Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (11)

Десета глава

Всеки възрастен знае какво значи да се обърнеш назад и да разчепкаш най-щастливите мигове от своя живот. Чувството е особено, защото човек неизменно открива в озареното от безгрижно щастие свое детство огромна доза враждебност и дори тъга. Никой не напуска този свят без своите рани. Често се оказва, че времето на нашето щастие е тъкмо онова, в което сме били най-гъвкави или с най-малки изисквания към живота.

Моята „най-щастлива година“ бе по-дълга от година. Тя започна в онзи ден, когато Джордан последва Ник и мен в кварталния парк и поиска да се пренесе при нас. И колкото и да е странно, не завърши в нощта, когато открих онзи бележник в сандъка на Лили.

Никога не споделих с Джордан какво съм открила. Реших, че почти нищо няма да спечеля, като го обвиня, че ме е лъгал, особено като се има предвид, че аз самата със скриването на някои неща също го бях излъгала в известен смисъл. Онова, което можех да загубя, бе твърде съществено за мен. А именно семейството ми или поне единственото нещо, което би могло да се нарече семейство в моя живот.

Освен това, като се замислих, си дадох сметка, че откритието ми не би трябвало да е изненада за мен. То просто потвърди онова, което и без това си знаех за нас тримата.

Ето защо превърнах тайната на Джордан в своя тайна. Не успях да забравя случката, нито можех да се престоря, че не е имало такова нещо. Просто разбрах, че една голяма любов невинаги е събитие само за двама души. Щом като можех да приема факта, че моят син обича и Джордан, и мен, защо да не мога да приема истината, че Джордан никога не е преставал да обича Лили? Не можеше ли да обича и мен?

И ако по някакъв начин в лицето на своя син Ник виждаше Лили, защото тя дълбоко е била врязана в сърцето му, когато детето е било зачевано, не можех ли и аз да споделя нейната любов?

Реших, че трябва да мога. Ако искам да бъда честна, старото ми аз, такава, каквато бях в детството си, ми дойде на помощ. Израснах с мисълта, че ние тримата сме едно цяло и това винаги е било за мен извор на най-дълбоката ми любов. Обзе ме нещо от възторга, с който шиех красивата рокля на Лили за бала. Поиска ми се да споделя Джордан с Лили, защото това го приближаваше до мен. Усещах как невидимият обръч на нашето съществуване ме обгръща с нежност и ми вдъхва живот.

Престанах да вярвам в изключителността. Станах привърженичка на съставността и комплексността. Внушавах си, че след като съм така гъвкава в приспособяването към ситуациите, се застраховам срещу нещастието.

Стратегията ми даде резултат. Двамата с Джордан наблюдавахме как нашият син расте. Докато навърши осем години, Ник бе успял да си създаде много приятели както в града, така и в Рай, учителите го обичаха заради това, че бе мило дете, с чудесно чувство за хумор и богато въображение. Джордан напредваше стремително в кариерата си, докато аз ограничих максимално журналистическите си занимания, за да имам повече време за детето. Бяхме заети, щастливи хора. Животът ни дари с онова, за което най-много бяхме копнели, и през ум не ни минаваше да се усъмним в непоклатимостта на щастието си.

През пролетта след осмия рожден ден на Ник всекидневието ни претърпя известни промени. При Джордан се явиха някакви специалисти по голф с предложението да реставрират игрището, което баща му бе построил преди толкова години в Съмър Харбър. Архитектът на игрището отдавна беше починал, но името му се носеше като легенда и в своята автобиография той на много места говорел за тази своя творба, споменавайки с благодарност имената на играчи като Бен Хоган и Байрон Нелсън, за това, че говорели за игрището като за най-интересната архитектура, която са срещали.

Джордан одобри идеята и дори отиде още по-далеч, реши да възстанови полуразрушената къща, в която бе прекарал детството си. Естествено, това не беше много удобен дом, защото бе прекалено голям, и никой не би пожелал да го превърне в място за живеене. Ала бе с интересна архитектура и щеше да бъде прекрасно място за срещи на членовете на клуба, и то в близост до възстановеното игрище. Къщата бе така здраво строена от Брейди старши, че инженерите, които я огледаха, увериха Джордан, че спокойно ще я възстановят. Голяма част от старата мебелировка можеше да се впише в атмосферата на салоните и библиотеките или да се използва в безбройните спални.

Джордан бе много вдъхновен от идеята. Обясни ми, че това за него било начин да сключи мир, макар и косвено, с бащата, който го бе изоставил преди толкова години.

— Мисля, че така всичко ще си дойде на мястото — заяви той. — Загубил е всичко, но искал хората да помнят, че е бил тук. Изгарял е от желание да остави следа след себе си и мисля, че за мен ще бъде известно успокоение, ако задоволя тази негова мечта.

Изненадах се от подобна щедрост към човек, който, доколкото имах представа за нещата, бе причинил на Джордан единствено страдания. Тайно подозирах, че зад този негов порив имаше и друго — Джордан се стремеше към реабилитация на чувството си за своето минало. Чувствал се е някак изолиран от света и искаше да си създаде връзка с предходните поколения, към които да може да се обръща.

Не го придружавах по време на множеството му пътувания до Мейн. Твърдеше, че искал да ме изненада със завършения вид на неговия проект.

Естествено, тези пътувания ме изпълваха с тревога. Лили беше в Съмър Харбър. Дали пък тя не беше онази притегателна сила, която го привличаше натам, а игрището за голф бе само предлог? Никога не казах нищо нито на Джордан, нито на Лили, а и не опитах да го проверявам.

Когато проектът бе към своя край, в пресата се зашумя за него, и то не само в списанията за голф, а и в големите национални издания. Появиха се заглавия като „Магнат възстановява Брукфийлд“ и други подобни. Джордан избра обществен управителен съвет на възстановеното игрище, който бе своеобразен реверанс към баща му, отхвърлен на времето от местните величия. Домът на клуба се превръщаше в архитектурен паметник.

Джордан настоя ние с Ник да го придружим за официалното откриване. Помоли ме да се обадя на Лили и да я предупредя, че пристигаме. Искал да се запознае със съпруга и с дъщерите й. Естествено, направих го и Лили се съгласи с огромна радост.

 

 

Очаквах пътуването ни със смесени чувства. Лили вече знаеше, че живея с Джордан — едва ли можех да го скрия от нея, но й бях казала, че сме се срещнали по повод на статията, която написах за него в „Ню Йоркър“. Никога не й казах официално, че той е бащата на моя син. Реших, че Джордан вече го е сторил. Разбира се, никога не го попитах. Собственото ми мълчание ме постави в доста объркано положение, ала просто не виждах друг изход. Истината за нашия живот не можеше да се изрече на глас, нито можеше да се формулира с думи, тя бе нещо значително и красноречиво, почти като лицето на сина ми.

Оказа се, че тревогите ми са били напразни. Когато наближихме с колата дома им, Лили и Роб ни чакаха в градината отпред, с тях бяха и момичетата, които подскачаха от нетърпение да се видят с Ник.

За Роб бе истинско удоволствие да се запознае с Джордан, когото той смяташе за знаменитост в света на бизнеса. Лили прегърна Джордан с плам, като възкликна колко хубав е станал и колко е щастлива от успехите му. Прекрасно изиграна роля!

— Вижте го само! — грееше лицето й, докато търсеше в очите на Роб и мен потвърждение на собствената си радост. — Господи, Джордан, толкова ми липсваше през всичките тези години. Непростимо е, че през всичкото това време не поддържахме връзка.

— Понякога никак не е лесно — тактично отбеляза Джордан.

— Роб, чувал си за Джордан, нали? — продължи тя към съпруга си. — Когато бяхме деца, бяхме неразделни. С Кейт — също. Живеех, за да бъдем заедно. Те бяха единственото нещо, което ме интересуваше — обърна се после към мен. — Кажи му, Кейт. Кажи му колко беше хубаво!

Смутена, се опитах да изобразя нещо като усмивка. Междувременно Ник бе застанал до Лили и я бе уловил за ръката.

— Здравей, хубавецо мой — наведе се тя към него. — Много се радвам да те видя отново.

Момченцето местеше очи от нея към Джордан с ням въпрос в очите, който направо прониза сърцето ми. Естествено, не можех да не се запитам дали детето не усети чувствата им.

След няколко минути ние двете с Лили бяхме в кухнята. Тя ме прегърна, постояхме така миг-два.

— Скъпа моя, толкова се радвам за теб! За Ник също. Едва ли би могъл да си мечтае за по-подходящи майка и баща. Нямаш представа колко съм щастлива, че ви виждам двамата и че сме отново тримата.

Нищо повече. Бях изумена от лекотата, с която ме поздрави, а в същото време безмълвно отмина истината, която можеше да ме засегне или нарани. Според нея ние с Ник и Джордан бяхме семейство и нямаше какво повече да се каже. Бях благодарна от изпитаното облекчение.

Когато се върнахме в дневната, забелязах, че Джордан внимателно следи Лили. Опитах се да я видя през неговите очи. С времето тя бе станала още по-красива. Няколкото бръчки добавяха контури на лицето й, придобитият опит и преживените скърби я бяха одухотворили. Беше по-слаба, малко бледна, но това я правеше още по-романтична, по-женствена. Мина ми през ума, че бе заприличала на майка си. Също като покойната госпожа Франс от нея бликаше добро настроение, чудесно разположение към всички. От погледа ми обаче не убягна известна отнесеност в очите й, нещо загадъчно и тъжно, което тя се стараеше да скрие.

Лили беше красива жена, може би по-красива от всеки друг път. Забелязах, че Джордан с мъка откъсваше очи от нея. Естествено, прободе ме чувство на ревност; ала всеки път, когато се обръщах отново към приятелката си, аз самата не можех да спра собственото си възхищение, станало неразделна част от детството ми.

Джордан покани Роб да опитат на другия ден игрището. Когато Роб спомена, че Лили също играе, Джордан покани и нея, но тя отказа.

— Вървете вие, мъжете. Нямам намерение да ви развалям играта с несръчните си удари и разбитите чимове.

Прекарването ни беше забележително във всяко отношение. Момичетата не изпускаха Ник нито за миг, показваха му новите си придобивки, игрите си. Роб и Лили се държаха като съвършените домакини, обсипваха ни с добронамереността си. Около нас цареше атмосфера на нежна хармония, под чиято повърхност просветваха тръпките на скрити вълнения.

Джордан поиска да се срещнех членовете на семейство Франс и го заведохме до дома им. Къщата очевидно криеше за него старата привлекателност, което важеше и за мен. През годините семейство Франс не бяха преживели много щастливи моменти. Кристин се бе развела и с втория си съпруг и търсеше Лили само когато й трябваха пари. Старият господин Франс бе починал преди няколко години, загубил всякакъв интерес към живота след смъртта на съпругата си. Ерик, блудният по-малък брат, бе сериозно болен в Калифорния и Лили редовно пътуваше дотам, за да се грижи за него. Молеше го да се прибере, ала той все още отказваше да види близките си.

Карл, най-възрастният брат, бе добавил приятелка към своя живот, мила местна жена на име Рина, която бе негова годеница от няколко години. Но той с нищо не показваше, че има намерение да се жени за нея. Все така обитаваше стаята на своята младост, заобиколен от наръчници и апаратура, зарит в абсурдните си планове.

Колкото до Ингрид, тя си бе същата заклета стара мома; беше наедряла и натежала и изглеждаше невероятно масивна, като седнеше в стола си. Ръководеше всички задължителни събирания на семейство Франс, поднасяше купи с храна, печено и сладкиши, чиито рецепти оставаха нейна неприкосновена тайна. Поддържаше кореспонденцията с всички роднини и, макар лишена от настроение и ведрост, тя бе стожерът на семейството. Грижеше се за децата на Лили, макар че вече бяха на възраст, когато самите те можеха да работят като детегледачки.

Момичетата бързо растяха и се превръщаха в интересни, сложни личности. Някога тихата Бет се бе източила като диво цвете и с импулсивността и нестандартните си идеи, които бликаха в най-неочакван момент, много приличаше на майка си от времето на нейното детство. У Сузи пък се забелязваха наченки на музикален талант и тя упорито свиреше. В къщата вече се говореше, че ще продължи образованието си в консерватория. Беше станала сериозна, макар към мен и Ник да бе все така сърдечна и непосредствена. Като че двете момичета си бяха разменили личностите. Няма да спра да се удивлявам на промените, ставащи с хората, които си мисля, че познавам.

Джордан проявяваше нестихващ интерес към всичко това, очароваше Ингрид с комплиментите си за нейните кулинарни произведения и потъна в професионален разговор с Карл. Момичетата мигом се захласнаха по него. Той се наслаждаваше на всичко, което можеше да получи от семейство Франс, сякаш на времето бе пропуснал нещо и сега искаше да навакса, преди да му се бе изплъзнало за пореден път.

Лили смяташе, че възраждането на Брукфийлд „е най-прекрасното нещо, случило се в това застинало като блато място от сто години насам“. Тя си спомни приятелството между своята майка и майката на Джордан и сега се чувстваше като представителка на госпожа Франс. Срамуваше се заради начина, по който местната общественост бе отхвърлила Елизабет. Убедена бе, че с този акт справедливостта ще възтържествува.

За нея къщата на семейството на Джордан бе своеобразен паметник на нашето общо детство, на единението на нашето трио, за което сега Лили с любов разказваше на съпруга си като за „дяволската тройка, както мама ни наричаше“.

Видимият й ентусиазъм, с който тя заговори за това, вероятно подтикна Джордан да й зададе деликатния въпрос, който нито той, нито аз посмявахме да зададем до този момент.

— Спомняш ли си нашето обещание да се срещнем при тринайсетата дупка?

Лили се стъписа.

— Обещание ли? Какво обещание?

— Дадохме си го в нощта, преди да замина за Гротън — обясни Джордан. — След танците тримата с теб и Кейт отидохме на игрището за голф. Обещахме си да се срещнем при тринайсетата дупка след петнайсет години. При Плодоносния полумесец. Не помниш ли?

Настъпи миг мълчание. Лицето на Лили бе като безизразна маска. След минута тя ококори очи в няма изненада.

— Боже Господи! — възкликна. — Прав си! Сега си спомних. Лежахме на тревата и гледахме луната. Не бях свалила дори роклята, която Кейт ми уши за бала. Естествено, че си спомням! О, Джордан, ще можеш ли някога да ми простиш, че съм забравила такъв прелестен момент?

Така бе отминат този болезнен въпрос. Лили изобщо не ме попита отишла ли съм на тази среща. Не откъсвах очи от Ник и момиченцата, които играеха навън пред прозореца. Това бе един от най-особените моменти в живота ми. Убедена бях, че Джордан не бе казал на Лили, че сме се видели в онази нощ. Ето защо не можеше да знае какво се бе случило тогава и какъв повратен момент се бе оказало в живота ни обещанието, което тя бе забравила.

Темата за Брукфийлд отново изникна, когато Лили, която не беше виждала възстановеното игрище, предложи да се разходим дотам една вечер. Просто за да осъществим, макар и със закъснение, обещаната среща при тринайсетата дупка. Ние с Джордан се поколебахме, ала тя не приемаше нашия отказ.

— Нека бъде така, сякаш и тримата сме си спомнили — предложи Лили.

Осъществихме го след две вечери. Оставихме децата у дома с Роб, който не прояви интерес към носталгията на жена си към отминалото детство. След вечеря тримата отидохме с кола до Брукфийлд.

— Джордан, знаеш ли — възкликна Лили, — като сега виждам прозореца на стаята на майка ти, от който тя ми махаше. Беше толкова мила жена!

Джордан кимна.

— Детската стая е запазена в едновремешния й вид. Поисках да я обзаведат със същите мебели дори. Спомняте ли си как играехме на масата в нея? Скрабъл и монополи…

Лили не отговори. Тя само улови ръката му, а после и моята.

— Да вървим. Нямам търпение — въздъхна.

Докато вървяхме към нашето място, небето съвсем помръкна. Игрището беше в чудесно състояние, миришеше на току-що окосена трева, машините бяха минали същата сутрин. Чуваше се само приглушеният звук на пръскачките. Разликата с времето на нашето детство бе значителна.

— Колко са остарели дърветата — обади се Лили. — Сякаш ни наблюдават. Дали си спомнят времето, когато бяхме малки?

Крачехме по пътеки, които сякаш бяха омагьосани, защото бяха пътеките, проправени едновременно от спомените и реалността. Краката ни сякаш сами намираха пътя, преди още очите ни да бяха открили ориентирите. Като че отминалите години ни насочваха.

Приближихме тринайсетата дупка от задната страна и изкачихме стръмният склон, по който като деца се спускахме през зимата. За разлика от преди, сега ставите ни бяха по-сковани и катеренето не ни се видя толкова лесно. Лили започна да се задъхва и Джордан я улови за ръка, за да й помогне.

На върха на възвишението спряхме, за да се насладим на гледката към океана.

— Колко е красиво, Джордан — възкликна Лили. — Точно като в нощта, когато си дадохме обещанието.

Тя се обърна и го изгледа.

— Ти беше толкова хубав в нощта на бала. И бяхме с официалните си дрехи. Помниш ли?

Джордан кимна с усмивка.

— Кейт, помниш ли? — упорстваше Лили. — Ти ни чакаше отвън. Защото не пожела да дойдеш на танците. Трябваше да дойдеш! Нали, Джордан? Щяхме и на теб да ти измислим някаква рокля.

Интересът й към тази тема спря дотам. Очевидно мисълта й скачаше с нахлуването на все повече спомени.

— Чакайте — изведнъж разпери ръце тя. — Нека го направим така, сякаш всеки един от нас си е спомнил за обещанието.

Ние с Джордан бяхме развеселени от предложението й. Разделихме се, скрихме се поотделно зад дърветата и постояхме там скрити няколко минути. После мълчаливо излязохме напред и се насочихме към покритата с трева площадка. Луната като същински съучастник се надигна от морската вода, точно както в онази нощ преди много години.

Видях първо Лили. Тя излезе напред — видя ми се тънка и красива, имаше нещо призрачно в силуета й, огрян от бледата светлина. Лили улови двете ми ръце и ме целуна.

— Ти ме познаваш най-добре — промълви тя с плувнали в сълзи очи.

В следващия миг усетихме на раменете си ръцете на Джордан. Той ни притисна към тялото си и почувствах как телата и на двете ни се стоплят от неговата мъжка топлина и най-вече от спомена му.

— Обичам те — въздъхна Лили. След това някак припряно добави: — Толкова много ви обичам и двамата.

Прегръщайки Лили, почувствах пръстите на Джордан да се преплитат с моите.

— Защо му трябва на времето да отминава? — попита Лили. — Не може ли да ни принадлежи завинаги?

В този миг вътрешният ми пясъчен часовник се обърна, като хвърляше всяка песъчинка човешка надежда, объркваше спомените и начертаните планове. Странен съучастник е времето, променя всичко до неузнаваемост и в същото време оставя нещата такива, каквито са. Ето ни отново тук, доведени от неизбежността, присъствала в живота и на трима ни, без дори да сме го подозирали.

Спомнила си сега за този момент, си мисля колко голяма грешка правим ние, хората, като залагаме цялата си вяра на бъдещето. Понякога то е толкова недостижимо, почти колкото звездите на небосвода. А миналото идва все по-близо и по-близо, разкрива ни тайните, в които се таят отговорите на всичките ни съмнения, стига само да можем да се вслушаме в тях.

— Обещайте, че никога повече няма да забравяме — обади се Лили. — Никога повече няма да се загубваме един за друг. Как ми се иска да останем заедно завинаги.

Целунах я по бузата и тя докосна лицето ми с устни. Нямаше как да знае колко голяма част от желанието й вече се бе изпълнила. Надявах се да не узнае.

 

 

Когато се прибрахме, Роб и момичетата ни посрещнаха с разтревожени погледи. Ник се беше разболял. Беше му прилошало, докато децата го бяха учили на някаква игра на моравата пред къщата.

Двамата с Джордан отидохме веднага в стаята, където го бяха поставили да легне, завит с един чаршаф, тъй като нощта бе много гореща. Пипнах челото му. Стори ми се, че има температура.

— Как си, миличък? — попитах аз, докато го прегръщах и погледнах Джордан. Той ми се видя изплашен.

— Добре съм — отвърна синът ми. — Нищо ми няма. Не разбирам защо всички толкова много се разтревожиха.

И наистина изглеждаше добре. Просто имаше вид на нетърпелив. Страхът, който изпитвах в момента, изобщо не достигаше до малките му очи.