Ричард Морган
Суперкомандос (14)

13.

Събуди ме призив за утринна молитва — свадлив, кънтящ и напълно загубил поезията си, след като е преминал през високоговорителите на джамията. За последен път бях чул този звук в небето над Дзихиче на Шария и не подир дълго го последва пронизителният въздушен вой на бомбите. Над главата ми проникваше светлина през преплетените решетки на прозорец, украсен с орнаменти. Усещах в корема си тъпо, болезнено подуване, което подсказваше, че наближава месечният ми цикъл.

Надигнах се, седнах на дъсчения под и се огледах. Бяха ме прехвърлили в тялото на жена — млада, на не повече от двайсет години, с меден оттенък на кожата и буйна черна коса, която на допир се оказа нечиста и мазна от началото на цикъла. Кожата ми бе лепкава и имах чувството, че не съм се къпал от доста време. Бях облечен единствено с твърде голяма за ръста ми груба бежова риза. Усещах под нея гърдите си подпухнали и болезнени. Бях бос.

Станах и отидох до прозореца. Нямаше стъкло, но беше доста над главата на новото ми тяло, затова се издърпах нагоре и надникнах навън. На хоризонта вляво стърчаха множество минарета, а нейде отвъд тях излитащ самолет оставяше дълга бяла следа. В лицето ми лъхна горещ и влажен вятър.

Ръцете започнаха да ме болят. Отпуснах се отново на пода и пристъпих към вратата. Естествено, беше заключена.

Призивът замлъкна.

Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.

Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.

Това си имаше и неудобства.

Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.

Нямах неврохимия. Вече бях проверил.

Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.

Нищо.

Върху младата плът нямаше дори мазоли.

Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.

Онзи с лепенките отби крехките ми ръце и ме зашлеви през лицето. Ударът ме събори на пода. Останах да лежа с изтръпнало лице, усещайки в устата си вкус на кръв. Единият сграбчи ръката ми и с едно дръпване ме изправи. Смътно видях лицето на другия, който ме беше ударил. Опитах да се съсредоточа върху него.

— И тъй, започваме — каза той.

Замахнах към очите му с ноктите на свободната си ръка. Емисарското обучение ми даде бързина да достигна целта, но нямах добър контрол и не улучих. На бузата му изникнаха две кървави бразди. Мъжът трепна и отскочи назад.

— Скапана пичка — изръмжа той, като вдигна ръка към одраното и огледа кръвта по пръстите си.

— Я стига — избъбрих аз с незасегнатия ъгъл на устните си. — И това ли трябва да включим в сценария? Само защото нося такова тяло…

Млъкнах на средата на изречението. Онзи се усмихна доволно.

— Значи не си Айрин Елиът. Напредваме.

Този път той ме удари точно под гръдния кош. Въздухът изхвръкна от парализираните ми дробове. Прегънах се върху ръката му като мокра дреха и рухнах на пода, опитвайки да си поема дъх. От гърлото ми излиташе само глух скърцащ звук. Докато се гърчех на дюшемето, нейде високо горе онзи взе лепенките от другия мъж и размота около една педя. Лентата се отлепваше с гнусно пращене като одрана кожа. Той я откъсна със зъби, клекна до мен и залепи дясната ми китка на пода, изпъната над главата. Аз се мятах като от токов удар и му трябваше известно време, за да повтори процеса и с другата ми ръка. Усетих желание да крещя, което не бе мое. Потиснах го. Нямаше смисъл. Трябваше да си пестя силите.

Подът беше неприятно корав под меката кожа на лактите ми. Чух стържещ звук и извърнах глава. Вторият мъж придърпваше две табуретки. Докато онзи, който ме бе ударил, прикрепваше краката ми широко разтворени, наблюдателят седна, извади пакет цигари и изтръска една. Като ме гледаше с широка усмивка, той лапна цигарата и посегна към бензиновата лампа. Когато другият отстъпи да огледа работата си, той му предложи пакета. Онзи отказа. Пушачът сви рамене, запали бензиновата лампа и изви глава да приближи цигарата към пламъка. После леко размаха ръка и пусна облаче дим във въздуха над мен.

— Ще ни разкажеш всичко, което знаеш за заведението на Джери и Елизабет Елиът.

Бензиновата лампа тихичко съскаше и бълбукаше в смълчаната стая. През високия прозорец нахлуваха слънчеви лъчи и заедно с тях долитаха едва доловимо звуците на оживения град.

Започнаха с краката ми.

 

 

„Писъците не спират и не спират, по-мощни и по-пискливи, отколкото съм допускал, че може да издаде човешко гърло. Разкъсват слуха ми. Пред очите ми танцуват червени линии.

Иненининенининенин…

Джими де Сото, залитайки, идва към мен. Без бластер. Притиска лепкави длани към лицето си. Писъците излитат от олюляващото се тяло и за момент съм готов да повярвам, че всъщност това е звукът на сигнала му за заразяване. Инстинктивно поглеждам брояча на рамото си, после през мъчителните крясъци долита задавено късче от разбираема дума и аз осъзнавам, че това е той.

Той стои почти изправен — идеална мишена за снайперисти дори сред хаоса на бомбардировката. Хвърлям се през откритото пространство и го повалям зад някаква разрушена стена. Когато го преобръщам по гръб, за да видя какво е станало с лицето му, той все още пищи. Насила издърпвам ръцете му и в полумрака насреща ми зейва празната кухина на лявото око. По пръстите му все още полепват късчета от ципестата мембрана.

— Джими, Джими, по дяволите, какво…

Писъкът не спира, мъчителен като стържене по стъкло. С цялата си сила едва го удържам да не посегне към другото око, което бясно се върти в орбитата. По гръбнака ми пробягва леден хлад, защото разбирам какво е станало.

Вирусен удар.

Преставам да крещя на Джими и надавам вик назад по редицата.

— Санитар! Санитар! Спешен презапис! Вирусен удар!

И светът сякаш рухва, докато чувам как собственият ми вик кънти над предмостието на Иненин.“

 

 

По някое време те оставят сам да се свиваш около раните си. Винаги го правят. Така имаш възможност да мислиш какво са ти сторили и което е по-важно — какво още не са. Трескавите видения за предстоящото са почти толкова мощни инструменти в ръцете им, колкото клещите и нажеженото желязо.

Когато ги чуеш да се завръщат, ехото от стъпките им поражда такъв страх, че повръщаш малкото жлъчка, останала в стомаха ти.

 

 

Представете си мозаечна спътникова снимка на град в мащаб 1:10000. Тя би заела цяла стена, тъй че се отдръпнете на разстояние. Някои неща си личат от пръв поглед. Дали градът се е развил планомерно, или е израснал като живо същество, отговаряйки на променливите изисквания век подир век? Бил ли е някога укрепен и дали има укрепления днес? Край морето ли е? Ако погледнете по-отблизо, ще узнаете повече. Къде минават основните пътища, има ли космодрум за междупланетни совалки, има ли паркове. Ако сте опитен картограф, може би дори ще определите донякъде движението на гражданите. Кои градски зони са предпочитани, какви проблеми може да има с транспорта и дали напоследък градът е пострадал сериозно от бунтове или бомбардировки.

Но има и неща, които никога няма да узнаете от снимката. Колкото и да увеличавате подробностите, няма да разберете дали напоследък нивото на престъпност се повишава и по кое време си лягат хората. Фотографията няма да ви каже дали кметът планира да разруши стария квартал, дали полицаите са подкупни, или какви странни неща стават на улица „Ангелска“ петдесет и едно. А фактът, че можете да разглобите мозайката квадрат по квадрат, да я пренесете и да я сглобите другаде, изобщо няма да ви помогне. Някои неща се разбират само ако влезете в града и поговорите с местните жители.

Дигиталното съхранение не премахна потребността от разпити, то просто върна нещата към първоосновата. Дигиталният човешки ум е като обикновена снимка. Не можете да хванете отделните мисли, също както сателитната фотография не засича живота на отделните хора. Един добър психохирург може да определи по-сериозните травми според модела на Елис и да изкаже предположения какво трябва да се направи. Но в крайна сметка му се налага да създаде виртуална среда, където да консултира пациента и сам да влезе в нея, за да си свърши работата. Разпитът има още по-специфични изисквания и това допълнително усложнява положението.

Дигиталното съхранение обаче дава и една нова възможност — да измъчваш човека до смърт и след това да започнеш отново. След възникването на този вариант разпитите с прилагане на хипноза и наркотици стават напълно излишни. Твърде лесно е да се осигури съответната химическа или духовна защита за онези, чиято професия крие подобни рискове.

Но в познатата Вселена не съществува обучение, което да те подготви за момента, когато почват да ти изгарят краката. Или да ти изтръгват ноктите.

За изгасените цигари върху гърдите.

За нажеженото желязо във вагината.

За болката. За унижението.

За духовното и физическо смазване.

 

 

Курс по психодинамика и стабилност.

Увод.

При екстремално натоварване човешкият ум върши интересни неща. Тук, в Корпуса, ще се научите да ги използвате не като сляпа реакция на страданието, а като ходове в игра.

 

 

Нажеженият метал прониква в плътта, разкъсвайки кожата като полиетилен. Болката те изгаря, но светът е виждал и по-лошо. Твоят писък, доскоро изпълнен с изумление, сега звучи зловещо познато в ушите ти. Знаеш, че няма да спрат, но въпреки това пищиш, умоляваш…

 

 

„— Ама че шибана игра, а, приятел?

Джими ми се хили от гроба. Иненин все още е около нас, но това не може да бъде. Той все още крещеше, когато го отнесоха. В действителност…

Лицето му изведнъж се променя, става мрачно.

— Недей да забъркваш действителността, хич дори не ти трябва. Стой на дистанция. Нанесоха ли й някакви сериозни увреждания?

Аз примижавам болезнено.

— Краката й. Не може да стане.

— Гадове — промърморва небрежно той. — Защо просто не им кажем каквото искат да знаят?

— Не знаем какво искат да знаят. Хванали са се за някой си Райкър.

— Тоя пък кой е?

— Нямам представа.

Джими свива рамене.

— Ами тогава признай си за Банкрофт. Да не би още да се чувстваш обвързан с честна дума или нещо подобно?

— Мисля, че вече си признах. Не вярват. Друго искат да чуят. Шибани аматьори, мой човек. Същински касапи.

— Ако продължиш да крещиш едно и също, рано или късно ще ти повярват.

— Майната ти, Джими, не е там работата. Когато всичко свърши, няма значение кой съм. Ще ми гръмнат приставката, а тялото ще продадат за резервни части.

— Така си е. — Джими пъхва пръст в празната очна кухина и разсеяно почесва лепкавата каша вътре. — Напълно те разбирам. Е, в изкуствено създадена ситуация най-важното е някак да се добереш до следващата сцена. Нали?“

 

 

По време на онзи период от историята на Харлановия свят, наричан с типичен черен хумор Разселването, на партизаните от квелистките Черни бригади имплантирали хирургично по четвърт килограм ензимно задействан експлозив, с който можели по желание да превърнат в пепел околните петдесет квадратни метра и всичко върху тях. Тактиката не постигнала кой знае какъв успех. Въпросният ензим бил свързан с чувството на ярост, а обучението за неговото задействане доста накуцвало. Често се стигало до случайни експлозии.

Но във всеки случай трудно се намирали желаещи да разпитват членове на Черните бригади. Още след първата жертва. Името й…

 

 

Мислиш си, че не могат да сторят нищо по-лошо, но ето че желязото е вътре в теб и те го загряват бавно, оставят ти време да мислиш. Умоляваш несвързано и задавено…

 

 

Та, както казвах…

Името й било Ифигения Деме, или просто Ифи за онези нейни приятели, които още не били избити от Протекторатската армия. Легендата твърди, че последните й думи върху масата за разпит в мазето на булевард Шимацу №18 били: „Стига толкова, мамка ви!“.

Експлозията разрушила цялата сграда.

 

 

„Стига толкова, мамка ви!“

 

 

Подскочих и се събудих. Последните писъци още кънтяха в мен, ръцете ми трескаво опипваха тялото в търсене на рани. Вместо това открих млада, здрава плът под чисти чаршафи, леко полюшване и плисък на спокойни вълни. Над главата ми имаше скосен дървен таван и илюминатор, през който нахлуваше полегато сноп слънчеви лъчи. Седнах на тясната койка и чаршафът падна от гърдите ми. Медночервените полукълба бяха гладки и здрави, без следи от рани по връхчетата.

Значи пак се започваше.

До койката имаше обикновен дървен стол с преметнати върху облегалката платнени панталони и бяла тениска. На пода край него бяха оставени въжени сандали. В малката каюта нямаше почти нищо друго, освен още една койка с небрежно отметнати завески и врата. Малко грубо, но посланието бе ясно. Навлякох дрехите и излязох на палубата на малък рибарски кораб. Жената, седнала на кърмата, плесна с ръце.

— Аха, спящата красавица.

Изглеждаше с десетина години по-възрастна от сегашния ми носител, мургава и красива, облечена в платнен костюм от същия плат като панталоните ми. Беше обута с еспадрили на бос крак, а очите й се криеха зад големи слънчеви очила. В скута й лежеше скицник с недовършен градски пейзаж. Докато стоях край вратата, тя остави скицника настрани и стана да ме посрещне. Движенията й бяха изящни, самоуверени. В сравнение с нея се чувствах недодялан.

Загледах се към синята вода зад борда и попитах с пресилено безгрижие:

— Какво сте подготвили този път? Да ме хвърлите на акулите ли?

Тя се разсмя, разкривайки съвършени зъби.

— Не, за момента не се налага. Искам само да поговорим.

Стоях с отпуснати ръце и я гледах.

— Ами говорете.

— Много добре. — Жената грациозно се отпусна отново на шезлонга. — Вие се забъркахте в неща, които определено не ви засягат, и в резултат пострадахте. Мисля, че интересите ни съвпадат. Целта е да избегнем по-нататъшни неприятности.

— Моята цел е да видя как умирате.

Тя се усмихна за миг.

— Да, не се съмнявам. Вероятно дори виртуална смърт ще е твърде задоволителна. Затова позволете да ви уведомя, че в момента използвам образ с пети дан по шодокан-джудо. — Жената вдигна ръка, за да ми покаже мазолите по кокалчетата на пръстите. Аз свих рамене. — Освен това винаги можем да се върнем към предишното състояние на нещата.

Тя посочи отвъд водата и като погледнах натам, аз зърнах на хоризонта града от скицника. Присвих очи от отразената слънчева светлина и различих минаретата. Стана ми почти смешно. Ама че евтина психология. Кораб. Море. Бягство. Тия типове май си купуваха от най-евтините програми.

— Не искам да се връщам там — казах аз съвсем откровено.

— Добре. Тогава ни кажете кой сте.

Постарах се да прикрия изненадата.

— Мисля, че вече ви казах.

— Онова, което ни казахте, беше доста объркано, а и вие прекъсвахте разпитите, като спирахте сърцето си. Не сте Айрин Елиът, това поне е ясно. Вероятно не сте и Илайас Райкър, освен ако е преминал допълнително обучение. Твърдите, че имате връзка с Лорънс Банкрофт, че идвате от друга планета и сте представител на Емисарския корпус. Не очаквахме нещо подобно.

— Бас държа, че не сте очаквали — промърморих аз.

— Не желаем да се замесваме в проблеми, които не ни засягат.

— Вече се замесихте. Отвлякохте и измъчвахте емисар. Имате ли представа какво ви чака? Пълно унищожение. Приставките ви отиват за старо желязо. Корпусът ще ви изтреби до крак. Първо вас. После роднините, после деловите партньори, после техните роднини и накрая всеки, който им се изпречи. Когато свършат, от вас няма да остане и спомен. Никой не се закача безнаказано с Корпуса. Ще ви изкоренят.

Това бе колосален блъф. С Корпуса нямах никакви отношения вече от десетина години по мое субективно време, а обективно погледнато — почти цял век. Но навсякъде в Протектората емисарите бяха заплаха, с която можеш да стреснеш всекиго, та бил той и президент на планета, както в Нова Пеща плашат малките деца с Кърпения човек.

— Доколкото знам — тихо каза жената, — на Емисарския корпус е забранено да действа на Земята без мандат от ООН. Може би и вие има какво да загубите от едно разгласяване.

Спомних си думите на Уму Прескот: „Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН“, и веднага отбих удара.

— Може би вие ще искате да изясните този въпрос в съда срещу Лорънс Банкрофт и ООН — заявих аз и скръстих ръце.

Жената замислено се загледа в мен. Вятърът развяваше косата ми и с него долиташе далечен отзвук от градския шум. Накрая тя каза:

— Разбирате, че можем да изтрием приставката ви, а носителя да унищожим безследно. Просто няма да има какво да открият.

— Ще ви намерят — казах аз с онази увереност, която дава наличието на зрънце истина в лъжата. — Никой не може да се скрие от Корпуса. Каквото и да правите, ще ви намерят. Единствената ви надежда е да опитате да се споразумеете.

— За какво? — глухо попита тя.

В частицата от секунда преди да проговоря, мозъкът ми заработи бясно, отмервайки наклонението и силата на всяка подбрана сричка. Това бе възможност за бягство. Друг шанс нямаше да имам.

— По Западното крайбрежие действа биопиратска организация, прехвърляща крадени военни системи — изрекох аз предпазливо. — Прикриват се в заведения като онова на Джери.

— И за това са викнали емисарите? — презрително се нацупи жената. — Заради някакви си биопирати? Я стига, Райкър. Дотам ли ти стига фантазията?

— Не съм Райкър — отсякох аз. — Действам в този носител под прикритие. Вижте, донякъде имате право. В деветдесет процента от случаите тия истории не ни засягат. Корпусът не е създаден, за да се занимава с престъпност на толкова ниско ниво. Но онези хора посегнаха на неща, които не бива да пипат. Дипломатически биопрограми за бързо реагиране. Не биваше дори да знаят за тях. Някой здравата се ядоса — някой в Президиума на ООН — и повикаха нас.

Жената се намръщи.

— И какво ще е споразумението?

— За начало — да ме освободите и никому нито дума. Нека го наречем професионално недоразумение. А след това ще ми осигурите канали. Ще споделите някои сведения. В клиника на черно като вашата се чуват доста неща. Може да открия полезна информация.

— Както вече казах, не желаем да се замесваме.

Отблъснах се от парапета, излъчвайки умерена доза ярост.

— Не се ебавай с мен, приятел. Вече се замесихте. Искаш или не, отхапал си голям залък от нещо, дето не те засяга, и сега или ще гълташ, или ще плюеш. Кое избираш?

Мълчание. Морският бриз тихо въздишаше между нас и корабът лекичко се поклащаше.

— Ще го обсъдим — каза жената.

Нещо се случи със слънчевите отблясъци по водата. Хвърлих поглед отвъд рамото на жената и видях как блясъкът се отдели от водата и плъзна нагоре в небето, ставайки все по-силен. Самото небе избеля като от ядрен взрив, ръбовете на кораба сякаш потънаха в морска мъгла. Жената срещу мен също изчезна в сивата пелена. Стана съвсем тихо.

Вдигнах ръка да докосна мъглата, където свършваха параметрите на света и движението бе плавно като в забавен кадър. От тишината долетя тихо съскане като звук на ситен ръмеж. Връхчетата на пръстите ми станаха прозрачни, после бели като минаретата на града. Загубих способността да се движа и белотата плъзна нагоре по ръката ми. Престанах да дишам, сърцето ми спря да бие. Аз…

Не съществувах.