Ричард Морган
Суперкомандос (39)

38.

Гледах го как си налива петнайсетгодишно малцово уиски, как отнася чашата до телефона и се настанява удобно. В една от линейките бяха залепили счупените ребра, но все още из целия хълбок пламтеше една огромна болка, пронизвана сегиз-тогиз от нажежени игли. Той отпи глътка уиски, стегна се и набра номера.

— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?

Беше пак жената със строг костюм, която ми отговори при последното обаждане до Слънчевия дом. Същият костюм, същата коса, дори същият грим. Може да беше виртуален образ.

— Мириам Банкрофт — каза той.

Отново имах чувството, че съм пасивен наблюдател. Същото усещане за прекъсната връзка, както в онази нощ пред огледалото, докато носителят на Райкър подготвяше оръжията. Разпадане. Само че този път беше много по-зле.

— Един момент, моля.

Жената изчезна от екрана и на нейно място се появи трептящото пламъче на клечка кибрит под звуците на тиха музика, която звучеше като есенни листа, подмятани от вятъра по протрит и разместен паваж. Измина около минута, после се появи Мириам Банкрофт, безупречно облечена с официален жакет и блуза. Тя повдигна идеално оформената си вежда.

— Мистър Ковач. Каква изненада.

— Ами… да. — Той смутено размърда ръка. Дори и по телефона Мириам Банкрофт излъчваше чувственост, която го изкарваше от равновесие. — Връзката обезопасена ли е?

— Да, в разумни граници. Какво искате?

Той се изкашля.

— Напоследък размишлявах. Има неща, които бих желал да обсъдим. Аз… може би ви дължа извинение.

— Нима? — Този път подскочиха двете вежди. — Кога точно предлагате да го сторим?

Той сви рамене.

— В момента нямам нищо друго предвид.

— Да. Аз обаче имам нещо предвид в момента, мистър Ковач. Заминавам за среща в Чикаго и ще се върна на крайбрежието едва утре вечер. — Едва доловим намек за усмивка трепна в ъгълчетата на устните й. — Ще почакате ли?

— Разбира се.

Тя присви очи и се приведе към екрана.

— Какво ви е на лицето?

Той вдигна ръка към една от синините. Беше се надявал да не бият на очи в зле осветената стая. А и не очакваше Мириам Банкрофт да се окаже толкова наблюдателна.

— Дълга история. Ще ви кажа, като се видим.

— Е, просто няма как да устоя на подобно предложение — иронично отвърна тя. — Утре следобед ще пратя лимузина да ви вземе от „Хендрикс“. В четири часа, удобно ли е? Добре. До утре.

Екранът изгасна. Той го погледа още малко, после изключи телефона и завъртя стола към площадката на перваза.

— Изнервя ме — каза той.

— Да, и мен също. Е, то си е ясно.

— Много смешно.

— Старая се.

Станах да взема шишето уиски. Мимоходом зърнах отражението си в огледалото до леглото.

Носителят на Райкър изглеждаше като човек, който си е пробивал път с главата напред през всички житейски несгоди. Човекът в огледалото беше съвсем различен. Той сякаш умееше елегантно да отскочи от всяка криза и да гледа как съдбата тромаво рухва по очи. Движенията на тялото бяха котешки, изпълнени с плавна и точна икономия на усилия, която би допаднала на Анчана Саломао. Гъстата, почти синкавочерна коса падаше на меки вълни към измамно тесните рамене, а в скосените очи се спотайваше кротко, безгрижно усещане, че Вселената е добро място за живеене.

Бях в технологичния нинджа само от няколко часа — седем и четирийсет и две минути според часовника в горния ляв ъгъл на зрителното поле, — но не изпитвах обичайните странични ефекти на презареждането. Взех шишето с тънката, дълга ръка на художник и простичката игра на кости и мускули изпълни сърцето ми с радост. Неврохимичната система „Хумало“ пулсираше непрестанно на границата на възприятията, сякаш възпяваше тихичко безбройните възможности на тялото във всеки отделен момент. Никога, дори и по време на службата в Корпуса, не бях носил подобно тяло.

Спомних си думите на Касапина и мислено поклатих глава. Ако онези от ООН си въобразяваха, че могат да наложат десетгодишно колониално ембарго върху това, значи живееха в друг свят.

— Не знам за теб — каза той, — но положението ми се вижда ужасно смахнато.

— Иска ли питане.

Налях си и му предложих бутилката. Той поклати глава. Върнах се на перваза и опрях гръб в стъклото.

— Как го издържаше Кадмин, по дяволите? Ортега разправя, че непрекъснато работел със себе си.

— С всичко се свиква. Освен това Кадмин беше луд.

— А ние не сме, така ли?

Свих рамене.

— Ние нямахме избор. Освен да си тръгнем, искам да кажа. По-добре ли щеше да бъде?

— Ти ми кажи. Ти си онзи, дето ще тръгва срещу Кавахара. Мен само ще ме прецакат и толкоз. Между другото, на Ортега май не й допадна тая част от уговорката. Нали разбираш, тя и преди беше объркана, а сега…

— Тя била объркана! А на мен какво ми е, а?

— Знам какво ти е, идиот. Нали сме едно и също.

— Тъй ли? — Отпих от чашата и лекичко я размахах. — Според теб колко време трябва, за да престанем да бъдем едно и също?

Той сви рамене.

— Човекът е онова, което си спомня. Засега имаме само седем-осем часа живот поотделно. Няма как да ни промени сериозно, нали?

— При четирийсет и няколко години спомени? Едва ли. А личността се гради върху най-ранните.

— Да, така разправят. И като стана дума, да те питам нещо. Как се чувстваш, тоест как се чувстваме след смъртта на Кърпалан?

Размърдах се смутено.

— Трябва ли да говорим за това?

— Все за нещо трябва да си говорим. Няма накъде да мърдаме до сутринта.

— Излез, ако ти се иска. А пък в краен случай — аз посочих с палец към тавана — мога да напусна, както дойдох.

— Всъщност не ти се приказва много за това, нали?

— Не беше чак толкова трудно.

Това поне беше вярно. Според първоначалния вариант на плана носителят нинджа трябваше да остане в апартамента на Ортега, докато носителят Райкър замине с Мириам Банкрофт. После ми хрумна, че за удара срещу „Глава в облаците“ ще ни трябва работна връзка с „Хендрикс“ и че няма начин нинджата да докаже кой е, освен ако се съгласи хотелът да му направи пълно сканиране. Стори ми се по-добра идея носителят Райкър да представи нинджата, преди да потегли с Мириам Банкрофт. Тъй като Райкър несъмнено бе все още под наблюдение, поне от страна на Треп, изглеждаше много лоша идея двете копия да излязат заедно от хотела. Взех назаем от Баутиста гравитационна раница и антирадарен костюм, после точно преди разсъмване прекосих рядкото въздушно движение и кацнах скришом върху един корниз на четирийсет и втория етаж. Носителят Райкър вече бе предупредил „Хендрикс“ и хотелът ме пусна вътре през вентилационната шахта.

С неврохимията „Хумало“ всичко се оказа по-лесно, отколкото да вляза през парадния вход.

— Виж какво — каза Райкър. — Ти и аз сме едно и също. Знам всичко, което знаеш. Какво пречи да си поговорим?

— Ако знаеш всичко, което знам, какъв смисъл има да си говорим?

— Понякога е полезно да изкараш нещата навън. Дори когато разговаряш с някого, всъщност говориш на себе си. Другият просто отбива топката. Трябва да излееш каквото ти е на душата.

Въздъхнах.

— Не знам. Отдавна погребах всички онези глупости за тате. Сега са мъртви и заровени.

— Да, бе.

— Сериозно говоря.

— Не. — Той насочи пръст срещу мен, както бях сторил с Банкрофт, когато не искаше да приеме доводите ми на балкона в Слънчевия дом. — Самозалъгваш се. Помниш ли онзи сводник, дето го срещнахме при Лаело, когато влязохме в единайсеторката на Шонагън? Онзи, дето едва не го убихме, преди да ни дръпнат.

— Чиста химия. Бяхме се надрусали с тетрамет и се перчехме заради единайсеторката. Мама му стара, бяхме едва на шестнайсет.

— Дрън-дрън. Сторихме го, защото приличаше на тате.

— Може би.

— Факт. А през следващите петнайсет години усърдно изтребвахме всевъзможни представители на властта пак по тази причина.

— Я си гледай работата! През тия петнайсет години изтребвахме всеки, който ни се изпречеше. Бяхме военни, с това си изкарвахме хляба. И изобщо откога сводниците станаха представители на властта?

— Добре де, може петнайсет години да сме избивали сводници. Използвачи. Може да сме им връщали тъпкано.

— Той никога не е карал мама да проституира.

— Сигурен ли си? Тогава защо, по дяволите, връхлетяхме по линията на Елизабет Елиът като тактическа ядрена ракета? Защо сложихме ударението в цялото разследване върху бардаците?

— Защото — отвърнах аз, като гаврътнах един пръст уиски — такава си беше същността на разследването от самото начало. Тръгнахме по линията на Елизабет Елиът, защото изглеждаше обещаваща. Емисарска интуиция. Отношението на Банкрофт към жена му…

— О, Мириам Банкрофт. Това вече е съвсем друга музика.

— Млъквай. Елиът беше отлична находка. Без онази екскурзия в биокабините на Джери изобщо нямаше да стигнем до „Глава в облаците“.

— А-а-а! — Той възмутено махна с ръка и надигна чашата. — Вярвай каквото си щеш. Аз ти казвам, че Кърпалан беше символ на тате, защото не можехме да си позволим да гледаме истината в очите и затова ни хвана шубето първия път, когато видяхме мозаечен образ във виртуална среда. Помниш, нали? Онова забутано заведение на Адорасион. След представлението цяла седмица сънувахме гняв и омраза. Събуждахме се с парчета от възглавницата в ръце. Затова ни пратиха на психиатър.

— Да, помня — озъбих се аз. — Помня какъв страх ме гонеше, но от Кърпалан, не от тате. Помня, че изпитах същото, когато срещнахме Кадмин на виртуалния разпит.

— А сега той е мъртъв. Как се чувстваме?

— Нищо не чувствам.

Той пак вдигна пръст срещу мен.

— Криеш.

— Нищо не крия. Скапанякът се изпречи на пътя ми, заплаши ме и сега е мъртъв. Край на предаването.

— А случайно още някой да те е заплашвал? Когато беше малък, може би?

— Повече не говоря на тая тема. — Посегнах към шишето и отново напълних чашата си. — Избери друга. Какво ще речеш за Ортега. Как се чувстваме спрямо нея?

— Ти да не би да се каниш да изпразниш шишето?

— Искаш ли малко?

— Не.

Разперих ръце.

— Тогава какво те засяга?

— Май искаш да се напиеш?

— Много ясно, че искам. Щом се налага да разговарям със себе си, не виждам защо да съм трезвен. Хайде, казвай за Ортега.

— Не искам да говоря за нея.

— Защо? — попитах логично аз. — Все за нещо трябва да си говорим, ти сам го каза. Какво ти пречи Ортега?

— А на теб какво ти пречи, че изпитваме различни чувства към нея. Вече не си в носителя на Райкър.

— Това не значи…

— Значи. Онова между нас и Ортега е изцяло на физическа основа. Нямаше време за друго. Затова сега си доволен да разговаряш за нея. В този носител изпитваш само смътна носталгия по яхтата, подкрепена от шепа спомени. Вече никаква химия не те тормози.

Потърсих нещо да кажа и изведнъж открих, че няма какво. Внезапно изникналата разлика увисна между нас като трети, нежелан гост в стаята.

Носителят Райкър прерови джобовете си и измъкна цигарите на Ортега. Пакетът беше съвсем сплескан. Той извади цигара, огледа я с прискърбие и я захапа. Помъчих се да прикрия упрека в очите си.

— Последната — каза той и докосна запалителната ивица.

— В хотела сигурно има още.

— Да. — Той издиша дима и аз неволно му завидях за порока. — Знаеш ли, има нещо, което трябва да обсъдим в момента.

— Какво?

Но вече знаех. И двамата знаехме.

— На тепсия ли да ти го понеса? Добре. — Той отново смукна цигарата и угрижено сви рамене. — Трябва да решим кой от нас ще бъде премахнат, когато всичко свърши. И тъй като индивидуалният ни инстинкт за самосъхранение нараства с всяка минута, трябва да решим час по-скоро.

— Как?

— Не знам. Кое би предпочел да си спомняш? Как си очистил Кавахара? Или как чукаш Мириам Банкрофт? — Той се усмихна кисело. — Май няма нужда да питам.

— Хей, не става дума за някакво си чукане на плажа. Това е секс с няколко дубликата. Комай единственото истински незаконно развлечение в днешно време. Така или иначе, Айрин Елиът каза, че можем да си направим присадка на паметта, та да запазим и двете преживявания.

— Вероятно. Тя каза, че вероятно можем да си направим присадка на паметта. И това не променя факта. Един от двама ни трябва да бъде изтрит. Няма да бъде пълно сливане, само присадка от единия на другия. Обработка. Искаш ли да си причиниш такова нещо? На онази твоя част, която ще оцелее. Та ние дори не искахме да мислим за обработка на виртуалното копие. Как ще живеем с това? Не, всичко трябва да стане чисто. Единият или другият. И трябва да решим кой от двамата.

— Аха. — Взех бутилката и унило се загледах в етикета. — Е, как да го направим? С игра ли? Хартия, ножица, камък — да речем, който победи от пет опита.

— Мислех си за нещо по-разумно. Нека си разказваме спомените от този момент нататък, а след това да решим кои искаме да запазим. Кои са по-ценни.

— Как, по дяволите, ще измерим подобно нещо?

— Ще разберем. Знаеш, че ще разберем.

— Ами ако един от нас излъже? Ако разкраси истината, за да изглежда по-привлекателен спомен. Или ако излъже кое му харесва.

Той присви очи.

— Ти сериозно ли?

— Много неща могат да станат за няколко дни. Както сам казваш, и двамата ще искаме да оцелеем.

— Ако държиш, Ортега може да ни провери с детектор на лъжата.

— Предпочитам играта.

— Я ми дай тая проклета бутилка. Щом не го взимаш на сериозно, и аз няма да си правя труда. Майната му, може пък да те гръмнат и всичко да се реши.

— Благодаря.

Подадох му шишето и видях как си наля скромно два пръста. Джими де Сото казваше, че е светотатство да пиеш повече от пет пръста по какъвто и да било повод. След това било все едно с какво ще се натряскаш. Имах чувството, че тази вечер ще наруша неговия завет.

Вдигнах чашата.

— За единството на целите.

— Да, и за края на самотното пиянство.

 

 

Почти цял ден по-късно махмурлукът още ме мъчеше, докато го гледах да излиза от хотела. Видях на монитора как прекрачи на тротоара и изчака дългата лъскава лимузина да кацне. Когато страничната врата се отвори, зърнах за миг профила на Мириам Банкрофт. После той се качи, вратата плавно плъзна надолу и ги закри. Лимузината се разтресе и излетя.

Глътнах на сухо две хапчета против главоболие, дадох им десет минути преднина и отидох на покрива да чакам Ортега.

Беше студено.