръдките си.