Ричард Морган
Суперкомандос (27)

26.

Нощта мина като в мъгла. По-късно, когато опитвах да си я припомня, дори емисарската памет успяваше да извлече само откъслечни мигове.

Треп искаше да останем една вечер в града. Заяви, че най-хубавият нощен живот в Европа бил само на няколко минути път, а тя знаела всички необходими адреси.

Исках мозъкът ми да се вцепени.

Започнахме от хотелска стая на някаква улица, чието име не можех да произнеса. С пневмоампула си впръснахме в очите някакъв лютив аналог на тетрамета. Седнал пасивно на стол до прозореца, аз оставих Треп да ме инжектира, като се мъчех да не мисля за Сара и стаята в Милспорт. Мъчех се да не мисля изобщо. Двуцветните холограми зад прозореца обагряха съсредоточеното лице на Треп в червени и бронзови оттенъци. Приличаше на демон, пристъпващ към сключване на договора. Докато тетраметът се втурваше по нервните окончания, аз усетих как светоусещането ми почва да се изкривява и когато дойде мой ред да инжектирам Треп, едва не се загубих из геометрията на лицето й. Дрогата наистина си я биваше…

По стените имаше изображения на християнския ад, където пламъците връхлитаха като хищни пръсти над процесия от голи, пищящи грешници. В единия край на залата, където фигурите от стените сякаш се смесваха с посетителите на бара сред пушек и шумотевица, млада жена танцуваше на въртяща се платформа. Към платформата бе прикрепен висок овален щит от черно стъкло и всеки път, когато минаваше между публиката и танцьорката, жената изчезваше, а на нейно място изникваше ухилен танцуващ скелет.

— Това заведение се нарича „Всяка плът ще изтлее“ — извика Треп през шума, докато си пробивахме път през навалицата. Тя посочи момичето, после пръстените си. — От тук взех идеята. Страхотен ефект, нали?

Напих се бързо.

— „Човешката раса мечтае от хилядолетия за рай и ад. Наслада и болка — безкрайни, неотслабващи и неподвластни на живота и смъртта. Благодарение на виртуалното форматиране тези фантазии вече могат да съществуват. Необходим е само мощен електрогенератор. Ние наистина създадохме ад — и рай — на земята.“

— Звучи малко епично, почти като прощалните напътствия на Анджин Чандра към напускащите Земята — подвикна Треп. — Но разбирам какво искаш да кажеш.

Явно думите, минаващи през главата ми, бяха минали и през устата. Не знам дали беше цитат и ако да — откъде съм го взел. Определено не беше от Квел; тя би зашлевила автора на подобни приказки.

— Работата е там — отново подвикна Треп, — че разполагаш само с десет дни.

Реалността се килва, потича настрани като буци огнена светлина. Музика. Движение и смях. Ръбът на чаша под зъбите ми. Топло бедро се притиска към моето и мисля, че е на Треп, но когато поглеждам, насреща ми се усмихва друга жена с дълга черна коса и пурпурни устни. Неприкритата покана в очите й ми напомня нещо, видяно съвсем наскоро…

Улична сцена:

Многоетажни балкони от двете страни, безброй малки барчета бълваха навън към паважа езици от светлина и звук, улицата гъмжеше от народ. Аз вървях до жената, която убих миналата седмица, и се мъчех да поддържам някакъв тъп разговор за котки.

Бях забравил нещо. Нещо замъглено.

Нещо важ…

— Мама му стара, представяш ли си? — викна Треп.

Викът й избухна в черепа ми тъкмо когато почти бях се сетил какво…

Нарочно ли го правеше? Та аз дори не помнех какъв възглед за котките защитавах тъй разпалено преди минута.

Някъде танцувахме.

Още мет в очите на някакъв ъгъл. Подпирах се на стената. Край нас мина някой, подвикна ни нещо. Примигах и се опитах да видя кой е.

— Дявол да те вземе, стой по-кротко, ако обичаш.

— Какво каза тя?

Треп отново вдигна клепачите ми и съсредоточено смръщи вежди.

— Че сме били красиви. Скапана наркоманка, сигурно се е надрусала.

 

 

Тоалетна с дървена ламперия неизвестно къде. Стоях пред счупено огледало и гледах лицето си, сякаш бе извършило престъпление срещу мен. Или сякаш чаках някой друг да изскочи иззад пропуканото стъкло. Ръцете ми стискаха зацапаната метална мивка и епоксидните ивици, които я крепяха за стената, тихо пращяха под тежестта ми.

Нямах представа колко време съм бил там.

Нямах представа къде е това „там“. Или колко „там“ вече сме посетили.

Но всичко това нямаше значение, защото…

Огледалото не пасваше в рамката. Назъбените парчета едва се крепяха за пластмасата.

Твърде много ръбове, промърморих си аз. Майната им, нищо не пасва.

Думите изглеждаха безсмислени, като случайно срещната рима в разговорната реч. Не вярвах, че някога ще успея да поправя това огледало. Само щях да си изпонарежа пръстите, опитвайки да подредя парчетата. Майната му.

Оставих лицето на Райкър в огледалото и, залитайки, се върнах към маса, отрупана със свещи, зад която Треп смучеше дълга лула от слонова кост.

 

 

— Мики Нозава? Сериозно ли говориш?

— Да, мамка му. — Треп енергично кимна. — Игра в „Юмрукът на флота“, нали така? Гледала съм го поне четири пъти. В Ню Йорк често пускат сензофилми от колониите. Напоследък са много добри. Помниш ли онзи момент, когато поваля с ритник харпунджията? Усещаш го чак до костите. Красота. Поезия, превърната в движение. Хей, знаеш ли, че на младини е снимал холографско порно?

— Дрън-дрън. Мики Нозава никога не е снимал порно. Не му се е налагало.

— Кой казва, че му се е налагало? Ония две пиленца, дето ги гушкаше, аз бих ги гушнала и без пари.

— Дрън! Дрън!

— Кълна ти се. Беше в онзи носител с европейски нос и очи, дето после го съсипа при катастрофата. Още като начинаещ артист.

 

 

Имаше бар, където по стените и тавана висяха странни, хибридни музикални инструменти, а лавиците зад бара бяха отрупани с антични бутилки, изящни статуетки и други боклуци. Нивото на шума бе сравнително поносимо и аз пиех нещо, което поне на вкус изглеждаше не твърде опасно за нервната система. Из въздуха се носеше тиха музика, по масите имаше малки подноси с мезета.

— За какъв дявол го правиш?

— Кое? — Треп замаяно тръсна глава. — Че отглеждам котки ли? Аз обичам кот…

— Защо работиш за оная скапана Кавахара? Тя е шибана пародия на човешко същество, гадна Матовска пичка, дето не струва и смачкана приставка. Защо…

Треп хвана ръката, която размахвах, и за момент си помислих, че ще има насилие. Неврохимията ми лениво се раздвижи.

Но тя само дръпна нежно ръката ми, преметна я през раменете си и приведе лице към мен. Примига така, сякаш светлината я заслепяваше.

— Слушай.

Дълго мълчание. Слушах. Треп се навъси съсредоточено, отпи от чашата си и я остави много внимателно. После размаха пръст към мен.

— Не съдете, за да не бъдете съдени^[1] — избъбри тя.

Друга улица. Стръмна. Изведнъж вървенето стана по-лесно.

Над нас звездите бяха изгрели — толкова ясни не ги бях виждал през цялата седмица в Бей Сити. Залитайки, спрях, вирнах глава и потърсих с очи съзвездието Рогат кон.

Имаше. Нещо нередно.

Чуждо. Абсолютно непозната схема. Под мишниците ми изби студена пот и изведнъж ясните светли точици заприличаха на военна армада, готова за планетна бомбардировка. Марсианците се завръщаха. Имах чувството, че ги виждам как пълзят тромаво през тясната ивица черно небе над нас…

— Хей! — Треп ме подхвана със смях, преди да падна. — Какво зяпаш там, скакалецо?

Небето не беше мое.

 

 

Става зле.

В друга тоалетна, осветена болезнено ярко, аз се мъча да напъхам в носа си някакъв прах, който ми даде Треп. Ноздрите ми вече са сухи и разранени, и прахът упорито се изсипва навън, сякаш на това тяло му е писнало окончателно. От кабинката зад мен долита шум на течаща вода и аз вдигам очи към огледалото.

От кабинката излиза Джими де Сото. Бойната му униформа е омазана с кал от Иненин. В ярката светлина на тоалетната лицето му изглежда особено зле.

— Добре ли си, приятел?

— Не особено. — Аз почесвам възпалените си ноздри. — Ами ти?

Той прави знак в смисъл „дай да не се оплакваме“ и пристъпва да застане до мен. Когато се навежда над мивката, от фоточувствителния кран бликва вода. Джими започва да си мие ръцете. Кал и слуз от кожата му се сливат в гъста мътилка, която потича към миниатюрния водовъртеж на канала. Усещам едрата му фигура до рамото си, но единственото му око ме е приковало към огледалния образ и аз не мога или не искам да се обърна.

— Сън ли е това?

Той свива рамене и продължава да се мие.

— Това е ръбът.

— Ръбът на какво?

— На всичко.

Изражението му показва, че поне това би трябвало да е ясно.

— Мислех, че идваш само в сънищата ми — подхвърлям аз и небрежно поглеждам ръцете му. Има нещо нередно; колкото и да ги стърже, отдолу изниква нова мръсотия. Мивката е изплескана цялата.

— Е, може и така да се каже, приятел. Когато сънуваш, когато халюцинираш от стрес, или просто когато си скапваш главата по тоя начин. Разбираш ли, всичко това е ръбът. Пукнатините в корпуса на живота. Там, където попадат тъпите копелета като мен.

— Джими, ти си мъртъв. Омръзна ми да повтарям едно и също.

— Аха. — Той поклаща глава. — Само че трябва да хлътнеш в някоя от тези пукнатини, за да стигнеш до мен.

Мътилката от кръв и кал в мивката започва да оредява и аз изведнъж разбирам, че когато изчезне, ще си отиде и Джими.

— Ти казваше…

Той печално поклаща глава.

— Мамка му, много е сложно, за да ти обяснявам сега. Мислиш, че държим реалността за топките, само защото можем да записваме късчета от нея. Има много повече, мой човек. Много повече.

— Джими — аз безпомощно разпервам ръце, — какво да правя, дявол да го вземе?

Джими отстъпва от мивката и обезобразеното му лице се усмихва лъчезарно.

— Вирусен удар — изрича той съвсем ясно. Аз изтръпвам, защото си спомням как крясъците ми отекваха над предмостието. — Помниш онази чудесия, нали?

И след като изтръсква водата от ръцете си, Джими изчезва като по магия.

 

 

— Виж какво — каза убедително Треп, — Кадмин трябва да се свърже с резервоара, за да го заредят в изкуствено тяло. По мои сметки това ти дава почти цял ден, преди той изобщо да разбере дали те е убил или не.

— Ако не върти двойник, както миналия път.

— Не. Размърдай си мозъка. Той духна от Кавахара. Човече, в момента Кадмин не разполага с възможности за такива фокуси. Той е нейде навън, разчита единствено на себе си, а Кавахара го гони. Притиснат е от всички страни. Казвам ти, свършено е с Кадмин.

— Кавахара ще го държи на дълга каишка, докато й трябва, за да ме гони напред.

— Ами… — Треп смутено сведе очи към чашата си. — Може би.

 

 

Имаше друго заведение, наречено „Кабела“ или нещо подобно, където стените бяха покрити с разноцветни кабели, от чиито краища стърчаха като настръхнала коса снопове медни жици. От куки, разположени на равни интервали около бара, излизаха други проводници, завършващи със сребристи миниатюрни жакове. Във въздуха над бара огромен холографски жак трескаво чукаше гнездото си в ритъма на музиката, която изпълваше залата като вода. Понякога имах чувството, че двата компонента се превръщат в полови органи, но може и да беше халюцинация от тетрамета.

Седях на табуретка пред бара и в пепелника до лакътя ми тлееше нещо сладникаво. По лепкавото чувство в дробовете и гърлото си можех да се досетя, че съм го пушил. Барът беше претъпкан, но изпитвах странното убеждение, че съм сам.

Клиентите от двете ми страни се бяха включили в миниатюрните жакове и очите им мърдаха под клепачите, устните им се кривяха в сънливи усмивки. Между тия клиенти беше и Треп.

Аз бях сам.

Нещата, които можеха да се превърнат в мисли, дърпаха разбридания хастар на съзнанието ми. Взех цигарата и свирепо я засмуках. Сега не беше време за размисли.

 

 

Не е време за…

„Вирусен удар!!!“

… мислене.

Улиците минават под краката ми, както руините на Иненин минаваха под ботушите на Джими, когато той вървеше до мен в един от сънищата. Значи така го прави.

Жената с пурпурните устни, която…

„Дори ако не можеш да си позволиш…“

Какво? Какво???

Жак и гнездо.

„Мъча се да ти кажа…“

Не е време за…

Не е време…

Не е…

А нейде далече, също като водата във водовъртежа, също като мътилката от кал и слуз, която се лееше от ръцете на Джими и изчезваше в канала на мивката…

Пак изчезна.

 

 

Но мисълта бе неизбежна като зората и ме откри призори върху бяло каменно стълбище, водещо надолу към мрачна вода. Зад нас неясно се извисяваше някаква грандиозна архитектура, а в бързо сивеещия мрак отвъд водата различих дървета. Бяхме в парк.

Треп се подпря на рамото ми и ми подаде запалена цигара. Взех я машинално, смукнах и оставих дима да изтича през отпуснатите ми устни. Треп клекна до мен. Във водата край нозете ми пляскаше неправдоподобно грамадна риба. Бях твърде изтощен, за да реагирам.

— Мутант — подхвърли небрежно Треп.

— Ти си мутантка.

Откъслечните ни думи се носеха над водата.

— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?

— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.

Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.