Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (7)

Шеста глава

Лили направи спонтанен аборт с третото си дете — момче — и не можеше да има повече деца. Не се разведе с Роб. Така и не разбрах дали е имало някакъв конфликт между тях двамата заради неговата изневяра. Когато следващия път се видяхме, тя бе отново старата Лили, каквато я познавах от последните години. Не спомена нито веднъж за нощния ни разговор след погребението на госпожа Франс и аз приех ясното й послание, че не желае и аз да повдигам този въпрос.

Тя не поде разговор и за телеграмата, която забрави в моята стая, нито за снимката, която бе открила в кутията за бижута на майка си. Знаех, че тези неща бяха важни за нея, но усещах ясно, че не бива да се обсъждат.

Следващите няколко години бяха твърде натоварени за мен. Успях да затвърдя репутацията си на добър автор на портрети на известни личности и отделях все повече и повече време да създавам своите материали от поне петдесет хиляди думи за прочути личности от света на бизнеса и финансите. Стараех се да пиша и за хора на изкуството, трудна задача в град като Ню Йорк, където е пренаселено с музиканти, театрали и критици — в крайна сметка се оказа, че имах повече работа, отколкото бях в състояние да поема.

Може да се каже, че бях станала истинска нюйоркчанка. Принадлежах, ако някой изобщо може да принадлежи, на този странен град. Иначе продължавах да си бъда без корени. Обикновено в град човек трудно може да пусне корени. Пръстта е прекалено плътно покрита с наслагвани с десетилетия бетон, стомана и амбиции. Това е място, където непрестанно преодолявате някакви препятствия, където се движите „само напред“. Ето защо всеки е винаги много забързан.

Ала въпреки убеждението ми, че съм щастлива, този живот започна да ми дотежава. Процесът на ерозия доведе на първо място до скъсване на връзката ми с Брет. Няколко пъти ми бе предлагал брак и всеки път биваше помолен да почака. Накрая се предаде. Последният ни разговор се проведе в един ресторант високо над града. Брет мънкаше и пъшкаше, за първи път се затрудняваше да намери точните думи. Държах му ръцете и се опитвах да му помогна да каже онова, което се канеше.

На следващия ден той изнесе нещата си от жилището ми и това беше всичко. Стиснахме си ръце, и двамата доста изпотени от носенето. Гледах го, изпълнена с нежност.

— Даваш ли си сметка — проговорих първа, — че сме били заедно цели седем години? Повече от много бракове.

— Никога не съм мислил за нас по този начин — усмихна се Брет. — Може би трябва да го отпразнуваме с бутилка шампанско?

Така и направихме. Това наистина беше краят. Виждахме се от време на време на старите места — Ню Йорк е съвсем малък град за онези, които имат приятели там. Година по-късно присъствах на неговата сватба. Ожени се за момиче, което познаваше от младежките си години в Куинс, вече разведена. Пожелах им щастие.

Раменете ми заякнаха още повече. Готова бях за бъдещето, каквото и да ми донесеше то. Подозирах, че ще има сериозна почивка, преди да допусна следващ мъж в живота си. Нищо чудно и такъв да не се появи.

Оказа се, че греша.

По време на многобройните си пътувания попаднах на името на Джордан Брейди. Бе си спечелил добра репутация сред деловите среди, по мои сведения благодарение на поредица от умели сделки с недвижими имоти. Освен това във финансовите издания често го споменаваха. Притежаваше много имоти в страната и в чужбина и делеше времето си между Лондон и Ню Йорк, където имаше жилище в Ийст Сикстиз.

Десетки пъти си мислех да се свържа с него. Но всеки път отхвърлях идеята, вероятно защото вече бе минало твърде много време, а и бях се почувствала някак отблъсната, когато той спря да отговаря на писмата ми, докато бяхме в гимназията. Предполагах, че някой ден съвсем случайно ще налетя на него, както това често се случва в град като Ню Йорк. Опитвах се да си представя какво ще му кажа.

— Не очаквах да те видя тук.

— Колко е малък светът!

— Спомняш ли си коя съм?

Именно последният въпрос и страхът, че може и да не ме познае, ме спираха категорично да се срещна с него. Ала мисълта за Джордан ме накара да осъзная, че освен поради изгнанието в Ню Йорк, в душата ми е царяла незадоволеност и по други причини. Животът ми вече като възрастна ме бе разочаровал и по друг начин, начин, който нямах желание да призная пред себе си.

Никога не спрях да мисля за Джордан, и за Лили, и за мен. Спомнях си тръпката на нашата близост — чувството за единение между нас, тримата — и нашите безгранични надежди. По някакъв странен начин драстичната ни раздяла — самоубийството на майката на Джордан, икономическата криза и внезапният край на нашия свят — запази недокосната, подобно на мушица в кехлибар, моята мечта да принадлежа към нещо вечно, така обожествено и красиво, че да може да победи времето. А числото, обвито от подобен мистичен пламък, бе три.

И може би тъкмо защото бях сирак през целия си живот, до появата на Лили и Джордан, никога няма да го проумея достатъчно. Така или иначе, времето, прекарано заедно с тях, остана за мен модел, по който измервах опита си на възрастен човек. А опитът ми все не успяваше да стигне този стандарт. Вероятно това бе и причината да откажа на предложението на Брет да се омъжа за него.

Сякаш се пазех, за да бъда недокосната, да се предложа чиста на нещо по-голямо от онова, което животът ми предлагаше.

Никога не си го бях признала, поне съзнателно — сигурно щях да се засрамя от това, че вече възрастен човек, допусках да ми минават подобни мисли — мълчаливо стигах до тези заключения посред нощ, когато денят ми приключеше и чаках сънят да ме споходи. Това си беше истинско бягство. А когато раздялата с Брет отзвуча в мен, открих, че съм закътала този вътрешен факел като защита срещу самотата. Сега, на двадесет и осем години, бях повече сирак от всякога. Известно спокойствие ми даваше мисълта за времето, когато, прегърната с Лили и Джордан, чувствах, че самотата бе невъзможна. Струваше ми се почти греховно да мисля за нещо, което бе почти толкова строго забранено от времето, колкото и реалността, но въпреки всичко й се отдавах.

Моята леля Клара, последната от откачените лели, били мои настойници, почина скоро след като се разделих с Брет. Никога не сме били близки и можех изобщо да не отида на погребението й, ако не се бях сетила, че на нейния таван в дома й в Орегон останаха някои от моите вещи.

Изпитах потребност да сложа ред в живота си, след като се разделих с Брет, взех самолета за там и останах няколко дни в миризливата й стара къща, общувайки с далечни роднини, които доста се смутиха, като ме видяха, защото никой не помнеше коя съм. Неприятно ми стана, когато осъзнах, че това изобщо не ме засяга. Не чувствах почти нищо. Миналото се изплъзваше между пръстите ми.

Всички тези противоречиви чувства трябва да бяха в мен, когато се качих на тавана на леля Клара. Вещите ми бяха в два големи кашона. Няколко стари рокли, малко книги, чифт обувки за танци.

Там открих тетрадка, която някога си бях купила с намерението да си водя дневник. Имаше само няколко записки, последвани от множество чисто бели страници — явно бързо се бях отказала от идеята за дневник.

Между страниците й обаче открих снимка на Лили и Джордан, направена в нощта на бала, преди толкова много години. Удивена бях колко млади ми се видяха. Лили беше някак по-висока от Джордан, а той беше съвсем момче. Фонът бе напълно унищожен от светкавицата на професионалния фотограф, но затова пък лицата им грееха от младост и вълнението, обзело ги в онази нощ, не можеше да се скрие от нищо.

Заедно със снимката бях прибрала и букетчето за корсаж, донесено ми в онази вечер от иконома на Джордан; същото букетче, което не бях носила, ала сега, вече изсушено и ронещо се, беше доказателство за моята тогавашна същност, и което бе по-важно, за съществуването на нашето трио.

Погледнах обратната страна на снимката. Там бе написано: „От РП на БЯ“.

От „Розовите пръсти“ на „Бездънната яма“. И дата, която ми се стори отдалечена на цял човешки живот.

Държах предметите в ръце. Затворих очи и си спомних разговора си със Станфорд — иконома, в градината, докато наблюдавах Джордан и Лили отдалеч. Спомних си и срещата ни на игрището за голф късно през нощта, вълнението, което ни бе обзело, застанали прегърнати в навечерието на раздялата ни. Сякаш нещо трепна в мен, като забранен порив, породил се в отговор на спомена от детството.

И тогава най-неочаквано си спомних. Срещата.

През нощта на четиринадесети юни ние тримата, тогава тринадесетгодишни, си обещахме да се срещнем след петнадесет години при любимата дупка на бащата на Джордан — „Плодоносния полумесец“ на неговото игрище за голф.

Петнадесет години бяха изминали оттогава, а на тавана на леля ми Клара бях на шести юни. Оставаха ми осем дни до срещата.

Мислех си за обещанието по целия път обратно до Ню Йорк. Хрумна ми да изпратя шеговити писма или факсове до Джордан и Лили, за да им напомня за важността на следващия петък. После размислих. Не беше честно да ги проверявам по този начин. Давах си сметка, че такова обещание идва от един съвсем друг свят. Той очевидно бе само мой свят. Не би било честно да го налагам на старите си приятели.

Когато пристигнах в апартаментчето си на Седемдесет и първа улица, изпразнено напълно от всички следи от Брет, с изключение на чифт маратонки, решението ми бе взето.

На другата сутрин се заех да разместя програмата си за следващата седмица.

Вечерта преди важния ден лежах, потънала в мисли, от осем вечерта до полунощ. Не бях сигурна в намеренията си. Разбирах, че едва ли нещо ще се случи, че едва ли изобщо някой друг ще дойде. Исках да го направя заради себе си. Щях да се срещна с миналото си, и ако бе възможно, да затворя вече тази страница. За миг почувствах, че това едва ли ще се отрази добре на бъдещето ми, и все пак… Нужно ми бе да отворя сама врати, които нямах представа какво крият.

На следваща сутрин взех такси до летище „Ла Гуардия“ и отлетях до Бостън, където с друг полет стигнах до Портланд. Там взех кола под наем и с нея изминах останалия път до Съмър Харбър. Пристигнах там към четири следобед. Бях решила да не се обаждам на Лили, нито да й казвам защо съм тук.

Заобиколих градчето, защото знаех, че можех да срещна познати, които положително щяха да ме спрат. Отидох до старата къща на семейство Брейди, просто за да се уверя, че бе още там. Лили ми беше казала, че някой продължава да плаща данъците за имота и ипотеката, така че имението едва ли бе сменило собственика си.

Нищо не се беше променило. Всичко наоколо искреше под лъчите на юнското слънце. Както винаги, отдалеч разрухата не се виждаше. Заприлича ми на талисман, който времето не можеше да докосне. При всеки поглед натам в съзнанието ми изникваше по някой спомен. Нощта на погребението на госпожа Франс, нощта преди сватбата на Лили, нощта на бала и нашето обещание да се срещнем отново. Къщата беше своеобразен център, около който се въртеше калейдоскопът на нашите години.

Усетих неясна опасност във всичко това, ала тя не ме плашеше по никакъв начин. Дори обратното.

Игрището за голф бе все така там, дори не ми се стори чак толкова обрасло с треволяци, колкото когато бяхме малки. Сякаш природата се бе изморила да се бори през първите десетина години след изчезването на неговия господар и бе капитулирала.

Карах из околността, докато следобедът угасна, разглеждах различни любими места от своето минало, включително рибарника и големия парк, където тримата с Лили и Джордан обичахме да плуваме. Излязох от колата и седнах край маса за пикник, забила невиждащ поглед в нищото.

Седях и чаках настъпването на нощта. Срещата трябваше да се състои след спускането на нощния мрак, по времето, когато бе дадено и самото обещание.

Но нощта нещо се бавеше. Започнах да ставам нетърпелива. Чувствах, че идването ми тук си е истинска лудост — особено това, че съм сама. Пътуването ми щеше да завърши с поредното болезнено доказателство, че съм съвсем сама в живота. И то само защото не се научих да живея в настоящето, а все преследвах по най-сложния възможен начин миналото, което отдавна бе отлетяло.

Най-сетне слънцето започна да се спуска към хоризонта. Пътувах с колата към дома на Джордан. Светлината бързо започна да гасне. Паркирах в старата алея за коли недалеч от задната врата и забързах към нашето място, преди потъналото в оранжево небе да потъмнее.

За своя изненада се загубих. Дърветата ми се сториха други, някак по-гъсти, и старите пътеки бяха различни. Май нямаше да мога да открия тринайсетата площадка. Дадох си сметка, че времето бе променило в мен далеч повече неща, отколкото подозирах.

Като се препъвах в обраслата с къпини пътека, по която някога преминаваха количките за голф, видях мястото. Познатият свод от дъбови клони бе сега много по-висок, тревата бе напълно изгоряла, а бурените се поклащаха от лекия вятър. Колчетата, маркиращи площадката, бяха изчезнали, вероятно местни хлапета ги бяха задигнали, за да украсят стаите си с тях.

Луната — бледа и нащърбена, се надигаше откъм океана. Бързах, обзета от безумната идея, че може да закъснея и да пропусна шанса си за срещата.

Най-сетне застанах в центъра на площадката за удар, загледана в далечните води, и се опитах да възстановя дишането си. Чувствах се нелепо. В същото време неочаквано ме обзе усещането за безкрайна самота и изоставеност. Сега, на това пусто място, бях повече от всякога сирак.

Исках да си тръгна веднага, да се върна при колата и да се прибера час по-скоро. Само дето нямах истински дом. Нали тъкмо затова бях тук.

В тревата зад мен прошумяха нечии стъпки, ала докато не чух гласа, не вярвах, че е човек.

— Лили, ти ли си?

Обърнах се рязко. От мрака към мен приближаваше мъжки силует.

— Джордан?

— Кейт?

— Да.

Не можех да различа чертите на лицето му. Сенките на дърветата наоколо бяха прекалено плътни. Но по гласа веднага познах Джордан.

— Значи все пак дойде.

— Ти също.

И двамата излязохме от прикритието на сенките и видяхме лицата си. Той беше висок, естествено, и мургав. Беше твърде тъмно, за да го огледам добре, ала забелязах, че бе станал хубав мъж. Зърнах красивите му тъмни очи и внезапно ме стопли мисълта, че не всичко в живота се променя и загива.

— Толкова време мина.

— Смятах, че ще съм единствен.

— Аз също.

Настъпи дълга, неловка пауза.

— Какво прави през всичкото това време? — попита Джордан.

Започнах да разказвам плахо, като омаловажавах постиженията си, все едно, че се бяхме видели на случаен коктейл. От моите уста историята на живота ми прозвуча някак обикновена и несвързана. Той ме слушаше мълчаливо. Когато му казах, че съм видяла името му във вестниците, сподели, че е завършил Харвард Бизнес скул, но започнал кариерата си в Европа, където работел за голяма фирма със седалище в Холандия.

— И така, едно след друго — рече той. — Сега по-голямата част от годината живея в Ню Йорк. Така ми е най-лесно.

Стори ми се много по-спокоен от мен самата, ала беше и тъжен.

Настъпи мълчание. Джордан огледа игрището. Изражението му бе странно, сякаш не можеше да възприеме някак си това игрище, и въпреки това му беше предан. Виждала съм мъже да гледат по този начин жени, които обичат, но жени, които са жестоки с тях.

— Едно от първите неща, което направих, след като започнах да печеля, бе да плащам данъците на този имот, за да оцелее. В началото ми идваше доста нанагорно. Радвам се все пак, че го запазих.

Той помълча, сетне извърна лице към мен.

— Извинявай, че не ти писах през всичките тези години — смени неочаквано темата Джордан. — Трябваше да те потърся. Наистина.

— И аз можех да го направя — засмях се. — Стотици пъти се канех, ала се боях, че няма да се сетиш коя съм.

— Грешиш. Как можа да си го помислиш дори! — в гласа му имаше известна доза обида.

Казахме си още няколко неща, кое от кое по-несръчни. Значимостта на присъствието ни тук сякаш ни лишаваше от теми за разговор. Завладя ни странно спокойствие, под което сякаш клокочеше напрежение. И двамата се взирахме в празното игрище за голф.

— Как си спомни? — попитах аз.

— За кое?

— За нашия план. За срещата тази вечер. Убедена бях, че ще бъда единствена.

— Никога не съм забравял — тихо продума той с убеденост, която ме порази.

— Наистина ли? Странно — Джордан се замисли за миг.

— Виждаш ли се с Лили?

— Да, доста често.

— Как е тя?

— Добре е — отговорих след известно мълчание. — Има две деца. Момиченца.

— Радвам се.

Стори ми се, че Джордан премигна, но вероятно това бе резултат от играта на лунната светлина.

— Госпожа Франс почина — допълних. — Ала ти вероятно знаеш.

Той не отговори нищо.

Настъпи ново мълчание. Този път още по-мъчително. Имаше да се кажат толкова много неща, но миналото се бе изплъзнало като струйка дим. Като дим се бяха изнизали не само годините, през които не се бяхме срещали, ала и обещанието ни. Сега то ми се стори като грешка. Невероятна грешка бе и това, че бяхме тук. Лудост. Грях, който вършехме спрямо времето.

А Лили я нямаше. С всяка измината минута го усещахме все по-силно. Дръзнали бяхме да обърнем хода на времето, да се подчиним на желанията на детството си. Тя не си бе спомнила. Как беше възможно? Възрастните не помнят желанията на децата, които отдавна са загърбили.

А ако си бе спомнила, бе го отминала така, както много пъти възрастните хора отминават такива неща, уверени, че никой друг не се е сетил. Пък и мястото на срещата бе в града, в който тя живееше, и бе напълно възможно то да не носеше за нея онова вълшебно значение, което носеше за мен и Джордан, отдалечени от него не само в пространството, но и от годините.

— Тя още живее тук — продумах аз с несъзнателна жестокост.

От кимването му схванах, че не му казвам нещо, което той не знае.

Прие моята забележка като знак и последва поредица от въпроси за брака й, за дъщерите й, за останалите членове на семейство Франс. Имаше вид на човек, който поглъща жадно всяка моя дума. Давах си сметка, че по причини, които не познавам, миналото за него бе по-живо дори, отколкото за мен.

— Като си помисля само, че е някъде в тъмното, на пет минути разстояние оттук — проговорих аз най-накрая.

— Но добави и още петнадесет години — допълни Джордан. — Един от професорите ми обичаше да повтаря, че съществуването ни е обвързано с времето и пространството. Не минаваше ден, без да ни го напомни. „Виждате ли студента пред вас? Представете си как огромна ръка се появява изневиделица, сграбчва го и го отнася. Е, тази ръка е вече тук. Нарича се време. След един час, след един семестър, този студент няма да го има тук. Той или тя ще са изчезнали.“ Ние се заливахме от смях, а той казваше да не бързаме с веселбата. Поясняваше, че няма да се смеем така, когато загубим съпруг или съпруга, или дете. Джордан вдигна лице към звездите, които плахо проблясваха една по една на нощното небе, като шаферки на луната.

— Спомняш ли си старата философска загадка за дървото, което пада в гората, където никой не може да го види, нито да го чуе?

Кимнах.

— Истинско ли е това дърво, или не? — довърших аз.

— Този същият професор ни подсказа да се замислим по-добре дали ние самите сме истински, след като няма да мине много и нас също няма да ни има. Разбирах какво има предвид, ала не му придавах кой знае какво значение. А сега вече е по-друго.

Искаше да каже, че Лили няма да дойде. Чувствах тъгата му още по-силно, защото си представях колко много му се е искало тя да бъде тук.

Минутите се нижеха една след друга. Двамата с Джордан бяхме обединени от общото усещане за абсурдността на детинските ни надежди за тази нощ. Колкото повече разговаряхме, толкова по-силно започнахме да изпитваме упорита близост помежду си. Знаехме колко комично изглеждаме на огряната от луната поляна, в търсене на някаква загубена мечта, но поне бяхме изминали пътя. Бяхме предизвикали времето.

И тъкмо това съвместно предизвикателство извика от миналото детството ни, което плахо протегна ръка и улови дланите ни. Споходи ни отдавна забравена игривост и желание за пакости, и си спомних онези безценни следобеди, когато като деца кръстосвахме на шир и длъж тези хълмове, опиянени от порива и убеждението ни, че всичко, до което се докосне погледът ни, е наше, а не на възрастните, както те си въобразяват.

Седнахме в гъстата трева. Луната се издигаше все по-високо и по-високо в небето. Колкото по-ярко светеше, толкова повече се връщаха към нас изминалите години. Бъбрехме си за старите приключения, за лудориите, които вършехме в дома на Джордан, за да дразним прислужниците на майка му. За игрите и криениците, за удоволствието, което изпитвахме да се скитаме из улиците на града под неодобрителните погледи на минувачите, които смятаха, че това е поредната ни глупост или просто завиждаха на щастието ни.

Нямаше как, стигнахме и до вечерта на бала и обещанието да се срещнем отново след години. Споменах за роклята на Лили и за снимката, която бях открила на тавана на леля Клара.

— Никога след това не съм изпитвал такова вълнение — отбеляза Джордан.

— Вълнение от какво? — попитах.

— От това да искаш нещо толкова силно, че да си убеден, че то ще се случи.

— Да.

Нищо повече не можах да измисля. Знаех, че тъкмо това съм загубила — способността да вярвам, да се хвърлям с радост в живота, със сигурността, че просто няма начин да не успея да осъществя мечтите си. Изненадах се, че Джордан изрази така ясно собствените ми мисли.

Спомних си за Лили, за нейната борба през всичките тези години. Вероятно това бе нейният начин да се справя с нещата и е било невъзможно да се случи така, че да си спомни за срещата ни, докато ние с Джордан бяхме оставили място в съзнанието си на възрастни за старата мечта. И ето, бяхме си спомнили.

Само дето аз се сетих някак случайно и в последния момент, а той бе помнил датата винаги. Не устоях на изкушението да си въобразя, че силната убеденост на Джордан ми се бе предала през разстоянието, достигнала ме бе в Орегон и ми бе напомнила за обещанието ми. Тази мисъл възстанови цялото ми доверие в него и в онази част от мен, която той бе донесъл със себе си тази вечер, за да ми я върне. В момента бяхме само двама, ала усещането за единение на трима бе оживяло, защото Джордан не му бе позволил да загине. Джордан бе държал факела високо.

Когато той ме прегърна, изпитах внезапен страх. Привлякох го до мен на тревата и се прегърнахме под зоркото око на луната. Всичко беше прекрасно, необикновено и спокойно, защото той се бе върнал при мен. Дори не изпитах смущение, когато почувствах, че цялото ми тяло бе готово да го приеме, защото знаех, че Джордан ми вярваше по начин, който щеше да преодолее несъвършенствата ми точно така, както бе преодолял годините. Съзерцаваше ме, надвесен над мен, очите му бяха скрити зад сенките, но усещах възторга и облекчението му, заменили израза на болезнена обреченост. Мечтата му се бе оказала напълно реална, щом беше довела и друго човешко същество на това място. Той беше доволен.

След това вече бяхме само един мъж и една жена и миналото отстъпи на заден план, изтласкано от единението на плътта ни. Във всяка негова ласка чувствах убеждението му, че времето не може да се мери с нас, поне не тази нощ. В последния миг, преди и последната мисъл да напусне мозъка ми и да се оставя само на сетивата си, си спомних първите му думи в мрака, когато ме откри. Джордан извика името на Лили, а не моето.