Даниел Стийл
Пръстенът (21)

Глава четиринадесета

Вечерта започна в Операта, на Унтер ден Линден, широкия булевард, който Ариана обичаше толкова много. Линията на дърветата се прекъсваше само от Бранденбургската врата, която стоеше точно срещу тях.

Манфред наблюдаваше доволен, докато тя се изплъзваше от колата, а светлосинята й рокля я обгръщаше, сякаш изтъкана от лед. Аквамарините искряха на шията й. За пръв път от месеци Ариана носеше дрехи, които макар и слабо, напомняха тези, които носеше преди. Прекрасно беше да забрави поне за една вечер трагедиите от изминалата година.

Тя се притисна към него, докато си проправяха път през морето от униформи към тези, които имаха най-висок ранг и на които трябваше да отдаде дължимото, преди да се присъедини към останалите, за да се забавлява. Манфред я представи тържествено на двама генерали, няколко капитани и шепа полковници, с които се познаваше, като всеки път запознаването ставаше съвсем официално. Ариана стоеше спокойна, с високо вдигната глава и изпъната ръка. Всеки мъж би се гордял с нея и сърцето на Манфред се топеше от гордост, като я гледаше така самоуверена. За пръв път се появяваше пред изучаващите погледи на половината от висшите офицери на Райха. Тя беше заточената принцеса, това бе донякъде интригуващо за тях и тя го осъзнаваше. Само Манфред знаеше колко много се страхуваше Ариана в началото на вечерта, защото усещаше как трепери ръката й в неговата, когато я поведе към дансинга за един валс.

— Всичко е наред, скъпа. С мен си винаги в безопасност.

Той й се усмихна нежно, а тя повдигна глава още по-нагоре.

— Имам чувството, че всички са се вторачили в мен.

— Само защото изглеждаш толкова красива, Ариана.

Но докато танцуваше с него, тя осъзна, че никога повече няма да се чувства напълно в безопасност. Тези хора можеха да направят всичко. Да я отвлекат от дома й отново, да убият Манфред, да я заключат в килия. Абсурдно беше да мисли така на Коледа, когато те двамата танцуваха. Внезапно, докато се въртяха на дансинга, тя си спомни нещо и очите й се разсмяха срещу неговите.

— Знаеш ли, първият ми бал беше тук. С татко.

Очите й блестяха, докато си припомняше вечерта, в която беше дошла тук развълнувана и изпълнена с възторг.

— Аха, да ревнувам ли, фройлайн?

— Едва ли. Бях само на шестнайсет — каза тя пренебрежително и той се разсмя.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна, Ариана. Сега си много по-възрастна.

Но всъщност беше точно така. Цял живот я делеше от момичето, което преди три години танцуваше в същата зала сред пластовете бял органдин и с цветя в косите. Сякаш беше преди хилядолетие. Докато тя се беше замечтала, някой ги снима. Тя подскочи изненадана и премигна срещу него.

— Какво беше това?

— Снимаха ни, Ариана. Имаш ли нещо против?

Беше нещо обичайно да се правят дузини снимки на офицерите и техните дами на всяко празненство, всеки бал. Пускаха ги във вестниците, слагаха ги в офицерските клубове, правеха копия за роднини.

— Притеснява ли те това, Ариана?

За миг разочарование изпълни очите му. Само допреди шест месеца той щеше да побеснее, ако го снимаха с някоя жена, но сега искаше тяхна снимка, сякаш ако видеше лицата им върху хартия, всичко щеше да му изглежда по-реално. Тя бързо разбра погледа в очите му и наклони глава с лека усмивка.

— Разбира се и всичко е наред. Просто се изненадах. Ще мога ли да видя снимките?

Той кимна и тя се усмихна.

Останаха в Операта повече от час, после Манфред погледна часовника си, прошепна нещо на ухото й и отиде да вземе наметката й. Това беше първата спирка тази вечер, а най-важната точка от програмата им едва сега идваше. Искаше му се тя да привикне с морето от униформи покрай нея, с любопитните погледи, със светкавиците, които изпращаха черни, танцуващи точици пред очите й, защото при следващата им спирка щяха да я наблюдават още по-внимателно. Като негова годеница, тя трябваше да премине през доста внимателен оглед, а той предполагаше, че там ще бъде дори фюрерът.

Когато стигнаха Двореца, Манфред веднага забеляза черния мерцедес 500-К на Хитлер. Наоколо имаше дузини специални патрули. Щом влязоха вътре, сред великолепието на Тронната зала с отразената в множество огледала позлата, той усети, че Ариана стисна по-здраво ръката му. Той потупа нежно нейната малка ръка и я погледна с топла усмивка. Едно по едно, той направи необходимите представяния, като се придвижваше бавно между редовете униформи и я запознаваше с генералите и техните съпруги или любовници. Докато я наблюдаваше как кимва леко с глава и протяга напред фината си малка ръка, той усещаше, че сърцето му се топи. Най-накрая те стигнаха до едно познато лице и генерал Ритер сграбчи нежната млада ръка.

— О, фройлайн фон Готард… каква приятна изненада.

Той я изгледа ликуващо, после хвърли един поглед, пълен с неодобрение към Манфред.

— Лейтенант!

Манфред удари токове и кимна.

— Бихте ли се присъединили към нас по-късно, фройлайн? Ще има малка вечеря в моя дом.

Неговият дом. Манфред забеляза, че очите й проблясват от гняв, но само стисна по-здраво ръката й, а после я сложи върху своята, така че генералът да може да види диамантения пръстен.

— Съжалявам, генерале — гласът на Манфред беше сладък като мед, — годеницата ми и аз имаме поет ангажимент за тази вечер, но може би някой друг път? — каза той почтително, с усмивка, изпълнена с надежда.

— Разбира се, лейтенант. И… вашата годеница ли казахте?

Той зададе въпроса на Манфред, но докато говореше, очите му не се отместваха от Ариана. Тя усещаше как очите на мъжа я разсъбличат и това я караше да потръпва от отвращение, въпреки че се преструваше, че не забелязва погледа му.

Но този път Ариана проговори преди Манфред, очите й бяха отправени към генерала, а тонът й беше учтив, но хладен.

— Да, сега сме сгодени, генерале.

— Колко мило. — Той сви устни. — Баща ви ще остане много доволен.

Едва ли ще е по-доволен, отколкото от присъствието ви в неговия дом, скъпи генерале… мръсно копеле… Искаше й се да го зашлеви, докато стоеше усмихната срещу отблъскващото лице.

— Мога ли да ви поздравя?

Манфред се поклони, Ариана кимна леко и след това се отдалечиха.

— Смятам, че се справихме доста добре с това. — Вдигна очи към Манфред Ариана и се усмихна леко.

— Да, нали?

Беше развеселен и ужасно влюбен в нея.

— Приятно ли ти е, Ариана?

Той я погледна загрижено, а в очите му се четеше гордост, че е с нея. Тя му върна също толкова доволен поглед и кимна.

— Да, приятно ми е.

— Добре. Тогава в понеделник ще отидем да пазаруваме.

— Мили боже, какво? Тази сутрин ми подари три рокли и палто… огърлица… обувки и годежен пръстен.

Тя броеше на пръсти като малко дете.

— Няма значение, фройлайн. Смятам, че е време двамата да започнем да излизаме.

Докато й отговаряше, залата се смълча някак странно и в далечината се дочуха бомбени взривове. Войната беше с тях дори и в коледната вечер и Манфред се зачуди кой ли прекрасен паметник, чия ли къща и чии деца бяха съсипани точно в този миг. Бомбите бързо престанаха и не се наложи всички да тичат в скривалището под сградата. След малко музиката продължи и всички пак се преструваха, че това е Коледа като всички останали. Но наскоро беше разрушена голямата концертна зала, а и множество други сгради и църкви изчезваха почти ежедневно. Вече почти от година повечето берлинчани си лягаха напълно облечени, с куфари, приготвени до леглата си, готови да прибягат до най-близкото скривалище, където прекарваха почти всяка вечер. Съюзниците нямаха намерение да намалят натиска и това караше Манфред да се страхува. Ами ако с Берлин се случи същото като с Дрезден? Ами ако и с Ариана се случи нещо, преди войната да свърши?

Докато стоеше до него, тя усети веднага чувствата му и бързо протегна ръка за неговата, стисна я здраво, а прекрасните й сини очи се отправиха към неговите, за да му дадат увереност. Устните й бяха така чувствени и нежни. Щом я погледна, той можа само да се усмихне.

— Не се притеснявай, Манфред. Всичко ще бъде наред.

— В понеделник отиваме да пазаруваме.

— Добре, ако това те кара да се чувстваш по-добре. — После се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му. — А сега може ли да си ходим у дома?

— Вече?

В началото той се изненада, после се усмихна широко и прошепна на своята малка принцеса:

— Нямаш ли срам, фройлайн?

— Абсолютно никакъв. Предпочитам да съм с теб у дома, отколкото да чакам тук да видя фюрера.

Той бързо сложи пръст на устните си.

Но стана така, че все пак го видяха. Той се появи в стаята точно преди да си тръгнат, обкръжен от доверениците си. Нисък мъж с тъмна коса и мустаци. Имаше съвсем непретенциозен вид и въпреки това през стаята премина някакъв поток от електричество. Ариана усети как телата се стягат, гласовете се повишават и внезапно започна едно безкрайно повтаряне на поздрави към фюрера и тя остана изумена да наблюдава как тълпата от мъже в униформи и жени във вечерни рокли полудява.

Двамата с Манфред изчакаха безумието да отмине и тълпата да се отдаде отново на забавленията си, после бавно започнаха да се промъкват през множеството. Когато се приближиха до вратата, тя усети, че някой я докосна. Просто бързо докосване до ръката й. Но когато се обърна, видя как Манфред изведнъж се напряга и вдигна дясната си ръка напред. Хитлер я беше докоснал преди малко, а сега се усмихна благо и продължи, сякаш беше раздавал благословия.

Тя и Манфред си тръгнаха бързо. Дълго време никой не проговори. Най-накрая, когато влязоха в колата, тя каза:

— Манфред, те почти полудяха.

Той кимна леко.

— Знам. Винаги е така. — После се обърна към нея. — Никога по-рано ли не си го виждала на живо?

Тя поклати глава.

— Не. Татко не искаше да се намесвам във всичко това.

После съжали, че каза това, защото Манфред можеше да го приеме като порицание към себе си. Но той кимна бързо. Разбираше я.

— Правилно. А брат ти?

— Държеше го извън това, доколкото можеше. Но мисля, че за мен се страхуваше по друг начин.

— И е бил съвсем прав.

Продължи да шофира няколко минути в мълчание, после отново се обърна към Ариана.

— Знаеш ли какво ще правят на това празненство у генерал Ритер довечера? Гостите ще бъдат забавлявани от танцьорки и травестити. Хилдебранд ми каза, че това е нещо обикновено.

По лицето му премина сянка на отвращение.

— Какви са тези танцьорки и травестити?

Тя се облегна назад с широко разтворени любопитни очи, също като дете и Манфред се разсмя.

— О, невинната ми тя! Обичам те!

В мигове като този той си спомняше, че тя е само пет години повече, отколкото би било най-голямото му дете.

— Танцьорките ще са голи жени, които танцуват по прелъстителен начин, а травеститите са мъже, облечени като жени, обикновено във вечерни дрехи. Те пеят и танцуват и също могат да бъдат доста прелъстителни.

Но Ариана се разсмя, като наблюдаваше лицето му.

— Не са ли ужасно смешни?

Той повдигна рамене.

— Понякога, но в повечето случаи не са. Ритер не вика смешните, а тези, които са наистина добри. А щом свършат представлението, всички… — Внезапно той осъзна с кого разговаря. — Няма значение, Ариана. Това е доста отвратително забавление. Не бих искал да се забъркваш в това.

А в последно време тези неща се срещаха все по-често, не само в къщата на Ритер в Грюнвалд. Много други имаха същите прищевки. Сякаш всеки ден, докато войната около тях се влошаваше, те трябваше да се отдават на най-лудите си фантазии и да потъват все по-надолу. Той не искаше тя да се запознава с това сега. Но когато я изведе тази вечер, си припомни какво удоволствие е да излезе сред хората с хубава жена под ръка, сред множество възхитени погледи, докато тя сияе някак особено. От това отдръпването им в къщата на Ванзее ставаше още по-ценно, но в същото време му харесваше и идеята да излиза с нея.

— Манфред, не си ли разочарован, че пропускаш останалите празненства тази вечер?

Той поклати щастливо глава.

— Има едно в Летния дворец в Шарлотенбург, което можеше да е приятно. Но всъщност знам за едно много по-приятно празненство във Ванзее.

Той я погледна с обич и двамата се разсмяха.

Забързани се изкачиха по стълбите и щастливи потънаха в прегръдките си на голямото удобно легло.

На следващата сутрин, когато закусваха, Ариана беше замислена и Манфред я наблюдаваше мълчаливо. Беше неделя и той не трябваше да ходи на работа. Този ден беше дежурен Хилдебранд.

Те се разхождаха дълго из зоологическата градина. После той я убеди да опитат ледената пързалка на Нойер Зее и двамата се пързаляха като усмихнати деца сред хубави жени и мъже в униформи. Трудно беше да се повярва, че все още са във война.

По-късно той я заведе в едно кафене на Курфюрстендам — улица, която според Ариана много приличала на Шанз-Елизе в Париж.

Преди войната беше ходила там за кратко с Герхард и баща си. Седнаха сред няколкото художници и писатели, които все още бяха в Берлин. Имаше и много мъже в униформи, но като цяло атмосферата беше интелектуална и Ариана потисна доволно една прозявка, докато седяха в уютното кафене.

— Уморена ли си, скъпа?

Той й се усмихна, но внезапно в далечината се чу свистенето и избухването на бомби. Тогава те си тръгнаха и забързани се отправиха към колата.

Докато той шофираше обратно по Курфюрстендам на път към Ванзее, Ариана се притисна до него и мушна ръката си в неговата.

— Виждаш ли тази църква, Манфред?

Тя посочи нанякъде и той отмести за миг очи от пътя. Ставаше дума за познатата църква-мемориал на Кайзер Вилхелм.

— Да? Да не би да се чувстваш религиозна по това време на нощта? — подразни я той и двамата се разсмяха.

— Просто исках да знаеш, че в тази църква бих искала да се омъжа за теб един ден.

— В Кайзер Вилхелм?

— Да.

Тя отново отправи очи към красивия малък пръстен с диаманти, а той я прегърна нежно.

— Ще го запомня, любима. Доволна ли си?

Той вдигна очи от нея и погледна навън в мрака. Бомбите бяха престанали поне за малко.

— Никога не съм била по-щастлива през живота си.

А когато получиха снимките от бала през коледната вечер, беше явно, че тя е казала истината на Манфред. Лицето й сияеше срещу камерата, главата й беше високо вдигната, очите й блестяха от любов, както и Манфред, в пълна униформа, се взираше в камерата с неприкрита гордост.