Даниел Стийл
Пръстенът (25)

Глава осемнадесета

Заедно с хиляди други бежанци — пеша, на велосипеди и от време на време с коли — Ариана напусна града и се отправи на запад. Съюзниците не се опитваха да спрат жените, децата и старите хора, които напускаха града като подплашени плъхове. Ариана не можеше да понесе агонията в това, което виждаше, и непрекъснато спираше, за да помогне на някого, докато най-после разбра, че повече не може да спира. Всеки път, когато направеше това, имаше опити да й отнемат колата. Едва накрая се съгласи да вземе две възрастни жени. Те бяха мълчаливи и благодарни, живееха в Далем и единственото им желание беше да се измъкнат от града. Магазинът им на Курфюрстендам бил разрушен по-рано тази сутрин, съпрузите им били мъртви и сега те се страхуваха за живота си.

— Американците ще избият всички нас, фройлайн — изхлипа разплакана по-старата от двете жени.

Ариана не смяташе така, но беше прекалено изморена, за да спори. Беше прекалено измъчена дори за да говори. Но знаеше, че ако американците наистина искат да ги избият, имаха достатъчно възможности, докато бежанците се тълпяха по пътищата.

Това, че караше покрай тях, забавяше Ариана, но тя успя да стигне до познати черни пътища и най-после влезе в Касел, почти на двеста мили от Берлин, където газта й най-накрая свърши. Много преди това беше оставила пътничките си в Калбе при техните братовчеди, които ги приеха с отворени обятия и сълзи. Като ги наблюдаваше, тя усети завист към тях. За разлика от тези възрастни жени, сега тя си нямаше никого.

След като ги остави, тя шофира разсеяно, докато колата спря със скърцане. Бутилката на задната седалка беше празна. Беше изминала половината път между Берлин и Саарбрюкен, градът на север от Страсбург, където Манфред искаше тя да се опита да премине във Франция. Но имаше още двеста мили, докато стигне дотам. Поседя за миг, замислена за морето от бежанци, които се рояха от Берлин. Тя беше просто едно лице сред тях, повлечена към нищото. Нямаше приятели и притежания, нямаше място, където да отиде. Тя стисна по-здраво багажа си, хвърли поглед през рамо към изгубената сигурност на малката сива кола, борейки се със сълзите, и пое по дългия път към Франция.

Два дни й отнеха четирийсетте мили до Марбург, а оттам някакъв провинциален лекар я взе в колата си до Майнц. През трите часа на общото им пътуване те говориха много малко. Изминаха около осемдесет мили, а когато стигнаха Майнц, той я изгледа със съчувствие и й предложи да я откара в Нойнкирхен. В края на краищата, беше му на път. Тя прие с благодарност, а главата й още бучеше от събитията през изминалата нощ.

В Нойнкирхен Ариана му благодари, загледана невиждащо в него. Искаше й се да му каже нещо повече, но през безкрайните часове, докато шофира, вървя пеш и накрая се вози с него, нещо дълбоко в нея се смрази. Нямаше усещане за загуба, за строшена надежда и дълбоко отчаяние. Вече дори не беше сигурна защо бяга, освен че Манфред й беше казал да го направи, а тя беше негова съпруга. Беше й казал да отиде в Париж, така че тя тръгна натам. Може би парижкият приятел ще има отговорите. Може би ще й каже, че това, което е видяла призори преди три дни, е било лъжа. Вероятно Манфред ще бъде в Париж и ще я чака да пристигне.

— Фройлайн?

Възрастният човек беше видял пръстена, но не му се вярваше, че тя наистина е омъжена. Изглеждаше толкова млада. Навярно го носеше за защита. Не че щеше да я предпази от войниците или че имаше нужда да се пази от него. Той й се усмихна мило, когато тя взе малкото си багаж от седалката.

— Благодаря ви…

Тя се вгледа в него за един дълъг, безмълвен миг.

— Ще се оправите ли?

Тя кимна в отговор.

— Ще искате ли да ви върна обратно от Нойнкирхен след няколко дни? Ще ходя пак до Марбург.

Но тя нямаше да ходи. За нея пътуването беше еднопосочно и очите й бяха изпълнени с трагедията на непрестанните сбогувания. Тя поклати глава, без да продума.

— Благодаря ви, но ще остана при майка ми.

Не искаше да си признае пред него, че се опитва да избяга от страната. Сега не вярваше на никого. Дори и на този възрастен човек.

— Беше ми приятно.

Тя стисна ръката му учтиво, отстъпи назад и отпътува. Сега й оставаше само да измине двайсетте мили до Саарбрюкен и после други десет до френската граница и всичко щеше да е наред.

Но този път нямаше възрастен човек, който да я откара и целият поход й отне три дълги дни. Краката я боляха, беше изморена, изстинала и гладна. Храната й свърши още първия ден. Два пъти се беше отбивала при подплашени фермери. Единият й беше дал две ябълки, а другият просто поклати глава. Но най-накрая тя достигна границата, шест дни след започването на своето пътуване. Успя… успя… успя… Оставаше й само да пропълзи под телената ограда във Франция. Направи го бавно, с разтуптяно сърце, като се чудеше дали няма да я види някой и да я застреля на място. Но изглежда войната наистина беше свършила. Никой не се интересуваше от това, че едно мръсно, изтощено младо момиче със съдрана пола и пуловер, се промъква през бодливата тел и издира лицето, ръцете и тялото си. Ариана се огледа изтощена и промърмори: Добре дошла във Франция, преди да се отпусне, за да си почине. Събуди се след около шест часа от звука на биещи църковни камбани. Цялото й тяло беше изтръпнало и я болеше. Момичето, което беше живяло под нежното крило на баща си в Грюнвалд, а след това защитавана от Манфред през последните осем месеца, не беше подготвена точно за това. Отново тръгна и след час и половина припадна на пътя.

Една стара жена я намери след два часа и помисли, че е мъртва. Само някакво леко потрепване под пуловера, от сърцето й, което все още биеше едва-едва, накара старата жена да се позачуди. Тя забърза към дома си, за да доведе снаха си и двете заедно я довлякоха вътре. Докосваха я, побутваха я и повдигаха и когато най-после се събуди, тя повърна ужасно и през следващите два дни имаше треска. Понякога си мислеха, че ще умре при тях.

Всичко, което знаеше старата жена за момичето, беше, че е германка, защото откри немски пистолет, а между валутата, която носеше, имаше и марки. Но старата жена не я обвиняваше за това. И собственият й син беше работил преди четири години за нацистите във Виши. Във военно време човек прави това, което се наложи. И ако момичето бягаше сега, то тя имаше желание да му помогне. В края на краищата, войната свърши.

Грижиха се за нея през следващите два дни, когато тя само лежеше и повръщаше. Най-после Ариана настоя, че се е оправила достатъчно, за да си върви. Говореше им на техния роден език и с това изискано произношение и свободно изразяване на френски, тя можеше да бъде и от Страсбург.

Старата жена я погледна мъдро.

— Имаш ли още много да вървиш?

— Париж.

— Това са повече от двеста мили. Не можеш да минеш целия път пеша, да знаеш. Не и в състоянието, в което си.

Ариана вече показваше признаци на недохранване, а и предполагаше, че е получила сътресение при падането си. Иначе нямаше да повръща толкова много или да усеща такава болка в очите си. Сега тя изглеждаше с десетина години по-възрастна, отколкото в началото на пътуването си.

— Мога да опитам. Все някой ще ме откара.

— В какво? Германците взеха всичките ни коли и камиони, а това, което остана от тях, го взеха американците. Разположени са в Нанси и вече обиколиха тук, за да търсят още коли.

Но снаха й си спомни, че старият свещеник ще ходи в Метц на свечеряване. Той имаше един кон за пътуванията си и ако Ариана имаше късмет, той щеше да я откара.

Оказа се, че тя е късметлийка и свещеникът я взе със себе си.

На сутринта пристигнаха в Метц. След дългите часове друсане по селските пътища, Ариана отново се почувства отчайващо зле. Прекалено зле, за да яде или да се движи, но независимо от всичко, тя трябваше да го направи. От Метц имаше още четиридесет мили до Барльо-Дюк. Тя тръгна отново пеша. Молеше се този път да я застигне някой с каруца.

След първите четири мили молитвите й бяха чути. Настигна я един мъж в каруца с кон. Той не беше нито млад, нито стар. Не изглеждаше нито враждебно, нито приятелски настроен. Тя му махна да спре, предложи му някакви френски пари и се качи в каруцата му. Часове наред седя до него, а пролетното слънце печеше върху главата й, докато мъжът седеше мълчаливо и конят ги теглеше напред. Когато най-после мъжът спря, слънцето вече залязваше.

— В Барльо-Дюк ли сме? — погледна го изненадана Ариана, но той поклати глава.

— Не, но аз съм изморен. Конят ми също.

Като стана така, тя също беше уморена, но нямаше търпение да продължат.

— Ще спра за малко да починем, после ще продължим. Имаш ли нещо против?

Тя нямаше кой знае какъв избор по въпроса. Той вече беше разстлал сакото си на земята и се готвеше да погълне известно количество хляб и сирене. Яде гладно и невъзпитано, без да предложи на Ариана. Тя се почувства прекалено зле и изморена, за да го наблюдава, докато яде.

Легна тихо на тревата, на известно разстояние от него, сложи глава върху безценния си багаж и затвори очи. Тревата около нея беше мека и затоплена от яркото майско слънце, което цял ден я пече и тя усети, че се унася от изтощение. Тогава усети как мъжът пъхва ръката си под полата й. Сграбчи я грубо и се тръсна отгоре й, като в същото време вдигаше полата й и дърпаше пликчетата й. Изненадана, тя се дърпаше и бореше бурно, а с двете си ръце го удряше по лицето. Но той беше безразличен към липсата на интерес от нейна страна към прелъстяването му. Блъсна я силно с ръце и тяло, и после, точно преди да я изнасили, тя усети някакво движение, чу вик и във въздуха се разнесе изстрел. Мъжът подскочи назад стреснат и за негово съжаление, остана незащитен. Ариана бързо скочи на крака, но се препъна внезапно и щеше да падне, заляна от вълна на безсилие. Две силни ръце я хванаха за раменете и я поставиха обратно на земята.

— Наред ли сте?

Тя сведе глава и кимна. Не искаше да вижда лицето му, нито пък той нейното. Гласът, който я спаси, говореше на английски и тя разбра, че вече е в американски ръце. Като мислеше, че тя не го разбира, той й заговори на смешен френски. Когато най-накрая вдигна очи, тя се опита да не се засмее. Стори й се смешно, че той толкова лесно повярва, че тя е французойка.

— Благодаря ви…

Имаше добродушно лице и голямо количество мека, кестенява коса, която се къдреше изпод каската. В далечината се виждаха още трима мъже и джип.

— Нарани ли ви? — попита я той твърдо и тя кимна с глава.

Без да обсъжда въпроса повече, младият американец с каската се завъртя и удари французина през лицето.

— Това му е достатъчно.

Вбесяваше го това, че непрекъснато ги обвиняваха за изнасилване на местните жителки, докато всъщност тези копелета изнасилваха своите.

Той отново погледна дребничкото русо момиче, докато тя се изправяше и отърсваше тревата и прахоляка от красивата си златиста коса.

— Искал е ли да ви закараме някъде?

— Да — усмихна се тя немощно. — До Париж.

Лудост беше дори това, че стои тук и разговаря с него.

— Ще ви задоволи ли Шалон-сюр-Марн? На стотина мили от Париж е, а оттам сигурно ще намеря някого, който да ви вземе за останалата част от пътя.

Възможно ли е той да й помогне да стигне до Париж? Тя не отместваше очи от него, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Става ли? Това ще ви бъде ли от помощ? — Гледаше я нежно, а когато тя кимна, усмивката му стана по-широка. — Хайде, да тръгваме.

Когато Ариана последва американеца към джипа, французинът все още изтупваше праха от себе си.

Те бяха млади, буйни и весели — четиримата млади мъже, които се взираха с любопитство в Ариана, докато се носеха напред. Тя беше притисната между тях, очите им докосваха златистата коса, изящното лице, тъжните очи, а после повдигаха рамене и продължаваха да говорят или пък от време на време запяваха нестройно някоя песен.

Младият мъж, който я спаси от французина, имаше името Хендерсън на джоба на униформата си и точно той уреди, час след като пристигнаха в Шалон, други двама войници да я откарат до Париж.

— Няма да имате проблеми с тях, мис — увери я той на неумел френски и й подаде ръка.

— Благодаря ви, сър.

— Беше удоволствие, мадам.

Тя се обърна и последва двамата войници, които отиваха в Париж с някаква мисия, в която бяха замесени двама полковници, които очевидно си изпращаха един на друг съобщения поне по три пъти на ден.

Но не за полковниците си мислеше Хендерсън. Мислеше за покрусения и отчаян поглед, който видя на това мъничко, бледо лице. Беше виждал този поглед преди, по време на войната. Но разбра и нещо друго, докато гледаше това лице с хлътнали сини очи, опъната кожа и тъмни кръгове. Това момиче беше дяволски болно.