Ричард Морган
Суперкомандос (21)

20.

Когато Ортега ме остави на Мишън Стрийт, над града падаше вечер. На връщане от биткодрума тя беше затворена и мълчалива — вероятно почваше дай се отразява непрестанното напрежение да си напомня, че аз не съм Райкър. Но когато на излизане от колата разкърших демонстративно рамене, Ортега неволно избухна в смях.

— Утре гледай да не напускаш „Хендрикс“ — каза тя. — Искам да поговориш с един човек, но ще ми трябва време да уредя срещата.

— Бива — кимнах аз и понечих да си тръгна.

— Ковач.

Обърнах се. Тя бе протегнала шия и ме гледаше отдолу нагоре през отворения люк. Хванах се за ръба на вратата и наведох глава. Настана мълчание, в което усетих как из кръвта ми плъзва прилив на адреналин.

— Да?

Тя се поколеба още малко, после каза:

— Касапина криеше нещо, нали?

— Така ми се струва. Прекалено много говореше.

— И аз си помислих същото. — Тя бързо посегна към таблото и вратата започна да се затваря. — До утре.

Изпратих с поглед отлитащата кола и въздъхнах. Смятах за добър ход решението си да се обърна пряко към Ортега, само че не бях очаквал нещата да се объркат така. Нямах представа колко време са били заедно, но така или иначе положението я съсипваше. Някъде бях чел, че феромоните на първоначално привличане между две тела постепенно се превръщат в кодирана форма на общуване и ги обвързват все по-силно. Нито един от биохимиците, цитирани по темата, не разбираше как точно става, но в някои лаборатории се опитваха да си играят с процеса. Ускоряването или прекъсването на този ефект бе довело до противоречиви резултати — между другото до откриването на емпатина и неговите производни.

Химия. Още бях гроги от коктейла на Мириам Банкрофт и не ми трябваше нова доза. Казах си го категорично: Не ми трябва!

Над главите на редките вечерни пешеходци видях холограмата с китариста левичар пред „Хендрикс“. Въздъхнах още веднъж и тръгнах натам.

На половината път покрай мен плавно мина тумбест автомобил без шофьор. Толкова приличаше на киберчистачите по улиците на Милспорт, че не му обърнах внимание. След секунди излъчвателят на машината ме заля с водопад от думи и образи.

… от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете…

Мъжки и женски гласове стенеха, шепнеха, преплитаха се. Истински хор, разтърсван в тръпките на оргазма. Картините представяха богато разнообразие от сексуални предпочитания. Водовъртеж от мимолетни сетивни усещания.

Автентично…

Без цензура…

Пълно сетивно възпроиз…

По избор на клиента…

Сякаш за да докажат последното, избраните напосоки образи изведнъж се ограничиха до поток от хетеросексуални комбинации. Вероятно бяха засекли реакцията ми на хаоса от варианти и съответно променяха програмата на излъчвателя. Истинско чудо на техниката.

Потокът приключи със светещ телефонен номер и стърчащ пенис в ръцете на жена с дълга черна коса и пурпурно червило. Тя погледна право към мен. Усетих докосването й.

— Глава в облаците — прошепна тя. — Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш, със сигурност можеш да си позволиш това.

Тя наведе глава, устните й плъзнаха надолу по пениса. Сякаш всичко ставаше с мен. После дългата черна коса се разстла във всички посоки и затъмни картината. Отново се озовах на улицата, замаян и облян в пот. Машината продължи покрай бордюра. По-мъдрите минувачи отскачаха извън радиуса на излъчвателя.

Открих, че номерът се е запечатал в паметта ми.

От потта ме побиха тръпки. Разкърших рамене и тръгнах напред, като се мъчех да не забелязвам многозначителните погледи наоколо. Почти тичах, когато между пешеходците отпред се разкри свободно пространство и видях дългата, ниска лимузина, паркирана край входа на „Хендрикс“.

Раздрънканите нерви тласнаха ръката ми към кобура на немекса, но след миг разпознах колата на Банкрофт. Въздъхнах дълбоко, заобиколих лимузината и проверих дали шофьорът е зад волана. Нямаше го. Все още се чудех какво да правя, когато задната врата се отвори и отвътре излезе Къртис.

— Трябва да поговорим, Ковач — изрече той в стил „мъжко момче“ и аз едва се удържах да не избухна в истеричен кикот. — Време е за решение.

Огледах го от глава до пети, усетих по стойката и държанието, че в момента е стимулиран химически, и реших да не се карам.

— Дадено. В лимузината ли?

— Тясно е вътре. Защо не ме поканиш в стаята си?

Присвих очи. В гласа на шофьора звучеше явна враждебност и също тъй явна беше издатината отпред на безупречно изгладените му панталони. Вярно, аз имах нещо подобно, макар и вече спадащо, но помнех отлично, че колата на Банкрофт е защитена от улични излъчватели. Случаят беше друг.

Кимнах към входа.

— Добре, да вървим.

Вратата се разтвори да ни пропусне и „Хендрикс“ оживя.

— Добър вечер, сър. Тази вечер нямате посетители…

Къртис изсумтя.

— Голямо разочарование, а, Ковач?

— … нито известия, откакто излязохте — продължи безметежно хотелът. — Желаете ли тази личност да бъде приета като гост?

— Да, разбира се. Имаш ли бар, където да идем?

— Казах в твоята стая — изръмжа Къртис зад мен, после изквича, защото бе улучил с пищял една от ниските метални масички.

— Бар „Среднощен фенер“ се намира на този етаж — каза хотелът с известно съмнение, — но от доста време не е използван.

— Казах…

— Млъкни, Къртис. Не са ли ти казвали, че на първа среща не се прибързва? Добре, избираме „Среднощен фенер“. Подготви го, ако обичаш.

В отсрещния край на фоайето, близо до таблото за резервации, част от стената плъзна неохотно настрани и в помещението зад нея примигаха светлини. Следван от сумтящия Къртис, аз отидох до отвора и видях късо стълбище, водещо надолу към бара.

— Ще ни свърши работа. Хайде, идвай.

Неизвестният декоратор на бар „Среднощен фенер“ явно бе приел задачата си буквално. По стените, сред разтегнати спирали в тъмносиньо и пурпурно, се мъдреха всевъзможни часовникови циферблати, сочещи или въпросния нощен час, или няколко минути преди него, а около тях се преплитаха всички видове лампи и фенери, които човек е създавал — от праисторическия глинен светилник до ензимната фосфоресцираща тръба. Покрай две от стените имаше скамейки като зъбчати колела и масички като часовници, а в средата на помещението — кръгъл бар със същата форма. Точно зад цифрата дванайсет стоеше неподвижно робот, съставен изцяло от часовници и фенери.

Липсата на други клиенти правеше обстановката още по-призрачна и докато вървяхме към чакащия робот, аз усетих как войнствеността на Къртис започва да се изпарява.

— Какво ще поръчате, господа? — попита автоматът.

Не видях откъде идва гласът. Лицето на робота представляваше античен бял аналогов часовник с римски цифри и тънички барокови стрелки. Леко изнервен, аз се обърнах към Къртис, по чието лице забелязах първите признаци на опомняне.

— Водка — заяви лаконично той. — „Събдзиро“.

— И уиски. Каквото пия от барчето в апартамента. Стайна температура, моля. Поръчките са за моя сметка.

Лицето циферблат леко кимна и една ръка с множество стави се врътна нагоре да избере чаши. Другата ръка, изобразяваща лампа с цяла гора от тънки кранчета вместо фитил, наля избраните питиета.

Къртис взе чашата си и гаврътна солидна глътка. После вдъхна въздух през зъби и изръмжа доволно. Аз отпих малко по-възпитано, като се чудех кога ли по тръбите и кранчетата е текъл за последен път алкохол. Съмненията ми се оказаха безпочвени, затова удължих глътката и оставих уискито да плъзне меко надолу.

Къртис тресна чашата си на бара.

— А сега готов ли си да поговорим?

— Добре, Къртис — бавно изрекох аз, гледайки в чашата си. — Предполагам, че носиш послание.

— И още как. — Гласът му бе напрегнат до скъсване. — Дамата пита приемаш ли нейното великодушно предложение или не. Това е. Трябва да ти дам време за размисъл, тъй че ще си допия водката.

Отправих поглед към една марсианска пясъчна лампа, закачена на отсрещната стена. Започвах да разбирам настроението на Къртис.

— Нагазих ти в територията, а?

— Не ме предизвиквай, Ковач. — Гласът му звучеше отчаяно. — Една сбъркана дума и ще те…

— Какво?

Оставих чашата и се обърнах към него. Той беше на половината от моята субективна възраст — млад, мускулест и химически стимулиран до състояние да си въобразява, че е опасен. Вбесяващо напомняше самия мен на същата възраст. Искаше ми се да го раздрусам.

— Хайде де. Какво ще ми направиш?

Къртис преглътна с усилие.

— Служил съм в космическата пехота.

— Като мажоретка ли? — Понечих да го блъсна в гърдите, но се засрамих и отпуснах ръка. Продължих малко по-тихо.

— Слушай, Къртис. Не вкарвай в беля и двама ни.

— Мислиш се за много печен, нали?

— Не е там работата, х… Къртис. — Едва не го нарекох „хлапе“. Една част от мен сякаш наистина искаше да се сбие.

— Ние сме две различни породи. На какво ви учиха в космическата пехота? Ръкопашен бой? Двайсет и седем начина да убиеш човек с голи ръце? Под всичко това ти пак си оставаш човек. Аз съм емисар, Къртис. Не е същото.

Въпреки всичко той ме нападна — първо с прав удар, който трябваше да отклони вниманието ми от въртеливия страничен ритник към главата. Ако беше улучил, щеше да ми строши черепа, но водеше боя отчайващо театрално. Може би заради химикалите, които бе взел тази вечер. Никой нормален човек не рита над кръста в истински бой. Аз се гмурнах под двата удара и го сграбчих за крака. Завъртях рязко, Къртис залитна, препъна се и падна с разперени ръце върху бара. Зарових пръсти в косата, блъснах лицето му в коравия плот и го притиснах там.

— Разбра ли сега?

Той издаваше глухи звуци и се мяташе безпомощно, а роботът барман стоеше неподвижно пред нас. По плота бликна кръв от счупения му нос. Аз огледах шарките, които изписваше, докато успокоявах дишането си. Бях се задъхал от усилието да овладея бойните рефлекси. Хванах дясната китка на Къртис и я извих високо зад гърба. Той спря да се мята.

— Добре. Сега кротувай, инак ще я строша. Не съм в настроение. — Набързо пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб на сакото открих малко пластмасово шишенце. — Аха. Е, какви малки радости се носят из вените ти тази вечер? Като те гледам как си се надървил, май са хормонални стимулатори. — Вдигнах шишенцето към слабата светлина и видях вътре хиляди ситни остри кристалчета. — Военен формат. Откъде го взе, Къртис? Сувенир от космическата пехота, а?

Продължих да го претърсвам и открих средството за прилагане — миниатюрен електромагнитен пистолет. Зареждаш кристалчетата в пълнителя, електромагнитното поле ги подрежда, а ускорителят ги изстрелва под кожата. Горе-долу по същия принцип работеше и игленият пистолет на Сара. За военните лекари тези машинки представляваха по-груб заместител на пневматичните спринцовки и затова се радваха на голяма популярност.

Дръпнах Къртис на крака и го блъснах настрани. Той успя да се задържи прав. Стискаше носа си с една ръка и ме гледаше злобно.

— Ако искаш кръвта да спре, отметни глава назад — посъветвах го аз. — Хайде, няма да те удрям повече.

— Бръсно гопеле! — изгъгна той.

Повдигнах кристалчетата и пистолета.

— Откъде ги взе?

— Да го духаш, Ковач. — Къртис неволно отметна глава назад, като се опитваше в същото време да не ме изпуска от поглед. Очите му се въртяха като на подплашен кон. — Нищо няма да ти кажа, скапаняк.

— Бива. — Оставих нещата върху бара и две-три секунди го гледах втренчено. — Тогава аз да ти кажа нещо. Знаеш ли какво правят с емисарите по време на обучението? Изкореняват всеки нормален инстинкт за ограничаване на насилието. Признаци за капитулация и покорство, йерархичен ред, вярност към групата. Всичко се изтрива неврон по неврон; заменят го със съзнателното желание да сториш зло.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Разбираш ли? Би било по-лесно да те убия на място. Много по-лесно. Трябваше да се удържам насила. Това е емисарят, Къртис. Изкуствено сглобен човек. Чудовище.

Мълчанието се разтегляше. Нямаше как да зная дали е проумял или не. Не ми се вярваше, ако съдех по спомените си за младия Такеши Ковач в Нова Пеща преди век и половина. На неговата възраст думите ми навярно звучаха като сбъдната мечта за сила и власт.

Свих рамене.

— За в случай, че още не си се досетил, отговорът за дамата е „не“. Не ме интересува. Е, сега трябва да си щастлив. Струваше ти само един строшен нос. Ако не се беше надрусал до козирката, можеше да минеш и по-евтино. Предай й, че много благодаря, оценявам предложението, но тук стават твърде много неща, за да ги зарежа току-така. Кажи й, че почвам да се забавлявам.

Някой тихо се изкашля откъм входа на бара. Вдигнах очи и видях на стъпалата силует с костюм и щръкнала пурпурна прическа.

— Прекъсвам ли нещо? — попита мохиканът.

Говореше спокойно и бавно. Явно не беше от старата гвардия на Ортега.

Вдигнах чашата си от бара.

— Съвсем не, господин полицай. Заповядайте да се включите в купона. Какво ще пиете?

— Отлежал ром — каза ченгето, идвайки бавно към нас. — Ако имат. В малка чаша.

Вдигнах пръст към лицето часовник. Барманът измъкна отнякъде гравирана кристална чашка и я напълни с тъмна червеникава течност. Мохиканът мина край Къртис, хвърли му попътно любопитен поглед и протегна дълга ръка към питието.

— Благодаря. — Той отпи от чашката и леко приведе глава. — Не е зле. Бих искал да поговоря с вас, Ковач. На четири очи.

Двамата се завъртяхме към Къртис. Шофьорът ме изгледа с ненавист, но идването на нов човек бе разредило напрежението. Къртис си тръгна, продължавайки да се държи за носа. Полицаят го изчака да изчезне от поглед, сетне пак се обърна към мен.

— Вие ли го направихте? — небрежно попита той.

Кимнах.

— Той почна пръв. Играта загрубя малко. Мислеше си, че защитава някого.

— Е, радвам се, че не е защитавал мен.

— Както казах, играта загрубя. Разгорещих се.

— Не ми обяснявайте, тая история просто не ме засяга. — Полицаят се облакъти на бара и хвърли поглед наоколо с искрен интерес. Сега си го спомних. Онзи в хранилището, дето си пазеше значката да не потъмнее. — Ако се чувства засегнат, може да предяви обвинения и пак ще прегледаме записите на хотела.

— Значи имате съдебна заповед? — спокойно попитах аз, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Почти. В правния отдел вечно се бавят. Скапани изкуствени интелекти. Вижте, исках да се извиня за поведението на Мърсър и Дейвидсън в участъка. Понякога се държат като тъпанари, но по принцип са свестни момчета.

Леко размахах чашата си.

— Минали работи.

— Добре. Аз съм детектив сержант Диего Баутиста. Обикновено действам като партньор на Ортега. — Той допи рома и се усмихна. — Държа да уточня — чисто служебна връзка.

— Разбрано. — Направих на бармана знак да налее по още едно. — Кажете ми нещо. Всички ли ходите при един фризьор, или е някакъв знак за групова принадлежност?

— Първото. — Баутиста печално сви рамене. — Ходим при едно старче във Фултън. Бивш затворник. Изглежда, мохиканите са били на мода по негово време. Друг стил не знае, но е приятен дядка и не взима скъпо. Един колега взе да го посещава преди няколко години, старецът му направи отстъпка. Нали знаете как става.

— Но Ортега не ходи там.

Баутиста разпери ръце.

— Ортега се подстригва сама. Използва малък холографски скенер. Разправя, че така си тренирала пространствената координация или нещо подобно.

— Различна е.

— Да, различна. — Баутиста помълча замислено и зарея поглед нейде в далечината. Без да усети, отпи от новата порция ром. — Заради нея идвам.

— О-хо. Дружеско предупреждение ли ме чака?

Баутиста направи гримаса.

— Наречете го както искате, но наистина ще е дружеско. Не ми трябва строшен нос.

Неволно се разсмях. След кратко колебание Баутиста си позволи сдържана усмивка.

— Работата е там, че тя просто се съсипва, като ви гледа да се разхождате с тоя носител. С Райкър бяха наистина много близки. От година изплаща ипотека за тялото, а с една лейтенантска заплата хич не е лесно. Онзи мръсник Банкрофт й извъртя гаден номер. В края на краищата Райкър не е нито много млад, нито пък хубавец.

— Има неврохимия — напомних аз.

— Е, да. Неврохимия — охотно се съгласи Баутиста. — Опитахте ли я вече?

— Един-два пъти.

— Все едно да танцуваш фламенко в рибарска мрежа, нали?

— Грубичка е — признах аз.

Този път се разсмяхме и двамата. Когато смехът утихна, полицаят отново се загледа в чашата си. Лицето му стана сериозно.

— Не се опитвам да ви притисна. Казвам само едно: карайте по-кротко. Точно в момента не й трябват такива неща.

— И на мен — отвърнах искрено аз. — Та аз дори не съм си на планетата.

Баутиста ме погледна със съчувствие, или просто пиенето почваше да го хваща.

— Предполагам, че Харлановият свят доста се различава от това тук.

— Правилно предполагате. Вижте, не искам да ставам груб, но нямаше ли кой да обясни на Ортега, че с Райкър е свършено? Все едно, че е мъртъв. Едва ли смята да го чака двеста години, нали?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Значи чухте за Райкър, а?

— Знам, че са му лепнали два века. Нямам представа за какво.

В очите на Баутиста блеснаха късчета от стара болка. Не е много приятно да разговаряш за корумпирани колеги. За момент съжалих, че подхванах темата.

Местен колорит. Попивай го.

— Искате ли да седнем? — попита смутено полицаят, оглеждайки се наоколо. Нямаше табуретки, сигурно бяха махнати преди години. — Може би в някое сепаре? Има доста за казване.

Седнахме до една от часовниковите масички и Баутиста бръкна в джоба си за цигари. Трепнах, но когато ми предложи, поклатих глава.

— Отказах ги.

— В този носител? — Баутиста почтително вдигна вежди зад воала от ароматен синкав дим. — Поздравления.

— Благодаря. Щяхте да ми разказвате за Райкър.

Полицаят издиша дима през ноздрите и се облегна назад.

— Допреди две-три години Райкър работеше в отдел „Кражби на носители“. В сравнение с нас те са големи умници. Не е лесно да откраднеш носителя невредим, с тая работа се занимават хитри престъпници. Понякога дейността им се преплита с тази на отдел „Органични увреждания“ — най-вече, когато почнат да разфасоват телата. Като в клиниката „Вей“.

— О? — подхвърлих безразлично аз.

Баутиста кимна.

— Да, вчера някой ни спести там страшно много време и усилия. Превърна цялото заведение в склад за резервни части. Но вие сигурно не знаете нищо.

— Трябва да е станало, докато съм излизал.

— Както и да е. През зимата на девета година Райкър разследваше някаква машинация с фалшиви застраховки. Нали знаете, уж има полица, а резервоарите се оказват празни и никой не знае къде са телата. Работата обаче се разсмърдя и излезе, че използват телата за някаква мръсна малка война далече на юг. Корупция на високо ниво. Отскочи чак до Президиума на ООН и после се върна обратно. Хвръкнаха няколко глави, колкото да не е без хич, а Райкър стана герой.

— Приятно.

— Да, на първо време. Тук обаче героите са на мода и рекламната машина се завъртя около Райкър. Интервюта по Световната мрежа, дори му направиха нашумял клип със Санди Ким. Споменаваха го къде ли не. Преди всичко да отшуми, Райкър използва шанса си. Подаде молба за прехвърляне в „Органични увреждания“. На два-три пъти беше работил с Ортега, нали ви казах, че понякога дейността се преплита. Знаеше кое как е. Нямаше начин отделът да му откаже, особено след като тегли една реч, че искал да иде там, където може да промени нещата.

— И успя ли? Да промени нещата, искам да кажа.

Баутиста изду бузи.

— Той беше добро ченге. Може би. Ортега сигурно знае най-добре, но след месец двамата тръгнаха заедно и трезвата й преценка отиде по дяволите.

— Не одобрявате ли?

— Че какво има за одобряване? Щом харесваш някого, тръгваш с него. Само дето после става трудно да дадеш обективна преценка. Когато Райкър се издъни, Ортега просто нямаше как да не го подкрепи.

— Тъй ли? — Отнесох празните чаши на бармана да ги напълни отново. — Мислех, че тя го е арестувала.

— Къде го чухте?

— Приказки. От не много надежден източник. Значи не е истина?

— Не е. Някои улични отрепки обичат да си измислят. Според мен направо умират от кеф, като си представят как взаимно се арестуваме. Истината е, че Вътрешният отдел спипа Райкър в апартамента й.

— Ха така!

— Гадно, нали? — Баутиста вдигна очи към мен, докато му подавах чашата. — Тя си остана все същата, ще знаете. Просто веднага се захвана да обори обвиненията.

— Доколкото чух, доказателствата били железни.

— Да, в това отношение вашият източник не греши. — Мохиканът замислено надникна в чашата си, сякаш се чудеше дали да продължава. — Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено от някой високопоставен мръсник, засегнат от онзи скандал. Вярно си е, Райкър подпали чергата на доста народ.

— Но вие не вярвате.

— Иска ми се. Както казах, той беше добро ченге. Но пък в отдел „Кражби на носители“ се занимават с по-хитри престъпници, а това означава, че трябва да внимават. Хитрите престъпници имат хитри адвокати и не може да ги подмяташ както си щеш. В „Органични увреждания“ се занимаваме с всякаква сган — от уличните утайки нагоре. Широко ни е около врата. Точно това искаше Райкър. Затова се премести. За да си развърже ръцете. — Баутиста гаврътна рома, глухо се изкашля и остави чашата. Изгледа ме втренчено. — Мисля, че Райкър се увлече.

— Дум-дум-дум, а?

— Нещо такова. Виждал съм го на разпити, непрекъснато караше по ръба. Една грешка стига. — В очите на Баутиста се надигаше стар страх. Страхът, с който живееше всеки ден. — С някои от онези боклуци лесно можеш да си изтървеш нервите. Много лесно. Мисля, че е станало точно така.

— Според моя източник той искал двама души, а други двама оставил с недокоснати приставки. Струва ми се ужасно небрежно.

Баутиста кимна отривисто.

— И Ортега разправя същото. Но никой не хваща вяра. Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл. Двамата оцелели успели с последни сили да изскочат от клиниката и да избягат с кола. На излитане Райкър я надупчил сто двайсет и четири пъти. Да не говорим за околното движение. Колата паднала в Тихия океан. Единият пътник умрял още във въздуха, другият от удара. Потънали на около двеста метра дълбочина. Райкър бил извън своя район, а сиатълските ченгета не обичат разни пришълци да гърмят по коли в техния град, тъй че спасителните екипи изобщо не го допуснали да припари до телата. Всички много се изненадали, когато излязло наяве, че и двете жертви са католици. Някой от шефовете в Сиатъл се усъмнил. Поразровили се и открили, че декларациите са фалшиви. Подхвърлени от гмуркач, който е действал адски небрежно.

— Или адски е бързал.

Баутиста щракна с пръсти и насочи показалец насреща ми. Вече определено почваше да го хваща.

— Вие го казахте. Според Вътрешния отдел Райкър се е издънил, оставяйки живи свидетели, и единствената му надежда била да закачи на приставките им табелка „не безпокойте“. Разбира се, когато ги разпитаха, и двамата заявиха под клетва, че Райкър дошъл без съдебна заповед, измамил ги, после нахълтал със сила в клиниката и когато отказали да отговарят на неговите въпроси, почнал да си играе на „кой е следващият“ с плазмен пистолет.

— Вярно ли е?

— За заповедта ли? Да. Райкър изобщо не е имал работа там. А за останалото? Кой знае?

— А Райкър какво каза?

— Че не го е направил.

— Само това?

— Не, историята е дълга. Просто му хрумнало да се вмъкне с измама. Искал да види докъде може да стигне, но изведнъж открили огън по него. Твърди, че може и да е улучил някого, но не в главата. Според него клиниката трябва да е пожертвала двама свои сътрудници още преди идването му. Твърди още, че не знаел нищо за гмуркането. — Баутиста мрачно сви рамене. — Откриха гмуркача и той каза, че Райкър му плащал. Издържа и проверка с детектор на лъжата. Но каза и нещо друго. Не бил разговарял с Райкър лично, а чрез виртуална връзка.

— Която може да се фалшифицира. С лекота.

— Аха. — Баутиста изглеждаше доволен. — Но същия тип каза, че и друг път е работил с Райкър. Лично. Детекторът потвърди думите му. Райкър го познава, няма съмнение. А от Вътрешния отдел пожелаха да знаят защо Райкър е отишъл сам, без партньор. Имаха и свидетел от улицата, който заяви, че Райкър бил като бесен. Стрелял напосоки, само и само да свали онази кола. Както казах, сиатълските колеги не бяха много доволни.

— Сто двайсет и четири дупки — промърморих аз.

— Аха. Много дупки. Райкър е искал на всяка цена да свали онези двамата.

— Може да е било нагласено.

— Да, може. — Баутиста поизтрезня и в гласа му прозвуча гняв. — Но истината е, че ти… ох, извинявайте… истината е, че Райкър прекали и когато клонът се счупи, нямаше кой да го подхване.

— Значи Ортега повярва на неговата история, опита да се пребори с Вътрешния отдел и когато загубиха… — Кимнах замислено. — Когато загубиха, почна да плаща ипотеката, за да не продадат тялото му на търг. И сега търси нови доказателства?

— Правилно. Вече е подала молба за обжалване, но за да се завърти дискът, трябва да минат най-малко две години след първоначалната присъда. — Баутиста въздъхна тежко. — Както казах, това я съсипва.

Помълчахме.

— Знаете ли — каза накрая Баутиста, — мисля да си вървя. Малко шантаво взе да става. Седя тук срещу Райкър и му разправям за Райкър. Чудя се как издържа Ортега.

— Рискове на модерната епоха — казах аз и допих уискито си.

— Да, сигурно. Би трябвало вече да съм привикнал. Откакто съм в униформа, все разпитвам жертви с чужди лица. За отрепките да не говорим.

— А Райкър към коя категория причислявате? Жертва или отрепка?

Баутиста се навъси.

— Нечестен въпрос. Райкър беше добро ченге, но сбърка. Това не го прави отрепка. Нито пък жертва. Просто се издъни и толкоз. Можех да бъда на негово място.

— Разбира се. Извинявайте. — Разтърках лицето си. Един емисар не бива така да изпуска разговора. — Малко съм уморен. Мисля да си лягам. Ако искате още едно питие за довиждане, поръчайте си. Аз плащам.

— Не благодаря. — Баутиста допи каквото бе останало в чашата му. — Старо полицейско правило. Никога не пий сам.

— Значи и аз съм като старите полицаи. — Станах и леко залитнах. Райкър може да беше заклет пушач, но явно не носеше на алкохол. — Ще намерите пътя, надявам се.

— Естествено. — Баутиста стана, направи няколко крачки, после спря и се обърна. Беше се навъсил съсредоточено. — А, да. Сам разбирате, никога не сме разговаряли.

Махнах към вратата и го уверих:

— Изобщо не сме се виждали.

Той се ухили доволно и лицето му изведнъж се подмлади.

— Точно тъй. Е, добре. Сигурно пак ще се видим.

— Довиждане.

Проследих го с очи, докато изчезна, после неохотно оставих ледените процеси на емисарския контрол да плъзнат из замаяните ми сетива. Когато отново бях отвратително трезвен, взех от плота кристалите на Къртис и отидох да поговоря с „Хендрикс“.