Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (15)

Четиринадесета глава

Не изпълних молбата на Лили. Смъртта й ме изцеди от цялата смелост, която тя се опита да ми вдъхне с последните си думи. Просто бремето на миналото бе прекалено тежко за мен.

Напуснах работата си в Ню Йорк. Градът бе прекалено пълен със спомени, с обречени надежди и безсмъртни мечти. Попътувах известно време, нахвърляла в багажника на колата си малкото си вещи. Отсядах в мебелирани жилища или дори в мотели. Боях се да пусна корени, където и да било. Гледах да изпреваря студеното време. Не зная защо, но се боя от студа. Прекарах лятото в Средния Запад и се нагледах на гледки, каквито не бях виждала дотогава. Равни като тепсия житни поля, гъсти гори, потънали в мъгла, сивкавите развълнувани води на Големите езера. След това потънах в прерията, колкото повече пътувах на запад, сетне пристигнах в подножието на величествените планини със заснежени върхове — мълчаливи съкровищници на националната гордост.

Прекосих Ню Мексико и Аризона и стигнах в Калифорния, където прекарах няколко тъжни месеца, докато най-сетне не реших да се отправя обратно на изток. Минах през Тексас и Луизиана, после през Флорида и поех на север към двете Каролини. Без особена причина спрях в малко крайбрежно градче в Северна Каролина, където наех неголям апартамент. Започнах отново да пиша — есе за романистите от Юга след шейсетте години и все по-често броях парите си. След около година си купих малка къща с изглед към залива. Завърших есето си и започнах друго.

Чувствах се невероятно спокойна. Крепеше ме някаква студено и в същото време топло сияние, нещо като сух лед. Всичко наоколо бе окуражаващо непознато. Съседите говореха с мен с типичния си акцент, който ми напомняше, че никога не съм и няма да принадлежа на тяхната общност. За тях бях просто чужд предмет, на който са направили място.

Именно една от тези съседки, млада разведена жена с малко момиченце, ме намерила, когато съм се разболяла. Събудих се сутринта, сложих да си варя кафе, включих компютъра и съм припаднала на път за банята. За мой късмет, жената дошла да иска нещо назаем и видяла през стъклото на вратата, че лежа на пода. Повикала линейка и ме закарали в бърза помощ. Два или три дни съм била между живота и смъртта. След това съм се закрепила към живота. За щастие нищо от това не помня. Събудих се в приятна малка стая и първата ми мисъл беше дали кафето ми е станало.

Когато осъзнах, че не съм си у дома, преживях минути на неувереност, когато не само не знаеш къде си, но се чудиш и коя година е. Първо реших, че отново съм малко момиче и живея в Мейн. Почти очаквах да чуя гласа на майката на Лили да ме подкани да ставам. Навън пред прозореца се издигаше малка черква с неголямо гробище в двора. От леглото си виждах, че морският въздух е разял буквите върху надгробните камъни, така че почти нищо не се четеше.

Объркването ми нарасна още повече, когато на стола при краката си забелязах да седи Джордан Брейди, който следеше всяко мое движение.

— Как се чувстваш? — попита той и стана, за да приближи до мен.

В първия миг не знаех какво да кажа.

— Какво правиш тук? — попитах най-сетне. — И къде съм?

Джордан се усмихна.

— Припаднала си и съседката ти те е намерила. Получила си остър перитонит. Известно време лекарите смятаха, че няма да се измъкнеш — той взе дланта ми между своите и я стисна. — Ала вече си вън от опасност. Ще се оправиш.

Премигнах с надеждата да разбера какво се бе случило.

— Намерили името ми в бележника ти с телефони. Решили, че съм ти я роднина, я близък. Долетях с първия самолет.

— Не е трябвало да идваш — слабо възразих аз.

— Каква ирония, какво ще кажеш? И двамата сме сираци и като си помислиш, ти нямаш по-близък човек от мен.

Трогна ме прозрението му. Господин и госпожа Франс бяха починали. Собствените ми роднини — също. Предполагам, че Ингрид с нейната преданост към семейството не би имала нищо против да ме погребе. Джордан действително ми бе най-близък. Живяла бях с него години, родила бях неговия син. Кой друг ми бе по-близък от него?

Погледнах през прозореца към гробището — гледката не бе твърде подходяща за болнична стая, но от друга страна вдъхваше много голямо спокойствие. Беше истински знак за това, че съществуват неща и отвъд всекидневните грижи и тревоги.

— И какво ще стане сега?

— Ще те изпишат след по-малко от седмица — обясни Джордан. — Инфекцията е овладяна. По-издръжлива си, отколкото изглеждаш — така поне казах на лекаря. Щом се прибереш у дома, ще можеш да се върнеш към работата си.

— У дома?

Той кимна.

— Бях в жилището ти. Съседката ти ме пусна вътре. Приятно е. И е топло.

Подборът му на думата ме прободе. Малката ни къща в Рай, толкова малка и интимна, където живеехме с Ник, бе „топла“. Така я наричаше Джордан. Замислих се дали не се бях опитала да възродя миналото, купувайки последното си жилище.

— Имаш красив изглед към океана — добави той.

Кимнах мълчаливо.

— Напомня ли ти нещо?

За своя огромна изненада едва сега осъзнах, че доскоро съм се залъгвала, че съм се заселила на края на света.

— Ами да, къщата на Лили — възкликнах. — От задните прозорци виждахме океана.

— От моята къща — също.

Настъпи мълчание. Джордан се върна обратно на стола си. Не можех да не забележа колко хубав бе станал. Слепоочията му бяха посребрели, по лицето му се бяха появили бръчки. Стори ми се някак по-задълбочен, като че целият му страничен живот бе допринесъл за връщането към първия.

Лежах, вперила поглед в непознатия таван. Почти не можех да мръдна. Чувствах се изцедена от болестта и от спомените.

— Винаги правиш нещата така, както си си решила — обади се Джордан. — Когато бяхме малки си мислех, че Лили е волевата. Ала всъщност ти се оказа по-упорита.

Това ме изненада.

— Защо го казваш? — попитах.

— Спомняш ли си нощта на бала, преди да замина за Гротън? Тогава ти не дойде на тържеството. Изпрати само Лили. Тя ми каза колко дълго майка й и тя самата се опитвали да те убедят да дойдеш, но ти просто се заинати и удържа на своето.

Никога преди не бях мислила за тази нощ по този начин. Сега действително виждах, че съм била доста твърдоглава. Достоен партньор на упоритостта на Лили.

— Докато танцувах с нея — продължи Джордан, — нито за миг не можех да забравя, че роклята й бе шита от теб, че ти стоиш някъде отвън в тъмното и ни наблюдаваш. Никога не съм изпитвал по-странно усещане.

— Защо да е странно?

— Вие двете бяхте всичко, което имах на света. Мислех си, че това ще бъде нашата нощ. Само на нас тримата. А ти не дойде. Предпочете да стоиш настрани — той помълча миг-два. — Сякаш ми я даваше. Направи всичко възможно да изглежда красива и ме помоли да я взема.

Мълчах. В онези дни за мен нямаше нищо по-естествено от това, да се оттегля и да изпратя Лили на бала. Изтиквах Лили напред, защото не смятах, че съм достойна. Решението ми ми се струваше подразбиращо се само по себе си. Ала сега, погледнати през очите на Джордан, нещата изглеждаха малко по-сложни.

— Почувствах го след това и на игрището за голф — продължи той. — Макар да бяхме тримата, имах чувството, че ти държиш да обичам нея. Даваше да се разбере, че тя е запазена за мен. Почувствах го дори в обещанието, което си дадохме. Ти ми я даваше или поне се опитваше да го направиш.

— Аз лично не виждах нещата точно така — опитах се да се възпротивя.

— Ти се оттегли — настоя Джордан.

Осъзнах, че е прав. В онази далечна нощ, в която като никога бяхме обединени в нашето трио, бях изтикала Лили напред, просто защото бях абсолютно убедена, че няма начин Джордан да хареса мен. И той сигурно е усетил моето отдръпване.

Само че имах ли избор? Наложи се да остана в сянка. Така в моите очи загадъчният ни триъгълник придобиваше смисъл. До известна степен само така можех да разчитам, че мога да имам доверие на себе си, че ще мога да постигна някакво щастие — само чрез Лили.

Мълчанието взе да става тягостно. Лежах безсилна в болничното си легло. Джордан бе в периферното ми зрение. Не исках да го гледам, но признавам, много ми беше приятно, че бе там.

— И знаеш ли — продължи той, — преди да умре, Ник ме накара да обещая, че ще ти кажа какво изпитвам към теб.

— Престани… — очите ми се напълниха със сълзи. Думите му ме съсипваха. Това бяха същите думи, които Ник бе казал и на мен.

Мъчех се да потисна риданието, надигнало се в гърдите ми. Бях забила поглед в тавана, по чиято повърхност сенките на пердетата играеха като призраци. Чувствах как гробовете отвън мълчаливо отдават скромно мълчаливите си камъни на небето.

— Лили винаги е била лека като въздух — не спираше Джордан. — Беше толкова съвършена, че сякаш не беше реална. Това винаги ме е карало да я искам, ала не по начина, по който един мъж желае една жена. То бе по-скоро желание да се опиташ да уловиш мечта или спомен. Разбираш ли ме?

Мълчах.

— А ти бе толкова земна, толкова много приличаше на мен… Сърцето ми бе винаги край теб. Обичам несъвършенствата ти. Луничките, тревожния ти поглед, начина, по който все изпускаш предмети и се запъваш, търсейки подходящата дума… Все не ми стигаше да ти се радвам — той се усмихна. — Като сега ви виждам как идвате двете към мен. Тя е винаги напред, бърза и пъргава с дългите си крака, докато ти все изоставаш, малко плаха, с коси, които влизат в очите ти… Помниш ли?

Кимнах в знак на съгласие, защото това бе точно така.

— Толкова ми харесваше как се потътряш след нея, как стоиш винаги в сянката й. Лили ме караше да отстъпвам настрани и да й се възхищавам от разстояние. Но аз исках да бъда с теб, теб исках да прегърна, а ти все не ме допускаше.

Въздъхнах. Как бе възможно да не ме разбере? Та аз се опитвах по свой начин да го обичам, по свой начин да му го покажа. Можех да го направя единствено като го дам на някой друг. Такава бе лудостта на моята любов. Защо не го беше разбрал?

— Но ти й писа през всичките тези години — обадих се аз. — Би трябвало да си я обичал.

— В известен смисъл. То бе по-скоро… Като старо обещание, което трябва да се спази. Ала обещанието ми беше към теб, Кейт, много повече, отколкото към нея.

Джордан замълча, сякаш се готвеше да сподели с мен дълго скривана тайна.

— Никога не й казах за нашата среща.

Лили ми бе казала същото. Джордан се бе опитал да я провери и тя бе забравила. Или по-скоро сетила се беше с известно закъснение. Тъкмо това закъснение се бе оказало ключът към всичко, което последва.

— Когато след време те срещнах отново и видях Ник, имах чувството, че сънят ми се сбъдва. По-скоро сякаш се събуждах от дълбок сън и най-сетне можех да вляза в истинския живот. Ти го направи за мен, Кейт. Ти и Ник.

Мълчах. Чувствах как собствените ми мечти се сражават упорито с реалността, за която той говореше. Бях ли се опитала дори да стъпя на земята? Бях ли напуснала някога собствения си облак?

— И след това продължих да пиша на Лили, но това вече беше чисто задължение. Знаех колко труден бе животът й. Щеше ми се тя да мисли, че има и нещо повече. В същото време като че имах потребност да получа нейното одобрение за нас двамата. Разказах й за теб и за Ник. И Лили прояви великодушие. Щастлива бе от нашето щастие. Уверяваше ме в това. И чувстваше, че по свой начин беше част от това щастие — Джордан се замисли за миг. — Разбираш ли как се промениха нещата? Сега вече тя гледаше отстрани.

Думите му ме накараха да замръзна. По толкова различни начини историята се повтаряше. Само дето ролите се разменяха между участниците. Необикновена космическа игра на музикални столове.

— Много те обичах — продължаваше той, — но де да можех да обичам малко повече себе си… Достатъчно, за да ти позволя да ме обичаш. Понякога светът не помага на някои хора да го осъществят. Или поне да дръзнат да го осъществят.

Не ми стигаше въздух. Джордан буквално повтаряше мислите ми. Изричаше със свои думи моята истина.

— Ти толкова много приличаш на мен — обадих се накрая. — Хора като мен и теб трудно успяват да повярват в щастието.

Той се изправи и се доближи до леглото. По лицето му се бе изписало облекчение.

— Обичахме се така, както можехме, през всичките тези години. Нима е било толкова различно? Всеки обича както може.

Джордан взе ръката ми. За последен път се опитах да се съпротивя.

— Ала вече всичко свърши, нали? — попита той. Поех си дълбоко въздух. Познавах топлината на тези пръсти по-добре от всяко друго докосване.

— Да, всичко свърши — промълвих.

Джордан се усмихваше.

— Много скоро ще излезеш от болницата и ще те заведа у дома.

— Наистина ли? — очите ми плуваха в сълзи.

— Все някой трябва да те държи под око — каза той.

Наведе се, за да целуне устните ми. Затворих очи. Толкова добре познавах тази целувка и в същото време тя бе напълно непозната. Почувствах, че пясъчният часовник на моето време се обърна за пореден път. Не внезапно и не с жестокост, като в детска игра — а нежно и спокойно, като от ръката на зрял човек. Пясъчният поток сега се движеше само в една посока.

Най-неочаквано пред прозореца излетя птица. Стиснал ръката ми, Джордан я погледна и попита:

— Отива на юг. Как мислиш, откъде идва?

Мълчах. Единственото, което виждах, бе бяла ивица в небето.

— Едно е сигурно, идва от много далеч. И бърза.

Той ме погледна.

— Дали ще се сети откъде е тръгнала, когато спре, за да си почине?

— Не зная, Джордан.

Той се усмихна.

— Ще се сети. Иначе как ще се върне там, откъдето е дошла?

Кимнах безмълвно. Думите му звучаха странно, но много добре разбирах какво има предвид. Бях странствала през целия си живот, ала полетът ми далеч от мен самата винаги ме бе връщал към мястото, което глупаво бях забравила.

Сега вече след първата птица над дърветата полетяха още две. Стори ми се, че едната се поколеба за миг, малко неуверена дали да продължи. Сетне настигна другата и двете се загубиха от погледа ми, само виковете им останаха да ехтят над притихналото гробище.