Даниел Стийл
Пръстенът (24)

Глава седемнадесета

— Откри ли Йохан?

Ариана отправи разтревожен поглед към Манфред, когато той се върна от работа на другия ден.

— Да, той е добре — отговори й сухо.

Страхуваше се, че тя може да открие лъжата му. Всъщност Йохан беше загинал пред църквата предната вечер. Цял час Манфред беше седял разтреперан в кабинета си, неспособен да приеме, че още един човек, когото е обичал, вече е мъртъв. Той седна с въздишка на любимия си стол.

— Ариана, искам да говоря с теб за нещо много сериозно.

Искаше й се да го подразни, да отнеме част от тази напрегнатост в очите му, но когато се вгледа в него, разбра, че няма смисъл.

През тези дни животът в Берлин беше много сериозен.

Тя приседна тихо и го погледна в очите.

— Какво има, Манфред?

— Искам да ти съставя план, така че да знаеш какво да правиш, ако нещата се объркат. Искам да си подготвена по всяко време. И, Ариана… говоря съвсем сериозно… трябва да ме слушаш.

Тя кимна леко.

— Добре.

— Знаеш къде държа парите и оръжието в спалнята. Ако се случи нещо ужасно, искам да вземеш тези неща и пръстените на майка си и да тръгнеш.

— И къде да отида? — Тя внезапно придоби объркан вид.

— Към границата. Във фолксвагена ти има карта. И искам да държиш резервоара винаги пълен с газ. Имам резервна бутилка за теб в гаража. Напълни резервоара, преди да тръгнеш.

Тя кимна. Ненавиждаше тези негови инструкции и обяснения. Никога никъде няма да замине. И няма да го изостави.

— И точно как смяташ, че ще стане това, Манфред? Просто ще отпътувам и ще те оставя тук?

Това предложение беше абсурдно. Никога нямаше да го направи.

— Ариана, може да се наложи да го направиш. Ако става въпрос за живота ти, искам да тръгнеш. Нямаш представа на какво ще заприлича този град, ако в него навлязат съюзническите войски. Ще има плячкосване, грабежи, убийства и изнасилвания.

— Звучи като че ли сме в средните векове.

— Ариана, това ще бъдат най-мрачните мигове, които някога е познавала тази страна. А ти ще бъдеш напълно безпомощна тук, ако по някаква причина аз не успея да дойда при теб. Може да ме задържат в Райхстага например седмици наред или най-малкото няколко дни.

— И ти наистина мислиш, че просто ще ме оставят да се измъкна оттук с тази смешна малка кола, с пръстените на майка ми и с твоето оръжие? Манфред, не откачай!

— Ти не откачай, по дяволите. Изслушай ме! Искам да отидеш с тази кола възможно най-далече и после се отърви от нея. Бягай, ходи, пълзи, открадни си велосипед, крий се в храстите, но се махни от проклетата Германия. Съюзниците вече са на запад оттук, по целия път до френската граница. Смятам, че ще си в най-голяма безопасност във Франция. Може да преминеш през съюзническите линии. Мисля, че вече няма да успееш да стигнеш в Швейцария, Ариана. Искам да се опиташ да отидеш в Париж.

— Париж? — изгледа го тя изумена. — Но това е на шестстотин мили оттук, Манфред.

— Знам. Няма значение колко време ще ти отнеме, но трябва да го направиш. Имам приятел в Париж, с когото съм ходил на училище.

Той извади бележник и внимателно написа вътре едно име.

— Кое те кара да смяташ, че той все още е там?

— Според докладите от последните шест години, бих казал, че още е там. Като дете прекара детски паралич, така че се отърва от нашата армия, а и от своята. Той е заместник-министър на културата в Париж и беше побъркал нашите офицери.

— Смяташ ли, че е в Съпротивата? — заинтригува се тя.

— Доколкото познавам Жан-Пиер, бих казал, че е възможно. Но ако е така, той е достатъчно разумен да не го показва. Ариана, ако някой може да ти помогне, това е той. И аз съм сигурен, че той ще те пази заради мен, докато аз дойда. Остани в Париж, ако той ти каже така, иди там, където той смята, че трябва да отидеш. Вярвам му от цялата си душа. — Той я изгледа мрачно. — Което означава, че му се доверявам за теб.

Подаде й листа с написаното име. Жан-Пиер дьо Сен Марн.

— И после какво?

Тя изглеждаше недоволна, докато стискаше бележката, но започваше вече да се чуди дали все пак Манфред не е прав.

— Ще чакаш. Няма да е за дълго. — Той се усмихна нежно. — Обещавам. — После гласът му отново стана сериозен. — Но отсега нататък те искам да си готова по всяко време. Оръжието, пръстените, парите, адресът на Сен Марн, топли дрехи, колкото храна можеш да вземеш и пълен резервоар на колата.

— Да, лейтенант!

Тя се усмихна и козирува, но той не отвърна на усмивката й.

— Надявам се да нямаме нужда от това, Ариана.

Тя кимна, усмивката й се стопи, а погледът й омекна.

— Аз също. — Помълча за миг, после продължи. — Иска ми се да опитам да намеря брат си след войната.

Тя все още вярваше, че Герхард е успял да се измъкне. С времето разбра колко по-рисковано е било за Валмар, но имаше шанс Герхард да е избягал.

Манфред кимна с разбиране.

— Ще направим всичко възможно.

Останалата част от вечерта прекараха спокойно, а на следващия ден се разхождаха дълго по запустелия плаж наблизо. През лятото плажът на Щрандбад, край Гросер Ванзее, беше един от най-известните край Берлин. Но сега, когато Ариана и Манфред пристъпваха по пясъка, той изглеждаше самотен и пуст.

— Може би до следващото лято всичко ще е свършило и ще можем да дойдем тук и да се отпуснем.

Тя му се усмихна с надежда и той се спря, за да вземе една черупка. Подаде й я след малко и тя бавно я пое. Беше гладка и красива, със същия сиво-син цвят, какъвто имаха очите й.

— Надявам се, че точно така ще стане, Ариана — усмихна се той и отправи поглед към водата.

— Ще можем ли да отидем до твоето имение?

Тя въобще не беше впечатлена и това го развесели.

— Стига да са ми го върнали дотогава. Ще ти бъде ли приятно?

— Много — кимна тя.

— Добре. Значи ще отидем и там.

Това се превръщаше в нещо като игра, сякаш можеха да ускорят края на войната и да започнат свой собствен живот, само като си пожелаят кошмарът да отмине и като си говорят за това, което ще правят после.

 

 

На следващата сутрин, както му беше обещала преди той да отиде на работа, тя събра нещата, които според него трябваше да са готови — оръжието, пръстените на майка й, прибрани в скривалището им, малко храна, малко пари, адреса на френския му приятел и след това излезе да провери дали резервоарът на фолксвагена е пълен. Когато излезе навън, в далечината, но вече не толкова отдалечен, тя можеше да чуе грохота на оръдията. Бомбите този следобед бяха хвърлени още по-навътре в града.

Манфред се прибра рано у дома. Както обикновено при въздушни атаки, тя го очакваше в избата, с радио и книга.

— Какво стана? По радиото казаха…

— Няма значение какво са казали по радиото. Готова ли си, Ариана?

Тя кимна ужасена.

— Да.

— Тази вечер трябва да отида в Райхстага. Искат всеки мъж, който е на разположение, за да се защити сградата. Не знам кога ще се върна. Сега ще трябва да бъдеш голямо момиче. Чакай тук, но ако завладеят града, помни какво съм ти казал.

— Как ще се измъкна, ако завладеят града?

— Ще успееш. Те ще оставят бежанците да излязат, особено жените и децата. Винаги така правят.

— А ти?

— Ще те открия, когато всичко свърши.

След това погледна часовника си и се качи по стълбите, за да събере някои свои вещи. После слезе бавно.

— Трябва да тръгвам.

Притиснаха се един до друг за един безкраен миг. На Ариана й се прииска да го замоли да не тръгва. Да вървят по дяволите Хитлер, армията, Райхстагът и всичко останало. Искаше само него — тук, с нея, където и двамата щяха да бъдат в безопасност.

— Манфред…

По паниката в гласа й той разбра какво ще последва. Прекъсна думите й с дълга, нежна целувка и поклати глава.

— Не казвай това, скъпа. Сега трябва да вървя, но ще се върна скоро.

От очите й се стичаха сълзи, когато премина няколкото стъпала заедно с него и застана до мерцедеса. Той се обърна и нежно изтри лицето й с ръка.

— Не плачи, скъпа. С мен всичко ще бъде наред. Обещавам.

Тя обви врата му с ръце.

— Ако ти се случи нещо, Манфред, аз ще умра.

— Нищо няма да се случи. Обещавам.

После, усмихнат през собствената си болка, той извади от пръста си своя пръстен-печат и го постави в дланта й, като стисна ръката й в своята.

— Грижи се за него вместо мен, докато се върна.

Тя му се усмихна нежно и те се целуваха дълго, преди той да отстъпи по пътеката. После махна и отпътува обратно към Райхстага в Берлин.

Ден след ден тя слушаше по радиото за битки, водени във всеки ъгъл на Берлин. До вечерта на двадесет и шести април вече знаеше, че всички квартали са засегнати. Както Грюнвалд, така и Ванзее. Самата тя дни наред не бе напускала своята изба. Беше чула изстрелите и експлозиите наоколо и не посмя да излезе на горния етаж. Знаеше, че руснаците напредват по Шонхаузералее, нагоре към Щаргардерщрасе, но това, което не знаеше, беше, че навсякъде из Берлин хора като нея бяха блокирани в избите си, повече от тях без храна, вода и въздух. Не бяха правени планове за евакуация. Дори и децата бяха осъдени на същата съдба като родителите си, уловени като плъхове, чакащи всичко това да свърши. А това, което никой от тях не знаеше, беше, че главното командване вече е извън Берлин.

През нощта на първи май по радиото бе обявена смъртта на Хитлер. Населението слушаше с мрачно изумление, докато изчакваше в тъмните дупки, в подземията — в капан под сградите, докато битката бушуваше и градът изгаряше.

Съюзниците увеличиха огъня до ужасяваща степен. След като обявиха смъртта на Хитлер, звуците на Вагнер и Седмата симфония на Брукнер, се носеха от радиото в избата, където се криеше. Някак странно, докато слушаше стрелбата на оръдията и експлозиите в далечината, тя си спомни последния път, когато слуша тази симфония в Операта, заедно с Герхард и баща си, преди години. А сега седеше и чакаше да свърши всичко това, като се чудеше къде ли сред цялото това унищожение, което някога беше Берлин, е Манфред. По-късно същата вечер тя научи, че цялото семейство на Гьобелс се е самоубило, отравяйки всичките шест деца.

На втори май чу новината, че огънят е прекратен, излъчвана на три езика по радиото. Тя не успя да разбере казаното на руски, а на немски й се стори нереално, но когато се появи един американски глас, който й каза на несигурен немски, че всичко свърши, най-накрая тя разбра. Но това все още нямаше никакъв смисъл за нея. Тя чуваше оръдейни изстрели в далечината, а битката във Ванзее продължаваше около нея. Небесата бяха замлъкнали вече. Боевете се водеха от пешаците, а къщите наоколо бяха плячкосвани. Въпреки че в сърцето на града берлинчани вече бяха напуснали домовете си, във Ванзее това продължи още три дни, после внезапно настъпи зловеща тишина и сякаш всичко спря. За пръв път от седмици не се чуваше никакъв звук, освен някой случаен вик и после — отново тишина. Ариана седеше, чакаше и се ослушваше сама в къщата, когато слънцето изгря сред неестествената неподвижност на пети май.

Когато денят дойде, тя реши да потърси Манфред. Ако съюзниците са завзели града, то тя трябваше да знае къде е той. Вече не трябваше да защитава Райхстага, вече нямаше Райх, който да бъде защитаван.

За пръв път от много дни насам тя изкачи стълбите до спалнята и си сложи една от топлите, грозни поли, вълнени чорапи и старите си здрави обувки. Навлече един пуловер, грабна някакво сако, като тикна дълбоко в джоба си оръжието на Манфред и го покри с ръкавица. Нямаше да прави други приготовления. Само щеше да потърси Манфред, а ако не успее, ще се върне в къщата и ще го чака. След няколко мига, навън за пръв път сякаш от години, тя пое дълбоко глътка въздух и внезапно усети парливия мирис на пушек. Влезе незабелязано в малкия фолксваген, запали го и натисна газта.

Трябваха й само двайсет минути, за да отиде до центъра на града, а когато пристигна, тя се удиви от видяното. Улиците бяха засипани с отломки и нямаше откъде да се мине. На пръв поглед, сякаш нищо не беше останало. По-внимателното вглеждане показваше, че все още има цели сгради, но всичко беше белязано от бушуващата дни наред битка. Ариана седеше и се взираше невярваща около себе си. Най-накрая тя осъзна колко безсмислено е да се опитва да шофира през бъркотията. Върна колата бавно назад, вмъкна я в една задна уличка и доколкото можа я паркира така, че да не се забелязва много. Сложи ключовете в джоба си, провери дали оръжието е в скривалището си, пристегна шала си и излезе от колата. Знаеше само, че трябва да открие Манфред.

Но докато обикаляше по улиците към Райхстага, покрай нея забързани минаха само групи британски и американски войници и тук-там се виждаха островчета от любопитни берлинчани, които ги наблюдаваха от преддверията си или пък бързаха да напуснат града, чудейки се какво ли ще последва. Много по-късно, когато се приближи към Райхстага, тя видя мъже в германски униформи, скупчени заедно, мръсни, изтощени, чакащи автобусите, които щяха да ги вземат, а американците ги пазеха с насочени автомати, но изглеждаха също толкова мръсни и изморени. Докато ги наблюдаваше и се препъваше по разбитите тротоари, тя осъзна истински колко жестока е била битката.

Значи това се беше случило със страната й, до това ги докараха нацистите накрая. Повече от пет хиляди войници се бяха опитали да защитят Райхстага и половината от тях бяха мъртви. Докато тя стоеше, без да знае накъде да се обърне, край нея мина група мъже в германски униформи. Ариана ахна, когато разпозна Хилдебранд. Едното му око беше посиняло и подуто, главата му кървеше през превръзката, униформата му беше разкъсана, а очите му имаха празен поглед. Тя помаха трескаво, за да привлече вниманието му и хукна към него. Той със сигурност щеше да знае къде е Манфред. Веднага двама американци я спряха като препречиха пътя й с оръжието си. Тя им се примоли на немски, но очевидно не успя да ги трогне. Завика към Хилдебранд като повтаряше настойчиво името му, докато той се обърна.

— Къде е Манфред?… Хилдебранд… Хилдебранд… Хилдебранд!… Къде е…

Очите му пробягаха наляво и когато проследи погледа му, тя остана замаяна от гледката. Купчина тела чакаше да бъде отнесена с камиони. Униформите бяха толкова мръсни, че не можеха да се разпознаят, лицата им бяха сгърчени в смъртни гримаси. Приближи се бавно и сякаш специално нагласен, за да го открие, тя почти веднага видя познатото лице.

Сърцето й усети преди ума й. Тя остана като вкопана в земята, невярваща, с отворена уста, готвеща се за вик, който не можеше да дойде. Дори и американският войник не успя да я накара да го напусне. Коленичи до него и изчисти мръсотията от лицето му.

Остана легнала до него почти час, когато внезапно разбра ужасена какво означава това. Целуна спящите му очи, докосна лицето му и побягна. Бягаше колкото й държаха краката към уличката, където беше оставила смешната малка кола. Когато стигна дотам, тя откри, че двама мъже вече се трудят над нея като се опитват да я запалят без ключа. С присвити очи и треперещ глас, тя извади малкия пистолет и го насочи към съгражданите си, докато те се отдръпнаха с вдигнати ръце. Тя влезе тихо в колата, заключи вратите и запали колата с едната ръка, докато с другата все още държеше оръжието, насочено към тях. Подкара колата възможно най-бързо, даде на заден по уличката и се отдалечи.

Сега нямаше какво да губи… нищо, за което да живее…

Докато караше напред, тя виждаше плячкосващите хора — германци, разни войници, дори и руснаци. Градът й отново щеше да бъде опустошен. И ако я убиеха, много важно, сега въобще не я интересуваше. Нямаше значение дали ще я убият, или не. Но беше обещала на Манфред, че ще се опита да се добере до безопасно място. И заради това щеше да се опита да се измъкне.

Пристигна възможно най-бързо във Ванзее и сложи вещите, които беше приготвила, в колата. Малко картофи, хляб, задушено месо. После взе пакета с парите, адреса на французина и книгата, криеща двата пръстена. Остави на ръцете си годежния пръстен на Манфред — нека се опита някой да й го отнеме — заедно със златната халка и неговия пръстен-печат. Би убила всеки, който се опита да й ги отнеме. С решителност в очите и стиснати устни, тя сложи оръжието в скута си и отново запали колата. После хвърли един последен поглед към къщата, където Манфред я бе довел, и сърцето й се разкъса от мъчителни ридания.

Вече го нямаше мъжът, който я спаси… беше си отишъл завинаги. Ариана си помисли, че ще умре от болка, когато осъзна това. Пъхна между документите си единственото писмо от него. Любовно писмо, изпълнено с нежност и обещание. Беше й го написал, след като се любиха за пръв път. Взе и някои снимки — двамата заедно на първото им празненство в Операта, още няколко от бала в Двореца, други от зоологическата градина, дори и тези на децата и мъртвата му жена. Ариана не би оставила тези снимки на ничии други очи. Те бяха нейни, както и Манфред щеше да бъде неин, за цял живот.