Ричард Морган
Суперкомандос (30)

29.

Списъкът на Ортега съдържаше около две хиляди названия, като към всяко имаше кратка полицейска справка за дейността и броя на присъдите за органични увреждания срещу персонал и клиенти. В реален формат заемаше около двеста страници, нагънати като хармоника, които започнаха да се разгръщат като дълъг книжен шал, щом прочетох първата. Опитах се да прегледам списъка в таксито на връщане към Бей Сити, но се отказах, защото рискувах да затрупам и двама ни под хартиена лавина. А и не бях в настроение за работа. Искаше ми се още да лежа в онази каюта на яхтата на Райкър, откъснат от човечеството и неговите проблеми.

Когато се върнах в хотелския апартамент, аз пратих Ортега да изчака в кухнята, докато търсех Кавахара на номера, който ми бе дала Треп. Най-напред на екрана се появи сънената физиономия на самата Треп. Вероятно цяла нощ се беше опитвала да ме открие.

— Добро утро. — Тя се прозина и навярно провери часа по имплантирания си чип. — Всъщност добър ден. Къде беше?

— Насам-натам.

Треп разтърка очите си и пак се прозина.

— Както искаш. Питам само от учтивост. А главата как е?

— По-добре, благодаря. Искам да говоря с Кавахара.

— Дадено. — Тя посегна към екрана. — По-късно ще си поговорим.

Екранът премина в неутрално положение — неподвижна трицветна спирала, придружена от ужасно сладникав струнен аранжимент. Изскърцах със зъби.

— Такеши-сан. — Както винаги Кавахара започна на японски, сякаш това създаваше някаква обща почва за разговор. — Не очаквах да се чуем толкова рано. Имаш ли добри новини за мен?

Аз упорито продължих на аманглийски:

— Обезопасена ли е връзката?

— Да, доколкото е възможно изобщо.

— Имам списък с покупки.

— Казвай.

— Като начало ми трябва военен вирус. За предпочитане „Роулингс 4851“ или някой от вариантите на „Кондомар“.

Интелигентните черти на Кавахара изведнъж загрубяха.

— Иненинският вирус?

— Да. Разсекретен е преди повече от век, тъй че едва ли ще бъде трудно да го намериш.

— Ковач, мисля, че е желателно да ми обясниш какво си намислил.

Вдигнах вежда.

— Останах с впечатление, че играта е моя и не искаш да се замесваш.

— Ако ти осигуря копие от вируса „Роулингс“, бих казала, че вече съм замесена. — Кавахара отправи към мен строго отмерена усмивка. — Е, какво смяташ да правиш с него?

— Банкрофт се е самоубил. Такъв резултат искаш, нали?

Тя бавно кимна.

— Тогава трябва да има причина — казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. — Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.

Кавахара присви очи.

— Продължавай.

— Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.

— Вирусът „Роулингс“ — тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.

— Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. — С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. — Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…

Кавахара проумя и лицето й грейна.

— Излъчването.

— Точно така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.

Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.

— Изобретателно.

— Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.

Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.

— Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?

— Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.

— Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?

— По всичко личи, че много я бива.

— По всичко личи, че са я спипали — кисело възрази Кавахара. — Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…

— Кавахара. — С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. — Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.

Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.

— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.

— Някакви вести от Кадмин?

— Никакви.

Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.

Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.

Трудно бе да се отърва от това чувство.

Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.

Тя се озърна.

— Не готвиш ли?

— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?

— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?

— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.

Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.

— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.

Устните й се стегнаха.

— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.

Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.

Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.

Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.

Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.

Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.

Чух гласа на Треп.

„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“

И отговора на шофьора с баркода.

„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“

И жената с пурпурните устни.

„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“

Мощен хор.

„от Домовете от Домовете от Домовете…“

И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.

„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“

Седях като вцепенен и мислех напрегнато.

Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало — наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей — Рейлийн Кавахара — в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия край на света. Кавахара беше на борда на „Глава в облаците“ и…

И какво?

Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.

— Ковач?

Вдигнах глава и внезапно видях. Като току-що включен монитор, като люк на шлюзова камера, която с трясък се разтваряше в главата ми.

Ортега стоеше пред мен с някаква съдинка в ръката. Косата й беше стегната хлабаво на тила. Надписът от тениската крещеше насреща ми.

„Резолюция 653. «Да» или «не» — както си изберете.“

Уму Прескот.

„Мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН.“

Джери Седака.

„Нашата Анемона е католичка… Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.“

Мислите ми летяха като пламъче на фитил по линията на асоциациите.

Тенискорт.

Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН.

Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.

Собствените ми думи.

„Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.“

„Неофициално влияние…“

Мириам Банкрофт.

„Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.“

И Банкрофт.

„Не се учудвам след тая днешна игра.“

Резолюция 653. Католици.

Умът ми бълваше данни като побесняла търсачка, изписваща светкавично по екрана ред подир ред.

Седака злорадства.

„Диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана.“

„Понякога е страшно удобно.“

Ортега.

„Отказва завръщане към живота по идейни съображения“

Мери Лу Хинчли.

„Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче.“

„От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката.“

„По идейни съображения.“

„От океана.“

„Бреговата охрана.“

„Подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

„Глава в облаците.“

За този процес нямаше спирачки, той бе като мисловна лавина. Късчета от реалността се откъртваха и политаха надолу, но вместо да творят хаос, те се сбираха в нещо, което имаше форма, нещо възстановено, чиято окончателна структура все още не можех да различа.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити…“

„… и Сиатъл.“

Баутиста.

„Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл.“

„Оцелелите паднали в Тихия океан.“

„Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено.“

— Какво гледаш?

За момент думите увиснаха във въздуха като панта във времето и изведнъж времето се завъртя върху нея назад, и зад вратата оттатък Сара току-що се събуждаше в хотелското легло в Милспорт, а тътенът на орбиталния изстрел разтърсваше хлабавите прозорци в рамките им, отвъд всичко това в нощта бучаха витла и собствената ни смърт дебнеше зад близкия ъгъл.

— Какво гледаш?

Аз примигах. Все още зяпах тениската на Ортега, надписа върху нея и меките могилки отдолу. По лицето й играеше лека усмивка, но тревогата вече почваше да я измества.

— Ковач?

Примигах отново и се опитах да намотая разхвърляния мисловен филм, който бе отприщил записът. Бавно растящата истина за „Глава в облаците“.

— Добре ли си?

— Да.

— Искаш ли да хапнеш?

— Ортега, ами ако… — Открих, че трябва да се изкашлям и да започна отново. Не исках да го казвам, тялото ми не искаше да го казва. — Ами ако мога да отърва Райкър от хранилището? Завинаги, искам да кажа. Да го очистя от обвиненията, да докажа, че онова в Сиатъл е било нагласено. Какво ще речеш?

За момент тя ме изгледа така, сякаш говорех на непознат език. После пристъпи към прозоречната ниша и бавно седна на ръба срещу мен. Известно време мълча, но аз вече виждах отговора в очите й.

— Чувстваш ли се виновен? — попита накрая тя.

— За какво?

— Заради нас.

Едва не се разсмях, но изпитвах твърде много болка и смехът заседна на гърлото ми. Желанието да я докосна не бе изчезнало. През изминалия ден то ту прииждаше, ту си отиваше, но никога не изчезваше докрай. Когато поглеждах извивката на бедрата й върху перваза, усещах съвсем ясно, почти виртуално как се гърчат под мен. Дланта ми помнеше тежестта и формата на гръдта й, сякаш единствената цел в живота на този носител беше да я държи. Гледах я, а пръстите ми искаха да се плъзнат по линиите на лицето й. В мен нямаше място за вина, нямаше място за нищо друго, освен за това чувство.

— Емисарите не изпитват вина — отсякох аз. — Говоря сериозно. Вероятно… не, почти сигурно Кавахара е натопила Райкър, защото прекалено е задълбал в случая с Мери Лу Хинчли. Помниш ли къде е работило момичето?

Ортега се позамисли, после сви рамене.

— Избягала от къщи, за да живее с приятеля си. Занимавала се предимно с нерегистрирани дейности, колкото да изкарат пари за наема. Приятелят бил пълен боклук, имал полицейско досие още от петнайсетгодишен. Пласирал „дърво“, вмъквал се в слабо охранявани бази данни и търсел жени да го издържат.

— Би ли я пратил да работи в „месарницата“? Или в кабините?

— О, да. — Ортега кимна с каменно лице. — Без да му мигне окото.

— Ако някой набира персонал за черен публичен дом, с перверзии от най-жестоките, католичките са идеални кандидатки, нали? Не се връщат да разправят какво ги е сполетяло. По идейни съображения.

— Черен дом. — Каменното лице на Ортега заприлича на обветрен гранит. — По тия места повечето жертви на подобни истории просто получават куршум в приставката, когато всичко приключи. Нищо не могат да разкажат.

— Правилно. Ами ако нещо се е объркало? И по-точно, ако Мери Лу Хинчли е разбрала за какво искат да я използват, опитала се е да избяга и е паднала от един въздушен публичен дом, наречен „Глава в облаците“? Би било много удобно да се окаже католичка, нали?

— „Глава в облаците“? Сериозно ли говориш?

— И това би накарало собствениците на „Глава в облаците“ отчаяно да се борят срещу Резолюция 653, нали?

— Ковач. — Ортега вдигна длани в знак да карам по-бавно. — Ковач, „Глава в облаците“ е един от Домовете. Проституция от най-висша класа. Не харесвам тия места, от тях ми се драйфа колкото и от кабините, но те са чисти. Обслужват клиентела от висшето общество и не въртят толкова мръсни игри.

— Значи не смяташ, че каймакът на обществото си пада по садизъм и некрофилия. Тия работи са само за низшата класа, а?

— Не, не са — изрече спокойно Ортега. — Но ако някой паралия иска да си играе на инквизитор, може да си го позволи във виртуална среда. Някои от Домовете предлагат виртуален садизъм, но само защото е законен и с нищо не можем да им попречим. А на тях така им изнася.

Въздъхнах дълбоко.

— Кристин, наскоро се опитаха да ме отвлекат за разговор с Кавахара на борда на „Глава в облаците“. Бяха хора от клиниката „Вей“. А ако Кавахара е свързана с Домовете по Западното крайбрежие, те ще вършат всичко, което носи печалба, защото самата тя е способна на всичко, абсолютно на всичко. Ти искаше да повярваш в големия зъл Мат, нали? Забрави Банкрофт, в сравнение с нея той е същински ангел. Кавахара е израснала във Фишън Сити. Продавала антирадиационни лекарства на семействата на работниците от фабриката за ядрено гориво. Знаеш ли какво е водоносец?

Тя поклати глава.

— Във Фишън Сити така наричали силовите рекетьори. Разбираш ли, когато някой отказвал да плаща за закрила, или информирал полицията, или просто не скачал веднага, щом местният шеф на якудза кажел „хоп“, стандартното наказание било пиене на заразена вода. Биячите източвали водата от охладителните системи на долнопробни ядрени реактори и я носели в оловни манерки. Някоя нощ нахълтвали в дома на виновника и му казвали точно колко да изпие. Принуждавали цялото семейство да гледа. Ако откажел, почвали да колят близките му един по един, докато се съгласи. Искаш ли да чуеш откъде знам тази прекрасна земна история?

Ортега не каза нищо, но стегнатите й устни трептяха от погнуса.

— Знам я от Кавахара. С това се занимавала като хлапе. Била водоносец. И се гордее.

Телефонът иззвъня.

Махнах на Ортега да се отдръпне и отидох да отговоря.

— Ковач? — Беше Родриго Баутиста. — При теб ли е Ортега?

— Не — излъгах машинално аз. — От два дни не съм я виждал. Проблем ли има?

— Ами… вероятно не. Пак е изчезнала вдън земя. Е, ако я срещнеш, предай й, че днес е отсъствала от съвещание на отдела и капитан Мурава не е много доволен.

— Има ли изгледи да я срещна?

— Знае ли някой… — Баутиста разпери ръце. — Слушай, трябва да тръгвам. Пак ще се видим.

— Довиждане. — Изчаках, докато екранът изгасна и Ортега се приближи откъм ъгъла. — Чу ли това?

— Да. Тази сутрин трябваше да предам в отдела дисковете със записи от паметта на „Хендрикс“. Мурава сигурно иска да знае защо изобщо съм ги изнесла от управлението.

— Следствието е твое, нали?

— Да, но си има уставни положения. — Изведнъж по лицето й се изписа умора. — Не мога да ги удържам за дълго, Ковач. Вече ме гледат накриво, задето работя с теб. Скоро някой ще почне да подозира. Разполагаш с няколко дни, за да осъществиш онази измама с Банкрофт, но след това…

Тя изразително вдигна ръце.

— Не можеш ли да кажеш, че са те отвлекли? Че Кадмин е взел дисковете.

— Ще ме проверят с детектор на лъжата.

— Не веднага.

— Ковач, не твоята, а моята кариера отива в канализацията. Не върша тая работа за развлечение, трябваха ми…

— Кристин, изслушай ме. — Пристъпих напред и стиснах ръцете й. — Искаш ли Райкър да се върне? Да или не?

Тя преглътна с усилие.

— Да.

— Тогава защо не вярваш, че всичко е дело на Кавахара? Колата, по която е стрелял в Сиатъл, летяла над океана, преди да падне. Продължи по тази линия и виж накъде води. Добави точката, където бреговата охрана е извадила Мери Лу Хинчли от морето. После отбележи на картата „Глава в облаците“ и виж дали трите неща не се връзват.

Ортега се отдръпна и ме изгледа странно.

— Искаш това да е вярно, нали? Искаш на всяка цена повод да се нахвърлиш върху Кавахара. За теб е просто въпрос на омраза, нали? Поредната сметка за уреждане. Пет пари не даваш за Райкър. Пет пари не даваш дори за своята приятелка Сара и…

— Повториш ли го — предупредих я студено аз, — ще те просна с един удар. За твое сведение нищо от досегашния разговор не е по-важно за мен от живота на Сара. И нито една моя дума не означава, че имам друг избор, освен да изпълня точно каквото ми нареди Кавахара.

— В такъв случай защо изобщо говорим, по дяволите?

Исках да я прегърна. Но потиснах желанието и отсечено размахах ръце.

— Не знам. Все още не знам. Но ако успея да измъкна Сара, може би има начин след това да унищожа Кавахара. Може би има и начин да оневиня Райкър. Само това казвам.

Ортега ме погледа още малко, после се завъртя и грабна якето си от облегалката на стола, където го бе оставила, когато дойдохме.

— Излизам за малко — тихо каза тя.

— Много добре — отвърнах аз също тъй тихо. Сега не беше момент за натиск. — Аз ще съм тук, или ще ти оставя известие, ако ми се наложи да изляза.

— Да, не забравяй.

След като тя си тръгна, аз поседях още известно време, унесен в размисли. Опитвах се да изградя цялостно структурата, която ми бе подсказала емисарската интуиция. Когато телефонът иззвъня отново, аз явно се бях отказал от опитите, защото открих, че гледам през прозореца и се чудя къде ли е отишла Ортега.

Този път беше Кавахара.

— Намерих каквото искаш — започна направо тя. — Спящ вариант на вируса „Роулингс“ ще бъде доставен на „Силсет холдинг“ утре след осем часа сутринта. Адрес Сакраменто 1187. Ще са предупредени, че идваш.

— А кодовете за активиране?

— Доставка по друга линия. Треп ще се свърже с теб.

Кимнах. Законите на ООН относно притежаването и транспортирането на военни вируси бяха безпощадно ясни. Инертна форма на вирус можеше да бъде притежавана като обект за изследване или дори като личен трофей — имаше навремето такъв идиотски случай. Притежаването или продажбата на активен военен вирус или на код, чрез който може да бъде активиран спящият, представляваше престъпление според Наказателния кодекс на ООН и се наказваше с присъда от сто до двеста години на съхранение. В случай, че вирусът бъдеше реално използван, съдиите можеха да поискат извънредната мярка — пълно изтриване. Разбира се, тия наказания бяха само за частни граждани, не за военни командири или държавни служители. Властниците ревниво пазеха играчките си.

— Само нека да се свърже по-скоро — отвърнах лаконично аз. — Не искам да прахосвам излишно десетте си дни.

— Разбирам. — Кавахара направи съчувствена физиономия, сякаш заплахите срещу Сара бяха дело на някаква зловредна природна стихия, над която тя нямаше никаква власт. — До утре вечер Айрин Елиът ще бъде презаредена. От хранилището официално я откупва „Джаксол“ ООД, една от моите комуникационни компании. Ще можеш да я прибереш от Централната разтоварителница в Бей Сити около десет вечерта. Временно съм те акредитирала като консултант по охраната в западния клон на „Джаксол“ под името Мартин Андерсън.

— Ясно — казах аз. С последните думи Кавахара ми даваше да разбера, че ако нещо се случи, аз съм вързан за нея и ще потъна пръв. — Само че може да възникнат проблеми с генетичния подпис на Райкър. Той без съмнение има открито досие в полицейското управление, докато тялото му е на свобода.

Кавахара кимна.

— Помислила съм и за това. Акредитацията ти ще мине по корпоративните канали на „Джаксол“ преди индивидуалната генетична проверка. Чрез въведен код. В „Джаксол“ твоят генетичен отпечатък ще се води на името Андерсън. Други проблеми?

— Какво ще стане, ако се сблъскам със Съливан?

— Надзирателят Съливан излезе в продължителен отпуск. Имал някакви психологически проблеми. Ще прекара известно време във виртуална среда. Няма да го срещнеш отново.

Неволно ме побиха студени тръпки, докато гледах безметежното лице на Кавахара. Изкашлях се.

— А откупването на носителя?

— Не. — Кавахара се усмихна хладно. — Проверих данните. Носителят на Айрин Елиът няма никакви биотехнологични подобрения, тъй че просто не си струва парите.

— Не съм казвал, че има. Не става дума за технологични възможности, а за мотивация. Тя ще е по-вярна, ако…

Кавахара се приведе напред към екрана.

— Аз отстъпвам донякъде, Ковач. После край. Елиът ще получи съвместим носител, би трябвало да е благодарна за това. Ти сам я поиска. Ако имаш проблеми с верността й, те са си лично твои. Не искам да слушам повече.

— По-трудно ще се адаптира — упорито възразих аз. — В нов носител ще е по-бавна, по непохват…

— И това си е твой проблем. Предложих ти най-добрите специалисти по системно проникване, които могат да се купят с пари, а ти отказа. Трябва да се научиш да живееш с последиците от действията си, Ковач. — Тя помълча и се облегна назад с нова иронична усмивка. — Поръчах да проверят Елиът. Коя е, кои са близките й, каква е връзката. Защо искаш да я измъкнеш от хранилището. Постъпката ти е мила, Ковач, но ще трябва да се правиш на добър самарянин без моя помощ. Аз не съм шеф на благотворително дружество.

— Да — казах безизразно аз. — Така си е.

— Точно така. И се надявам това да е последният пряк контакт между нас, докато въпросът бъде приключен.

— Да.

— Е, колкото и неуместно да изглежда, желая ти успех, Ковач.

Екранът изгасна, оставяйки последните думи да висят във въздуха. Стори ми се, че много дълго седях и ги слушах, загледан в нейното въображаемо изображение на екрана, превърнато в почти истинско от омразата ми. Когато заговорих, гласът на Райкър прозвуча непознато, сякаш някой друг говореше през устата ми.

— Добре го каза, неуместно — изрече гласът в тихата стая. — Гадина.

Ортега не се върна, но ароматът на нейното готвене изпълваше апартамента и стомахът ми взе да се свива. Изчаках още малко, все още опитвайки да сглобя в мислите си назъбените късчета от мозайката, но или нямах настроение, или продължаваше да липсва нещо важно. Накрая прогоних металния вкус на омраза и отчаяние, и седнах да ям.