Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (14)

Тринадесета глава

Годините минаваха. Хвърлих се с настървение в работата си. Търсех утеха в това, да пиша за други хора, за техните постижения и техните трагедии. Мислех все по-малко за себе си. Бурята вътре в мен се бе сковала в някакъв леден блок, който държеше живота притиснат до стената. Светът около мен като че бе отражение на онова, което ставаше в душата ми. Хората се отдръпваха от мечтите си и съсредоточаваха силите си в някакво оцеляване, при което въпреки множеството откази, не всичко бе загубено. Малко време се отделяше на миналото, още по-малко — на бъдещето. Целият свят бе придобил някаква призрачност, ужасно сериозен и в същото време лишен от реалност. Както всички останали, аз минавах през живота и чаках следващ удар. Когато той наистина дойде, не се изненадах толкова, колкото очаквах, че ще съм.

Трябваше да се досетя, че в крехката красота на Лили, съчетана с все по-голямата прилика с майка й, се крие нещо опасно.

Тя бе наследила от майка си хроничното болно сърце и го бе крила от всички, с изключение на Роб. Като се обърнах назад във времето, едва сега си дадох сметка какво бе означавала призрачната й красота, която я открояваше от другите с течение на времето. Разбрах и причината за онази тайнствена нежност в отношенията й с Роб. Конфликти, разбира се, имаше, но между тях се бе възцарила обич и привързаност, които ми се виждаха някак смели и непоклатими, точно каквито бяха отношенията между господин Франс и съпругата му. Угризенията за минали грешки бяха изтикани встрани от съюза, изкован помежду им пред лицето на болестта.

Като най-близка приятелка на Лили никога не простих напълно на Роб за изневярата му, ала сега изпитвах искрено съчувствие към него. Борбата с баща му, траяла през целия му живот, бе не само психологическа, но и практическа. Роб се бе сдобил с финансова сигурност, ала цената, която бе платил, бе висока. Никога не бе постигнал независимостта, за която бе мечтал, взимайки решението да постъпи в юридическия факултет. Останал бе в родния си град, работил бе за баща си, принуден да играе в семейството си ролята, която никога не бе желал. Именно тази неудовлетвореност го бе тласнала към изневярата.

Единственото забележително нещо в живота му, истински изключително, бе бракът му с Лили. И благодарение на присъствието й в неговия живот той не се чувстваше напълно победен от своя свят. Сега, когато тя бе болна, Роб си даваше ясна сметка за това.

За него това бе нов вид грижа, а също и повод за възхищение. Винаги, когато Лили се появяваше, облечена за вечеря или за някакво излизане, очите му грейваха от възторг.

— Вижте само майка си — обръщаше се той към момичетата. — Колко е красива, наистина!

Естествено, не спираше да й носи малки подаръци, стана по-грижовен, суетеше се около нея много повече. Но не това ме трогваше, а изразът на възхищение и страх, който изпълваше погледа му. Роб знаеше, че ще я загуби. Знаеше, че тя ще умре млада.

А що се отнася до Лили, наложи й се да преповтори последните години на майка си. Все по-дълго и по-дълго трябваше да остава в леглото, момичетата тичаха при нея да я видят, точно както ние двете с нея се втурвахме да видим госпожа Франс в нейната стая. Случваше се да съм при нея, когато двете деца връхлитаха вътре и в такива моменти ме обземаше усещането за нещо до болка познато.

— Хайде, успокойте се — първо казваше тя на Сузи и Бет, когато започваха една през друга да разказват за нова приятелка или за някое момче. — Започнете отначало.

Или:

— Как греете само! — посрещаше ги друг път Лили. — Допреди миг си мислех, че денят е мрачен и дъждовен, а вие ми донесохте слънце и радост!

Точно това обичаше да казва и госпожа Франс.

Лили много отслабна, ала почувстваше ли се по-добре, познатата ни енергия бликваше с предишната сила. Лекарят й позволи да играе тенис, стига да не тича по корта. Трябваше да стои на едно място. Веднъж с Роб решихме да поиграем с нея; един от ударите на Роб беше остър и много близо до очертанията на игрището. И двамата очаквахме тя да остави топката да мине покрай нея, обаче най-неочаквано Лили се хвърли с позната ни стръв, отби и спечели точка.

— Хайде, дръж се нагло създание — промърмори тя не само към топката, но и към собственото си тяло и към съдбата, която й бе изпратила това изпитание. В този миг се възхитих с цялото си сърце на смелостта и силата й.

 

 

За съжаление подобни случки идваха все по-рядко. Лили винаги сама бе чистила дома си, ала сега това я изморяваше твърде много и се наложи да наемат жена. Пътуваше със семейството си, присъстваше на всички училищни прояви на децата си, на събиранията на семейството, но винаги трябваше да се прибира рано. Страдаше често от внезапна слабост и сърцебиене, които направо я вбесяваха. Мисля, че най-болезнено преживяваше отказа си от дългите разходки. Самотната разходка за нея винаги беше най-добрият начин да се отпусне, да се отдаде на мислите си. Замени ги с по-дълги прекарвания горе, в ателието си. Външният свят, който така безразсъдно обичаше да изследва, вече се изплъзваше и постепенно й оставаше само да го наблюдава през прозореца на стаята си.

 

 

Времето минаваше и с всяко следващо посещение при Лили се отдалечавах все повече и повече от Джордан. Тя чудесно разбираше, че връзката ми с него е на прага на забравата. И като се връщам мислено към това време, си давам сметка, че Лили сигурно е усещала колко далеч съм вече от мисълта, за каквото и да е щастие. В съзнанието си постепенно се отказвах от живота, както тя бе принудена да се откаже заради немощта на тялото си.

Заговори за това един-единствен път, и то много сериозно. Беше близо година след смъртта на Ник. Джордан отново бе привлякъл всеобщото внимание с придобиването на голяма издателска фирма, която присъедини към медийния си конгломерат.

Бяхме заговорили за него по време на вечерята. Излязохме с Лили да се поразходим. Отново беше лято, светулки прелитаха между клоните на храстите над тревата в двора им. Въпреки мекото време, тя бе с пуловер и ми направи впечатление колко бавно пристъпваше вече. Едно време никога не можех да я настигна, а сега се налагаше да забавя крачка, за да може Лили да върви спокойно до мен, без да се потиска от това.

— Прави го само защото е нещастен — рече неочаквано тя.

— Кой? — попитах.

— Джордан.

Замълчахме. Връхлетяха ме смесени чувства.

— Ти беше всичко за него — продължи Лили. — Ти и Ник. Никак не беше щастлив, преди ти да се появиш. А сега, все едно, че никога не е било. Като че не е изпитал нито миг на щастие. Това просто го убива.

— Откъде знаеш? — не се сдържах. — Писал ли ти е?

Ударът ми попадна в целта. Тя мълчеше. Дали се досещаше, че ми бе известно за кореспонденцията й с Джордан? Дори да бе вярно, нямаше желание да признае истината.

— Скъпа моя — подхвана Лили след малко, — когато Ник почина, ти беше единственото нещо, което Джордан имаше на този свят. Това, че загуби и теб, напълно го извади от строя. Ти изглеждаше толкова категорична, че искаш да скъсате. И сега той е убеден, че единствената причина да се съгласиш да живееш с него е било желанието на Ник да има мъж край себе си.

Настъпи поредната дълга пауза. Няма отговор на подобна логика. Чувствах се прекалено изтощена, за да търся някакъв.

— Ала това просто не вярно, нали? — настояваше тя. — Джордан никога не бил само твой съквартирант, виждах го в очите ти, когато бяхте заедно.

Продължавах да мълча.

— Само че всеки път, когато той вдигнеше поглед към теб, ти се извръщаше, очевидно искаше да скриеш от Джордан какво изпитваш.

Не зная защо, но нейните думи страхотно ме ядосаха. Изпитах неистова ревност. Колко й беше лесно на Лили да ги говори тия неща. Джордан я беше обичал през целия си живот, не беше я изваждал от сърцето си нито за миг. Единствената причина, поради която прояви някакъв интерес към мен, бе, че за него бях нещо като връзка с нея. Та дори и идването му на уговорената ни среща и зачеването на Ник бе продиктувано от надеждата му, че ще срещне нея.

„Лили, ти ли си?“ Тези думи ме преследваха в сънищата ми през всичките тези години. Докато съм жива, няма да ги забравя.

— Не мога да се виждам с него — промълвих само. — Не и след Ник. Просто не мога — погледнах приятелката си в очите. — Често си мисля, че единствената причина да продължавам да живея, е съзнанието, че никога няма да видя повече Джордан — добавих след малко.

Тя кимна тъжно. Мисля, че разбра. Познаваше ме твърде добре.

А колко добре, щях да осъзная едва в края на нашия общ сън.

Оказа се, че състоянието на сърцето й е много по-лошо от това на майка й. Лили премина през няколко сърдечни кризи, в началото по-леки, ала след това се заредиха все по-тежки и по-тежки. Три години след смъртта на сина ми тя бе на смъртно легло.

Няколко седмици, преди Роб да ми се обади, за да ми съобщи, че краят й наближава, бях гостувала у тях. Той ми се стори спокоен, бе имал достатъчно време, за да свикне с мисълта за този край. Само дето от гласа му се излъчваше такава безнадеждност, че бе почти неузнаваем. Все едно, че ми се обаждаше някакъв старец.

Още на следващия ден пристигнах при тях със самолет. Незнайно защо, Лили бе пренесена в дома на семейство Франс. Бяха занесли там болнично легло. Ингрид се сменяше да дежури край нея със специална медицинска сестра, която Роб бе наел. Вратата ми отвори Карл. Изтичах нагоре по стълбите и едва тогава си дадох сметка, че Лили лежеше в стаята на майка си. Истината бе, че това бе най-хубавата стая в цялата къща, а и с най-хубав изглед към Брукфийлд и хълмовете зад имението. Сигурна бях, че това също бе причина Лили да избере тази стая за края си.

Изглеждаше далеч по-зле от последния път. Бузите й бяха хлътнали, кожата — почти прозрачна. Ръката, която протегна към мен, беше измършавяла до краен предел. Кожата на китката бе синьо-черна. Очевидно бе, че краят бе близо. Отново ме завладя мисълта за обръщащия се пясъчен часовник на времето, който сякаш държеше на всяка цена да ни изтезава, като връщаше времето назад. Лили щеше да умре точно както майка си. Това ми приличаше на жестока шега, изиграна от някое злобно божество.

— Върна се, значи — промълви приятелката ми. — Е, сега всичко ще се оправи.

Виждах какво усилие й струва произнасянето на всяка отделна дума.

— И Джордан ще дойде всеки момент — продължи тя. — Отново ние тримата ще бъдем заедно.

Усетих, че пребледнявам, но успях да се усмихна.

— Дяволското трио отново се събира.

Роб стоеше прав до вратата и слушаше. Вдигнах очи смутена, за да го погледна, ала той бе прекалено отчаян, за да прояви каквато и да било ревност. Единственото, което искаше, бе Лили да има в момента всичко, което желае.

— Кейт… — гласът й бе тих и доверителен.

— Кажи, скъпа — целунах слабичката й ръка и я задържах между дланите си.

Очевидно променила намерението си, тя само добави:

— Добре дошла у дома.

 

 

Джордан пристигна на следващия ден. Вероятно и на него Роб бе съобщил, че краят й наближава. По една случайност аз му отворих вратата.

— Здравей, Кейт — на лицето му имаше същото изражение, което добре познавах от болестта на Ник — напълно лишено от живот. Мина ми абсурдната мисъл, че като нищо е изглеждал така през цялото време, докато сме били разделени.

— Здрасти, Джордан… — целунах го леко по бузата и го прегърнах някак прибързано, сякаш исках да предотвратя повече разговори.

Той погледна нагоре към стълбите.

— Как е тя?

— Иска да говори с теб.

В такива моменти на тежки изпитания обикновено губя представа за последователността на събитията. Не помня Джордан да се е качвал в стаята при Лили, нито колко време е стоял вътре. В съзнанието ми е останал образът на двамата с Роб, като Роб му обяснява какво е казал лекарят, Джордан само кима. Стори ми се напълно естествено двамата да стоят и да си говорят. Ако не ми бяха ясно обстоятелствата, щях да реша, че обсъждат някакъв делови въпрос.

След това извикаха някъде Джордан и ми казаха да вляза, защото Лили искала да говори с мен.

— Много е слаба — предупреди ме Роб.

— Ще внимавам да не я изморя допълнително — обещах му аз.

— Не това имах предвид… — имаше някаква горчивина и безнадеждност в погледа на Роб, но бях така замаяна от скръб, че изобщо не му обърнах внимание.

— А да вляза ли?

Той ме прегърна. Изненадах се от това, колко силно ме притисна до себе си.

— Разбира се, влез.

Лили ми се видя още по-немощна отпреди. Станало й бе трудно да говори и се наложи да се наведа близо, за да я чувам.

— Кейт — промълви тя с видимо облекчение.

— Кажи, сърце мое — нарочно употребих израза на майка й с надеждата, че така ще я успокоя. Ала номерът не мина, Лили бе изпълнена с тревога. Нещо я измъчваше.

— Кейт, чуй ме, трябва да ми простиш.

— Да ти простя ли? Но какво? — усмихнах се аз. — Ти винаги си ме правила само щастлива. Толкова щастлива, колкото имах право да бъда.

— Лъгах те през всичките тези години — продължи тя. — Оставих те да си мислиш, че… — думите й заглъхнаха. — По дяволите, това сърце. Просто не мога да мисля.

— Почини си.

— Да си почина ли? — горчиво изкриви устни Лили. — Мислиш си, че винаги…

— Скъпа моя, какво значение има? Ето, тук около теб са все хора, които те обичат — Роб, децата, Джордан…

При споменаването на Джордан тя поклати енергично глава. Ако бях малко по-прозорлива, може би щях да се сетя какво ще последва.

— Кейт, аз ви видях! — очите й ме гледаха широко отворени. — Бях там. Видях ви.

Не можех да разбера за какво говори. Ала по тона й схванах, че не става въпрос за обвинение, а по-скоро за признание.

— Какво си видяла, скъпа, какво? — почти бях сигурна, че бълнува.

— През нощта на нашата среща при Плодоносния полумесец. Аз бях там. Малко закъснях. А когато пристигнах, вие двамата с Джордан вече бяхте там.

Дъхът ми направо секна. Най-малко това бях очаквала.

— Там ли си била? — не повярвах на ушите си аз.

— Напълно бях забравила обещанието ни. През всичките тези години нито веднъж не си спомних за него. И изведнъж в последния момент нещо ми прещрака. Ето защо реших да отиде на игрището. Помислих си, че може би и ти ще си там. Но исках да се видя с Джордан. Бях омъжена, разбира се, ала исках да видя променил ли се е.

Лили въздъхна.

— Когато стигнах, вие вече бяхте там… Заедно. Колко странно нещо е съдбата, нали, Кейт? Наблюдавах ви зад клоните, така, както ти ни беше наблюдавала в нощта на бала, докато аз танцувах с роклята, която ти лично ми беше ушила. Имаше някаква ирония в това и много ясно си дадох сметка за нея.

Тя замълча и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Виждах колко е изтощително за нея произнасянето на всяка дума.

— Видях какво изпитваш към него. Знаех, че и той те желае. А ти го заслужаваше. Бе запазила това място в сърцето си за него. Всичко това ми беше известно. Нима можех да те познавам, без да зная точно това?

Лили понечи да каже още нещо, но се спря. Чаках търпеливо и само държах ръката й.

— Бях омъжена. Имах децата. Никога не забравих Джордан, ала имах Роб. Сама направих своя избор. Тъкмо затова и забравих срещата до последния миг.

Тя въздъхна.

— И в този момент реших, че трябва да остана в сянката. Вие бяхте отдадени един на друг и така беше по-добре. Само да не беше моят егоизъм. Не притежавам твоя талант да приемаш нещата, Кейт. Изпитвах ревност. Дори се чувствах предадена, макар да не беше така. Ето защо се измъкнах в тъмнината и те оставих да си мислиш, че Джордан е дошъл на срещата заради мен. Оставих те да си мислиш, че иска да е с теб само защото му напомняш за мен.

Лили се усмихна.

— Не си изненадана, нали? Аз най-добре те познавах. Нали помниш? Убедена бях, че никога няма да повярваш, че те иска заради самата теб. Винаги си била сирак. Никога нямаше да повярваш, че някой те иска заради самата теб.

Тя не откъсваше очи от лицето ми, за да види реакцията ми.

— Бях истинска страхливка, Кейт. Чувствах се страшно самотна. Затова оставих Джордан да ми пише. Може да се каже, че дори го окуражавах. Никога не споменах за раздяла с Роб, но оставих Джордан да си мисли, че съм на разположение. В духовен смисъл, искам да кажа. Че продължава да ме интересува. Просто не можех иначе. Имах нужда от някаква опора. Позволих писмата на Джордан да играят тази роля. Така се чувствах по-особена. Че струвам повече от онова, което направих с живота си. А това бе гадно, противно. Защото така всички се чувствахме нещастни. И все пак го направих.

Ръцете ми се вледениха. Никога нищо такова не ми беше хрумвало. Лили се опитваше да разлюлее устоите на целия ми живот. Никога не бях се съмнявала, че Джордан е за нея, а аз съм заместител. Връзката на нашето трио бе конструирана по този начин. Аз трябваше да ушия роклята, а тя да я носи. Лили бе неговата голяма любов.

Тя трябва да бе прочела мислите ми, защото отново заговори, този път по-енергично.

— Той никога не ми напомни за нашата среща в писмата си. Вероятно е искал да ме изпита. И аз не се появих там. И след това никога не отвори дума за тази среща. Просто продължи да ми пише по стария си начин. Писмата му се промениха, след като те бе срещнал отново и бе видял Ник. Усещах, че крие нещо. Чувствах щастието му и желанието му да се опита да го скрие, та да продължавам да си мисля, че му липсвам.

Лили стисна пръстите ми с колкото сили имаше.

— Никога не съм му липсвала. Поне не по онзи начин, както бе в началото. Ти и Ник променихте всичко. И когато най-накрая ви видях и тримата, проумях всичко. Джордан искаше единствено теб. Ти го правеше щастлив.

Силите бързо напускаха Лили, ала очите й искряха като трескави.

— И въпреки всичко продължих да създавам в теб впечатлението, че той държи на мен. Поддържах го и в него. Една жена знае кога е влязла под кожата на един мъж. Джордан никога нямаше да може да се пребори напълно с моя образ и разчитах на това. Приемах го като реванш за съдбата си. Сама бях избрала живота си, но ми липсваше смелост да си го живея такъв, какъвто бе. Какво пречеше да ви кажа, че наистина принадлежите един на друг? Какво пречеше да го освободя от ангажимента му към мен? Можех да освободя и теб. Ала не го направих. Ще трябва да ми простиш, Кейт. Трябва…

Бях загубила дар слово. Чувствах колко отчаяно приятелката ми имаше нужда от моята прошка. Тя бе права в абсолютно всичко. Познавала ни бе по-добре, отколкото ние самите се познавахме. Опитах се да измисля някакъв отговор. Много ми беше трудно. Сърцето ми, умът ми — цялата бях като парализирана.

— Не можеш да измислиш какво да ми кажеш, нали? — промърмори Лили. — Обичаш ме прекалено, за да повярваш, че съм способна на подобно нещо. Винаги си била по-добра от мен. През годините Джордан не можеше да го проумее. Беше заслепен от младостта, от любовта. Видя го по-късно, когато те срещна отново. Именно това го привлече към теб.

— По-добре не говори повече — едва успях да кажа.

Тя поклати глава, сякаш за да събере мислите си.

— Върни се при него. Той те чака. Толкова е нещастен без теб. А и сега е свободен… Ще можеш да имаш още деца. Моля те, Кейт. Докато не е късно.

Съзряла скептицизма ми или по-скоро съмнението, че това едва ли е възможно, Лили продължи:

— Когато ви видях в онази нощ, осъзнах, че съдбата неслучайно ме бе накарала да забравя срещата и да закъснея. Знаех, че така е писано. Вие двамата да сте там, а не аз. Прекалено страхлива бях, за да го приема, но го знаех. Върни се при него. Нека моята… Нека това ви събере. Едва тогава ще сме отново щастливи. И тримата.

Тя се опита да седне в леглото. Тъкмо бях измислила какво да кажа, и Лили се отпусна немощно назад.

— Лили! — извиках уплашено.

Роб влезе в стаята, последван от лекаря.

Устните й се размърдаха и тя прошепна нещо. Наведох се, за да чуя какво казва, ала Лили нямаше сили да го повтори.

— По-добре излез — помоли ме Роб. — Почакай навън.

Изправих се и се отправих към вратата. Лекарят се наведе над нея. Извърнах се, за да я зърна за миг, и тогава осъзнах думите, които се бе опитала да ми каже.

— Не забравяй обещанието.

Никога вече не видях Лили.