Ричард Морган
Суперкомандос (40)

39.

Ортега носеше куп новини.

Айрин Елиът се обадила, че е готова да разговаря за нов удар. Обаждането дошло по насочен лъч — толкова тънък виждали за пръв път — и Елиът заявила, че ще преговаря единствено с мен.

Междувременно инсценировката около „Панамска роза“ вървяла с пълна пара, а Ортега все още успявала да задържи записите от „Хендрикс“. След смъртта на Кадмин следствието се превръщало в чиста формалност и никой нямало да се рови из него. Току-що започнала анкета на Вътрешния отдел по въпроса как се е измъкнал убиецът. Поради предполагаемото участие на изкуствен интелект, вероятно щели да опрат и до „Хендрикс“, но това още не било на дневен ред. Имало да се уредят някакви процедури между отделите, а Ортега обяснила на Мурава, че остават неизяснени подробности. Капитанът й дал две седмици да ги разчисти; подразбирало се, че Ортега не гори от любов към Вътрешния отдел и няма желание да му оказва съдействие.

Двама детективи от Вътрешния отдел душели около „Панамска роза“, но всички в „Органични увреждания“ дали рамо на Ортега и Баутиста. Засега официалната версия оставала непробиваема.

Разполагахме с още две седмици.

 

 

Ортега полетя на североизток. Инструкциите на Елиът ни насочваха към малка групичка стандартни сферични къщурки, струпани около западния бряг на горско езеро, на стотици километри от всеки по-голям град. Когато завихме над селището, Ортега изсумтя доволно.

— Познаваш ли това място?

— Не, но знам други подобни. Хакерска комуна. Виждаш ли оная антена в центъра? Вързали са я с някой стар геостационарен спътник и така си осигуряват свободен достъп до цялото полукълбо. Вероятно тук се извършва значителна част от информационните престъпления по Западното крайбрежие.

— Не ги ли гони полицията?

— Зависи. — Ортега кацна на брега, недалече от крайните къщички. — Истината е, че тия хора поддържат във форма старите орбитални платформи. Без друго някой ще трябва да плати за бракуване и демонтаж, а това излиза скъпичко. Докато играят на дребно, никой не ги закача. Отдел „Комуникационни престъпления“ си има по-важни грижи, никой друг не появява интерес. Идваш ли?

Слязох и тръгнахме по брега към селището. От въздуха се усещаше някаква подредба на сградите, но сега видях, че всяка сфера е нашарена с пъстри картинки или абстрактни мотиви. Една с една не си приличаха, макар че тук-там забелязвах ръка на художник. Освен това към много от къщичките имаше пристроени веранди или вторични мехури, та дори и бараки от дървесни трупи. На изпънати въжета висеше пране, а наоколо търчаха мръсни и щастливи деца.

Пазачът на лагера ни посрещна зад първия кръг от сгради. Беше висок над два метра и вероятно тежеше колкото моите двама носители, взети заедно. Под широкия сив гащеризон забелязах стойката на боец. Имаше изненадващо червени очи и къси рога над слепоочията. Лицето под рогата бе състарено и осеяно с белези. И като странен контраст с всичко това носеше на лакът малко дете.

Той ми кимна.

— Ти ли си Андерсън?

— Да. Това е Кристин Ортега.

Изненадах се колко банално прозвуча името. Без чувствителността на Райкър към нейните феромони не ми оставаше почти нищо, освен смътната преценка, че жената до мен е стройна, привлекателна и самоуверена, донякъде като Вирджиния Видаура.

Плюс малко спомени.

Зачудих се дали и тя изпитва същото.

— Ченге, а?

Тонът на бившия боец не преливаше от сърдечност, но и не долових сериозни враждебни нотки.

— В момента не е на служба — отсякох решително аз. — Тук ли е Айрин?

— Да. — Той прехвърли детето на другата си ръка и посочи. — Онзи мехур със звездите. Чака ви.

В този момент Айрин Елиът излезе от въпросната къщичка. Рогатият пазач изсумтя и ни поведе нататък, като по пътя подир него се повлякоха още деца. Елиът ни гледаше с ръце в джобовете. Също като бившия боец беше облечена с гащеризон, чиято сивота подчертаваше пъстрите шарки на лентата около челото й.

— Посетителите ти — каза рогатият. — Наред ли е всичко?

Елиът кимна. Той постоя още малко, после сви рамене и се отдалечи, обкръжен от децата. Елиът го проследи с поглед, сетне се завъртя към нас.

— Влизайте.

Отвътре мехурът бе разделен на части с дъсчени стени и черги, закачени на тел. По стените висяха картини, повечето от които изглеждаха дело на местните дечурлига. Елиът ни въведе в меко осветена стая с възглавници по пода и вехт терминал на шарнир, залепен с епоксидна смола за стената. Изглеждаше попривикнала към носителя и движенията й бяха спокойни, уверени. Бях забелязал това още на борда на „Панамска роза“, но сега си личеше по-ясно. Тя се настани на една от възглавниците и ме изгледа въпросително.

— Ти ли си това, Андерсън?

Кимнах мълчаливо.

— Ще ми кажеш ли защо?

Седнах срещу нея.

— Зависи от теб, Айрин. С нас ли си или не?

— Гарантираш ли, че ще си получа тялото? — Тя полагаше отчаяни усилия да говори небрежно, но нямаше как да прикрие копнежа в гласа си. — Това ли е сделката?

Озърнах се към Ортега, която кимна.

— Така е. Ако приключим с успех, ще можем да го реквизираме с федерална заповед. Издъним ли се, най-вероятно ни чакат по два века на всеки.

— По федерална заповед ли работите, лейтенант?

Ортега се усмихна насила.

— Не съвсем. Но според хартата на ООН ще можем да приложим заповедта с обратна сила. Както казах, ако успеем.

— Федерална заповед с обратна сила. — Елиът ме погледна с вдигнати вежди. — За това бях чувала само в легендите. Сигурно става дума за нещо огромно.

— Така е — потвърдих аз.

Елиът присви очи.

— А ти вече не работиш за „Джаксол“, нали? Кой, по дяволите си всъщност, Андерсън?

— Добрата фея-кръстница, Елиът. Защото, ако лейтенантът не успее с реквизицията, аз лично ще откупя тялото. Това ти го гарантирам. Е, с нас ли си?

Айрин Елиът удържа привидното безразличие още миг, през който усетих как техническото ми уважение към нея придобива по-личен характер. После кимна.

— Разправяй.

Разправих й всичко.

Отне ми около половин час. Ортега ту стоеше до нас, ту крачеше неспокойно из къщичката. Не можех да я упрекна. През последните десет дни бе нарушила на практика всички неписани закони на занаята си, а сега се замесваше в начинание, което при провал гарантираше богата гама от присъди над век за всички участници. Според мен без подкрепата на Баутиста и останалите колеги навярно нямаше да рискува — дори заради лютата си ненавист към Матовете. Дори заради Райкър.

Или може би само така си въобразявах.

Айрин Елиът седеше и слушаше в пълно мълчание, нарушено само от три технически въпроса, за които нямах отговор. Когато свърших, тя дълго не каза нищо. Ортега дойде зад мен и зачака.

— Ти си луд — каза накрая Елиът.

— Можеш ли да го направиш?

Тя отвори уста, после пак я затвори. Лицето й стана унесено и аз се досетих, че си припомня някакво предишно гмуркаческо приключение. След малко се сепна и кимна, сякаш опитваше сама да се убеди.

— Да — бавно изрече тя. — Може да се направи, но не в реално време. Това не е като да пренапиша охранителната програма на онези приятели от биткодрума, или дори като да се вмъкна в изкуствения интелект. В сравнение със сегашното, онзи удар е детска игра. За да го направя, дори само за да си помисля да го направя, ще ми трябва виртуален форум.

— Лесна работа. Нещо друго?

— Зависи от това какви системи против проникване използват на „Глава в облаците“. — За момент долових в гласа й отвращение и готовност да се разплаче. — Казваш, че е първокласен бардак.

— От най-висша класа — каза Ортега.

Елиът отново овладя чувствата си.

— Тогава ще трябва да проверя едно друго. Нужно е време.

— Колко? — заинтересува се Ортега.

— Е, мога да се справя за два дни. — На мястото на предишните чувства в гласа й изплува професионално високомерие. — Мога да пробвам бърза проверка, с риск да задействам всяка аларма в оная летяща кочина. Или пък да го направя както трябва, което ще отнеме два дни. Решавайте. Часовникът е у вас.

— Не бързай — предложих аз и хвърлих към Ортега предупредителен поглед. — А сега по въпроса за дискретния аудио и видеозапис. Знаеш ли кой може да ме оборудва?

— Да, имаме хора за тая работа. Но за телеметрични системи не смей и да мислиш. Опиташ ли да излъчваш оттам, спукана ти е работата. Без майтап. — Тя се завъртя към терминала и включи монитора. — Ще видя какво може да ти намери Рийз. С екранирана микроприставка имаш капацитет за около двеста часа качествен запис, а после ще го извадим на диск.

— Бива. Скъпо ли ще излезе?

Елиът се завъртя към нас и вдигна вежди.

— Питай Рийз. Вероятно ще трябва да купи частите, но може и да я уговориш да извърши операцията на кредит. Сигурно ще е доволна някой да й бъде задължен на нивото на ООН.

Озърнах се към Ортега, която отчаяно сви рамене.

— Сигурно — каза грубо тя.

Елиът се зае с екрана. Станах и се обърнах към Ортега.

— Слушай — прошепнах в ухото й, усещайки изведнъж, че с новия носител съм напълно безразличен към нейния аромат, — не съм виновен, че закъсахме за пари. Сметката от „Джаксол“ изчезна, изпари се, а ако почна да тегля средства от сметката на Банкрофт за такива неща, ще изглежда адски странно. Хайде, стегни се.

— Не е там работата — изсъска тя.

— А къде е?

Тя ме погледна — погледна жестокото безразличие към близостта ни.

— Много добре знаеш, по дяволите.

Въздъхнах дълбоко и затворих очи, за да не срещна погледа й.

— Уреди ли каквото те помолих?

— Да. — Тя се отдръпна, гласът й отново стана нормален и безизразен. — Зашеметяващият пистолет е от нашето управление, никой няма да го потърси. Останалото идва от склада за конфискувани оръжия в нюйоркския отдел. Утре лично отивам да взема пратката. Прехвърляне на ръка, никакви документи. Помолих двама-трима колеги за лична услуга.

— Чудесно. Благодаря.

— Моля — отвърна тя със свирепа ирония. — А, между другото, здравата се озориха, додето открият паешката отрова. Сигурно няма да споделиш за какво ти е, нали?

— Личен въпрос.

На екрана пред Елиът се появи негърка със сериозно лице на около петдесет и пет години.

— Здрасти, Рийз — весело поздрави Елиът. — Имам клиент за теб.

 

 

Въпреки песимистичната си прогноза Айрин Елиът приключи предварителната проверка само за ден. Аз стоях край езерото, възстановявах се след простичката микрохирургия на Рийз и хвърлях камъчета по водата заедно с едно шестгодишно момиченце, което май бе решило да ме осинови. Ортега още беше в Ню Йорк. Ледът между нас не искаше да се стопи.

Елиът дотича откъм селището и с вик обяви успеха на тайната проверка, без да си прави труд да слиза до водата. Примижах болезнено, когато ехото полетя над водата. Беше ми малко трудно да свикна с откритата атмосфера на малкото селище и все още не виждах какво общо има с процъфтяващото информационно пиратство. Подадох камъче на детето и замислено почесах малката раничка под окото си, където Рийз бе имплантирала записващата система.

— Хайде да видим как ще се справиш с това.

— Твоите камъни са тежки — оплака се момиченцето.

— Нищо, опитай. С последния направих девет отскока.

Детето ме погледна отдолу нагоре с присвити очи.

— Ти имаш вградени системи. А пък аз съм само на шест.

— Права си. И за едното, и за другото. — Погалих я по главата. — Но трябва да се справяш, с каквото имаш.

— Като порасна, ще си вградя системи като на леля Рийз.

Усетих как лека печал бликна по чисто изметения под на неврохимията „Хумало“.

— Браво. Слушай, трябва да си вървя. И стой настрани от водата, бива ли?

Тя ме изгледа с възмущение.

— Аз знам да плувам.

— И аз, но водата изглежда студена, не смяташ ли?

— Да-а-а…

— Значи се разбрахме.

Разчорлих косата й, после тръгнах по брега. Когато стигнах първата къща, погледнах назад. Момиченцето се напъваше да метне в езерото грамаден плосък камък, сякаш насреща стоеше враг.

Елиът беше в онова възторжено настроение, което обхваща повечето хакери след дълъг и плодотворен престой в мрежата.

— Поразрових се из историята — каза тя и дръпна шарнира на терминала. Ръцете й затанцуваха по клавиатурата и оживелият екран хвърли цветни отблясъци по лицето й. — Как е имплантантът?

Отново докоснах долния си клепач.

— Добре. Вързан е към същата система, която захранва хроночипа. Рийз може изкарва добри пари от това.

— Изкарваше — лаконично отвърна Елиът. — Докато не я погнаха за четене на антипротекторатска литература. Когато всичко свърши, погрижи се някой да каже добра дума за нея на федерално ниво. Много е закъсала.

— Да, и тя така казва. — Погледнах екрана през рамото й. — Какво е това?

— „Глава в облаците“. Чертежи от завода за дирижабли в Тампа. Данни за корпуса и тъй нататък. Всичко е отпреди векове. Изненадана съм, че още го пазят. Така или иначе, дирижабълът, изглежда, е бил поръчан първоначално от Карибската флотилия за управление на ураганите, още преди орбиталната мрежа да им отнеме хляба. При преоборудването свалили повечето апаратура, но оставили локалните сензори и това осигурява стабилна повърхностна охрана. Температурни датчици, инфрачервени локатори и тъй нататък. Щом нещо с топлинно излъчване кацне на корпуса, веднага разбират къде е.

Кимнах. Не бях особено изненадан.

— Пътища за проникване?

Тя сви рамене.

— Стотици. Вентилационни отвори, сервизни шахти. Избирай каквото си искаш.

— Ще трябва пак да прегледам какво е казал Милър на дубликата ми. Но да предположим, че тръгва отгоре. Само телесната температура ли ще създава проблеми?

— Да, но тези сензори дебнат за най-дребната температурна разлика. Антирадарен костюм няма да помогне. Господи, дори дъхът ти сигурно ще ги задейства. И бедите не спират дотук. — Елиът мрачно кимна към екрана. — Системата сигурно много им е харесала, защото са я монтирали навсякъде из дирижабъла. Монитори за стайна температура по всички коридори и палуби.

— Да, Милър спомена нещо за температурен подпис.

— Точно така. Гостите се качват на борда и кодовете им влизат в системата. Ако някой друг тръгне по коридора неканен, или влезе където не бива, тутакси писват алармите. Просто и много ефективно. И недей да си въобразяваш, че мога да седна и да ти напиша личен код за достъп. Твърде много предпазни вериги имат.

— Нямай грижа — казах аз. — Това едва ли ще ни затрудни.

 

 

— Какво?

Ярост и изумление се разливаха по лицето на Ортега като буреносен фронт. Тя отскочи от мен, сякаш бях заразен.

— Просто предложих. Ако не искаш да…

— Не — тя изрече думата, сякаш я използваше за пръв път и усещането й допадаше. — Не. Няма начин, мама му стара. Заради теб подпомогнах вирусно престъпление, заради теб укрих улики, заради теб участвах в множествено зареждане…

— Чак пък множествено…

— Престъпление е, по дяволите — процеди тя през зъби. — Няма заради теб да крада от полицията конфискувана дрога.

— Добре, забрави. — Аз се поколебах, после усърдно направих сериозна физиономия. — Тогава ще ми помогнеш ли да конфискувам още?

Нещо дълбоко в мен изрева от възторг, когато по лицето й цъфна неволна усмивка.

 

 

Пласьорът беше на същото място, където случайно попаднах в радиуса му преди две седмици. Този път още от двайсет метра го зърнах да се спотайва в една ниша с излъчвателя на раменете. По улицата почти нямаше минувачи. Кимнах на Ортега, която бе паркирала отсреща, и продължих напред. Излъчвателят внушаваше все същата картина с нелепо хищните жени и внезапния покой на бетатанатина, но този път бях подготвен, а и неврохимията определено помагаше да овладея нашествието в мозъка си. Пристъпих към пласьора с широка усмивка.

— Имам „дърво“, мой човек.

— Добре, точно това търся. Колко имаш?

Изражението му се колебаеше между алчност и подозрителност. За всеки случай отпусна ръка към кутийката с чудовищните видения.

— А ти колко искаш, мой човек?

— Всичко — отвърнах весело аз. — Всичко, което имаш.

Той разбра, но вече бе твърде късно. Сграбчих пръстите му, преди да натиснат бутона.

— А, да ги нямаме тия.

Пласьорът замахна с другата ръка. Строших му пръстите. Той изрева и се сгърчи от болка. Ритнах го в корема и смъкнах кутийката от колана му. Ортега дотича иззад мен и размаха значка пред потното му лице.

— Полиция — обяви лаконично тя. — Арестуван си. Хайде сега да видим какво имаш тук.

Бетанататинът беше в малки шишенца, обвити с памук и пъхнати в прилепващи торбички под дрехите. Вдигнах срещу светлината една стъкленица и я разтръсках. Вътре се плискаше бледочервена течност.

— Как ти изглежда? — обърнах се аз към Ортега. — Около осем процента, а?

— Нещо такова. Може би и по-малко. — Ортега притисна с коляно врата на пласьора и залепи лицето му на тротоара. — Откъде взе товара, приятел?

— Стоката е добра — изписка пласьорът. — Купувам без посредници. Това е…

Ортега го халоса по черепа и той млъкна.

— Това е боклук — обясни кротко тя. — Толкова е разредено, че няма и да те разхлади. Не го щем. Задръж си цялата стока и върви накъдето искаш. Само държим да знаем откъде я взе. Точен адрес.

— Не знам никакъв…

— Искаш ли да бъдеш застрелян при опит за бягство? — попита любезно Ортега и онзи веднага застина.

— От едно място в Окланд — отвърна унило той.

Ортега му подаде молив и хартия.

— Напиши тук. Никакви имена, само адреса. И Господ да ми прости, но ако ме пратиш за зелен хайвер, ще се върна с петдесет кубика истинско „дърво“ и ще ти го инжектирам неразредено.

Тя взе листчето, погледна написаното, дръпна коляно от врата на пласьора и го потупа по рамото.

— Добре. А сега ставай и се пръждосвай от улицата. Утре може пак да работиш, ако си казал истината. Ако ли не, да знаеш, че ще те намеря.

Загледахме се подир бягащия нещастник. Ортега размаха листчето.

— Знам това място. Миналата година отдел „Контролирани вещества“ ги обискира на два пъти, но някакъв печен адвокат отърва едрите риби. Ще вдигнем шум и ще ги оставим да си мислят, че са ни подкупили с товар чиста стока.

— Бива. — Пак погледнах пласьора в далечината. — Наистина ли щеше да го гръмнеш?

— Не. — Ортега се ухили. — Само че той не знае. Колегите от „Контролирани вещества“ наистина го правят от време на време, та да поразчистят улиците от най-досадните отрепки. Следва официално мъмрене за виновника и полицията отпуска средства за нов носител, само че тия работи стават бавно, а междувременно онзи лежи в склада. Пък и да те застрелят е много болезнено. Значи бях убедителна, а?

— Мен поне убеди със страшна сила.

— Дали не е трябвало да стана емисар?

Поклатих глава.

— Зле ти се отразява общуването с мен.

 

 

Гледах към тавана и чаках приспивните кодове на хипнофона да ме откъснат от реалността. От двете ми страни Дейвидсън, инфоспецът на „Органични увреждания“, и Ортега се бяха отпуснали на кушетките и дори през хипнофоните чувах с подсиления си от неврохимията слух тяхното бавно, отмерено дишане. Опитах да се отпусна, да оставя хипносистемата да ме потопи все по-надолу през слоевете от гаснещо съзнание, но вместо това безброй подробности около удара се въртяха из ума ми като автоматична система за издирване на грешки. Малко напомняше мъчителното безсъние след Иненин — вбесяващ мозъчен сърбеж, който упорито отказваше да си отиде. Когато зърнах с периферното зрение, че е минала почти цяла минута, аз се надигнах на лакът и огледах спящите фигури.

— Проблем ли има?

— Проследяването на Шерил Бостък приключи — каза хотелът. — Предположих, че ще желаете да сте сам, когато ви уведомя.

Седнах и се заех да смъквам електродите.

— Правилно си предположил. Другите вътре ли са?

— Лейтенант Ортега и нейните колеги бяха инсталирани във виртуалната среда преди около две минути. Айрин Елиът влезе малко след пладне. Помоли да не я безпокоят.

— Какво темпо използваш в момента?

— Единайсет точка петнайсет. Така поръча Айрин Елиът.

Кимнах замислено и се изправих. Темпото беше стандартно за инфоспецовете. Знаех го от един кървав, но иначе слабичък сензофилм с Мики Нозава. Помнех само как накрая ненадейно убиха героя. Надявах се да не е лоша поличба.

— Добре — казах аз. — Да видим с какво разполагаш.

 

 

Между едва различимите морски вълни и светлините на хижата имаше лимонова градина. Минах по черен път между дръвчетата и цитрусовият аромат ми напомни за почистващи препарати. Из високата крайпътна трева тихо скрибуцаха цикади. Звездите висяха във виолетовото небе като скъпоценни камъни, а зад хижата се издигаха полегати хълмове и каменисти чукари. По притъмнелите склонове зърнах неясните бели петна на овчи стада; отнякъде долетя кучешки лай. Далече настрани блестяха светлините на рибарско селце, но не толкова ярко като звездите.

Над предната веранда висяха фенери, но никой не седеше край дървените маси отвън. По фасадата буйни абстрактни плетеници обгръщаха светещ надпис Пансион „Цветето на ’68“. Лекият морски вятър полюшваше звънчетата, закачени по парапета.

На полегатия тревист склон пред верандата някой бе подредил в нелеп кръг всевъзможни кресла и дивани, сякаш цялата сграда беше вдигната и отнесена малко по-нагоре от мебелировката си. Оттам долитаха гласове, мяркаха се огънчета на цигари. Посегнах към джоба си, после осъзнах, че нито имам цигари, нито ми трябват, и кисело се усмихнах в тъмнината.

През неясния разговор се надигна гласът на Баутиста.

— Ковач, ти ли си?

— Че кой друг? — раздразнено го прекъсна Ортега. — Това е виртуална среда, по дяволите.

— Да, но… — Баутиста сви рамене и посочи едно от празните кресла. — Добре дошъл на веселбата.

В кръга от мебели седяха пет силуета. Айрин Елиът и Дейвидсън бяха заели двата края на дивана до креслото на Баутиста. От другата му страна Ортега се бе изпънала в цял ръст върху втори диван.

Петият силует седеше спокойно, с изпънати крака и лице, тънещо в сянка. Над пъстрата кърпа около челото му стърчеше жилава черна коса. В скута си държеше бяла китара. Спрях пред него.

— Хендрикс, нали?

— Правилно. — Сега гласът му звучеше много по-плътно и мелодично. Едрите ръце плъзнаха по струните и пуснаха над сумрачния склон няколко звънки ноти. — Основен образ. Вграден от някогашните проектанти. Това остава, ако махнеш системата за нагаждане към клиентите.

— Добре. — Аз седнах срещу Айрин Елиът. — Доволна ли си от работната обстановка?

Тя кимна.

— Да, бива я.

— Откога си тук?

— Аз ли? — Тя сви рамене. — От ден-два. Твоите приятели дойдоха преди два часа.

— Два и половина — кисело уточни Ортега. — Защо се забави?

— Проблем с неврохимията. — Кимнах към Хендрикс. — Той не ви ли каза?

— Точно това ни каза. — Ортега ми хвърли типичен полицейски поглед. — Просто бих желала да знам какво означава.

Безпомощно разперих ръце.

— И аз. Системата „Хумало“ непрекъснато ме изхвърляше навън и трябваше време, за да постигнем съвместимост. Може да се оплача на производителите. — Отново се завъртях към Айрин Елиът. — Предполагам, че за гмуркането ще искаш максимално темпо.

— Добре си разбрал. — Елиът посочи с палец към Хендрикс. — Човекът каза, че може да вдигне до двеста и три. За да успеем, трябва да надуе до дупка.

— Изпробва ли варианти?

Елиът кимна.

— Мястото е по-недостъпно от орбитална банка. Но мога да ти кажа две интересни неща. Първо, преди два дни твоята приятелка Сара Сахиловска е излъчена от „Глава в облаците“ чрез комуникационния спътник „Гейтуей“ обратно за Харлановия свят. Значи няма да се пречка на огневата линия.

— Впечатлен съм. Колко време ти трябваше, за да се добереш до това сведение?

— Доста. — Елиът кимна към Хендрикс. — Но имаше кой да ми помага.

— А второто интересно нещо?

— Много интересно. Пряко излъчване до приемник в Европа на всеки осемнайсет часа. Без гмуркане засега не мога да кажа повече, а предполагах, че не би желал да рискувам. Но, изглежда, че е каквото търсим.

Спомних си автоматичните въоръжени паяци, бронираните торби за клонинги и мрачните гиганти, които крепяха свода в базиликата на Кавахара. По лицето ми неволно плъзна сянка на техните високомерни усмивки.

— Добре тогава. — Огледах събрания екип. — Хайде да почваме.