Даниел Стийл
Пръстенът (22)

Глава петнадесета

По настояване на Манфред в края на коледната седмица те ходиха да пазаруват в Грюнфелд, в центъра на Берлин. Трябваше да й купи още дрехи. Капитан фон Райнхарт го караше да излезе от прикритието си и отново да се присъедини към другарите си от Райха.

— Той беше ли ядосан, Манфред?

Ариана го наблюдаваше загрижено, докато пътуваха към центъра, но той само потупа ръката й и се усмихна.

— Не, но предполагам, че прекалих, като се държах толкова дълго време като отшелник. Не се налага да излизаме всяка вечер, но е добре да започнем да приемаме някои покани за вечеря. Смяташ ли, че ще можеш да издържиш?

— Естествено. Ще може ли да отидем и да видим травеститите на генерал Ритер? — изгледа го тя палаво и той не можа да потисне смеха си.

— Ариана!

Три часа по-късно те излязоха залитайки от магазина, натоварени с куп кутии, които едва успяха да занесат до колата на Манфред. Още едно палто, малко сако, половин дузина чудесни вълнени рокли, три рокли за коктейл, бална рокля и разкошен вечерен костюм, който изглеждаше като смокинг, само че вместо панталон имаше дълга тясна пола с цепка отстрани. А в чест на спомена за майка й взеха и една дълга, тясна рокля от златисто ламе.

— Господи, Манфред, къде ще нося всичко това?

Съвсем я беше разглезил. Чувстваше се сякаш отново има съпруга. Жена, която да глези и обожава, да я облича, да я пази и забавлява. Вече знаеха всичко един за друг. Тя се чувстваше с Манфред по-спокойна, отколкото с когото и да било друг през целия си живот.

Намериха се много места, където да носи дрехите. Ходиха на няколко концерта във Филхармонията, на официален прием в Райхстага, даван от Парламента в чест на някои висши офицери, които бяха в момента в Берлин. Имаше празненства в Билеву касъл и няколко по-малки вечери близо до тях във Ванзее, където други офицери бяха потърсили по-спокойно място, отколкото можеха да намерят в центъра на града. Малко по малко, Манфред и Ариана бяха приети като двойка и всички знаеха, че те ще се оженят след войната.

— За бога, Манфред, защо да чакаш? Защо да не го направиш сега? — беше го дръпнал настрани един познат лейтенант веднъж, когато бяха на вечеря.

Но Манфред само въздъхна и се загледа в простия златен пръстен-печат, който носеше на лявата си ръка.

— Защото тя е толкова млада, Йохан. Тя е само едно дете. — Въздъхна отново. — И времената са особени. Тя трябва да има възможността да вземе това решение в нормално време. — После поклати леко глава. — Ако изобщо видим отново нормално време.

— Прав си, Манфред. Времената са лоши. И точно затова смятам, че ще е по-разумно, ако се ожениш за Ариана сега. — Той понижи гласа си заговорнически. — Няма да удържим дълго, Манфред.

— Американците ли?

Йохан поклати глава.

— Руснаците ме притесняват повече. Ако те дойдат тук първи, ние сме мъртви. Само Бог знае какво ще ни сторят, а и дори да го преживеем, те може да закарат всички нас в лагери. Но вие имате някакъв малък шанс да останете заедно, ако сте женени. А и американците може да са по-мили с нея, ако е законна съпруга на германски офицер, отколкото ако е любовницата му.

— Смяташ ли, че всичко е толкова близо?

Последва няколко мига тишина. Йохан избягваше погледа му.

— Може би, Манфред. Смятам, че дори и приближените на фюрера мислят така.

— Още колко време мислиш, че ще ги задържим?

Другият мъж повдигна рамене.

— Два месеца… три… ако се случи чудо, може и четири. Но вече всичко почти свърши. Германия никога няма да бъде такава, каквато я познавахме.

Манфред кимна бавно. В неговите очи тя отдавна не беше страната, която някога е обичал. Може би сега, ако съюзниците не я разрушат напълно, тя ще има шанса да се възроди.

През следващите няколко дни Манфред направи дискретни проучвания. Всичките му влиятелни познати потвърдиха информацията на Йохан. Въпросът вече не беше дали Берлин ще падне, а кога. Манфред разбра, че трябва да планира нещата.

Някои въпроси, изречени в подходящи уши, му подсказаха коя ще е първата точка в списъка му за пазаруване. Когато два дни по-късно го показа вкъщи на Ариана, тя изпищя от радост.

— Манфред, харесва ми. Но няма ли да запазиш мерцедеса си?

Пред тях беше един грозен сив фолксваген, вече тригодишен, но е бил един от първите, направени през хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Мъжът, от когото го беше купил, настоя, че е полезен и може да се разчита на него. Просто самият той вече не се нуждаеше от него, тъй като беше загубил и двата си крака в една въздушна атака предната година.

Манфред не спомена пред Ариана причината, поради която колата се продаваше. Просто кимна и отвори вратата пред нея, за да влезе тя вътре.

— Ще задържа мерцедеса си. — Той спря за миг. — Ариана, това е за теб.

Те покараха из квартала и той остана доволен, че тя се справя доста добре с малката кола. Вече цял месец я учеше да кара мерцедеса, но тази кола беше много по-лесна за шофиране. Когато спряха пред тяхната къща, той изглеждаше много сериозен и Ариана лесно усети настроението му.

Тя докосна леко ръката му.

— Манфред, защо си купил колата?

Тя подозираше истината, но искаше да я научи от него. Дали щяха да заминават нанякъде? За бягство ли се гласяха?

Той се обърна бавно към нея, а в очите му имаше болка и тревога.

— Ариана, мисля, че войната ще свърши скоро и това ще донесе облекчение на всички. — Преди да продължи, той я грабна в прегръдките си и я притисна до себе си. — Но преди да дойде краят, скъпа, нещата може доста да загрубеят. Вероятно Берлин ще бъде завладян. Армията на Хитлер няма да се предаде лесно. Няма да прилича на Аншлуса или на навлизането във Франция, германците ще се бият до смърт, както и американците и руснаците… Тази последна част може да донесе едни от най-кървавите битки през войната.

— Но ние ще бъдем в безопасност тук, заедно, Манфред.

Не й беше приятно, когато той се страхуваше, а сега беше явно, че е изплашен.

— Може би да, а може би не. Но аз не искам да рискувам. Ако се случи нещо, ако градът падне и го окупират, ако с мен се случи нещо, искам да вземеш колата и да се махнеш оттук. Иди колкото можеш по-далече. — В гласа му имаше желязна решителност и в очите на Ариана внезапно се появи ужас. — А когато вече не можеш да я караш, остави я и тръгни пеш.

— И да те оставя? Луд ли си? Къде ще отида!…

— Където и да е. Там, докъдето успееш да стигнеш. Най-близката граница. Може би Елзас, а оттам можеш да минеш във Франция. Ако се наложи, кажи на американците, че си от Елзас. Те няма да разберат разликата.

— Да вървят по дяволите американците, Манфред! Ами ти?

— Аз ще дойда и ще те открия. След като се оправя с нещата тук. Аз не мога да избягам, Ариана. Аз имам дълг. Независимо от всичко, аз съм офицер.

Тя поклати категорично глава и се притисна до него, като го прегръщаше по-силно, откогато и да било.

— Няма да те оставя, Манфред. Никога! Не ме интересува дали ще ме убият, не ме интересува дори целият Берлин да се срутва около мен. Никога няма да те напусна. Аз ще стоя с теб до края и те могат да ни отведат заедно.

— Не драматизирай толкова нещата…

Той я потупа леко и я притисна до себе си. Знаеше, че думите му я плашат, но трябваше да й го каже. Бяха изминали три месеца от Коледа и положението се беше влошило значително. Англичаните и канадците бяха стигнали до Рейн, а американците бяха в Арбрукен.

— Но след като си решила така твърдо да не ме напускаш…

Той й се усмихна нежно. Беше решил да приеме съвета на Йохан. Вероятно това щеше да има значение за безопасността й и затова той реши да не губи повече време.

— Щом като си толкова безнадеждно упорита, млада госпожице, а изглежда, че ще сме заедно завинаги — той й се усмихна, — смяташ ли, че мога да те убедя да се омъжиш за мен?

— Сега?

Тя го изгледа изумена. Знаеше колко много държи да изчакат, но когато той кимна и тя се засмя. Не търсеше друга причина, освен изражението на очите му.

— Да, сега. Уморих се да чакам да станеш моя жена.

— Ура!

Тя го прегърна силно и го заудря щастливо по гърба. После се отдръпна отново, с леко наклонена глава, с блеснали по детски очи и с широка усмивка на устните си.

— Може ли веднага да си имаме бебе?

Но този път Манфред само се разсмя.

— О, Ариана, скъпа… мислиш ли, че ще можеш да почакаш само още няколко месеца, до края на войната? Или смяташ, че дотогава ще съм прекалено стар за баща? Затова ли бързаш толкова, малката?

Той й се усмихна нежно, а тя се засмя в отговор и поклати глава.

— Ти никога няма да си прекалено стар, Манфред. Никога. — Тя отново се притисна до него и затвори очи. — Винаги ще те обичам, скъпи, до края на живота си.

— И аз те обичам завинаги — каза й той, като се молеше и двамата да оживеят от това, което предстоеше.