Ричард Морган
Суперкомандос (26)

25.

Не знам къде точно кацнахме, но времето в Европа беше по-добро. Напуснахме късия суборбитален самолет без прозорци и тръгнахме по пистата от разтопено стъкло към терминала под ярките слънчеви лъчи, чийто натиск усещах върху тялото си дори през якето. Небето над нас бе чисто синьо от хоризонт до хоризонт, а въздухът ми се стори тежък и сух. Според часовника в кабината все още беше ранен следобед. Съблякох якето.

— Трябва да ни чака лимузина — подхвърли Треп през рамо.

Без формалности влязохме в терминала и минахме през зона на микроклимат, където палми и други тропически растения се стремяха към високия стъклен таван. От напоителните системи се ръсеше ситен дъждец и приятно овлажняваше въздуха след външната жега. Между дърветата играеха деца, а по скамейките от ковано желязо дремеха старци, напълно примирени с техните крясъци. Средните поколения се бяха събрали на групички около щандовете за кафе и разговаряха с много повече жестове, отколкото в Бей Сити, сякаш изцяло забравили за властта на времето и разписанията.

Преметнах якето на рамо, за да прикрия донякъде оръжията си и последвах Треп между дърветата. Не бях чак толкова бърз, че да се изплъзна от погледите на двама пазачи, застанали под близката палма, както и на едно момиченце, което подскачаше насреща ни по пътеката. Треп направи знак на настръхналите пазачи и те отново заеха предишната си безгрижна стойка. Очевидно ни очакваха. Момиченцето не се поддаде тъй лесно — то ме зяпна с разширени очи, докато не насочих насреща показалец със съответния звуков ефект. После се усмихна широко и отскочи зад най-близкото дърво. Докато се отдалечавах, чувах как детето имитира изстрели подир мен.

Когато излязохме, Треп ме поведе покрай колоната от таксита към черен автомобил, който ни чакаше с включен двигател в забранена за паркиране зона. Качихме се в прохладното купе с автоматични бледосиви седалки.

— Още десет минути — обеща тя, докато излитахме. — Как ти се стори микроклиматът?

— Много приятно местенце.

— Има ги из цялата аерогара. През почивните дни хората идват от центъра да киснат тук по цял ден. Щура работа, а?

Аз изсумтях и се загледах през прозореца. Направихме завой и полетяхме над кварталите на голям град. Отвъд него прашна на вид равнина се простираше към хоризонта и болезнено ярката синева на небето. Отляво зърнах планински възвишения.

Треп навярно усети нежеланието ми да разговарям и включи телефонен кабел в гнездо зад ухото си. Имаше имплантиран чип. Тя затвори очи и подхвана беззвучен разговор, а аз останах със странното чувство за самота, което изпитвах винаги, когато някой използваше подобно устройство.

Нямах нищо против самотата.

Истината е, че не бях много приятен спътник. В кабината на суборбиталния самолет се държах резервирано въпреки явния интерес на Треп към миналото ми. Накрая тя се отказа от опитите да изкопчи някоя история за Харлановия свят или Корпуса и вместо това се опита да ме научи на някакви местни игри с карти. Смътното чувство за любезност ме накара да се съглася, но игра на две ръце не е от най-интересните, пък и не изпитвахме истинско увлечение. Остатъкът от полета до Европа изминахме мълчаливо, заети да се ровим из паметта на салона, богато заредена със забавни и информационни предавания. Въпреки привидното безразличие на Треп, аз не можех да забравя обстоятелствата на последния ни съвместен полет.

Равнината под нас отстъпи място на все по-зелени възвишения, сетне се появи долина, където гористите чукари сякаш се сключваха около нещо, сътворено от човешка ръка. Когато започнахме да слизаме, Треп откачи телефонния кабел и енергично замига, което подсказваше, че не си е направила труда първо да изключи невронния чип — нещо строго забранено от повечето производители. Може би просто искаше да ме впечатли. Аз почти не забелязах. Вниманието ми бе погълнато изцяло от мястото, където кацахме.

Под нас се издигаше масивен каменен кръст, по-голям от всеки друг, който бях виждал досега, ерозирал от времето и покрит с петна. Докато колата слизаше по спирала към неговата основа, аз осъзнах, че незнайният строител на монумента го е разположил върху огромна скална издатина, тъй че приличаше на титаничен меч, забит в земята от някое уморено божество на войната. Размерите му дотолкова хармонираха с околните планини, че сякаш бе невъзможно да е поставен тук по човешка воля. Стъпаловидните тераси от камък и обслужващи здания, монументални сами по себе си, ставаха почти нищожни под мрачната сянка на това уникално творение.

Треп ме гледаше с блясък в очите.

Лимузината кацна на една от скалните тераси. Излязох навън и се загледах в кръста, примигвайки от яркото слънце.

— Това на католиците ли принадлежи? — попитах аз.

— Било е тяхно. — Треп махна с ръка към грамадна стоманена врата, вградена в скалата пред нас. — Някога, докато още е било ново. Сега е частна собственост.

— Как така?

— Питай Рей.

Сега Треп на свой ред не проявяваше интерес към разговора. Сякаш нещо в огромната структура разбуждаше съвсем друга част от характера й. Тя плавно се устреми към вратата, като че притегляна от магнит.

Когато наближихме портала, двете крила бавно се разтвориха с глух тътен на тежки панти и спряха, оставяйки отвор с широчина около два метра. Кимнах на Треп, тя сви рамене и прекоси прага. Някакви едри силуети лазеха като паяци надолу по стените в полумрака от двете страни на вратата. Плъзнах ръка към дръжката на немекса, но знаех, че оръжието няма да ми помогне. Бяхме навлезли в страната на великани.

Дула с дължината на човешко тяло изникнаха от сенките, докато две автоматични охранителни системи ни изследваха от глава до пети. Доколкото можех да преценя, калибърът им беше като на онези във фоайето на „Хендрикс“, затова покорно предадох оръжията си. Със странно шумолене, напомнящо за движение на гигантски насекоми, автоматичните убийци се оттеглиха назад и изпълзяха нагоре към постовете си под тавана. В основата на двете ниши, където се спотайваха, различих масивни железни ангели с мечове.

— Идвай — раздаде се гласът на Треп, неестествено силен сред катедралната тишина. — Да не мислиш, че ако искахме да те убием, щяхме да те разкарваме чак дотук?

Последвах я по каменно стълбище към основната зала. Намирахме се в грамадна базилика, която навярно минаваше по цялата дължина на скалната основа под кръста и чийто таван чезнеше в мрака високо над нас. Пред нас се появи ново стълбище, водещо към издигната и малко по-тясна секция, където осветлението бе по-силно. Когато стигнахме там, видях, че сводът се извива над каменни статуи на пазачи с качулки, положили ръце върху тежки мечове. Устните им се извиваха в пренебрежителна усмивка.

Усетих как собствените ми устни леко трепват, а мислите ми прелитат като бронебойни снаряди.

В края на базиликата из въздуха висяха някакви сиви очертания. Отначало помислих, че виждам поредица заоблени монолити, закачени в постоянно силово поле, но после хладен повей разлюля една от сивите форми и аз изведнъж разбрах какво е това.

— Впечатлен ли си, Такеши-сан?

Гласът, който се обръщаше към мен на изискан японски, ме разтресе като цианид. От бурните емоции дишането ми за момент спря и усетих как по цялото ми тяло пробягва зарядът на активизираната неврохимия. Позволих си бавно да се завъртя към гласа. Едно мускулче под окото ми трепереше от потиснатия импулс за насилие.

— Рей — казах аз на аманглийски. — По дяволите, трябваше да се сетя от самото начало.

Рейлийн Кавахара излезе от една странична врата в кръглата зала, където свършваше базиликата, и иронично се поклони.

— Да, може би трябваше да се досетиш — продължи замислено тя на безупречен аманглийски. — Но ако има нещо, което да харесвам в теб, Ковач, това е безграничната ти способност да се изненадваш. Колкото и да се правиш на врял и кипял ветеран, дълбоко вътре ти си оставаш невинна душа. А в днешно време това не е малко постижение. Как го правиш?

— Търговска тайна. Трябва да бъдеш човек, за да разбереш.

Оскърблението остана без ефект. Кавахара сведе очи към мраморния под, сякаш го виждаше да лежи там.

— Е, мисля, че вече сме обсъждали този въпрос.

Умът ми отново се върна към Нови Пекин и злокачествените силови структури, създадени там от интересите на Кавахара. Сякаш пак чух продраните писъци на измъчвани хора, които бях свикнал да свързвам с нейното име.

Пристъпих до една от издутите сиви форми и плеснах с длан по нея. Грубата повърхност леко поддаде и се люшна на кабелите. Вътре нещо се размърда лениво.

— Обвивката е непробиваема за куршуми, нали?

— Ммм. — Кавахара леко наклони глава настрани. — Зависи от куршумите, бих казала. Но определено издържа на удари.

Намерих сили да изцедя смях от гърлото си.

— Утроба с бронирана обшивка! Само ти, Кавахара! Само ти можеш да бронираш клонингите си, а после да ги укриеш под цяла планина.

В този момент тя излезе на светло и когато я видях, цялата сила на омразата ме блъсна като удар в корема. Рейлийн Кавахара твърдеше, че е израснала сред радиоактивните бордеи на Фишън Сити, Западна Австралия, но дори и да имаше нещо вярно в това, всяка следа от произхода й бе отдавна изчезнала. Жената пред мен имаше стойка на танцьорка, телесният й баланс бе изтънчено привлекателен, без да предизвиква непосредствена хормонална реакция, а лицето над него бе фино и интелигентно. Вече познавах този носител от Нови Пекин — изработен по поръчка и неосквернен от каквито и да било имплантанти. Чист организъм, издигнат до нивото на изкуство. Днес Кавахара го бе облякла в черно — пола с формата на лале закриваше долната част на тялото до средата на прасците, а мека копринена блуза се спускаше по гърдите й като тъмна вода. Обувките на краката й имитираха космически чехли, но имаха невисоки токчета, а късо подстриганата червеникава коса бе отметната назад от костеливото лице. Приличаше на леко еротична екранна реклама за някакъв инвеститорски фонд.

— Властта обикновено е заровена надълбоко — каза тя. — Помисли си за Протекторатските бункери на Харлановия свят. Или за пещерите, където те криеше Емисарският корпус, за да те претвори по свой образ и подобие. Самата същност на контрола е да остане скрит от погледа, нали така?

— Ако съдя по разтакаването ми през последната седмица, бих казал да. А сега да приключваме с мелодрамите. Какво искаш?

— Много добре. — Кавахара стрелна поглед към Треп, която се отдалечи из полумрака, вирнала глава като туристка. Озърнах се, но не видях стол. — Без съмнение знаеш, че аз те препоръчах на Лорънс Банкрофт.

— Да, той спомена за това.

— И ако твоят хотел не беше толкова смахнат, нещата нямаше да се объркат дотолкова. Можехме да проведем този разговор още преди седмица и да спестим на всички цял куп излишни страдания. Нямах намерение Кадмин да ти причини зло. Инструкциите му бяха да те доведе жив.

— Има промяна в програмата — казах аз, крачейки бавно покрай стената на вътрешната камера. — Кадмин не изпълнява инструкциите. Тази сутрин се опита да ме убие.

Кавахара раздразнено махна с ръка.

— Знам. Затова те доведох тук.

— Ти ли го измъкна?

— Да, разбира се.

— Знаеше ли, че смята да те измами?

— Казал на Кит Ръдърфорд, че не се чувства използван както трябва. И че ще му е трудно да изпълни споразумението, докато заемам такава позиция.

— Умно казано.

— Нали? Никога не съм могла да устоя на сладки приказки. Мисля, че си заслужава да инвестирам в него.

— Значи ти ме използва за ориентир, измъкна Кадмин и го прати на Касапина за презареждане, нали? — Бръкнах в джоба си и напипах цигарите на Ортега. Сред зловещия сумрак на базиликата познатият пакет беше като пощенска картичка от друг свят. — Нищо чудно, че когато отидохме в „Панамска роза“, още не бяха изкарали втория боец. Сигурно Касапина току-що е бил приключил с носителя на Кадмин. Онзи скапаняк е излязъл оттам с тялото на шарийски мъченик.

— Горе-долу по същото време, когато ти се качи на борда — кимна Кавахара. — Доколкото чух, дори се направил на прислужник и ти си минал покрай него… Бих предпочела да не пушиш тук.

— Кавахара, аз пък бих искал да умреш от вътрешен кръвоизлив, но едва ли ще ми направиш това удоволствие.

Докоснах цигарата до запалителната ивица и си спомних. Онзи човек, който бе коленичил на ринга. Бавно върнах назад цялата сцена. Стоях на палубата на биткодрума и гледах надолу към надписа върху арената. Вдигнатото към нас лице. Да, човекът дори се усмихна. Намръщих се.

— Държиш се далеч по-неучтиво, отколкото се полага на човек в твоето положение. — Стори ми се, че под хладния тон на Кавахара долавям раздразнение. Макар да се хвалеше непрестанно със своя самоконтрол, тя понасяше липсата на уважение много по-зле от Банкрофт, генерал Макинтайър и всеки друг властник, с когото си бях имал работа. — Животът ти е в опасност, а аз мога да го спася.

— Животът ми и друг път е бил в опасност — отвърнах аз. — И обикновено причината е, че някой боклук като теб взима мащабни решения за управление на реалността. Ти вече допусна Кадмин прекалено близо до мен. Всъщност той сигурно си е послужил с твоя скапан виртуален локатор.

— Пратих го да те прибере — изскърца гласът на Кавахара. — Той повторно не ми се подчини.

— Нима? — Аз разсеяно разтрих натъртеното си рамо. — В такъв случай защо да вярвам, че следващия път ще се справиш по-добре?

— Защото знаеш, че мога. — Кавахара прекоси средата на залата, като привеждаше глава, за да не закачи сивите кожести торби с клонингите, и ми пресече пътя. Лицето й бе обтегнато от гняв. — Аз съм едно от седемте най-могъщи човешки същества в тази Слънчева система. Имам достъп до сили, за които военният главнокомандващ на ООН би дал дясната си ръка.

— Тази архитектура май те удря в главата, Рейлийн. Ти не би открила дори мен, ако не следеше Съливан. Как, по дяволите, ще намериш Кадмин?

— Ковач, Ковач. — Смехът й определено трепереше, сякаш тя едва се удържаше да не забие пръсти в очите ми. — Имаш ли представа какво става по улиците на всеки земен град, когато търся някого? Имаш ли представа колко лесно ще е да те очистя още сега?

Бавно засмуках цигарата и духнах насреща й струйка дим.

— Както каза вярната ти помощничка Треп преди по-малко от десет минути, защо ти е да ме водиш тук само за да ме очистиш? Ти искаш нещо. Хайде, казвай какво е.

Кавахара тежко вдиша през носа. Лицето й донякъде се успокои. Тя направи две крачки назад, сякаш се отказваше от сблъсъка.

— Прав си, Ковач. Искам те жив. Ако изчезнеш сега, Банкрофт ще си помисли каквото не трябва.

— Или каквото трябва. — Аз разсеяно побутнах с върха на обувката си някакъв надпис, изсечен в каменния под. — Ти ли му пръсна главата?

— Не. — Кавахара като че се развесели. — Той сам си видя сметката.

— Да, бе.

— За мен е без значение дали вярваш или не, Ковач. Искам от теб да приключиш разследването. Чисто и спретнато.

— И как предлагаш да го направя?

— Не ме интересува. Измисли нещо. Ти си емисар, в края на краищата. Убеди го. Кажи му, че според теб полицията е права. Ако трябва, намери виновник. — Тя се усмихна хладно. — Само не мен, разбира се.

— Ако ти не си го убила, ако сам си е пръснал черепа, защо се интересуваш от случая? Какво печелиш?

— Това не подлежи на обсъждане.

Бавно кимнах.

— И какво ще получа в отплата за спретнатото приключване?

— Освен стоте хиляди долара ли? — Кавахара замислено отметна глава. — Е, доколкото чух, вече си получил много щедро предложение от своя работодател. Що се отнася до мен, ще те пазя от Кадмин с всички необходими средства.

Погледнах надписа под краката си и обмислих всичко звено по звено.

— Франсиско Франко — подхвърли Кавахара, изтълкувала погрешно замисления ми поглед. — Дребен тиранин от далечното минало. Той е изградил това място.

— Треп каза, че някога е принадлежало на католиците.

Кавахара сви рамене.

— Дребен тиранин с религиозна мания. Католиците добре се погаждат с тиранията. Такава им е културата.

Подчертано небрежно се огледах наоколо, търсейки автоматични охранителни системи.

— Да, така изглежда. Дай да изясним всичко докрай. Искаш да надрънкам на Банкрофт куп лъжи, а в замяна обещаваш да ме отървеш от Кадмин, когото точно ти насъска срещу мен. Това ли е предложението?

— Да, както казваш, това е предложението.

Смукнах цигарата за последен път, насладих се на дима и го издишах.

— Върви на майната си, Кавахара. — Пуснах цигарата върху каменния под и я смачках с пета. — Ще си поема риска с Кадмин, а на Банкрофт ще кажа, че вероятно ти си го убила. Е, още ли не смяташ да ме убиеш?

Ръцете ми висяха край тялото и разперените длани тръпнеха от желание да стиснат грубите дръжки на пистолетите. Щях да забия три куршума от немекса в гърлото на Кавахара, точно на височината на приставката, а после да лапна цевта и да пръсна собствената си приставка. Тя сигурно имаше дистанционно съхранение, но какво да се прави, човек все някъде трябва да тегли чертата. А страхът от смъртта действа само до определен момент.

Имаше и по-лоши неща. Например Иненин.

Кавахара съчувствено поклати глава. Усмихваше се.

— Все си оставаш същият, Ковач. Пълен с безсмислена ярост и шумотевица. Романтичен нихилизъм. Съвсем нищо ли не си научил от Нови Пекин?

— Някои арени са толкова покварени, че нихилизмът е единственият възможен акт на чистота.

— О, това беше цитат от Квел, нали? Моят пък е от Шекспир, но колониалната култура едва ли стига до него, нали? — Тя продължаваше да се усмихва, застанала като гимнастичка от тотален телесен театър, готова да запее коронната си ария. За момент ме обзе като халюцинация твърдото убеждение, че ще подхване танц, под ритъма на музика от високоговорители, вградени в купола над нас. — Такеши, откъде взе тая вяра, че всичко може да се реши толкова грубо и просто? Едва ли от Емисарския корпус. Може би от уличните банди в Нова Пеща? Или от пердаха, който си ял като дете от баща си? Наистина ли вярваше, че ще те оставя да ми извиваш ръцете? Наистина ли вярваше, че ще седна на масата с празни ръце? Размисли малко. Познаваш ме. Наистина ли вярваше, че ще е толкова лесно?

Неврохимията кипеше в тялото ми. Прехапах устни и застинах за миг като парашутист пред скок.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Хайде, впечатли ме.

— С удоволствие. — Кавахара бръкна в джобчето на черната копринена блуза. Извади миниатюрен холографски файл и го задейства с палец. Когато във въздуха отгоре почнаха да се оформят изображения, тя ми го подаде. — Пълно е с юридически подробности, но не се съмнявам, че ще схванеш основното.

Поех малката светеща сфера като отровно цвете. Зърнах името от пръв поглед…

„… Сара Сахиловска…“

… и после цялата терминология на договора като сграда, която бавно се срутваше върху мен.

„… освободена и прехвърлена в частно хранилище…“

„… условия за виртуално задържане…“

„… неограничен период…“

„… промяна на условията по решение на ООН…“

„… под пряк надзор на хранилището в Бей Сити…“

Болезненото осъзнаване бавно плъзна из мен. Защо не убих Съливан, докато имах тази възможност?

— Десет дни. — Кавахара внимателно следеше реакциите ми. — С толкова време разполагаш, за да убедиш Банкрофт, че разследването е приключено, и да си тръгнеш. След това Сахиловска отива на виртуално забавление в някоя от моите клиники. Вече има съвсем ново поколение програми за виртуален разпит и аз лично ще се погрижа тя първа да ги изпробва.

Холографският файл падна на пода с тих пукот. Аз се хвърлих озъбен към Кавахара. От гърлото ми излиташе глухо ръмжене, нямащо нищо общо с която и да било школа за бойни изкуства. Пръстите ми се разпериха като нокти на хищна птица. Знаех какъв ще бъде вкусът на кръвта й.

Преди да измина половината път, студената цев на пистолет докосна тила ми.

— Не те съветвам — изрече в ухото ми Треп.

Кавахара пристъпи към мен.

— Не само Банкрофт може да откупва опасни престъпници от колониални хранилища. В Канагава бяха щастливи, когато два дни по-късно отидох при тях с искане за Сахиловска. Те съвсем основателно смятат, че ако те пратят на друга планета, едва ли някога ще събереш пари за обратно прехвърляне. И, разбира се, беше им платено, за да се сбогуват с теб. Направо невероятен късмет. Сигурно се надяват и в бъдеще да продължи все така. — Тя замислено опипа ревера на якето ми. — Между нас казано, при сегашното състояние на виртуалния пазар може и да си струва.

Мускулчето под окото ми трептеше до скъсване.

— Ще те убия — прошепнах аз. — Ще ти изтръгна скапаното сърце и ще го изям. Ще срутя цялата тази сграда около теб.

Кавахара се приведе напред и почти опря лице в моето. Дъхът й леко ухаеше на мента и риган.

— Не, няма — каза тя. — Ще сториш точно каквото ти наредих, и то в десетдневен срок. Защото, ако не го направиш, твоята приятелка Сахиловска тръгва на лична обиколка из ада без надежда за избавление. — Тя отстъпи назад и вдигна ръце. — Ковач, не знам какви божества имате на Харлановия свят, но трябва да им благодариш, че не съм някаква садистка. Предложих ти избор: или — или. А можехме да обсъждаме колко страдания съм причинила на Сахиловска. Нали разбираш, можеше вече да съм започнала. Това би ти дало стимул да приключиш по-бързо, нали? Обикновено десет дни във виртуална среда се равняват на три-четири години. Ти беше в клиниката „Вей“; смяташ ли, че тя би издържала три години такива мъчения? Лично аз мисля, че просто би полудяла. А ти?

Имах чувството, че от усилията да удържа омразата си нещо се къса зад очите и в гърдите ми. Процедих през зъби:

— Условия. Как мога да бъда сигурен, че ще я пуснеш?

— Можеш, защото ти давам дума. — Кавахара отпусна ръце. — Смятам, че вече си се убедил колко струва моята дума.

Бавно кимнах.

— След като Банкрофт приеме, че случаят е приключен, а ти изчезнеш от поглед, ще върна Сахиловска на Харлановия свят за доизлежаване на присъдата. — Кавахара се наведе да вдигне холографския файл и сръчно прехвърли няколко страници. — Както виждаш, в договора има клауза за анулиране. Разбира се, ще загубя значителна част от платената сума, но при дадените обстоятелства съм готова на това. — Тя се усмихна леко. — Но, моля те, запомни, че анулирането може да има две посоки. Каквото върна, винаги мога да го откупя обратно. Тъй че ако си решил временно да се спотаиш в храстите, а после да хукнеш обратно при Банкрофт, зарежи тази идея. Нагласила съм картите и просто няма как да спечелиш.

Цевта се отдръпна от тила ми и Треп отстъпи назад. Неврохимията ме удържаше прав като изкуствена мускулатура за паралитици. Взирах се тъпо в Кавахара.

— Защо вършиш всичко това, по дяволите? — прошепнах аз. — Защо ти трябваше да ме замесваш, щом не искаш Банкрофт да узнае истината?

— Защото си емисар, Ковач — обясни Кавахара бавно като на дете. — Защото ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти. И защото те познавах достатъчно добре, за да предскажа ходовете ти. Уредих да те доведат при мен веднага след пристигането, но хотелът се намеси. А после, когато случайността те прати в клиниката „Вей“, отново положих всички усилия да те докарам тук.

— Аз се измъкнах от клиниката.

— О, да. Онази измислица с биопиратите. Наистина ли вярваш, че си ги заблудил с подобен буламач от треторазряден сензофилм? Може и малко да си ги стреснал, но причината, единствената причина да излезеш от клиниката „Вей“ цял и невредим е, че аз им наредих да те пуснат така. — Тя сви рамене. — Но ти си беше наумил да избягаш на всяка цена. Седмицата мина много калпаво и обвинявам за това колкото другите, толкова и себе си. Чувствам се като специалист по животинско поведение, който е изработил некадърен лабиринт за опитните си мишки.

— Добре. — Смътно усетих, че треперя. — Ще го направя.

— Да. Разбира се, че ще го направиш.

Потърсих какво още да кажа, но имах чувството, че съм загубил и последната капка от силата да се съпротивлявам. Студът на базиликата сякаш проникваше в костите ми. С усилие овладях тръпките и понечих да си тръгна. Треп безшумно се присъедини към мен. Бяхме изминали десетина крачки, когато Кавахара тихо подвикна зад мен.

— А, Ковач…

Обърнах се като насън. Тя се усмихваше.

— Ако успееш да свършиш работата чисто и много бързо, може да си помисля за някакво финансово възнаграждение. Един вид премия. Въпрос на преговори. Треп ще ти даде номер за свръзка.

Отново й обърнах гръб. Чувствах се вцепенен както някога сред димящите руини на Иненин. Смътно усетих как Треп ме потупа по рамото.

— Ела — каза дружески тя. — Да се махаме.

Последвах я под смазващата душата архитектура, под подигравателните усмивки на пазачите с качулки, и знаех, че застанала между сивите утроби на клонингите си, Кавахара ме следи със също такава усмивка. Излизането от залата сякаш продължи цяла вечност, а когато огромните стоманени врати се разтвориха, за да разкрият външния свят, нахлулата светлина бе като искрица живот и аз се вкопчих в нея като удавник. Изведнъж базиликата се завъртя вертикално, превърна се в студена океанска бездна, от която посягах към танца на слънчевите лъчи по повърхността. Когато напуснахме сянката, тялото ми жадно засмука топлината на външния въздух. Тръпките постепенно отминаха.

Но докато отминавах под зловещата сянка на кръста, аз продължавах да усещам присъствието на онова място като студена длан върху тила си.