Даниел Стийл
Пръстенът (15)

Глава осма

Когато тази сутрин Валмар фон Готард напусна гарата на Базел, той се огледа внимателно, преди да поеме по дългия път обратно към Льорах, за да хване влака за Берлин. Всеки мускул по тялото му го болеше. Вече изглеждаше точно толкова мръсен и парцалив, колкото се беше преструвал предната сутрин. Много малко приличаше на банкера, който управляваше Тилден, ходеше на срещи с министъра на финансите и който всъщност беше най-влиятелния банкер в Берлин. Изглеждаше като някой уморен старец, който е пътувал дълго и никой не би предположил, че носи тайно огромна сума пари в брой.

До обяд стигна безпроблемно границата. Сега започваше голямото промъкване — девет мили пеша обратно до Льорах. Само преди шест часа това беше приключило с успех, през швейцарската граница. После идваше най-трудната част от пътуването — да стигне до Берлин. И след това трябваше да премине през същите ужаси с Ариана. Веднъж да достигнат в безопасност до Швейцария и двете му деца, той не се плашеше дори и да умре. Всъщност, докато пропълзяваше през телта, която беше прерязал същата сутрин, той се замисли, че ще има голям късмет, ако не умре и по-рано. За мъж на неговите години това беше сурово приключение, но ако успее да спаси Герхард и Ариана, нищо нямаше значение. Би направил всичко по силите си, дори и повече, за тях.

Отново спря, огледа се и се ослуша. Отново забърза към прикритието на дърветата. Но този път нямаше късмета от сутринта. Чу стъпки в храстите само на няколко крачки от него. Опита се да избяга навътре в гъсталака, но двамата войници хукнаха веднага по петите му.

— Здрасти, дядо, накъде отиваш? Да се присъединиш към армията е Берлин?

Опита се да им се усмихне глупаво, но единият от двамата мъже, патрулиращи по границата, извади пистолета си и го насочи към сърцето му.

— Къде отиваш?

Реши да им каже със силно провинциално произношение.

— В Льорах.

— И защо?

— Сестра ми живее там.

Усети как сърцето подскача в гърдите му.

— Наистина ли? Колко мило.

Той отново насочи към Валмар оръжието си и направи знак на другия мъж да го претърси. Разкъсаха сакото му, опипаха джобовете му, после ризата му.

— Документите ми са в ред.

— О, така ли. Да видим.

Тъкмо щеше да ги извади, но войникът, който го претърсваше, усети нещо дълго и гладко, скрито под дясната ръка на Валмар.

— Какво е това, дядо? Криеш нещо от нас?

Той се изсмя хрипливо и намигна на приятеля си. Старците бяха много смешни. Всичките се мислеха за много умни.

Войниците разкъсаха ризата му, която вече беше смачкана и мръсна, без дори да забележат фината й материя. Нямаше причина да го подозират. Беше просто стар селянин. Но това, което откриха в тайния портфейл, ги впечатли. Там имаше цяло състояние малки и големи банкноти. Очите им се ококориха от удивление, докато брояха това, което бяха открили.

— На фюрера ли носиш това?

Те се разсмяха на шегата си и се ухилиха доволни на стареца.

Той не повдигна очи, за да не забележат гнева му, като се надяваше, че ще се задоволят да вземат само парите му. Но войниците бяха научени на разум от войната. Размениха си един бърз поглед и направиха това, което трябваше да се свърши. Първият мъж отстъпи встрани, а вторият стреля. Валмар фон Готард рухна безжизнен сред високата трева. Те го издърпаха в по-буйния гъсталак, взеха му документите, прибраха парите и се върнаха в бараката си, където седнаха да преброят внимателно плячката и изгориха документите на стареца. Въобще не си направиха труда да ги погледнат. Нямаше значение кой е бил той.

Освен за Герхард, който чакаше в хотелската стая в Цюрих.

И за Ариана, която седеше ужасена в килията си в Берлин.