Ричард Морган
Суперкомандос (11)

10.

Колата представляваше опростен вариант на онази, която ме откара до Слънчевия дом, и в кабината беше шумно. Ортега трябваше да крещи през воя на двигателите.

— Ще пуснем подир него обонятелен екип, но ако има дебели връзки, до разсъмване може да си намери вещества, които изцяло да променят телесните му химически характеристики. След това остава само да разчитаме на свидетелски показания. А в тази част на града…

Машината направи завой и Ортега посочи надолу към лабиринта от улици.

— Виж го само. Викат му Лизниград. Някога се е наричал Портеро. Разправят, че бил прилично място.

— И какво е станало?

Ортега сви рамене.

— Икономическа криза. Нали знаеш как е. Имаш си къща и клонингова застраховка, а на другия ден изведнъж изхвръкваш на улицата и се чудиш как да си изкараш залъка.

— Лоша работа.

— Нали? — подхвърли небрежно полицайката. — Ами ти, Ковач, за какъв дявол се беше домъкнал при Джери?

— Търсех някой да ми начеше крастата — изръмжах аз. — Законът не го забранява, нали?

Тя ме погледна.

— Не си се чукал при Джери. Беше вътре само десет минути.

Свих рамене на свой ред и направих извинителна физиономия.

— Ако те бяха зареждали в мъжко тяло направо от резервоара, щеше да знаеш какво е. Хормони. Всичко става на бегом. В подобни заведения качеството не е от значение.

Ортега разтегли устни в нещо като усмивка. Приведе се към мен в пространството между двете седалки.

— Глупости, Ковач. Глу-по-сти. Проверих с какво разполагат за теб в Милспорт. Психологически профил. Наричат го градиент на Кемерих, и твоят е толкова стръмен, че ми трябваха клинове и въжета, за да го преодолея. Каквото и да вършиш, държиш най-много на качеството.

— Добре де. — Извадих цигара и запалих. — Нали знаеш, че един мъж може да стори много за десет минути.

Ортега извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш около лицето й кръжеше досадна муха.

— Да, бе. И сигурно ще речеш, че с кредита, дето ти го отпусна Банкрофт, не можеш да си позволиш нещо по-свястно от оная дупка на Джери?

— Не става въпрос за цени — казах аз и се запитах дали точно това не води хора като Банкрофт в Лизниград.

Ортега подпря глава на илюминатора и се загледа навън към дъжда.

— Търсиш нишки, Ковач. Отишъл си при Джери да провериш нещо, което Банкрофт е вършил там. С малко повече време ще разбера какво е, но би било по-лесно, ако ми кажеш.

— Защо? Ти сама каза, че случаят е приключен. Какво те засяга?

Това я накара отново да ме погледне. В очите й играеха пламъчета.

— Засяга ме да запазя мира. Може би не си забелязал, но всеки път, когато се срещаме, наоколо гърми канонада.

Разперих ръце.

— Нямам оръжие. Само задавам въпроси. И като стана дума за въпроси… Как тъй се озова зад гърба ми, когато почна веселбата?

— Сигурно имам късмет.

Премълчах. Нямаше съмнение, че Ортега ме следи. А това от своя страна означаваше, че знае за случая Банкрофт повече, отколкото признава.

— Какво ще стане с колата ми? — попитах аз.

— Ще заръчам да я приберат. Уведоми компанията, от която си я наел. Нека пратят някого да я вземе от полицейския паркинг. Освен ако още ти трябва.

Поклатих глава.

— Кажи ми нещо, Ковач. Защо избра наземна кола? — Тя потупа стената до себе си. — С парите, които ти плаща Банкрофт, можеше да наемеш нещо такова.

— Обичам да пътувам по земята — казах аз. — Така по-добре се усещат разстоянията. А на Харлановия свят не летим много.

— Наистина ли?

— Наистина. Слушай, онзи приятел, дето едва не ви подпали в небето…

— Моля? — Тя вдигна вежда и направи физиономията, с която вече започвах да свиквам. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че ние ти спасихме носителя. Тебе те бяха взели на мерник.

Махнах с ръка.

— Както речеш. Той ме чакаше.

— Чакал те? — Не знам какво мислеше Ортега в действителност, но по лицето й се изписа смайване. — Според ония търговци на „дърво“, които прибрахме, човекът просто купувал стока. Бил стар клиент, така разправят.

Поклатих глава.

— Чакаше ме. Поисках да разговарям с него и той избяга.

— Може да не си му допаднал. Един от търговците, май онзи с пукнатия череп, разправя, че си изглеждал надъхан да претрепеш някого. — Тя пак сви рамене. — Казват, че ти си започнал, и определено изглежда така.

— В такъв случай защо не ми предявиш обвинения?

— О, и за какво? — Тя вдигна два пръста пред устата си и издиша въображаемо облаче дим. — Органични увреждания (вероятно леки) срещу двама търговци на „дърво“? Застрашаване на полицейско имущество? Нарушаване на покоя в Лизниград? Не ме разсмивай, Ковач. Около заведението на Джери всяка нощ стават такива неща. Твърде съм уморена, за да пиша рапорти.

Колата се наклони и през стъклата видях да се очертава смътно кулата на „Хендрикс“. Бях приел предложението на Ортега да ме откара по същата причина, поради която се съгласих и предния ден — да видя какво ще излезе. Емисарска мъдрост. Плувай по течението и гледай какво ще ти разкрие. Нямах причини да предполагам, че Ортега лъже за крайната цел на полета, но все пак донякъде се изненадах, когато зърнах кулата. Емисарите не са особено доверчиви.

След кратка разправия с „Хендрикс“ относно разрешението за кацане, пилотът се спусна към мърлява площадка на върха на кулата. Усетих как по време на кацането вятърът тласка лекия корпус, а когато люкът се отвори, отвън нахлу студ. Надигнах се от седалката. Ортега остана на място и ме проследи със замислен поглед, който още не можех да разгадая. Между нас отново увисна снощното напрежение. Усещах как в мен като кихавица се надига необходимостта да кажа нещо.

— Хей, как мина хайката за Кадмин?

Тя се настани по-удобно, измести дългия си крак и го подпря върху освободената седалка. Усмихна се хладно.

— Засега го дъвче машината — каза тя. — Няма къде да се дене.

— Добре. — Излязох в студената, дъждовна нощ и повиших глас. — Благодаря, че ме докара.

Тя кимна сериозно, после отметна глава да каже нещо на пилота зад себе си. Воят на турбините се засили и аз бързо отскочих от затварящия се люк. Машината се отлепи от площадката и полетя нагоре с мигащи светлини. За сетен път зърнах лицето на Ортега през дъждовните струи по илюминатора, после вятърът сякаш отнесе малката кола като есенно листо — настрани и надолу към улиците. След секунда престанах да я различавам от хилядите други светещи точки в нощното небе. Обърнах се и тръгнах срещу вятъра към входа за стълбището. Костюмът ми бе подгизнал от дъжда. Нямах представа какво му е бръмнало на Банкрофт, та да ме снабди с летни дрехи при тая скапана система за контрол на времето в Бей Сити. На Харлановия свят, когато е зима, студът се задържа достатъчно дълго, за да вземеш решение за облеклото си.

Горните етажи на „Хендрикс“ тънеха в мрак, нарушаван само от сиянието на няколко изтощени илуминиеви плочки, но хотелът любезно осветяваше пътя ми с неонови лампи, които се включваха пред мен и след малко отново изгасваха. Ефектът бе странен, сякаш носех свещ или факла.

— Имате посетителка — дружески съобщи хотелът, когато влязох в асансьора и вратите се затвориха с тихо бръмчене.

Стоварих ръка върху бутона за аварийно спиране и усетих болка в ожулената си длан.

— Какво?

— Имате посети…

— Да, чух. — За момент се запитах дали изкуственият разум не би се засегнал от тона ми. — Коя е и къде се намира?

— Представи се с името Мириам Банкрофт. Проверката в градските архиви потвърди самоличността на носителя. Разреших й да изчака във вашата стая, тъй като не носи оръжие, а вие не оставихте ценни вещи. Не е докоснала нищо, освен барчето за напитки.

Усетих, че се ядосвам, затова забих поглед в една малка вдлъбнатина върху металната врата и положих усилие да си възвърна спокойствието.

— Интересно. За всички гости ли взимаш толкова волни решения?

— Мириам Банкрофт е съпруга на Лорънс Банкрофт — изрече хотелът с нескрит упрек. — Който от своя страна плаща стаята ви. При дадените обстоятелства сметнах за най-разумно да не създавам излишни търкания.

Вдигнах очи към тавана на асансьора.

— Проверяваш ли ме?

— Проверката е част от договора, по който работя. Всяка събрана информация е поверителна, освен ако бъде изискана със съдебно решение според директива 231.4 на ООН.

— Тъй значи? И какво още знаеш?

— Лейтенант Такеши Лев Ковач — каза хотелът. — Известен също така с прозвищата Лев Мамбата, Посичащата ръка, Ледокопа, роден в Нова Пеща, Харланов свят, на 35 май 187 година по колониалното летоброене. Постъпил в Протекторатските сили на ООН на 11 септември 204 година, избран за Емисарския корпус на 31 юни 211 при стандартно проучване на персонала…

— Добре, добре.

Тайничко се изненадах колко дълбоко е стигнал изкуственият интелект. Досиетата на повечето хора пресекват веднага щом следата тръгне към друга планета. Междузвездните връзки са скъпи. Освен ако „Хендрикс“ бе проникнал незаконно в досиетата на надзирателя Съливан. Сетих се, че Ортега споменаваше нещо за полицейското досие на хотела. Какви ли престъпления можеше да извърши един изкуствен разум?

— Освен това ми хрумна, че мисис Банкрофт вероятно е тук във връзка със смъртта на съпруга й, която разследвате. Реших, че ще желаете да разговаряте с нея колкото се може по-скоро, а тя не бе склонна да чака във фоайето.

Въздъхнах и отдръпнах длан от бутона.

— Да, бас държа, че не е била склонна.

Тя седеше на перваза, държеше коктейлна чаша с много лед вътре и гледаше светлините на уличното движение. В тъмната стая светеше само мекото сияние на сервизния люк и трицветната неонова рамка на барчето. Това ми стигаше, за да забележа, че е облечена с работни панталони, нещо като шал и плътно прилепнало трико. Когато влязох, тя не извърна глава, затова тръгнах през стаята към зрителното й поле.

— Хотелът ми съобщи, че сте тук — казах аз. — За в случай, че се питате как тъй носителят ми не се е гътнал от смайване.

Тя вдигна глава към мен и отметна кичур коса от лицето си.

— Слабичко изпълнение, мистър Ковач. Трябва ли да ръкопляскам?

Свих рамене.

— Можеше поне да благодарите за питието.

За момент тя замислено се вгледа в ръба на чашата, после пак вдигна очи.

— Благодаря за питието.

— Няма защо.

Отидох до барчето и огледах бутилките вътре. Шише с петнайсетгодишно малцово уиски привлече вниманието ми. Отворих го, подуших гърлото на бутилката и избрах чаша. Без да откъсвам очи от ръцете си, докато наливах, аз попитах:

— Отдавна ли ме чакате?

— Около час. Уму Прескот ми каза, че сте в Лизниград, затова предположих, че ще се забавите. Имахте ли неприятности?

Задържах в устата си първата глътка уиски, усетих я как парна отвътре разранените ми устни и побързах да преглътна. Неволно се намръщих.

— Откъде ви хрумна, мисис Банкрофт?

Тя елегантно размаха ръка.

— Просто така си помислих. Не ви ли се говори за това?

— Не особено.

Отпуснах се върху една грамадна възглавница на пода край леглото и отдалече забих поглед в Мириам Банкрофт. Настана тишина. Светлината отвън я огряваше изотзад и лицето й тънеше в сянка. Наблюдавах неясния блясък, идващ може би от лявото й око. След малко тя се размърда и в чашата звъннаха бучки лед.

— Добре. — Тя се изкашля тихо. — За какво ви се говори?

Вдигнах чашата си към нея.

— Като начало кажете защо сте тук.

— Искам да знам докъде стигнахте.

— За отчет можеше да изчакате и до утре сутрин. Преди да изляза, ще го представя на Уму Прескот. Хайде, стига, мисис Банкрофт. Късно е. Не сте чак толкова глупава.

Тя трепна и за момент ми се стори, че ще си тръгне. Но тя хвана чашата с две ръце, приведе глава над нея, сякаш търсеше вдъхновение, и след дълго мълчание пак ме погледна.

— Искам да спрете.

Изчаках думите да попият в сенчестата стая.

— Защо?

Видях лека усмивка по нейните устни и ги чух как се разтвориха с тихичък звук.

— А защо не?

— Ами… — Аз отпих нова глътка и плъзнах алкохола по разранените устни, за да усмиря хормоните си. — Първо, заради съпруга ви. Той недвусмислено подчерта, че едно бягство ще е вредно за здравето ми. Освен това става дума за сто хиляди долара. И после… е, после навлизаме в по-теоретичната област на неща като обещания и дадена дума. А откровено казано, отгоре на всичко съм любопитен.

— Сто хиляди не са чак толкова много пари — предпазливо изрече тя. — А Протекторатът е голям. Мога да ви дам парите. Да ви намеря място, където Лорънс никога няма да ви открие.

— Да. Значи остават честната дума и любопитството.

Тя опря чашата върху коленете си и се приведе над нея.

— Хайде да не се преструваме, мистър Ковач. Лорънс не ви нае, той просто ви домъкна насила. Натрапи ви сделка, която не сте в състояние да отхвърлите. Никой не може да каже, че имате дълг към него.

— И все пак съм любопитен.

— Може би ще успея да задоволя любопитството ви — каза тя.

Отпих още една глътка.

— Тъй значи? Вие ли убихте съпруга си, мисис Банкрофт?

Тя раздразнено тръсна глава.

— Не говоря за вашите детективски игри. Вие сте… любопитен и за други неща, нали?

Погледнах я над ръба на чашата.

— Моля?

Мириам Банкрофт се спусна от перваза и опря бедра в него. Остави чашата подчертано внимателно и се подпря назад на ръце, тъй че раменете й се повдигнаха. Това раздвижи гърдите й под тънкото трико и промени формата им.

— Знаете ли какво е „Сливане Девет“? — попита тя с леко колебание.

— Емпатин?

Името само изплува нейде от дълбините на паметта ми. На Харлановия свят познавах група отлично въоръжени бандити, приятели на Вирджиния Видаура. Сините бръмбарчета, така се наричаха. Преди удар не пропускаха да вземат „Сливане Девет“. Разправяха, че това ги сплотявало в истински екип. Пълни откачалки.

— Да, емпатин. По-точно производни на емпатина, подсилени със сатирон и гедин. Този носител… — Тя плъзна разперена длан по извивките на тялото си. — Най-модерна биохимична технология от лабораториите „Накамура“. Аз отделям „Сливане Девет“, когато… съм възбудена. Има го в потта, в слюнката, в путката ми, мистър Ковач.

Когато пристъпи напред, шалът се плъзна от раменете й и падна на пода. Свлече се меко около краката й, а тя продължи към мен.

Е, от една страна стои Ален Мариот, почтен и силен в безбройните си сензофилмови въплъщения; от другата страна е истинският живот. В истинския живот има неща, които не отказваш, каквото и да ти струва това.

Пресрещнах я в средата на стаята. „Сливане Девет“ вече се носеше из въздуха, в аромата на нейното тяло и в изпаренията от дишането й. Вдъхнах дълбоко и усетих как механичните спусъци се задействат като изпънати струни в долната част на корема ми. Чашата ми изчезна, зарязана някъде, а ръката, която я държеше, прилепна върху изпъкналата гръд на Мириам Банкрофт. Тя придърпа главата ми с длани и отново открих „Сливане Девет“ в бисерчетата пот из дълбокия прорез на деколтето. Задърпах ръба на трикото, освободих гърдите изпод него, плъзнах устни по тях и открих едното връхче.

Чух я как ахна с широко отворена уста и знаех, че емпатинът прониква в мозъка ми, разбужда заспали телепатични инстинкти и разпраща пипала към мощния ореол от възбуда, който излъчваше тази жена. Знаех също така, че тя навярно започва да усеща вкуса на собствената си гръд в устата ми. Веднъж задействано, опиянението от емпатина ставаше като тенис топка в напрегнат двубой, набираше сила с всеки отскок от единия противник към другия, докато сливането достигне неописуем връх.

Мириам Банкрофт започна да стене. Свлякохме се на пода и аз се раздвижих между гърдите й, разтривах лице в гъвкавата им съпротива. Нейните ръце ме опипваха жадно, впиваха леко нокти в бедрата ми и изпънатия до болка член. Трескаво се борехме с дрехите си, устните ни трепереха от желание да докоснат чуждото тяло и когато смъкнахме всичко, килимът под нас сякаш плъзна безброй горещи нишки по кожата ни. Извъртях се над нея и наболата ми брада леко застърга по нейния гладък, еластичен корем, а устата ми оставяше влажни кръгли отпечатъци по пътя си надолу. Сетне дойде плътният, солен вкус, когато езикът ми плъзна по гънките на срамните устни, попивайки „Сливане Девет“ заедно с нейните сокове, след това се върна да заиграе по мъничката издатина на клитора. Нейде безкрайно далече пенисът ми пулсираше в ръката й. Меки устни обгърнаха главата му и засмукаха нежно.

Взаимно преплетена, възбудата ни нарастваше бързо, в безпогрешен синхрон, и смесените сигнали на „Сливане Девет“ се замъгляваха, докато престанах да чувствам разлика между непоносимата обтегнатост на члена, обгърнат от нейните пръсти, и натиска на моя език, потънал нейде невероятно дълбоко в нея. Бедрата й стискаха главата ми като клещи. Чувах глухо пъхтене, но нямах представа от чие гърло излита. Границата помежду ни се стопи сред взаимното претоварване на сетивата, напрежението се трупаше слой върху слой, връх над връх, и сетне изведнъж тя се разсмя на топлите, солени пръски по лицето и пръстите й, а аз бях стиснат между нейните гърчещи се бедра, докато в същото време нейната лична лавина я отнасяше надалече.

За известно време настана тръпнещо успокоение, в което най-лекото помръдване, плъзгането на плът върху плът пораждаше и у двама ни стенещи гърчове. После, може би заради дългото време, прекарано от моя носител в резервоара, или пък заради изплувалите спомени как Анемона се притиска към стъклото в биокабината, пенисът ми трепна и започна отново да се втвърдява. Мириам Банкрофт го побутна с нос, плъзна език по дължината му и наоколо, облизвайки лепкавото покритие, докато той се изпъна гладък и твърд покрай бузата й, после се извъртя и ме яхна. Посягайки назад за равновесие и опора, тя бавно слезе надолу и с тих, топъл стон се наниза върху него. Приведе се над мен с полюшващи се гърди, а аз изпънах гръбнак и алчно засмуках тия бягащи бели кълба. Ръцете ми се надигнаха да сграбчат бедрата й там, където ме обгръщаха от двете страни.

После дойде движението.

Втория път актът трая по-дълго и емпатинът му придаваше не толкова сексуален, колкото естетичен дух. Като се ръководеше по сигналите, които долавяше от сетивата ми, Мириам Банкрофт подхвана бавно въртеливо движение, докато аз гледах с абстрактно сладострастие нейния обтегнат корем и изпъчените й гърди. Неизвестно защо, „Хендрикс“ излъчи от ъглите на стаята музика с бавен, тежък ритъм, а по тавана заиграха безредно винени и пурпурни светлинки. Когато светлинките се извъртяха и като падащи звезди затанцуваха по телата ни, аз почувствах как умът ми се преобръща с тях и сетивата ми губят яснота. Оставаха само въртящите се бедра на Мириам Банкрофт над мен и откъслечни видения на тялото и лицето й, обгърнати в цветни светлини. Когато свърших, сякаш избухна далечна експлозия, която нямаше нищо общо нито с тресящата се жена над мен, нито с носителя ми.

По-късно, докато лежахме един до друг и с разсеяни движения се тласкахме към нови, вече по-слаби тръпки, тя попита:

— Какво мислиш за мен?

Погледнах покрай тялото си към онова, което вършеше ръката й. Изкашлях се.

— Това да не е въпрос с повишена трудност?

Тя отвърна със същия дрезгав, гърлен смях, който бях харесал в картографската зала на Слънчевия дом.

— Не, просто искам да знам.

— Нима те интересува?

Не го казах грубо и „Сливане Девет“ някак смекчи думите ми.

— Мислиш си, че това е да бъдеш Мат? — От нейната уста думата прозвуча странно, сякаш не говореше за себе си. — Мислиш си, че пет пари не даваме за младите?

— Не знам — откровено отвърнах аз. — Чувал съм и такива мнения. Щом живееш триста години, възгледите ти неминуемо се променят.

— Да, променят се. — Тя тихичко ахна, докато пръстите ми проникваха в нея. — Да, точно така. Но човек не спира да се интересува от другите. Виждаш как всичко прелита край теб. Искаш само едно — да посегнеш, да сграбчиш, да стиснеш нещо, да спреш цялото това движение. Да спреш водовъртежа.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Е, какво мислиш за мен?

Наведох се над нея и погледнах младото женско тяло, в което живееше, изящните черти на лицето и безкрайно старите очи. Все още бях замаян от „Сливане Девет“ и не можех да открия в нея нито един дефект. Тя бе най-красивото нещо в целия ми живот. Прекратих борбата за обективност и наведох глава, за да я целуна по гърдите.

— Мириам Банкрофт, ти си вълшебна гледка и охотно бих дал душата си, за да те притежавам.

Тя се изкиска тихо.

— Питам сериозно. Харесваш ли ме?

— Що за въпрос…

— Сериозно питам.

Думите проникнаха мощно в мен — и то не само заради емпатина. Овладях се донякъде и я погледнах в очите.

— Да — отвърнах простичко аз. — Харесвам те.

Гласът й стана още по-гърлен и глух.

— Харесва ли ти това, което правихме?

— Да, харесва ми.

— Искаш ли още?

— Да, искам още.

Тя се надигна и седна срещу мен. Движенията на пръстите й около члена ми станаха по-резки, по-настоятелни. Гласът й също загрубя.

— Повтори.

— Искам още. Искам те.

Тя сложи длан върху гърдите ми, блъсна ме назад и се наведе над мен. Отново растях към почти пълна ерекция. Тя промени ритъма на движенията — сега бяха ту резки, ту бавни.

— На запад — прошепна тя, — на около пет часа полет с кола, има остров. Мой е. Никой не ходи там, има петдесет километра забранена зона, патрулирана от сателити, но е много красиво. Изградих там комплекс с клонингова банка и устройства за презареждане. — Гласът й отново стана насечен. — Понякога съживявам клонингите. Мои копия. За да си играя. Разбираш ли какво ти предлагам?

Издадох неясен звук. Видението, което ми бе внушила — как ме обкръжава група тела като нейното, всички управлявани от един и същ ум — обтегна ерекцията ми до предел, а ръката й продължи да се плъзга по цялата дължина като машина.

Тя се приведе напред и докосна гърдите ми с връхчетата на своите.

— Какво каза?

— Колко време? — едва избъбрих аз през свиването и отпускането на коремните ми мускули, през мъглата от плътски усещания на „Сливане Девет“. — Колко ще трае поканата за този увеселителен парк?

Усмивката й бе като олицетворение на разврата.

— Веселба без ограничения.

— Но само за ограничен период от време, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не ме разбираш. Онова място е мое. Островът, морето наоколо, всичко. Мое. Мога да те държа там колкото искаш. Докато ти омръзне.

— Може да не е много скоро.

— Не. — Тя поклати глава някак печално и сведе очи. — Скоро ще е.

Подвижната й хватка около пениса ми леко отслабна. Аз изстенах, сграбчих ръката и я заставих отново да се раздвижи. Това сякаш я възпламени и тя заработи сериозно, ту по-бързо, ту по-бавно, като се привеждаше, за да ме погали с гърди или да допълни ласката с докосване на езика. Чувството ми за време отлетя и изчезна, на негово място се появи безконечно усещане, устремено нагоре, мъчително бавно, все нагоре към някакъв връх, за който чувах собствения си глас да умолява нейде далече.

Когато оргазмът започна да наближава, аз смътно усетих чрез връзката помежду ни, че тя потапя пръсти в себе си и разтрива с неудържимо желание, нямащо нищо общо с пресметливите й манипулации преди малко. Настроена от емпатина, Мириам достигна върха няколко секунди преди мен и когато започнах да свършвам, тя грубо размаза собствените си сокове по лицето ми и по гърчещото се тяло.

Изключих.

Когато се опомних много по-късно, отминалият ефект на „Сливане Девет“ ме притискаше като оловна тежест, а тя бе изчезнала като видение от трескав сън.