Даниел Стийл
Пръстенът (10)

Глава трета

Нищо в поведението на баща й на следващата сутрин не би възбудило нечие подозрение, че нещо се е случило, а и държанието на Ариана не подсказваше нищо. Когато този следобед шофьорът съобщи мрачно, че старият форд на Фрау фон Готард е откраднат, Валмар се обади веднага на полицията. По-късно същата вечер откриха колата изоставена близо до гарата, без никакви повреди. Тихо и на шега се говореше, че Герхард е виновникът и че е излязъл да се поразходи. Полицаите се опитаха да прикрият усмивките си, а Герхард беше подобаващо разгневен, когато го разпитваха. Накрая нещата бяха оставени в ръцете на семейството, полицаите получиха благодарности, а колата се върна в гаража.

— Но аз не съм я вземал, татко!

Той се беше разгорещил, изправен срещу Валмар.

— Не си ли? Е, в такъв случай смятам, че всичко е наред.

— Но ти мислиш, че съм го направил.

— Това няма значение. Колата е обратно в гаража. Моля те, гледай все пак нито ти, нито приятелите ти да не се опитвате да… ъъ… заемате… колата на майка ти отново.

Беше му неприятно да се държи така, но нямаше избор. Ариана го разбра ясно и се опита да успокои Герхард, докато го извеждаше от стаята.

— Не е честно. Не съм. — После я погледна. — Ами ти?

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Аз не мога да карам кола.

— На бас се хващам, че си ти?

— Герхард, не ставай глупав!

Но внезапно и двамата се разсмяха и се отправиха, ръка за ръка, към стаите си на горния етаж. Герхард беше убеден, че е тя.

Въпреки веселото държание с брат й, Валмар забеляза, че нещо не е наред. Сутрин беше някак по-притихнала от обикновено, а щом се върнеше вечер от училище или от работата си в болницата, тя изчезваше веднага в стаята си. Беше трудно да я въвлече човек в разговор, но най-накрая, седмица след заминаването на Макс, тя влезе в кабинета на баща си с мокри от сълзи очи.

— Знаеш ли нещо, татко?

Той разбра веднага. Точно от това се страхуваше.

— Не, нищо. Но ще узнаем. Може би ще измине известно време, преди той да се установи и да се обади.

— Не си сигурен. — Тя потъна в едно кресло до огъня. — Може и да е мъртъв.

— Може. — Той я наблюдаваше, а гласът му беше тих и тъжен. — А може и да не е. Но сега го няма, Ариана. Отиде си от нас. Има си свой живот, където и да го отведе той. Ти не можеш да разчиташ на него. Ние сме само част от стария живот, който той изостави. — Но когато я видя, той се уплаши и следващите думи се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. — Харесваш ли го, Ариана?

Тя се обърна към него шокирана от въпроса. Не беше очаквала от баща си да я нита нещо такова.

— Не знам. Аз… — Стисна очи. — Просто се притеснявах. Той може да е…

Изчерви се леко и се загледа в огъня. Нямаше желание да му каже истината.

— Добре. Надявам се да е така. Трудно е да се диктуват тези неща, но… — Как да й обясни? Какво да й каже? — Във времена като тези е по-добре да съхраним обичта си за по-добри дни. Във военно време, при трудни обстоятелства, има някакво романтично усещане, което понякога е нереално и неустойчиво. Ако го срещнеш след години, може би ще ти се стори съвсем различен. Сякаш не е човекът, когото си спомняш отпреди седмица.

— Разбирам.

Точно затова тя внимателно избягваше каквото и да било обвързване с ранените мъже от болницата, където работеше.

— Наистина го разбирам!

— Радвам се…

Той въздъхна дълбоко, докато я наблюдаваше. Отново беше стигнал до повратна точка. До поредния кръстопът по техния все по-коварен път.

— Да обичаш мъж в положението на Макс може да бъде и опасно. Сега той е беглец, след някой и друг ден нацистите може да го подгонят. И ако си свързана с него, ще подгонят и теб. Дори и да не ти навредят, болката, причинена от всичко това, може да те съсипе, както и болката от загубата на Сара почти го е съкрушила.

— Как може да наказват хората за това, че обичат някого! — Изглеждаше ядосана. — Как може човек да знае предварително кой е прав и кой греши…

Детинският й въпрос, толкова наивен и в същото време толкова правилен, събуди спомените за Касандра и те го заляха… беше я предупредил… тя знаеше…

— Татко?

Ариана го наблюдаваше, докато той се беше вглъбил в себе си. Изглеждаше й отдалечен на хиляди километри.

— Трябва да го забравиш. Това може да е опасно за теб.

Той я погледна твърдо, но очите й не се отместиха от неговите.

— Беше опасно за теб да му помагаш, татко.

— То е различно. Въпреки това, донякъде си права. Но аз не съм свързан по този начин с него, чрез любовта. — След това я изгледа по-съсредоточено. — Надявам се, че и ти не си.

Тя не отговори и накрая той отиде до прозореца и се вгледа в езерото. Грюнвалдското гробище почти се виждаше от прозорците. Но във въображението си той виждаше лицето й. Такова, каквото беше, когато я предупреди. Каквото беше в нощта, преди тя да отнеме живота си.

— Ариана, ще ти кажа нещо, за което никога не съм искал да говоря. За цената на любовта. За нацистите… за майка ти.

Гласът му звучеше приглушен и далечен. Ариана чакаше объркана, вперила очи в гърба на баща си.

— Не я осъждам, нито я критикувам. Не съм ядосан. С нищо от това, което казвам, не искам да те карам да се срамуваш. Обичахме се дълбоко. Но се оженихме, когато тя беше много млада. Аз я обичах, но невинаги я разбирах. Донякъде тя беше различна от жените на своето време. Имаше някакъв тих огън в душата си. — Обърна се и я погледна. — Знаеш ли, че когато ти се роди, тя искаше сама да се грижи за теб, а не да наемаме бавачка? Това беше нечувано. А аз смятах, че е и глупаво. Така че наех фройлайн Хедвиг и мисля, че тогава нещо се случи с майка ти. След това тя винаги изглеждаше някак изгубена. — Той се извърна отново, замълча за миг, после продължи. — Бяхме женени от десет години, когато тя срещна един мъж, по-млад от мен. Той беше много известен писател, красив и интелигентен. И тя се влюби. Знаех за това почти от самото начало. Вероятно дори преди да е започнало. Хората ми казваха, че са ги виждали заедно. А аз забелязах някаква промяна в очите й. Нещо вълнуващо, щастливо и оживено отново. Нещо прекрасно. — Гласът му се смекчи. — Мисля, че по някакъв начин това ме накара да я обичам още повече. Трагедията на Касандра не беше в това, че обича друг мъж, а не съпруга си, а в това, че страната й попадна в ръцете на нацистите и мъжът, когото обичаше отчаяно, беше евреин. Предупредих я заради самата нея и заради него, но тя не искаше да го изостави. Всъщност, тя не искаше да изостави никого от нас двамата. Не мога да кажа, че някога съм пострадал наистина заради привързаността й към този мъж. Тя ми беше предана колкото и по-рано, може би и повече. Но беше също така предана и на него. Дори и когато престанаха да издават работите му, когато го отбягваха, когато най-накрая… — Гласът му се пречупи и той едва успя да продължи. — Дори и когато го убиха. Беше с него в деня, когато го отвлякоха. Измъкнали го от дома му, пребили го, а когато открили майка ти, те… я били… Може би са щели да я убият, но тя решила да им каже коя е, така че я оставили на мира. Дошла си у дома, а когато аз се прибрах, единственото, за което можеше да говори, беше, че ме е посрамила и че се страхува да не ни навредят. Тя чувстваше, че трябва да предложи своя живот, за да запази нашите… а и не можеше да живее с мисълта за това, което бяха причинили на него. Отидох за два часа на една среща и когато се върнах, тя беше мъртва. В нейната баня, в стаите й, напред по коридора.

Той махна леко към стаите, които бяха заети от Макс само преди седмица.

— Това, Ариана, е историята на майка ти, която обичаше един мъж, когото нацистите искаха да убият. Тя не можа да издържи действителността, която те й разкриха… не можа да живее с грозотата, бруталността и страха… така че… — извърна се към дъщеря си — донякъде те я убиха. Точно както донякъде биха се осмелили да убият и теб, ако решиш да поемеш риска да обичаш Макс. Не го прави… О, боже, моля те, Ариана… недей…

Лицето му потъна в ръцете му и за пръв път през живота си Ариана чу баща си да плаче. Тя се приближи до него, притихнала и разтреперана, и го прегърна. Сълзите й капеха по сакото му, а неговите се смесваха със златния прах на косите й.

— Толкова съжалявам… О, татко, толкова съжалявам…

Тя повтаряше това отново и отново, ужасена от думите му. Но за първи път в живота й майка й се беше превърнала в нещо реално.

— Татко, недей… моля те… Толкова съжалявам… Не знам какво се случи… толкова съм объркана. Толкова странно беше, че той е тук, в тази спалня… в нашата къща, скрит, изплашен. Исках да му помогна. Толкова ми беше мъчно за него.

— На мен също. — Баща й най-после повдигна глава. — Но трябва да го оставиш да си отиде. Един ден ще намериш мъж за себе си. Добър мъж и, надявам се, подходящ мъж, в по-добри времена.

Тя кимна, без да продума и изтри наново бликналите сълзи.

— Смяташ ли, че ще го видим отново?

— Някой ден, може би. — Ръцете му обгърнаха дъщеря му. — Надявам се.

Тя кимна и те стояха там — мъжът, загубил Касандра, и малкото момиченце, с което тя го беше оставила.

— Моля те, мила, внимавай сега, когато сме във война.

— Добре. Обещавам. — Очите й потърсиха неговите и тя му изпрати лека усмивка. — Освен това, иска ми се да не те напускам никога.

Но думите й го разсмяха.

— И това, скъпа, също ще се промени.

Две седмици по-късно Валмар получи писмо в офиса си. То нямаше обратен адрес и съдържаше единствен лист хартия с набързо надраскан адрес. Макс беше в Люцерн. Това беше последният път, когато Валмар фон Готард чу нещо за него.