Ричард Морган
Суперкомандос (3)

2.

Залата отвън беше огромна и почти пуста. Съвсем не приличаше на нашата железопътна гара в Милспорт. Под скосения покрив от дълги прозрачни панели подът от разтопено стъкло сияеше като кехлибар в лъчите на следобедното слънце. Две деца си играеха с автоматичната врата на изхода и самотен робот-чистач душеше нещо в сянката край стената. Нищо друго не помръдваше. Насядали под слънчевия блясък върху скамейки от старо дърво, няколко души чакаха мълчаливо техни приятели или роднини да се завърнат от своите изменено-въглеродни изгнания.

Централната разтоварителница.

Тия хора не биха разпознали близките си в техните нови тела; разпознаването зависеше от завръщащите се, а за ония, които ги чакаха, предвкусването на срещата щеше да бъде изпълнено със студен страх от мисълта какво ли лице и тяло им предстои да обикнат тепърва. Или може би ги деляха две-три поколения и посетителите чакаха някого, за когото са съхранили само смътен детски спомен или семейна легенда. В Корпуса познавах един тип, Мураками, който чакаше да освободят прадядо му, вкаран преди век. Замина за Нова Пеща да го посреща с подаръци — литър уиски и билярдна щека. Беше израснал с легенди за подвизите на прадядо си в билярдните зали. А прадядото излежаваше присъда още отпреди Мураками да се е родил.

Докато слизах по стъпалата към залата, аз забелязах посрещачите си. Край една от скамейките три високи силуета неспокойно пристъпваха от крак на крак и създаваха малки въртопи из светещите прашинки, плаващи в слънчевите лъчи. Четвъртата фигура седеше на скамейката със скръстени ръце и изпънати крака. Четиримата носеха огледални слънчеви очила, които отдалече превръщаха лицата им в идентични маски.

От самото начало вървях към изхода и не проявих намерение да завия към тях. Те, изглежда, осъзнаха това едва когато бях прекосил половината зала. Двама се отправиха да ме пресрещнат със спокойната грация на нахранени тигри. Едри и яки, с грижливо поддържани пурпурни мохикански прически, те застанаха на около два метра пред мен, като ме принуждаваха или да спра, или рязко да свърна настрани. Спрях. Новопристигнал и току-що настанен в ново тяло — това не е най-доброто състояние, за да се спречкваш с местните власти. За втори път през този ден изпробвах усмивката си.

— С какво можа да ви услужа?

По-възрастният от двамата небрежно размаха значката си към мен, после побърза да я прибере, сякаш се боеше да не потъмнее от въздуха.

— Полицейски участък Бей Сити. Лейтенантът иска да поговори с вас.

Изречението му изглеждаше недовършено, сякаш едва се удържаше да не добави накрая някой цветист епитет. Опитах се да направя физиономия, сякаш сериозно обмислям дали да ги придружа или не, но те знаеха много добре, че съм в ръцете им. Един час след излизане от резервоара все още не познаваш новото си тяло дотолкова, че да го хвърляш в ръкопашен бой. Прогоних спомените за смъртта на Сара и покорно се оставих да ме поведат обратно към седналото ченге.

Лейтенантът се оказа жена на възраст малко над трийсет години. Имаше златист грим около очите, високи скули, наследени от индиански прадеди, и широка уста с тънки устни, постоянно изкривени в подигравателна усмивка. Тъмните очила се крепяха върху нос, с който спокойно можеха да се отварят консерви. Лицето бе обрамчено с къса, нечиста коса, слепена на шипове върху челото. Беше облечена с торбеста бойна жилетка, но дългите крака в черен клин, които стърчаха отдолу, подсказваха, че под дрехата се крие стройно тяло. Скръстила ръце на гърдите си, тя ме оглежда почти цяла минута, преди да проговори:

— Ковач, нали?

— Да.

— Такеши Ковач? — Произношението й беше безупречно. — От Харлановия свят? От Милспорт през складовото заведение в Канагава?

— Знаете ли какво? Говорете си, а аз ще ви поправя, ако сбъркате.

Дълго мълчание откъм огледалните очила. Лейтенантът раздвижи ръка и огледа ръба на дланта си.

— Имате ли разрешително за подобен вид хумор, Ковач?

— Съжалявам, забравих го у дома.

— И какво ви води на Земята?

Нетърпеливо махнах с ръка.

— Вече знаете, иначе нямаше да сте тук. Имате ли да ми кажете нещо, или само водите тия дечица с образователна цел?

Усетих как нечии пръсти се стягат около ръката ми и настръхнах. Лейтенантът едва забележимо поклати глава и ченгето отзад отново ме пусна.

— По-кротко, Ковач. Искам само да поговорим. Да, знам, че Лорънс Банкрофт ви е измъкнал. Между другото, дойдох, за да ви откарам до неговото жилище. — Изведнъж тя рязко се приведе напред и стана. Беше висока колкото новия ми носител. — Аз съм Кристин Ортега от отдел „Органични увреждания“. Банкрофт беше мой случай.

— Беше?

Тя кимна.

— Случаят е приключен, Ковач.

— За предупреждение ли да го смятам?

— Не, за утвърден факт. Очевидно самоубийство и точка.

— Банкрофт май не смята така. Той твърди, че е бил убит.

— Да, чух нещо такова. — Ортега сви рамене. — Какво пък, и той е в правото си. За такъв човек сигурно не е лесно да повярва, че би могъл да си пръсне черепа.

— Какъв човек?

— Я стига… — Тя не довърши и ме изгледа с лека усмивка. — Извинявайте, все забравям.

— Какво забравяте?

Ново мълчание, но сега Кристин Ортега изглеждаше смутена за пръв път от началото на краткото ни познанство. Когато заговори отново, в тона й се долавяше колебание.

— Вие не сте тукашен.

— Е, и?

— Всеки тукашен знае що за човек е Лорънс Банкрофт.

Въпреки парещия интерес да узная защо ме лъже толкова нескопосано, без дори да се познаваме както трябва, аз предпочетох да я успокоя и подхвърлих наслуки:

— Богат човек? Влиятелен?

Тя се усмихна студено.

— Ще разберете. А сега искате ли да ви откарам, или не?

Според писмото в джоба ми отвън трябваше да чака кола с шофьор. Банкрофт изобщо не споменаваше за полицията. Свих рамене.

— Никога не съм отказвал безплатно пътуване.

— Добре. В такъв случай да тръгваме ли?

Ченгетата ме обкръжиха, а когато стигнахме до вратата, излязоха първи като телохранители с отметнати назад глави и напрегнати погледи. Двамата с Ортега прекрачихме навън едновременно и в лицето ми плиснаха топли слънчеви лъчи. Присвих новите си очи от блясъка и различих ъгловати сгради зад истински телени мрежи отвъд зле поддържана площадка за кацане. Безжизнени, сивкаво бели здания, датиращи може би още от миналото хилядолетие. Между унилите стени зърнах части от сив железен мост, водещ незнайно накъде. В не особено стройни редици пред нас бяха паркирани също тъй вехти возила — въздушни и наземни. Внезапно налетя порив на вятъра и аз долових лекия аромат на диво цвете, израснало в някоя пукнатина на площадката. От далечината долиташе познатият шум на градски транспорт, но всичко останало беше като в исторически сензофилм.

— … и ви казвам, че има само един съдник. Не вярвайте на учените, когато ви уверяват…

Докато слизахме по стъпалата пред изхода, насреща ни загърмя бръщолевенето на зле поддържан високоговорител. Погледнах отвъд площадката и видях тълпа, обкръжила някакъв тип с черни дрехи върху стар сандък. Из въздуха над главите на слушателите безредно се люшкаха холографски плакати. „НЕ НА РЕЗОЛЮЦИЯ 653! САМО БОГ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСЯВА! Д. Ч. П. = Д. Я. В. О. Л.“

— Какви са тия?

Ортега презрително сви устни.

— Католици. Старинна религиозна секта.

— Тъй ли? Никога не съм чувал за тях.

— Е, да. Не е имало откъде да чуете. Те не вярват, че човешко същество може да бъде дигитализирано, без да загуби душата си.

— Значи вярата не е много разпространена.

— Само на Земята я има — кисело потвърди тя. — Мисля, че Ватикана — това е централното седалище на тяхната църква — финансира два криокораба до Старфол и Латимър.

— Бил съм на Латимър. Не видях там нищо такова.

— Корабите потеглиха в началото на века, Ковач. Ще пристигнат поне след още двайсетина години.

Минахме покрай тълпата и една млада жена със стегната на тила коса ми протегна листовка. Жестът беше толкова рязък, че задейства рефлексите на моя носител и още преди да се осъзная, аз заех отбранителна стойка. Жената ме гледаше строго и продължаваше да протяга ръка. Поех листовката с извинителна усмивка.

— Те нямат право — каза жената.

— О, съгласен съм…

— Само Господ Бог може да спаси душата ви.

— Аз…

Но Кристин Ортега вече бе стиснала рамото ми и ме водеше решително настрани. Личеше си, че има богат опит в това отношение. Изтръгнах се от хватката й учтиво, но също тъй решително.

— Бързаме ли за някъде?

— Да, смятам, че и двамата имаме по-важни занимания — процеди тя през зъби, като гледаше назад, където нейните колеги отблъскваха настойчиво предлаганите листовки.

— Може би искам да поговоря с нея.

— Нима? Стори ми се, че по-скоро искате да й теглите един саблен удар.

— Беше реакция на носителя. Мисля, че тялото има неврохимични вградени рефлекси и тя ги задейства. Нали знаете, обикновено след разтоварване хората си полягат за няколко часа. Малко съм нервен.

Погледнах листовката в ръката си. „Може ли машина да спаси душата ви?“ — питаше риторично тя. Думата „машина“ беше отпечатана с шрифт, имитиращ архаичен компютърен текст. Изящните стереографски букви на „душата“ танцуваха над цялата страница. Преобърнах листа, за да видя отговора.

„Не!!!!!“

— Значи приемат криогенното замразяване на хора, но се бунтуват срещу дигиталното човешко прехвърляне? Интересно. — Хвърлих замислен поглед назад, към светещите плакати. — Каква е тази Резолюция 653?

— Безпрецедентен съдебен процес, който се води в момента от Съда на ООН — отговори троснато Ортега. — Общественият обвинител на Бей Сити иска да призове за свидетелка по друго дело една католичка, която в момента е на склад. Показанията й могат да бъдат решаващи. Ватикана твърди, че тя вече е мъртва и се намира в Божиите ръце. Наричат опита за призоваването й богохулство.

— Ясно. Няма съмнение на чия страна сте.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ковач, мразя тия проклети изроди. Те са ни тормозили почти две хиляди и петстотин години. Носят вината за повече страдания, от която и да било друга организация в човешката история. Знаете ли, че те дори не позволяват на своите привърженици да използват противозачатъчни, за бога, и през последните пет века са се обявявали срещу всяко по-важно медицинско откритие? На практика единственото добро нещо, което можем да кажем за тях, е, че д.ч.п. им попречи да се разпрострат из Космоса заедно с останалото човечество.

Оказа се, че ще ме возят с поовехтял, но несъмнено елегантен „Локхийд-Митома“, оцветен вероятно в характерните шарки на полицията. Летял съм с такива машини на Шария, но там бяха покрити отвсякъде със сивкавочерен противорадарен слой. В сравнение с тях този изглеждаше ослепително пъстър със своите бели и червени райета. В кабината седеше неподвижно пилот с огледални очила като на всички останали от групата на Ортега. Люкът към вътрешността на машината вече беше отворен. Щом се качихме, Ортега удари с юмрук по стената и турбините се завъртяха с тихо свистене.

Помогнах на единия от мохиканите да затвори люка, стегнах мускули срещу тласъка на излитащата машина и се настаних на кресло до един от илюминаторите. Докато се издигахме по спирала, аз изпънах шия, за да видя тълпата долу. На височина около сто метра машината изравни и леко отпусна нос. Облегнах се назад и видях, че Ортега ме гледа.

— Все тъй любопитен, а? — подхвърли тя.

— Чувствам се като турист. Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Стига да мога.

— Ако онези долу не използват противозачатъчни средства, трябва да са ужасно много, нали? А напоследък Земята не е кой знае колко активна, тъй че… Защо властта не е в техни ръце?

Ортега и нейните хора се спогледаха с неприятни усмивки.

— Складирането — каза мохиканът отляво.

Плеснах се по врата, после се зачудих дали жестът е разпространен и тук. В края на краищата тилът е стандартното място за монтиране на мозъчна приставка, но дребните обичаи и жестове невинаги са логични.

— Складирането. Разбира се. — Огледах лицата им. — Няма ли изключение за тях?

— Не.

Кой знае защо, този кратък разговор сякаш ни сближи. Те се отпуснаха. Същият мохикан поясни:

— Десет години или три месеца, за тях е все същото. Смъртна присъда. Те никога не излизат. Весело, а?

Кимнах.

— Чиста работа. А какво става с телата?

Човекът срещу мен небрежно махна с ръка.

— Продават ги или ги разглобяват за трансплантации. Зависи от роднините.

Извърнах глава и се загледах през прозореца.

— Нещо смущава ли ви, Ковач?

Погледнах Ортега и разтеглих устни в нова усмивка. Май започвах да се справям доста добре.

— Не, не. Просто си мислех. Имам чувството, че съм попаднал на чужда планета.

Всички избухнаха в смях.

Слънчев дом

2 октомври

„Такеши-сан,

Когато получите това писмо, без съмнение ще бъдете малко объркан. Най-искрено се извинявам за това, но ме увериха, че обучението в Емисарския корпус ще ви помогне да се справите с положението. Също така ви уверявам, че не бих ви подлагал на всичко това, ако не се намирах в отчаяно положение.

Името ми е Лорънс Банкрофт. Понеже идвате от колониите, това име може би не ви говори нищо. Достатъчно е да кажа, че съм богат и влиятелен на Земята, и в резултат имам много врагове. Преди шест седмици бях убит — деяние, което полицията по някакви свои съображения реши да сметне за самоубийство. Тъй като в крайна сметка убийците се провалиха, мога само да предполагам, че ще опитат отново, и при подобно отношение на полицията може и да успеят.

Несъмнено вие ще се запитате какво общо има това с вас и защо ви измъкваме от хранилището на цели сто осемдесет и шест светлинни години, за да се справите с някакъв местен проблем. Моите адвокати ме посъветваха да наема частен детектив, но поради видното си положение в глобалната общност не мога да се доверя никому тук. Вашето име ми бе дадено от Рейлийн Кавахара, за която, доколкото разбрах, сте свършили някаква работа на Ню Пекин преди осем години. Два дни след молбата ми да установят къде се намирате, ръководителите на Емисарския корпус успяха да ви открият в Канагава, макар че поради вашето уволнение и по-нататъшната ви дейност не бяха в състояние да предложат нито гаранция, нито някакво обещание за лоялност. Доколкото разбирам, вие сте независим човек.

Условията, при които бяхте освободен, са следните:

Нает сте да работите за мен в течение на шест седмици, като в края на този срок имам правото да го удължа, ако се наложи допълнителна работа. През това време ще поема всички разходи в рамките на разумното, свързани с вашето разследване. Освен това ще поема разноските за наема на носител през посочения период. В случай, че приключите разследването успешно, остатъкът от присъдата ви в Канагава — сто и седемнайсет години и четири месеца — ще отпадне и вие ще бъдете прехвърлен на Харлановия свят за незабавно освобождаване в носител по ваш избор. Като допълнителен вариант предлагам да изплатя ипотеката на сегашния ви носител тук, на Земята, при което ще можете да станете натурализиран гражданин на ООН. И в двата случая ще получите сума, еквивалентна на сто хиляди ООН долара.

Смятам тези условия за щедри, но бих добавил, че с мен шега не бива. Ако разследването се провали и бъда убит, или ако се опитате по какъвто и да било начин да избягате или да нарушите условията на договора, наемът на носителя ще бъде прекъснат незабавно и вие ще бъдете върнат на склад, за да изтърпите присъдата си тук, на Земята. Към тази присъда могат да бъдат прибавени и допълнителни наказания за евентуални ваши нарушения на закона. Ако от самото начало решите да не приемете договора, пак ще ви върнат на склад, макар че в такъв случай не поемам отговорност за обратното ви препращане до Харлановия свят.

Надявам се да приемете предложената уговорка като изгодна възможност и да се съгласите да работите за мен. В очакване на това, изпращам шофьор да ви вземе от складовото заведение. Казва се Къртис и е един от най-верните ми служители. Той ще ви посрещне в залата за освобождаване.

Очаквам да се срещнем в Слънчевия дом.

Искрено ваш

Лорънс Дж. Банкрофт“