Ричард Морган
Суперкомандос (33)

32.

— Крайно трудно ми е да го повярвам — рязко отсече Банкрофт. — Сигурен ли сте, че съм посетил това заведение?

На ливадата под балкона на Слънчевия дом Мириам Банкрофт изработваше нещо като грамаден хартиен планер, следвайки инструкциите на подвижна холографска проекция. Белотата на крилете бе толкова ярка, че болезнено режеше погледа. Когато се облегнах на парапета, тя заслони очите си с длан и ме погледна.

— Търговската зона има охранителни монитори — казах аз с добре изиграно безразличие. — Много стара автоматизирана система, но все още действа. Разполагат със запис, на който отивате право към вратата. Името ви е познато, нали?

— „Вдигни го“? Разбира се, чувал съм името, но никога не съм ползвал заведението.

Хвърлих поглед през рамо, без да се отделям от парапета.

— Наистина ли? Значи имате нещо против виртуалния секс? Може би сте страстен поклонник на реалността?

— Не. — Усетих усмивката по гласа му. — Нямам нищо против виртуалните форми и ако не греша, вече ви казах, че понякога ги използвам. Но онова заведение, „Вдигни го“… как да ви кажа… не е най-елегантното на пазара.

— Не е — съгласих се аз. — А как ще определите „Скришното място на Джери“? Като елегантен бардак?

— Едва ли.

— Но това не ви е попречило да ходите там и да въртите кабинни игрички с Елизабет Елиът, нали? Или просто напоследък мястото е западнало, защото…

— Добре. — Усмивката в гласа се превърна в гримаса. — Доказахте каквото искахте. Стига толкова.

Престанах да гледам Мириам Банкрофт и се върнах към стола. Чашата ми с коктейл все още стоеше на масичката между нас. Взех я и разклатих леда.

— Радвам се, че приемате доводите. Защото ми трябваха доста усилия, за да разчистя тази каша. Между другото бях отвлечен, инквизиран и едва се спасих от смърт. Една жена на име Луиз, почти връстница на вашата безценна дъщеря Наоми, бе убита наистина, защото случайно попадна около мен. Тъй че ако не харесвате моите изводи, вървете на майната си.

Вдигнах чашата към него.

— Спестете ми мелодрамите, Ковач, и седнете, за бога. Не отхвърлям твърденията ви, само се съмнявам.

Седнах и насочих пръст срещу него.

— Не. Гърчите се. Станалото изтъква една част от характера ви, която презирате заради нейните склонности. Предпочитате да не знаете точно какви програми сте използвали онази нощ във „Вдигни го“, защото може да се окажат по-гадни, отколкото предполагате. Принуден сте да застанете срещу онази част от своята личност, която иска да се изпразни върху лицето на жена ви. И това никак не ви харесва.

— Излишно е да преповтаряме въпросния разговор — каза Банкрофт с безизразен глас. Той събра пръсти. — Предполагам знаете, че записите от охранителната камера, върху които градите догадките си, могат лесно да се фалшифицират от всекиго, стига да има достъп до журналистически материали с моя образ.

— Да, знам. — Само преди четирийсет и осем часа бях видял Айрин Елиът да прави точно това. „Лесно“ бе меко казано. След работата по вируса номерът с видеозаписите беше като да помолиш някоя тотална телесна танцьорка след концерт да изпълни на бис леки упражнения за загряване. Едва успях да изпуша една цигара и работата приключи. — Но кой би си направил труда? Разбира се, противник, който иска да ме прати по грешна следа и се надява, че някаква нелепа случайност ще ме прати да се ровя из руините на една допотопна търговска зона в Ричмънд. Я стига, Банкрофт, слезте на земята. Самият факт, че бях там, доказва автентичността на записите. И във всеки случай моите изводи не се основават на тях. Те само потвърждават онова, което вече бях разкрил — че сте се самоубили, за да избегнете вирусно заразяване на дистанционното съхранение.

— Удивително постижение на интуицията само след шест дни разследване.

— Вината е на Ортега — казах безгрижно аз, макар че упоритата подозрителност на Банкрофт пред неприятните факти почваше да ме тревожи. Не бях очаквал, че ще издържи толкова дълго на натиска. — Тя ме насочи по вярната следа. От самото начало не приемаше теорията за убийство. Все ми повтаряше, че сте прекалено хитър и гаден Мат, за да оставите някого да ви убие. Край на цитата. И това ме върна към разговора ни тук преди седмица. Вие ми казахте: „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен“. Това бяха точните ви думи, емисарите имат безпогрешна памет. — Помълчах и оставих чашата, търсейки най-фината измама, която винаги се спотайва плътно до истината. — През цялото това време изхождах от работната хипотеза, че не сте дръпнали спусъка, защото не е във ваш стил да извършите самоубийство. Заради това простичко предположение отхвърлях всички доказателства за противното. Електронната ви охрана, липсата на следи от чуждо нахлуване, специалният сейф.

— И Кадмин. И Ортега.

— Да, това също обърка нещата. Но с Ортега вече всичко е ясно, а Кадмин… е, за Кадмин ще спомена след малко. Важното е, че докато смятах дръпването на спусъка за равносилно на самоубийство, не можех да мръдна от мъртвата точка. Ами ако двете действия не бяха едно и също? Ами ако си бяхте пръснал приставката не от желание да умрете, а по съвсем друга причина? След като се замислих за това, нататък бе лесно. Какви бяха възможните причини за подобна постъпка? Не е лесно да вдигнеш пистолет към главата си, дори ако искаш да умреш. А за да го сториш, когато искаш да живееш, трябва да имаш желязна воля. Колкото и ясно да осъзнаваш, че ще бъдеш презареден с напълно съхранено съзнание, все пак личността, която си в този момент, ще умре. Трябвало е да сте в отчаяно положение, за да дръпнете спусъка. Трябвало е нещо — аз се усмихнах леко — да застрашава живота ви. При това предположение не бе трудно скоро да стигна до вирусния вариант. После оставаше само да изясня как и къде е станало заразяването.

При тази дума Банкрофт се размърда смутено и аз усетих дълбоко в себе си възторжена тръпка. Вирус! Дори Матовете се бояха от невидимия разрушител, защото дори и те, с техните системи за дистанционно съхранение и замразени клонинги не бяха защитени. Вирусен удар! Презапис! Банкрофт бе изкаран от равновесие.

— Невъзможно е да се вмъкне толкова сложна система като вируса в изключен обект — продължих аз. — Значи е трябвало в даден момент да се включите някъде. Помислих за „Сайка Сек“, но там охраната е непробиваема. И не можеше да е станало преди заминаването ви за Осака пак по същите причини; дори дезактивиран вирус би включил всички аларми в „Сайка Сек“, когато са ви прехвърляли. Трябваше да е било през последните четирийсет и осем часа, тъй като копието ви беше незасегнато. От разговор със съпругата ви знаех, че не е изключено да сте напускали града след завръщането си от Осака. А вие сам ми признахте, че подобно отсъствие може да е свързано с посещение на виртуален публичен дом. След това всичко беше само въпрос само на време и търсене. Проверих пет-шест места, преди да стигна до „Вдигни го“, и когато набрах техния номер, сигналът за вирусно заразяване едва не ми пръсна телефона. Това им е лошото на изкуствените интелекти — сами си пишат програмите за охрана и по-добри няма в целия свят. „Вдигни го“ е запечатан тъй здраво, че на полицията ще й трябват месеци, за да се вмъкне вътре и да види какво е останало от централните процесори.

Изпитах смътна вина, когато си помислих как изкуственият интелект се мята като човек в басейн с киселина, докато системите наоколо се разпадат и съзнанието му потъва в бавно чезнещ тунел към пустотата. Чувството бързо отмина. Бяхме избрали „Вдигни го“ по редица причини: намираше се в закрита търговска зона, тъй че нямаше риск сателитните наблюдения да оспорят фалшивия запис, който вмъкнахме в охранителната система; домът действаше в престъпна среда и всеки би повярвал без затруднение, че из системите някак се е запилял незаконен вирус; и най-вече — там се въртяха толкова гнусни програмни варианти, че полицията едва ли щеше да предприеме нещо повече от съвсем повърхностен оглед на останките от убитата машина. В списъка на Ортега се споменаваше, че отдел „Органични увреждания“ свързва поне шест жестоки сексуални престъпления с видяното от извършителите във виртуалната среда на „Вдигни го“. Можех да си представя как Ортега подвива гнусливо устни, докато чете разпечатката, и с какво добре изобразено безразличие би водила разследването.

Много ми липсваше.

— А Кадмин?

— Трудно е да се разбере, но се обзалагам, че виновникът за заразяването на „Вдигни го“ е наел Кадмин, за да ми запуши устата и да замаже цялата история. В края на краищата, ако аз не бях почнал да мътя водата, колко време щеше да мине, преди някой да разбере, че с „Вдигни го“ е свършено? Не ми се вярва някой потенциален клиент да звънне на полицията, защото са му отказали достъп, нали?

Банкрофт ме изгледа свирепо, но от следващите му думи разбрах, че битката почти е приключила. Везните се накланяха в моя полза. Банкрофт щеше да лапне въдицата.

— Казвате, че вирусът е въведен съзнателно. Значи някой е убил онази машина?

Свих рамене.

— Вероятно. „Вдигни го“ е действал на ръба на закона. Доколкото разбрах, голяма част от програмите му са били конфискувани по един или друг повод от полицейския отдел „Незаконно излъчване“, което подсказва, че домът е имал някакъв вид редовни контакти с престъпните среди. На Харлановия свят се е случвало якудза да извършва вирусни екзекуции на машини за предполагаемо предателство. Не знам дали тук също го правят и кой би имал подобни възможности. Но знам, че който е наел Кадмин, използва изкуствен интелект, за да го измъкне от полицейското хранилище. Ако искате, проверете в участъка на Фел Стрийт.

Банкрофт мълчеше. Известно време го гледах и усетих как постепенно почва да вярва. Виждах как се убеждава. Представях си какво вижда — самия себе си, свит върху седалката на автотаксито, докато угризенията за стореното във „Вдигни го“ се смесват с ужасяващия вой на алармените сирени в главата му. Заразен! Той, Лорънс Банкрофт, се препъва и тича в тъмното към светлините на Слънчевия дом и към единствената хирургична операция, която може да го спаси. Защо е спрял таксито тъй далече от къщата? Защо не е събудил всички с викове за помощ? Вече нямаше смисъл да му отговарям на тези въпроси. Банкрофт вярваше. Вината и самоотвращението го караха да повярва и той сам щеше да намери отговорите, които да запечатат окончателно ужасяващите видения.

А докато отдел „Незаконно излъчване“ пробие безопасна пътека до централните процесори на „Вдигни го“, вирусът щеше да разруши всяко късче разум, което някога бе притежавала машината. Нямаше да остане нищо, оборващо грижливо подготвената лъжа, която поднасях на Банкрофт заради Кавахара.

Станах и излязох на балкона, като се питах дали да си позволя цигара. През последните два дни едва успявах да потискам желанието. Много нерви ми струваше да гледам как работи Айрин Елиът. Заставих се да върна пакета в джоба на ризата си и се загледах надолу към Мириам Банкрофт, която успешно напредваше с изработката на планера. Когато тя вдигна глава, аз се озърнах настрани и видях телескопа на Банкрофт, все още насочен към морето под същия полегат ъгъл. Безцелното любопитство ме накара да протегна шия и да огледам данните за ъгъла на наклона. Следите от пръсти в праха все още си бяха там.

Прах?

Изведнъж си спомних думите на Банкрофт, изпълнени с неосъзнато високомерие. „Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. За последен път надникнах през тази машина почти преди два века.“

Втренчих се в следите от пръсти, хипнотизиран от собствените си мисли. Някой бе гледал през тази машина много по-наскоро, но не за дълго. Оскъдните следи в праха подсказваха, че клавиатурата за програмиране е използвана само веднъж. Тласкан от ненадеен импулс, аз пристъпих до телескопа и проследих посоката му към морето, където видимостта плавно чезнеше сред маранята. На такова разстояние при подобен ъгъл би трябвало да се вижда само пустият въздух на километър-два височина. Като насън приведох глава към окуляра. В центъра на зрителното ми поле изникна сиво петънце, което ту се избистряше, ту пак се размазваше, докато окото ми опитваше да привикне с необятната синева около него. Вдигнах глава, отново проверих клавиатурата, открих бутон за максимално увеличение и го натиснах нетърпеливо. Когато погледнах пак, сивото петно бе излязло на фокус и запълваше почти целия обектив. Бавно въздъхнах. Имах чувството, че все пак съм изпушил цигара.

Дирижабълът висеше като огромен тумбест кит. Трябва да беше неколкостотин метра дълъг, с разширения в долната част и стърчащи издатини, които приличаха на площадки за кацане. Разбрах какво гледам още преди неврохимията на Райкър да засили увеличението още малко, за да разчета избелелия надпис върху корпуса: „Глава в облаците“.

Дишайки тежко, аз се отдръпнах от телескопа и когато очите ми си възвърнаха нормалния фокус, отново видях Мириам Банкрофт. Стоеше до частите на планера и ме гледаше отдолу нагоре. Едва не трепнах, когато погледите ни се срещнаха. Отпуснах ръка към клавиатурата и сторих онова, което би трябвало да стори Банкрофт, преди да си пръсне главата. Натиснах бутона за изтриване на паметта и цифрите, които бяха държали дирижабъла под наблюдение през последните няколко седмици, бавно изчезнаха.

В своя живот неведнъж се бях чувствал пълен глупак, но никога до такава степен, както в момента. Първокласна улика бе чакала там, в обектива, някой да дойде и да я открие. Пропусната от полицаите заради тяхното бързане, липса на интерес и непознаване на ситуацията. Пропусната от Банкрофт — телескопът бе станал до такава степен част от неговото обкръжение, че не можеше да привлече вниманието му. Аз обаче нямах подобни оправдания. Само преди седмица стоях тук и видях как зле сглобените късчета от реалността се сблъскват едно с друго. Банкрофт твърдеше, че не е ползвал телескопа от векове, а в същото време следите върху праха твърдяха противното. И Мириам Банкрофт ми поднесе готовото доказателство на тепсия след по-малко от час, когато каза: „Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и земята“. Тогава си спомних за телескопа, умът ми се разбунтува срещу мозъчната леност, причинена от презареждането, и се опита да ми подскаже. Замаян, изкаран от равновесие, нов на тази планета и в това тяло, аз не му обърнах внимание. Тежестите на презареждането си казваха тежката дума.

Мириам Банкрофт все още ме гледаше от ливадата. Отстъпих от телескопа, направих спокойна физиономия и се върнах на стола. Унесен във фалшивите образи, които бях вмъкнал в главата му, Банкрофт сякаш почти не забеляза, че съм се отделял от масата.

Но сега собственият ми ум работеше с бясна скорост и препускаше по мисловните пътища, започнали от списъка на Ортега и тениската с Резолюция 653. Вече нямаше и помен от тихото примирение, което изпитвах в Ембър преди два дни, от нетърпението да пробутам на Банкрофт голямата лъжа, да грабна Сара и да приключа веднъж завинаги. Всичко се свързваше с „Глава в облаците“ — в крайна сметка дори Банкрофт. За мен ставаше очевидно, че е бил там в нощта, преди да умре. Онова, което го бе сполетяло там, водеше към смъртта му в Слънчевия дом няколко часа по-късно. И към истината, която Рейлийн Кавахара тъй отчаяно искаше да прикрие.

А това означаваше, че трябва лично да ида там.

Взех чашата и отпих от коктейла, без да усещам вкуса. Тихият звук изтръгна Банкрофт от унеса. Той вдигна глава и сякаш се изненада, че все още съм тук.

— Моля да ме извините, мистър Ковач. Твърде много ми се налага да преглътна. Бях обмислял толкова много варианти. Само за този не се досетих, а той е толкова прост. — Долових в гласа му самопрезрение. — Истината е, че не ми трябваше емисар за разследването. Би било достатъчно да надникна в огледалото.

Оставих чашата и се изправих.

— Тръгвате ли си?

— Да, ако нямате повече въпроси. Лично аз смятам, че все още ви трябва време. Ще бъда наоколо. Можете да ме откриете в „Хендрикс“.

В централния коридор се озовах лице срещу лице с Мириам Банкрофт. Тя беше със същия гащеризон, който носеше в градината, а косата й бе прикрепена със скъпа на вид статична шнола. В едната си ръка държеше решетъчна поставка за саксия, вдигната нависоко като фенер в бурна нощ. От решетката провисваха дългите вейки на мъченически храст.

— Да не би… — започна тя.

Пристъпих до нея, в обсега на храста.

— Приключих. Издържах на погнусата, доколкото ми стигат силите. Вашият съпруг получи отговор, но не и истината. Надявам се това да задоволи и вас, и Рейлийн Кавахара.

Когато тя чу името, устните й се разтвориха от смайване. Само дотолкова успях да пробия стената на самообладанието, но друго потвърждение не ми трябваше. Усетих как потребността да бъда жесток напира от мрачните, рядко посещавани пещери на гнева, които ми служеха като емоционални резерви.

— Никога не съм смятал Рейлийн за апетитно парче, но както казва поговорката, които си приличат, се привличат. Дано между краката да я бива повече, отколкото на тенискорта.

Лицето на Мириам Банкрофт пребледня и аз се подготвих за плесница. Но вместо това тя се усмихна насила.

— Грешите, мистър Ковач.

— Да, често ми се случва. — Заобиколих я. — Извинете ме.

Продължих по коридора, без да поглеждам назад.