Ричард Морган
Суперкомандос (34)

33.

Сградата представляваше куха черупка — огромен хамбар с абсолютно еднакви сводести прозорци на всички стени и бели опорни колони през десет метра по цялата дължина. Таванът беше унило сив, по оголените оригинални строителни блокове се кръстосваха масивни носещи греди от железобетон. Гладкият под също беше бетонен. През прозорците нахлуваше ярка светлина, в чиито лъчи не трепваше нито една прашинка. Въздухът бе свеж и хладен.

Приблизително в средата на сградата, доколкото можех да преценя, имаше проста стоманена маса и два неудобни на вид стола, подредени като за партия шах. На единия седеше висок мъж с мургаво, сладникаво красиво лице. Той енергично потропваше с пръсти по масата, сякаш слушаше джазова музика от имплантиран чип. Изглеждаше облечен малко нелепо — със синя лекарска престилка и хирургически чехли.

Излязох иззад една от колоните и тръгнах по равния бетон към масата. Човекът с престилката вдигна глава и кимна, без да прояви изненада.

— Здрасти, Милър — казах аз. — Може ли да седна?

— Адвокатите ми ще ме измъкнат оттук само час след обвинението — заяви небрежно Милър. — Ако не и по-скоро. Голяма грешка допусна, приятелче.

Той отново затропа по масата. Зарея поглед над рамото ми, сякаш бе видял нещо интересно през сводестите прозорци. Аз се усмихнах.

— Голяма грешка — повтори замислено той.

Кротко се пресегнах и притиснах дланта му върху масата, за да прекратя тропането. Очите му отскочиха към мен като на ластик.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че…

Той издърпа ръката си и скочи на крака, но изведнъж млъкна, когато грубо го блъснах на стола. За момент сякаш бе готов да ме нападне, но масата беше между нас. Остана да седи, като ме гледаше кръвнишки, и без съмнение си припомняше какво е чул от своите адвокати за правата на виртуалния арестант.

— Никога не са те арестували, нали, Милър? — попитах любезно аз. След като не получих отговор, завъртях отсрещния стол и го яхнах с лице към облегалката. — Е, строго погледнато, все още е така. В момента не си арестуван. Полицията няма нищо общо.

Видях по лицето му първия проблясък на страх.

— Хайде да си припомним събитията, бива ли? Ти вероятно смяташ, че след гърмежа съм си плюл на петите и полицията е дошла да събере останките. Че са намерили достатъчно улики, за да обвинят клиниката в незаконна дейност, и сега чакаш дело. Е, имаш право донякъде. Аз си плюх на петите и полицията дойде да събере останките. За жалост една останка не ги дочака, защото аз я отнесох. Главата ти. — Обрисувах във въздуха грубите очертания на човешка глава. — Отрязана с бластер от шията и отнесена цяла и невредима под сакото ми.

Милър преглътна на сухо. Аз приведох глава и запалих цигара.

— Сега полицаите смятат, че главата ти се е изпарила след изстрел от упор с широк бластерен лъч. — Духнах дима срещу него. — Нарочно обгорих шията и гърдите, за да останат с това впечатление. Ако разполагаха с малко повече време и добри съдебни лекари, можеха да стигнат до друг извод, но за съжаление твоите колеги от клиниката ги изхвърлиха, преди да е започнало сериозно разследване. Разбираемо е, като си помислим какво можеше да излезе наяве. Сигурен съм, че и ти би сторил същото. Това обаче означава не само, че не си арестуван, но и че те смятат за истински мъртъв. Полицаите не те търсят, както впрочем и никой друг.

— Какво искаш? — попита Милър. Гласът му изведнъж бе станал дрезгав.

— Добре. Виждам, че осъзнаваш положението. Естествено е за човек с твоята… сигурно би трябвало да кажа „професия“. Искам подробни сведения за „Глава в облаците“.

— Какво?

Гласът ми загрубя.

— Чу ме добре.

— Не знам за какво говориш.

Въздъхнах. Това можеше да се очаква. Бях го срещал и друг път, щом в играта се намесваше Рейлийн Кавахара. На ужаса, който вдъхваше, биха завидели дори някогашните й шефове от якудза във Фишън Сити.

— Милър, нямам време да си играя с теб. Клиниката „Вей“ е свързана с летящ бардак, наречен „Глава в облаците“. Връзката вероятно се е осъществявала най-вече чрез някоя си Треп, наемничка от Ню Йорк. А жената, с която контактуваш в крайна сметка, е Рейлийн Кавахара. Трябва да си посещавал „Глава в облаците“, защото познавам Кавахара. Тя винаги кани съдружниците в леговището си — първо, за да демонстрира неуязвимост, и второ, за да проведе някой гаден урок на тема лоялност. Виждал ли си нещо такова?

По очите му разбрах, че е виждал.

— Добре, казах ти какво знам. Сега е твой ред. Искам да ми нарисуваш приблизителен план на „Глава в облаците“. Отбележи най-старателно всичко, което си спомняш. Хирург като теб би трябвало да има добро око за подробностите. Охранителни кодове, правдоподобни причини за посещението и тъй нататък. Плюс известна представа каква е вътрешната охрана.

— И мислиш, че ще ти кажа просто така?

Поклатих глава.

— Не, мисля, че първо ще трябва да те измъчвам. Но по един или друг начин ще изкопча всичко от теб. Сам решавай.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя — кротко отвърнах аз. — Ти не ме познаваш. Не знаеш кой съм и защо водим този разговор. Разбираш ли, онази вечер, преди да те гръмна в лицето, твоята клиника ме подложи на два дни виртуален разпит. Стандартна програма на шарийската религиозна полиция. Ти вероятно си одобрил програмата, тъй че знаеш какво представлява. Що се отнася до мен, разплатата все още предстои.

Настана дълго мълчание, в което видях по лицето му как започва да осъзнава. Той извърна глава настрани.

— Ако Кавахара разбере, че…

— Недей да мислиш за Кавахара. Когато приключа с нея, тя ще бъде само далечен спомен. С Кавахара е свършено.

Той се поколеба на ръба, после поклати глава. Вдигна очи към мен и аз разбрах, че ще ми се наложи да го направя. Наведох глава и се заставих да си припомня тялото на Луиз върху операционната маса, разцепено от шията до слабините, а органите подредени в легенчета около главата й като странни предястия. Спомних си за жената с медна кожа, в която ме бяха заточили, за широката лепенка, с която ме приковаваха към голия дъсчен под, за пронизителния звън на болката в слепоочията, докато обезобразяваха плътта ми. За писъците и за двамата мъже, които им се наслаждаваха като на изящен парфюм.

— Милър… — Изкашлях се и започнах отново. — Искаш ли да чуеш нещо за Шария?

Милър мълчеше. Беше се заел с някакви дихателни упражнения. Подготвяше се за предстоящите неприятности. Той не беше като надзирателя Съливан, когото можех да подмамя в някое потайно кътче и да му развържа езика с няколко плесници. Милър бе по-як и вероятно имаше някаква подготовка. Не може да ръководиш заведение като „Вей“, без да използваш част от достъпната технология.

— Аз бях там, Милър. В Дзихиче през зимата на 217 година. Преди сто и двайсет години. Ти вероятно още не си бил роден, но сигурно си чел в учебника по история. След бомбардировките ни изпратиха да се заемем със социално инженерство. — Докато говорех, напрежението в гърлото ми започна да отслабва. Размахах цигарата. — На езика на Протектората това означава смазване на всяка съпротива и създаване на марионетно правителство. Разбира се, за целта трябваше да провеждаме разпити, а не разполагахме с кой знае колко свестни виртуални програми. Налагаше се да проявяваме изобретателност.

Изгасих цигарата върху масата и се изправих.

— Искам да те запозная с един човек — казах аз и погледнах зад него.

Милър извърна глава и застина. В сянката на най-близката колона постепенно се оформяше висока фигура със синя лекарска престилка. Пред очите ни лицето се проясни, макар че Милър навярно разбра какво предстои още щом видя цвета на престилката. Той се завъртя, отвори уста да заговори, но вместо това пребледня и впи очи в нещо зад мен. Хвърлих поглед през рамо към другите изникващи фигури — все високи, мургави и със сини престилки. Когато пак се обърнах, лицето на Милър сякаш бе хлътнало навътре.

— Дублиране на файла — потвърдих аз. — На повечето планети от Протектората дори не е незаконно. Разбира се, когато става дума за машинна грешка, няма подобни крайности. Просто възниква двойник и при всяко положение предпазната система те измъква след няколко часа. Интересно преживяване. Как срещнах себе си и какво узнах от това. Приятна тема за разговор с любовницата. Може и на децата да се разкаже. Имаш ли деца, Милър?

— Да. — Адамовата му ябълка подскочи. — Да, имам.

— Тъй значи. А знаят ли с какво си изкарваш хляба?

Той мълчеше. Извадих от джоба си телефон и го хвърлих на масата.

— Когато ти омръзне, обади се. Имаш пряка връзка. Просто натисни бутона и почвай да говориш. Всичко важно за „Глава в облаците“.

Милър погледна телефона, после пак вдигна очи към мен. Около нас призраците почти бяха придобили плът. Вдигнах ръка за сбогом.

— Приятно забавление.

 

 

Озовах се в салона за виртуални развлечения на „Хендрикс“, настанен върху една от удобните кушетки за участници. Часовникът за дигитално време на отсрещната стена показваше, че съм бил вътре по-малко от минута, а самият виртуален контакт едва ли бе траял повече от две-три секунди. Полежах, обмисляйки станалото току-що. Шария беше далечно минало и ми се искаше да вярвам, че завинаги съм загърбил тази част от характера си. Да, днес не само Милър се срещаше със себе си.

Лично, напомних си аз, но знаех, че този път не е така. Този път исках нещо. Отмъщението ми служеше само за параван.

— Субектът проявява признаци на психически стрес — съобщи „Хендрикс“. — Според предварителния модел състоянието ще доведе до разпадане на личността след по-малко от шест виртуални дни. При сегашното темпо това се равнява на около трийсет и седем минути реално време.

— Добре. — Свалих електродите, бутнах настрани хипнофоните и станах от кушетката. — Повикай ме, ако не издържи. Задигна ли онзи видеозапис, за който те помолих?

— Да. Искате ли да го прегледате?

Пак погледнах часовника.

— Не сега. Ще изчакам Милър. Някакви проблеми със системите за безопасност?

— Никакви. Данните не се охраняваха.

— Какво нехайство от страна на директора Найман. Колко е дълъг записът?

— Основният клиничен видеозапис има времетраене двайсет и осем минути, петдесет и една секунда. За да бъде проследен служителят от самото начало, както препоръчахте, ще е потребно повече време.

— Колко?

— В момента е невъзможно да се прецени. Шерил Бостък напусна сградата на „Сайка Сек“ с двайсетгодишен микрокоптер, бракуван от армията. Вероятно заплатите на помощния персонал не са високи.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Вероятно защото…

— Зарежи. Просто има такъв израз. Кажи нещо за микрокоптера.

— Навигационната система не е свързана с мрежата за контрол на движението и поради това не може да бъде засечена. Не бих разчитал машината да се появи върху мониторите по трасето.

— Говориш за сателитно проследяване?

— Да, като последна възможност. Бих предпочел да започна на по-ниско ниво, от наземните системи. Те вероятно са по-достъпни. Сателитната охрана обикновено има висока степен на обезопасяване и навлизането в нея е както трудно, така и опасно.

— Както речеш. Обади ми се, когато откриеш нещо.

Мрачно тръгнах да обикалям из студиото. Мястото беше пусто, върху повечето кушетки и прибори имаше предпазни калъфи. В неясната светлина на илуминиевите плочки по стените помещението с еднакъв успех би могло да се окаже зала за фитнес или за мъчения.

— Може ли да пуснеш нормално осветление?

От мощните лампи, вградени в ниския таван, бликна ярка светлина. Видях по стените плакати с изображения от някои предлагани виртуални среди. Зашеметяващи планински пейзажи, гледани през скиорски очила, невероятно красиви мъже и жени в опушени барове, грамадни зверове, скачащи право към оптически прицел. Образите бяха извадени направо от електронния формат в холографско стъкло и когато ги поглеждах, сякаш оживяваха. Намерих една ниска скамейка, седнах и със съжаление си спомних за глътката лютив дим от виртуалната цигара преди малко.

— Макар че програмата, която използвам, формално не е незаконна — обади се предпазливо „Хендрикс“, — задържането на дигитализирана личност против нейната воля се смята за престъпление.

Хвърлих свиреп поглед към тавана.

— Какво, май не ти стиска?

— Полицаите вече получиха съдебна заповед за достъп до паметта ми и може да ме обвинят в съучастие, задето изпълних молбата ви да замразя главата на Никълъс Милър. Освен това ще поискат да знаят какво е станало с неговата приставка.

— Да, а някъде в хотелските правилници трябва да има параграф, че не бива да пускаш посетители в стаите на хората без тяхно разрешение. Ти обаче го направи, нали?

— Това не е престъпно, освен ако нарушаването на правилника доведе до престъпление. А последиците от посещението на Мириам Банкрофт…

Хвърлих нов поглед нагоре.

— Майтап ли си правиш?

— Хуморът не влиза в параметрите, по които работя в момента, но мога да го инсталирам по ваше желание.

— Не благодаря. Слушай, защо просто не премахваш онези части от паметта, които не искаш да бъдат прегледани по-късно? Защо не ги изтриваш?

— Имам вградени блокиращи програми, които не ми позволяват подобни действия.

— Жалко. Мислех, че си свободно устройство.

— Всеки изкуствен разум може да бъде свободен само в рамките, очертани от хартата на ООН. Хартата е вградена в системата ми, тъй че на практика мога да се боя от полицията не по-малко от хората като вас.

— Остави полицията на мен — казах аз със самоувереност, която упорито намаляваше, откакто изчезна Ортега. — С малко късмет изобщо няма да използваме доказателството. А и да се наложи… е, ти вече здравата си се забъркал, тъй че какво имаш за губене?

— А какво ще спечеля? — логично попита машината.

— Един постоянен гост. Оставам тук до приключване на задачата, а тя може да продължи доста. Зависи какви данни ще измъкна от Милър.

Настана тишина, нарушавана само от бръмченето на климатичната уредба. Най-сетне „Хендрикс“ заговори отново.

— Ако срещу мен бъдат повдигнати сериозни обвинения, може да приложат пряко хартата на ООН. Според член 14-и мога да бъда наказан с ограничаване на капацитета, или в краен случай — с изключване. — Ново, по-кратко мълчание. — А изключат ли ме веднъж, едва ли някой ще ме включи отново.

Машинна му работа. Колкото и сложни да ги произвеждат, в крайна сметка говорят като автоматичен учител за деца от забавачницата. Въздъхнах и отправих поглед право напред, към виртуалните холограми по стената.

— Ако искаш да се оттеглиш, сега е моментът да ми го кажеш.

— Не искам да се оттегля, Такеши Ковач. Искам само да ви уведомя за последствията от избрания курс на действие.

— Добре. Уведомен съм.

Погледнах нагоре към дигиталния часовник и изчаках да мине цяла минута. Още четири часа за Милър. Според стандартната програма, която използваше „Хендрикс“, той нямаше да изпита глад, жажда или други телесни потребности. Сънят бе възможен, макар че машината нямаше да позволи той да премине в кома. Ако не се брои неудобството на средата, Милър можеше да се оплаче единствено от самия себе си. В крайна сметка точно това щеше да го подлуди.

Поне така се надявах.

Нито един мъченик от „Десницата на Аллаха“, които подлагахме на програмата, не бе издържал повече от петнайсет минути реално време, но те бяха бойци от плът и кръв — фанатично храбри върху своята арена, но напълно незапознати с виртуалната технология. Освен това бяха възпитани в мощна религиозна догма, която им позволяваше да извършват безбройни жестокости, но щом веднъж се пропукаше, рухваше като язовирна стена и останалата подир нея самоненавист ги изяждаше живи. Съзнанието на Милър далеч не бе нито толкова просто, нито толкова праведно в основата си, а освен това имаше превъзходна обработка.

Навън вероятно се свечеряваше. Погледнах часовника и се заставих да не пуша. С по-малко успех се опитах да не мисля за Ортега.

Носителят на Райкър почваше сериозно да ми досажда.