Ричард Морган
Суперкомандос (5)

4.

— Изглеждате ми уморен, мистър Ковач. Така ли е?

Озърнах се през рамо към прислужницата, която ме бе довела, после отново погледнах Мириам Банкрофт. Телата им бяха приблизително на една възраст.

— Не — казах аз по-дрезгаво, отколкото възнамерявах.

За момент тя изкриви ъгълчетата на устните си, после продължи да навива картата, която изучаваше преди малко, когато влязох. Зад мен прислужницата затвори вратата на стаята. Банкрофт не бе сметнал за необходимо да ме придружи. Може би не си позволяваше повече от една среща дневно. Вместо това прислужницата изникна като по магия, когато слязохме отново в салона. Също като предишния път, Банкрофт не й обърна внимание.

Докато излизах, той стоеше край бюрото от огледално дърво и гледаше черната ивица на стената.

Мисис Банкрофт сръчно сви картата на руло и започна да я прибира в дълъг калъф.

— Е, хайде — каза тя, без да вдига очи. — Задавайте си въпросите.

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В леглото. — Този път тя ме погледна. — И моля ви, не питайте дали има кой да го потвърди. Бях сама.

Картографската стая беше дълга и просторна, със сводест таван, който някой бе облицовал с илуминий. Рафтовете за карти стигаха до кръста и над всеки от тях имаше остъклена витрина като в музей. Направих няколко крачки по централната пътека, така че една витрина ме отдели от мисис Банкрофт. Имах чувството, че търся прикритие.

— Мисис Банкрофт, струва ми се, че има недоразумение. Аз не съм полицай. Интересуват ме единствено фактите, а не вината.

Тя пъхна картата в калъфа и се облегна на рафта с ръце зад гърба. Докато аз разговарях със съпруга й, беше оставила свежата младежка пот и облеклото за тенис в някоя елегантна баня. Сега беше облечена безупречно с черен панталон и нещо средно между смокинг и сукман. Ръкавите бяха навити небрежно почти до лактите. Не носеше гривни и пръстени.

— Изглеждам ли ви виновна, мистър Ковач? — попита тя.

— Твърде силно държите да докажете съпружеската си вярност пред съвсем непознат човек.

Тя се разсмя. Смехът беше приятно гърлен, а раменете й леко подскачаха. Бих могъл да го харесам.

— Явно обичате тънките намеци.

Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата — четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.

— Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.

— Така ли? А кое смятате за достойнство?

Свих рамене.

— Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.

— Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.

— Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.

— О. — Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. — Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.

Отново свих рамене.

— Руски е.

— Моля?

— Шрифтът. — Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. — Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?

— Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?

Тя ме погледна втренчено.

— Рано. И както казах, бях сама. — Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. — И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.

— Огорчена сте от съпруга си?

Тя се усмихна.

— Струва ми се, че казах „примирение“.

— И „горчивина“.

— Да не би да твърдите, че съм убила съпруга си?

— Все още не твърдя нищо. Но е възможно.

— Така ли?

— Вие имате достъп до сейфа. Били сте в охранявания периметър по време на инцидента. А сега разбирам, че може да сте имали емоционални мотиви.

Все тъй усмихната, тя каза:

— Обвинение ли изграждаме, мистър Ковач?

Погледнах я спокойно.

— Да, ако излезе, че опира до сърцето.

— В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.

Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.

Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.

— Защо полицаите…

— Питайте тях. — Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. — На колко години сте, мистър Ковач?

— Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.

— А обективно? — попита тя, имитирайки тона ми.

— Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.

Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.

— Сигурно сте много самотен.

Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт — трети разкопки, източен обект. Бредбъри — руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.

— Мисис Банкрофт, няма значение как се чувствам. Идва ли ви на ум някаква причина вашият съпруг да посегне на живота си?

Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.

— Моят съпруг не се е самоубил — заяви тя с леден тон.

— Изглеждате учудващо сигурна. — Вдигнах очи от картата и се усмихнах. — Особено като имам предвид, че сте спали по това време.

— Приберете това! — кресна тя и пристъпи към мен. — Нямате представа колко ценна…

Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.

— Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?

— Не, само да привлека вниманието ви.

Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.

— Казах ви, по това време съм спала. Какво друго искате?

— Къде отиде съпругът ви онази вечер?

Тя прехапа устна.

— Не знам точно. През деня имаше среща в Осака.

— Къде е Осака?

Тя ме погледна с изненада.

— Не съм тукашен — търпеливо поясних аз.

— Осака е в Япония. Мислех…

— Да, Харлановият свят е заселен от японски кейрецу, които използвали източноевропейска работна ръка. Много преди да се родя.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. Вероятно и вие нямате представа какво са вършили прадедите ви преди три века.

Млъкнах. Мисис Банкрофт ме гледаше странно. След миг осъзнах какво съм казал. Стресът не прощава. Трябваше да се наспя час по-скоро, преди да съм сторил или изрекъл някоя още по-голяма глупост.

— Аз самата съм на повече от три века, мистър Ковач. — При тия думи по устните й трепна лека усмивка. Беше си възвърнала преимуществото в разговора по най-елегантен начин. — Външността лъже. Това тяло ми е единайсето по ред.

Тонът й подсказваше, че се полага да огледам стоката. Плъзнах поглед от високите славянски скули надолу по деколтето, после към извивката на ханша и полузакритите очертания на бедрата, като през цялото време се мъчех да демонстрирам безразличие, каквото всъщност не изпитвах нито аз, нито носителят ми.

— Много приятно. Малко младо за моя вкус, но както казах, аз не съм тукашен. Може ли да се върнем към съпруга ви, ако обичате? Значи през деня е бил в Осака, но се върнал. Предполагам, че не е пътувал наистина.

— Не, разбира се. Той има там замразен транзитен клонинг. Трябваше да се прибере към шест вечерта, но…

— Слушам ви.

Тя леко промени позата си и вдигна към мен разперена длан. Имах чувството, че полага усилия да се овладее.

— Ами… закъсня. Често му се случва, след като е сключил сделка.

— И никой ли няма представа къде е отишъл? Къртис например?

Все още усещах напрежението върху лицето й като стара скала под тънък слой сняг.

— Той не повика Къртис. Вероятно е взел такси от станцията за прехвърляне. Не съм му бавачка, мистър Ковач.

— Много важна ли беше срещата? В Осака, имам предвид.

— О, не… Не ми се вярва. Разговаряхме за това. Разбира се, той не помни, но прегледахме договорите и видяхме, че този е отлаган на няколко пъти. Компания за подводни изследвания, наречена „Пасификон“, със седалище в Япония. Подновяване на лиценза или нещо подобно. Обикновено тия въпроси се решават тук, в Бей Сити, но този път свикваха спешен експертен съвет, а тези дела е по-добре да се уредят близо до източника.

Кимнах мъдро, макар да нямах представа какво представлява един експертен съвет по подводни изследвания. Забелязах, че напрежението на мисис Банкрофт почва да се разсейва.

— Значи обичайни дела, а?

— Да, струва ми се. — Тя се усмихна уморено. — Мистър Ковач, сигурна съм, че полицията е събрала всички необходими сведения.

— Не се и съмнявам, мисис Банкрофт. Но нямат причина да ги споделят с мен. Аз не разполагам с никакви правомощия.

— Когато дойдохте, отношенията ви изглеждаха доста добри. — В гласа й внезапно прозвуча злобна нотка. Погледнах я втренчено, докато сведе очи. — Така или иначе, Лорънс несъмнено ще може да ви осигури всичко необходимо.

Разговорът стремително навлизаше в задънена улица. Побързах да сменя темата.

— Може би ще е най-добре да поговоря с него по този въпрос. — Огледах се. — Колко много карти. Откога ги събирате?

Мисис Банкрофт трябва да бе усетила, че разпитът приключва, защото напрежението почна да изтича от нея като нефт от спукан тръбопровод.

— Почти цял живот — каза тя. — Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и Земята.

Кой знае защо си спомних за изоставения телескоп на терасата. Представих си ъгловатите му очертания на фона на вечерното небе — нежелана реликва, ням свидетел за отминали времена и увлечения. Спомних си как с глухо хъхрене се връщаше в първоначалното положение, след като го изместих — верен на програми отпреди век или два, събуден за момент, както Мириам Банкрофт бе събудила с едно докосване Песенната кула в коридора.

Стар.

С внезапен задушлив натиск старостта ме обгърна от всички страни. Вонята й се излъчваше като влага от камъните на Слънчевия дом. Старост. Долових нейния полъх дори от невероятно младата и красива жена пред себе си, и гърлото ми се сви с тихо прещракване. Нещо в мен искаше да избяга, да се махне и да вдъхне чист, свеж въздух, да се спаси от тия същества, чиито спомени започваха далеч преди всички исторически събития, за които бях слушал в училище.

— Добре ли сте, мистър Ковач?

Стресът не прощава.

Съсредоточих се с усилие.

— Да, добре съм. — Изкашлях се и я погледнах в очите. — Е, няма да ви задържам повече, мисис Банкрофт. Благодаря, че ми отделихте толкова време.

Тя пристъпи към мен.

— Искате ли…

— Не, всичко е наред. Няма нужда да ме изпращате.

Излизането от картографската стая сякаш продължи цяла вечност и звукът от стъпките изведнъж закънтя в мозъка ми. На всяка крачка, при всяка отмината карта усещах как погледът на онези стари очи се впива в гръбнака ми. Умирах за цигара.