Ричард Морган
Суперкомандос (15)

14.

Отново се събудих и този път усетих по кожата си грубо изтръпване, също като усещането в ръцете, след като си ги изплакнал с разтворител или силен спирт, само че разпростряно по цялото тяло. То бързо отслабна, докато съзнанието ми привикваше с новата нервна система. Усетих хладния полъх на климатик. Бях гол. Вдигнах лявата ръка и докоснах белега под окото си.

Бяха ме върнали.

Таванът над мен беше бял, с вградени мощни прожектори. Надигнах се на лакти и хвърлих поглед наоколо. Усетих нова хладна вълна, този път отвътре, когато разбрах, че се намирам в операционна зала. В отсрещния край имаше хирургическа платформа от полирана стомана с улеи за кръвта, а над нея висеше киберхирург като паяк със свити крака. Никоя от системите не действаше, но на малък екран върху стената и на монитора до мен примигваше думата „готовност“. Приведох глава към екрана и видях по него да се повтаря списък с планираните задачи. Бяха програмирали киберхирурга да ме разглоби на части.

Тъкмо ставах, когато вратата на залата се отвори рязко и влезе синтетичната жена, следвана от двама санитари. В ръцете си носеше вързоп, а квантовият бластер висеше на бедрото й.

— Дрехи. — Тя начумерено ми подхвърли вързопа. — Обличай се.

Единият от санитарите леко докосна ръката й.

— Процедурата изисква…

— Да, бе — изсумтя презрително жената. — Какво, ще ни съди ли? Ако смяташ, че тук не можете да се справите с едно просто вадене и презареждане, може би трябва да посъветвам Рей да си прехвърлим бизнеса другаде.

— Той няма предвид презареждането — подхвърлих аз, докато обувах панталоните. — Иска да провери за травми от разпита.

— Кой те пита?

Свих рамене.

— Както речеш. Къде отиваме?

— Да поговорим с някого — лаконично отвърна тя и отново се обърна към санитарите. — Ако е онзи, за когото се представя, не може и дума да става за травма. А ако не е, така или иначе пак ще се върне тук.

Аз продължих обличането колкото се може по-спокойно. Значи все още не бях извън огъня. Спортната риза и якето бяха наред, но копринената кърпа бе изчезнала, което страшно ме ядоса. Бях я купил само преди няколко часа. Часовника също го нямаше. Реших да не се заяждам. Закопчах лепките на ботушите и се изправих.

— Е, при кого отиваме?

Жената ме погледна кисело.

— При човек, дето може да провери дали дрънкаш врели-некипели. А лично аз смятам, че след това ще те върнем тук за разглобяване.

— Когато всичко свърши — казах спокойно аз, — може би ще убедя някой от нашите екипи да те навести. По-точно да навести истинския ти носител. Сигурно ще искат да ти благодарят за подкрепата.

С тих шум бластерът излетя от кобура и се озова под брадата ми. Почти не видях как стана. Току-що презаредените ми сетива реагираха безкрайно късно. Синтетичната жена се приведе отстрани към лицето ми.

— Не смей да ме заплашваш, боклук — тихо каза тя. — Онези тъпаци се стреснаха, защото са закотвени на място и мислят, че имаш силата да ги потопиш. Това не се отнася до мен. Разбра ли?

Извъртях очи към нея, доколкото бе възможно с бластера под брадата ми.

— Разбрах.

— Добре — изсъска тя и прибра бластера. — Ако се споразумееш с Рей, ще застана на опашка да се извиня, както всички останали. Но дотогава си поредният досадник, дето сам си проси да му изтрием приставката.

С бърза крачка тръгнахме по коридори, които се опитах да запомня, и попаднахме в асансьор като онзи, който ме бе доставил в клиниката. Отново преброих етажите и когато излязохме на паркинга, неволно стрелнах очи към вратата, където бе изчезнала Луиз. Спомените ми за мъченията бяха мъгливи — обучението на емисарите завоалира преживяванията, за да се избегнат травми — но макар че за мен периодът продължи два дни, всъщност всичко бе траяло десетина минути. Вероятно бях престоял в клиниката час или най-много два. Може би тялото на Луиз още чакаше скалпела зад онази врата, а съзнанието й все още бе непокътнато в приставката.

— Качвай се в колата — нареди лаконично моята спътничка.

Този път ме возеха в по-голяма, елегантна машина, напомняща донякъде лимузината на Банкрофт. В кабината отпред вече седеше униформен шофьор с бръсната глава и баркод на работодателя над лявото ухо. По улиците на Бей Сити бях виждал доста такива и се чудех защо приемат да им слагат такива знаци. На Харлановия свят никой, освен военните не би позволил да го видят с баркод. Там все още помнят робията от епохата на Заселването.

До вратата на купето стоеше втори мъж, стиснал небрежно грозен на вид автомат. Той също беше с бръснат череп и баркод. Огледах го внимателно, докато влизах в колата. Синтетичната жена се приведе да поговори с шофьора и аз напрегнах неврохимията да ги подслушам.

— … глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.

— Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно и…

В този момент единият от санитарите затръшна вратата и при максимално напрегнат слух дрънченето едва не ми спука тъпанчетата. Когато жената и автоматчикът отвориха другата врата и седнаха до мен, аз седях мълчаливо и опитвах да се опомня.

— Затвори очи — каза жената и извади копринената ми кърпа. — Ще ти завържа очите за няколко минути. Ако те пуснем, тукашните приятели не искат да знаеш къде да ги търсиш.

Погледнах прозорците.

— Така или иначе, стъклата изглеждат поляризирани.

— Да, но знае ли някой колко добра неврохимия имаш? Сега кротувай.

Тя сръчно върза кърпата и я придърпа нагоре-надолу, за да закрие както трябва очите ми. Облегнах се назад.

— Само за две-три минути. Кротувай и не се мъчи да надничаш. Ще ти кажа кога да я свалиш.

Колата излетя и вероятно излезе навън, защото чух трополенето на дъждовни капки по корпуса. От тапицерията се вдигаше лек мирис на кожа, който бе за предпочитане пред миризмата на изпражнения. Седалката автоматично се нагоди към очертанията на тялото ми. Явно се издигах в йерархията.

„Само временно, мой човек.“

Леко се усмихнах, когато гласът на Джими прокънтя в черепа ми. Имаше право. Две неща бяха ясни за човека, при когото отивахме. Той не искаше да дойде в клиниката, не искаше дори да припари до нея. Това говореше за солидна репутация и власт — власт да се добере до другопланетни данни. Не след дълго щяха да разберат, че Емисарският корпус е празна заплаха, а много скоро след това щях да бъда мъртъв. Наистина мъртъв.

„Значи се налага да действаме, приятел.“

„Благодаря, Джими.“

След няколко минути жената ми каза да сваля кърпата. Вместо това вдигнах превръзката на челото си. Онзи с автомата се изхили. Погледнах го любопитно.

— Нещо смешно ли има?

— Да — каза жената, без да откъсва поглед от градските светлини зад прозореца. — Приличаш на скапан идиот.

— Не и там, откъдето идвам.

Тя извърна глава и ме огледа със съжаление.

— Не си там, откъдето идваш. На Земята си. Опитай да се държиш като местен жител.

Огледах ги един по един — автоматчикът все още ухилен, жената с любезно-презрителна физиономия — после свих рамене и вдигнах ръце да развържа кърпата. Жената отново се загледа към градските светлини, които чезнеха под нас. Дъждът като че бе спрял.

От височината на слепоочията си замахнах жестоко наляво и надясно. Левият ми юмрук улучи автоматчика в слепоочието с такава сила, че костта се строши и той рухна настрани с глухо пъшкане. Изобщо не разбра какво го е сполетяло. Ръката ми все още се движеше.

Синтетичната жена реагира светкавично, вероятно по-бързо, отколкото можех да нанеса удара, само че бе изтълкувала погрешно намеренията ми. Вдигна ръка да отбие и да защити лицето си, а аз вече посягах надолу. Ръката ми сграбчи бластера, щракна предпазителя и натисна спусъка. Огнен лъч избухна надолу и значителна част от десния й крак се разпадна на ивици влажна плът, преди вградената предпазна система да изключи заряда. Тя нададе вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз вдигнах цевта нагоре и пуснах нов лъч диагонално през тялото. Бластерът издълба широка бразда през нея и през седалката. В кабината избухна облак от кръв.

Бластерът отново засече и след изгасването на лъча в кабината изведнъж притъмня. До мен синтетичната жена бълбукаше и съскаше, после горната част от торса й заедно с главата се свлече наляво. Челото й се притисна към прозореца, през който бе гледала преди малко. Странно, изглеждаше тъй, сякаш охлажда чело върху стъклото, напръскано с дъждовни капки. Останалата част от тялото седеше вдървено изправена, без да кърви — огненият лъч бе запечатал всички рани. Из кабината се носеше тежък дъх на печено месо и изгоряла синтетика.

— Треп? Треп? — записука от високоговорителя гласът на шофьора.

Избърсах кръвта от лицето си и погледнах екрана за вътрешна връзка върху предната стена.

— Мъртва е — съобщих аз на потресеното лице и вдигнах бластера. — И двамата са мъртви. А ти си следващият, ако веднага не се приземиш.

— Намираме се на петстотин метра над залива, приятел, и аз управлявам тая кола — възрази предизвикателно шофьорът. — Какво ще ми направиш?

Избрах точка в средата на преградата, изключих вградения ограничител на бластера и закрих лицето си с длан.

— Хей, какво смяташ да…

Стрелях с фокусиран лъч към шофьорската кабина. В стената изникна разтопена дупка, широка около сантиметър, и за момент от нея се разхвърчаха искри, докато бронираната преграда под пластика устояваше на изстрела. После искрите изгаснаха, лъчът премина и чух как отпред някаква система даде на късо. Спрях да стрелям.

— Следващия път ще е през твоята седалка — обещах аз. — Имам приятели, които ще ме презаредят, когато ни извадят от залива. А тебе ще те накълцам на пържоли през скапаната стена и дори да не ти улуча приставката, ще има да се чудят в кое точно парче е останала, тъй че кацай веднага, мамка ти.

Лимузината рязко свърна настрани и започна да губи височина. Облегнах се сред касапницата и избърсах с ръкав още кръв от лицето си.

— Добре — казах аз по-спокойно. — А сега ме свали близо до Мишън Стрийт. И ако се каниш да подадеш сигнал за помощ, запомни едно. Започне ли престрелка, ти умираш пръв. Ясно? Умираш пръв. Говоря за истинска смърт. Ще се погрижа да ти изгоря приставката, дори ако това е последното, което ще сторя, преди да ме очистят.

На екрана лицето му пребледня. Беше изплашен, но не достатъчно. Или просто се боеше от някой друг. Всеки, който слага баркод на служителите си, едва ли е от добродушните, а създаденият рефлекс за подчинение към висшестоящите обикновено надделява над страха от смъртта. В края на краищата нали точно така се водят войните — с бойци, които повече се боят да нарушат устава, отколкото да умрат в сражение.

Някога и аз бях такъв.

— Какво ще речеш за една идея? — бързо предложих аз. — На слизане нарушаваш правилата за движение. Ченгетата идват и те прибират. Ти мълчиш. Аз съм изчезнал и те нямат какво да ти лепнат, освен нарушението на правилника. Казваш, че нищо не знаеш. Ти си обикновен шофьор. Пътниците отзад се скарали, после аз съм те принудил да кацнеш. Междувременно твоят шеф за нула време те измъква под гаранция и получаваш премия задето не си пропял пред ченгетата.

Гледах напрегнато екрана. Шофьорът се поколеба, преглътна мъчително. Добре, това беше морковът, а сега тоягата. Отново изключих предпазителя на бластера, показах му го и притиснах дулото към тила на Треп.

— Това е сделката. Сам избираш.

Изстрелът от упор превърна в пара част от гръбнака, приставката и всичко наоколо. Отново погледнах екрана.

— Решавай.

Лицето на шофьора се изкриви и лимузината полетя стръмно надолу. Погледнах през стъклото към ниското въздушно движение, после се приведох напред и почуках екрана.

— Няма да забравиш за нарушението, нали?

Той хлъцна и кимна. Лимузината пропадна отвесно през въздушните трасета, тежко се блъсна в земята и продължи напред сред яростния хор на сигнали за сблъсък откъм околните машини. През стъклото разпознах улицата, по която бях минал заедно с Къртис предната вечер. Скоростта намаля.

— Отвори страничната врата — наредих аз, прибирайки бластера под якето.

Шофьорът кимна вдървено и вратата се открехна. Извъртях се, ритнах я да се отвори докрай и чух нейде над нас воя на полицейски сирени. За миг срещнах в екрана погледа на шофьора и се усмихнах.

— Умник — казах аз и се хвърлих навън в движение.

Тротоарът ме блъсна в рамото и гърба, докато се търкалях сред смаяните викове на пешеходците. След две премятания се блъснах в каменна фасада и предпазливо станах на крака. Някаква минаваща двойка ме гледаше втренчено. Озъбих се в усмивка, която ги накара бързо да продължат напред, проявявайки подчертан интерес към витрините.

Облъхна ме струя топъл, задушен въздух — полицейска патрулна кола се спускаше подир нарушителя. Останах на място, като отвръщах втренчено на погледите на оредяващата тълпа минувачи, които бяха забелязали необичайното ми пристигане. Един по един хората насочваха вниманието си към мигащите светлини на полицейския патрул, увиснал заплашително над спрялата лимузина.

— Изключи двигателите и остани на място — прогърмя мощен глас от високоговорителите.

Около лимузината почна да се струпва навалица. Хората бързаха покрай мен, блъскаха се да видят какво става. Облегнат на стената, аз проверих дали имам някакви поражения от падането. Ако се съди по отслабващото вцепенение в рамото и гърба, всичко бе минало както трябва.

— Вдигни ръце и се отдръпни от колата — кънтеше металният глас на полицая.

Над подскачащите глави на зяпачите зърнах как шофьорът послушно излиза от лимузината с вдигнати ръце. Видя ми се облекчен, че е жив. За момент се запитах защо толкова рядко срещах подобно благоразумие в кръговете, където се движех.

Май на хората просто им се умира, реших аз.

Няколко метра отстъпвах заднешком през тълпата, после се завъртях и тръгнах през ярко осветената анонимност на нощния град.