Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (12)

Единадесета глава

Животът е много милостив за някои неща. Да вземем например паметта. Наистина не мога да си спомня как протече болестта на Ник. Напуснахме веднага Съмър Харбър и се прибрахме в Ню Йорк. Първоначалната диагноза бе поставена от един лекар в Маунт Синай, който бе близък приятел на Джордан. Изследванията на кръвта не оставиха никакви съмнения. Левкемията бе в остра форма и щеше да се развие бързо.

След това някаква невидима гайка се затегна здраво в мен. Резултатът бе двоен. На първо място тя ме лиши от всякаква мисъл, с изключение на безумната тревога за Ник, която ме изпълваше от главата до краката. На второ — лиши ме, от каквато и да е способност за общуване. Не бях в състояние да разговарям за болестта на Ник — с абсолютно никого.

Първия месец почти не спях; след това започнах да се насилвам да спя, макар и за малко. Стоях вкъщи с Ник, грижех се за нуждите му, които наистина бяха малки. Играехме заедно като преди. Приготвях обяда и закуските му. Водех го за кръвопреливания. Наблюдавах го как ден след ден отслабва и всяка сутрин си казвах, че всъщност ми изглежда непроменен.

Джордан реагира с яростна родителска загриженост и решителност да направи всичко, на което човек е способен. Заведе Ник при всички най-добри специалисти и поиска консултации с капацитети от клиниката Майо и Европа. Опитахме и експериментална терапия, докато най-сетне Джордан не проумя, че всичко това само причинява на момчето повече болка.

Едва тогава Джордан, който освен любещ баща, беше и реалист, се предаде.

Не можехме да се пренесем в къщата в Рай за постоянно, защото се налагаше Ник да постъпва често в болница. Трябваше да останем в Манхатън. Джордан сведе до минимум своите задължения. Прибираше се всеки ден към два или три, докато накрая започна да остава по цял ден вкъщи.

Момчето помагаше и на двама ни да преминем през това. С хлътналите си очи той успяваше да се прави на весел и дори да се шегува. Разказваше ни смешки, с които ни разсмиваше. Седеше между нас на канапето и гледаше телевизия, едната му ръка лежеше на моето коляно, другата — на коляното на Джордан. Държеше се героично, преструваше се, че всичко е нормално.

Окуражаваше ни. Твърдеше, че се чувства добре, когато това съвсем не беше така. Правеше се, че отива да играе с приятелите си, а виждах, че едва се държи на краката си. Съгласяваше се да хапне от любимите си лакомства, дори пуканките по прочутата му рецепта, когато бе ясно, че не може да задържи нищо в стомаха си. А по-късно, когато вече бе прикован на легло, ме посрещаше с предишната си усмивка, някак вгорчена от болестта.

— Мамо.

През цялата зима двамата с Джордан спяхме в едно легло, телата ни винаги се докосваха. Но никога не посегнахме един към друг. През деня често забелязвах, че той влиза в стаята при мен без особена цел, ала не знаеше какво да каже. Давах си сметка, че усеща огромната пропаст между двама ни и се опитваше да направи нещо, макар и малко, за да запази контакта си с мен.

Ник разбираше какво става. Изглежда се виждаше като връзка между нас двамата. Често викаше и другия, ако единият от нас седеше при него или работеше. А после, когато остана за дълго в болницата и отивах сама, ме питаше час по час „Къде е татко?“ Ако седяхме двамата при него, винаги се обръщаше и към двамата, за да привлече вниманието ни. Остана си дипломат до края.

Една нощ седях при него сама. Джордан трябва да бе отишъл до телефона или да говори с лекаря.

— Не е честно към теб — обади се Ник с немощния си глас.

— Какво имаш предвид, скъпи?

— Ти си такава добра майка, а виж се сега колко си бледа и тънка.

Не помня какво отговорих. Нещо неубедително, вероятно, че нищо ми няма. Но следващата му реплика звучи и до днес в ушите ми.

— Бъди добра с татко — продължи той. — След като няма да ме има.

— Скъпи, винаги ще бъда добра с татко ти.

— Ала трябва и той да разбере какво чувстваш наистина.

Замълчах за миг.

— Обещаваш ли? — настояваше синът ми.

— Обещавам — изобщо не бях сигурна какво обещавам, но не можех да му откажа.

Думите му ме лишиха и от последните трохи издръжливост и когато чух, че Джордан влезе в стаята, му дадох знак с очи, че искам да остана малко сама и изтичах навън. Затворих се в тоалетната и дълго хълцах и плаках, като нищо не бе в състояние да ме спре.

Ник ни напусна следващата седмица. Погребахме го в Мейн, при майката на Джордан. Лили, Роб и децата бяха с нас, също и останалите членове на семейство Франс. Всички бяха като смазани. След службата се върнахме в дома на Лили и прекарахме заедно вечерта, от която аз нищо не помня.

След това двамата с Джордан се прибрахме в Ню Йорк.

Не успях да изпълня обещанието си. Не можех да разговарям с Джордан за Ник. Не можах да му обясня какво „чувствам наистина“. По време на болестта на Ник бях загубила и последните остатъци от надежда за връзката ми с Джордан, както и всяка надежда за каквото и да било в живота. Затворих се в себе си. Джордан — също. Седяхме двамата в апартамента, никой от нас нямаше смелост да погледне малката къща в Рай. Та тя си беше къщата на Ник и очевидно никой нямаше да отиде отново в нея, освен, за да прибере рисунките по стените.

Седмиците минаваха една след друга в еднообразно ходене на работа и връщане обратно, само колкото да се поздравим. От време на време някой продумваше нещо, но между нас се бе издигнала стена, която ни правеше невидими един за друг.

След няколко месеца не издържах и казах на Джордан, че се изнасям. Той се направи на несъгласен, но видях, че е готов още в първия миг. Намерих си жилище в стария район на Стейтън Айлънд. Джордан ми помогна да се пренеса. Всеки път, когато вдигнех очи към него, виждах колко е едновременно хубав и някак нелеп по джинси и фланелка. Беше един от най-богатите хора на Америка, но докато ми помагаше с мебелите, и той, и аз приличахме на двама немного заможни студенти, които тътрят и влачат кашони с книги, телевизори и маси.

През всичките тези години на съвместен живот Джордан никога не ми беше казал, че ме обича. Аз — също. Ник бе връзката между нас, а сега него го нямаше. Когато се изнесох бях сигурна, че това и за него ще е голямо облекчение. Смущаваше ме единствено погледът му, който изразяваше пълно отчаяние. Отнесох този образ в сърцето си и той бе неизменно е мен в последвалите месеци на сълзи и скръб.