Даниел Стийл
Пръстенът (33)

Глава пета

Приготовленията за пристигането на Ариана започнаха със смесица от радост и страхопочитание. Сам се беше върнал вкъщи след срещата си с нея и направо нареди на Рут да измъкне детето от онова отделение на другия ден. Щом лекарите смятат, че Ариана не е болна от нещо, което застрашава децата му, той искаше да я доведат в къщата на Пето авеню възможно най-бързо. След вечеря извика момичетата в кабинета си и им обясни, че Ариана ще се присъедини към тях, че е германка, която е изгубила цялото си семейство и че ще трябва за известно време да бъдат мили с нея.

Също като родителите си, Джулия и Деби проявиха съчувствие. Шокът от всекидневните новини, идващи от Германия, беше завладял и тях. И те искаха да предложат подкрепата си.

На следващата сутрин помолиха Рут да ги вземе със себе си при посещението в болницата. Но по този въпрос по-възрастните Лийбмън бяха твърди. Щеше да има достатъчно време за момичетата да се срещат с Ариана вкъщи. Тя беше толкова изтощена от злощастното си пътуване през океана, че Рут се страхуваше техните посещения да не й дойдат прекалено много. Всъщност, по предложение на лекаря, тя се канеше да остави Ариана в леглото през първата седмица вкъщи. След това, ако се почувства по-силна, може да я вземат с тях навън на обяд, вечеря и дори на някой и друг филм. Но беше явно, че първо трябва да укрепне.

Рут се появи в болницата и обяви пред Ариана, че двамата със съпруга й желаят да се премести в техния дом, но не за през следващите шест месеца, както беше казала на Сам в началото, а дотогава, докато тя се нуждае от семейство. Ариана се вторачи в нея абсолютно изумена, убедена, че английският й я е подвел и не е разбрала правилно.

— Извинете ме?

Изучаваше Рут с поглед. Невъзможно беше да е чула това, което чу. Но Рут взе двете й малки ръце в своите и приседна на леглото с усмивка.

— Мистър Лийбмън и аз бихме желали да дойдеш да живееш с нас, Ариана. Дотогава, докато искаш.

Сам беше този, който след като я видя, премахна ограничението от шест месеца до една година.

— Във вашия дом?

Но защо ще прави това тази жена? Ариана вече си имаше спонсор, а тази жена и без това беше отделила толкова време само за да е с нея. Сега гледаше благодетелката си, изпълнена със страхопочитание.

— Да, в нашия дом, с нашите дъщери Дебора и Джулия, а след няколко седмици ще си дойде у дома и синът ни. Пол беше в Тихия океан, но наскоро попаднали парчета от шрапнел в коляното му и той скоро ще бъде достатъчно добре, за да пътува.

Не й каза за Саймън. Наистина нямаше смисъл. Просто продължи да бърбори весело, като разказа на Ариана за децата, за да даде време на момичето да подреди мислите си.

— Мисис Лийбмън… — Ариана я гледаше настойчиво. — Не знам какво да кажа.

За момент тя заговори на немски, но познанията на Рут Лийбмън по идиш й помогнаха донякъде да я разбере.

— Не трябва да казваш нищо, Ариана. — По-възрастната жена се засмя внезапно. — Но ако го правиш, трябва да се опитваш да го кажеш на английски, защото иначе момичетата няма да те разберат.

— Отново ли заговорих на немски? Съжалявам. — Ариана се изчерви и за пръв път от седмици се усмихна, когато погледна Рут Лийбмън. — Наистина ли ще ме вземете вкъщи със себе си?

Тя гледаше приятелката си напълно изумена. Двете жени си размениха дълга усмивка и Рут кимна, стиснала здраво ръцете на младото момиче.

— Защо ще правите това? По каква причина? Това ще донесе толкова притеснения за вас и съпруга ви.

Внезапно тя си спомни Макс Томас, който беше останал два дни у тях. Той се е чувствал така, както и тя сега… но онова беше различно. Макс беше стар приятел. И баща й не му беше предложил дома си завинаги. Но като се замисли за това, тя осъзна, че баща й би го направил. Вероятно това беше същото нещо.

Рут я погледна сериозно.

— Ариана, ние искаме да го направим. Защото съжаляваме за всичко, което се е случило.

Ариана я изгледа тъжно.

— Но това не е ваша грешка, мисис Лийбмън. Просто… войната…

За миг Ариана изглеждаше толкова безпомощна и Рут Лийбмън сложи ръка на раменете й, докато галеше меката златиста коса, която падаше по гърба й.

— Дори и тук усетихме ударите на войната, безчестието, ужаса, силната болка.

Когато го каза, тя мислеше за Саймън, който умря за тази страна, но в действителност за какво точно?

— Но никога не сме знаели какво преживявате вие в Европа. Може би, ако знаем, ще успеем донякъде да компенсираме това, което ви се е случило, за да можете да забравите за миг, просто за да започнете на чисто. — Тя се вгледа нежно в момичето. — Ариана, ти все още си толкова млада…

Но Ариана поклати бавно глава:

— Вече не.

След няколко часа Ариана беше откарана с даймлера на Сам Лийбмън до къщата на Пето авеню. От другата страна на улицата Сентръл парк приканваше с гъстите дървета и ярките цветя. Докато се носеха бавно по алеите на Парка, Ариана можеше да види файтоните и младите двойки, които се прегръщаха. Беше красива пролетна утрин в края на май. Това беше първият поглед на Ариана из Ню Йорк. Тя изглеждаше като малко дете, докато седеше там, свита между Самюъл и Рут.

Сам беше напуснал офиса си, за да отиде до болницата и той лично занесе единствения, трогателно малък куфар на Ариана до колата. Още веднъж тя беше събрала в него малкото си скъпоценни вещи и се канеше да измъкне оттам каквото трябваше да облече, щом семейство Лийбмън дойдат да я вземат. Но Рут беше спряла за малко в Бест и Ко и кутията, която тя гордо подаде на Ариана, откри кокетна светлосиня лятна рокля, почти с цвета на очите на Ариана, с миниатюрна набрана талия и огромна, меко падаща широка пола. Облечена в нея, Ариана изглеждаше повече от когато и да било като приказна принцеса и Рут се отдръпна с топла усмивка, за да я огледа. Беше й донесла и бели ръкавици, пуловер и кокетна малка шапка от естествена слама, която се накланяше на една страна и подчертаваше лицето на Ариана. И по някакво чудо обувките, които беше купила Рут, станаха на малкото й краче.

Когато излязоха от болницата, тя изглеждаше като съвсем различно момиче, а докато седеше в красивата шоколадовокафява кола на Сам Лийбмън и оглеждаше града за пръв път, имаше вид повече на туристка, отколкото на бежанка.

Ариана усети в един миг, че се чуди дали може да си поиграе на да си представим… Ако затвори очи само за минута, дали ще се почувства сякаш е отново в Берлин, по пътя към къщата в Грюнвалд… Но като при жива рана, тя откри, че докосването до нея все още извиква вълни на нежелана болка. По-лесно беше да държи очите си отворени, да се оглежда наоколо и да преглъща всичко.

От време на време Сам и Рут се усмихваха един на друг над нея. Бяха доволни от взетото решение. Петнайсет минути след като напуснаха болницата, даймлерът спря, шофьорът слезе и отвори вратата. Той беше един похабен от грижи черен мъж със забележителен вид, в черна униформа, черна шапка, бяла риза и вързана на фльонга вратовръзка.

Когато Сам се появи, той докосна шапката си, а после предложи ръката си на Рут. Тя отказа с топъл поглед, като се обърна назад към Ариана и сама й помогна нежно да излезе. Ариана все още не беше възвърнала силите си и въпреки кокетната шапка и роклята, си беше бледа.

— Добре ли си, Ариана?

— Да, благодаря, наред съм.

Но Рут и Сам я наблюдаваха внимателно. Докато се обличаше, тя се беше почувствала толкова отслабнала, че й се наложи да седне и имаше късмет, че Рут е там, за да й помогне. Но Сам наблюдаваше нещо друго в нея — финеса й, елегантността, спокойствието, с което се движеше още от мига, когато се качи в колата. Сякаш най-после беше навлязла в света, в който си беше напълно у дома. Той откри, че му се иска да й зададе някои въпроси. Това не беше просто добре възпитано и образовано момиче, това беше млада жена от най-висшите среди, диамант от най-добро качество. А от това трагедията й, че е останала без нищо, ставаше още по-голяма. Но сега тя имаше тях, успокои той себе си, когато тя застана за миг до Рут, загледана с почуда и с лека усмивка към парка. Мислеше си за езерото в Грюнвалд, с дърветата и лодките. Но това можеше да бъде и на друга планета, докато тя стоеше тук и се чувстваше толкова отдалечена от дома.

— Готова ли си да влезеш?

Ариана кимна и Рут я поведе бавно вътре към главната зала, която се издигаше на още два етажа, драпирана с тежко кадифе в бисерен цвят, изпълнена с антики, донесени от пътешествията до Европа преди войната. Имаше картини от Средновековието, статуи на коне, дълги персийски пътеки, малък мраморен фонтан и едно великолепно пиано. В средата на приемната се издигаше към небесата вита стълба, на която стояха две ококорени, източени, тъмнокоси момичета.

Те се взираха в Ариана, без да продумат, след това в майка си и отново в Ариана, чакаха някакъв безмълвен сигнал, после внезапно, сякаш не ги интересуваше какво се очаква от тях, се втурнаха надолу по стълбите и се хвърлиха на врата на Ариана, като викаха, смееха се, скачаха нагоре-надолу и танцуваха от радост.

— Добре дошла, Ариана! Добре дошла у дома!

Съзвучието от викове извика отново сълзи в очите на Рут Лийбмън. Изчезнал беше онзи тържествен момент между възрастните. Момичетата замениха мига, изпълнен с горчивина и сладост, и го превърнаха в празник, какъвто си беше. Една торта чакаше, имаше балони и гирлянди, а Деби беше набрала огромен букет свежи рози от храстите в градината. Джулия беше изпекла тортата, а двете заедно излизаха тази сутрин и купиха на Ариана всички неща, които смятаха, че би искала една дама в нейната напреднала възраст. Три тъмнорозови червила, няколко пудри, две огромни розови пухчета, руж, няколко украшения за коса, фиби от черупка на костенурка, дори и една смешна синя мрежичка за коса, която според Деби щеше да е страхотно модерна до есента. Всички неща бяха опаковани поотделно като подарък и натрупани върху тоалетната масичка в гостната, която Рут беше определила за Ариана предната вечер.

Когато Ариана видя стаята, отново й се доплака. Донякъде тя й напомняше за дълго заключените стаи на майка й в Грюнвалд. Това тук също беше рай от коприни и атлаз в бонбоненорозово, но тази стая беше още по-хубава, леглото — по-голямо и всичко свежо, съвършено и изпълнено с радост, точно така, както би очаквал човек да изглежда една стая в Америка.

Над леглото имаше огромен балдахин от бял органдин, ватираната покривка беше от прекрасна коприна в розово и бяло. Бюрото беше покрито с цветя и дреболии, имаше огромен старинен гардероб за дрехите и бяла мраморна камина с красиво, позлатено огледало върху нея и изобилие от малки, елегантно тапицирани столове, покрити с розов атлаз. Момичетата можеха да идват и да поседят с Ариана, бъбрейки до малките часове. До спалнята имаше малка тоалетна стая, а до нея баня от розов мрамор. Накъдето и да се огледаше Ариана, навсякъде имаше розови рози, а на масата, сложена за петима, беше тортата на Джулия.

Неспособна да намери думи, за да им благодари, Ариана само ги прегръщаше и ту се смееше, ту плачеше. После отново прегърна Сам и Рут. Какво беше това чудо, което я доведе в такъв дом? Сякаш беше изминала един пълен кръг от къщата в Грюнвалд, през миниатюрната килия, където фон Райнхарт я остави, през женските казарми, после през сигурността на къщата на Манфред, а след това навън по широкия празен свят и сега обратно към луксозното удобство на познатия й свят, светът, в който беше израснала, светът на слугите, големите коли и баните от розов мрамор като тази, в която се взираше сега невярваща. Но лицето, което беше уловила за миг в огледалото, не беше вече лицето на младото момиче, което тя познаваше. То принадлежеше на една мършава, изморена непозната, която не беше част от този дом. Сега тя не беше част от нищо, не принадлежеше на никого и ако те искаха да бъдат мили с нея за малко, тя щеше да им разреши и да им бъде благодарна, но никога повече нямаше да разчита на света на розовите мраморни бани.

Всички седнаха тържествено около масата, за да продължат празника и да хапнат от изкусно украсената торта на Джулия. Тя беше изписала Ариана с розови листенца върху глазурата и Ариана се усмихна, като се опита, докато й режеха парче от тортата, да се пребори с отчайващото гадене, от което сякаш не можеше да избяга напоследък. Оказа се, че й е много трудно да я изяде и въпреки че момичетата бяха чудесни, тя беше благодарна, когато най-накрая Рут ги прати навън. Сам трябваше да се връща в офиса, момичетата трябваше да посетят баба си за обяд, а Рут искаше Ариана вече да си ляга. Време беше да я оставят да си почива. Тя извади един халат и едната от четирите нощници, които купи сутринта в Бест и Ариана отново остана изумена от подаръците. Бяла дантела и атлаз… розова дантела… син атлаз… всичко беше толкова добре познато и въпреки това сега й се струваше така впечатляващо и ново.

— Добре ли си, Ариана — погледна я изучаващо Рут, когато тя се отпусна на леглото.

— Добре съм, мисис Лийбмън… и всички вие бяхте толкова мили с мен… Аз все още не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Просто се наслаждавай. — Спря замислена за миг, после погледна Ариана. — Смятам, че донякъде това е нашият начин да живеем с вината.

— Каква вина? — изгледа я Ариана объркано.

— Вината, че всички ние бяхме тук в безопасност, докато всички вие в Европа… — Тя спря за миг. — Вие не бяхте по-различни от нас, но въпреки това всички вие платихте цената за това, че сте евреи.

В един миг на неловко мълчание Ариана разбра. Те смятаха, че тя е еврейка. Ето защо я бяха приели като свое дете… ето защо са толкова добри с нея — те мислеха, че тя е еврейка. Съкрушена и измъчена, тя се вгледа в Рут Лийбмън. Трябваше да й каже. Не можеше да я остави да си мисли… Но какво можеше да й каже? Че е германка… истинска… че принадлежи на расата, която избиваше тези евреи? Какво щяха да си помислят те тогава? Че е нацистка. Но тя не беше. Нито пък баща й… нито Герхард. Очите й се изпълниха със сълзи, когато се замисли за това… Те никога не биха разбрали това… никога… биха я отритнали от себе си… щяха да я върнат на кораба отново.

Тя избухна в ридания и Рут Лийбмън се втурна към нея и я прегърна здраво, докато седяха една до друга на леглото.

— О, Боже мой… Съжалявам, Ариана… Толкова съжалявам. Няма нужда да говорим за това сега.

Но тя трябваше да й каже… Трябваше да й каже… но някакво гласче отвътре я сгълча. Не точно сега. Щом те опознаят по-добре, може би ще разберат. А тя беше прекалено изморена да се бори повече с гласчето. Просто щеше да остави Рут Лийбмън да я завие под юргана от розов атлаз в това легло с балдахин. След няколко мига и една дълга, нервна въздишка Ариана заспа.

Когато се събуди, тя седна и отново се замисли върху проблема си. Да им каже ли сега или да почака? Но дотогава Деби вече й беше написала стихотворение, а Джулия чукаше тихо на вратата, за да й поднесе чаша чай и още едно парче от тортата. Невъзможно беше да им каже. Вече се беше втъкала сред тях. Вече беше прекалено късно.