Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (2)

Първа глава

Прекрасен ден в началото на юни преди много години. Стоим в стаята за шев в дома на Лили. Къщата е скромна, намира се недалеч от центъра на града, на няколко километра от красивите вили покрай брега на океана. Подобно на повечето местни хора тук, семейство Франс живеят в сянката на изисканите стари фамилии, чиито прадеди са основали града в щата Мейн преди повече от двеста години, и в сянката на милионерите, открили градчето преди близо едно поколение и построили грамадните си имения на възвишенията с изглед към океана.

Името на градчето е Съмър Харбър. През лятото то приютява богати туристи, които пристигат, за да се насладят на свежия въздух, прохладата на океана, а и на своята собствена компания. През останалото време от годината тук живеят ловци на раци, градинари и няколко души, които не само според мен, а и според други хора, не се занимават с почти нищо.

Бащата на Лили има магазин за галантерия, отворен още от дядо му в началото на века. Той обича да казва, че е беден, но щастлив и наблюдава по-скоро с любопитство, отколкото със завист, огромните имения на милионерите по брега.

През прозореца се виждат високи възвишения, покрити със сочната зеленина на късната пролет. Отвъд тях, придавайки странна безбрежност на небето, се простира океанът. Вътре в стаята има няколко акварела на стативи, единият от които пресъздава изгледа от прозореца. Те бяха дело на Лили, чийто талант привлече вниманието на учителя й по рисуване в началните класове на гимназията и тя бе превърнала стаята в свое ателие, където прекарваше свободното си време.

Обръщам се към Лили. Тя стои с вдигнати ръце, докато аз набождам карфици по роклята й.

— Побързай — подканя ме Лили. — Ръцете ми съвсем отмаляха.

— Още съвсем малко.

Сама скроих тази рокля по модел, който намерих в едно модно списание. Щеше да изглежда неподходяща за годините на всяка друга нейна връстничка, ала Лили е висока и преждевременно развита. Иначе винаги е била слаба, благодарение на типичната за младостта й интензивна обмяна и на изключителната й енергия. С течение на времето започна да се налива и доскоро хлапашката й фигура придоби много женствени очертания. Искрящите й сини очи са изпълнени с решителност и нетърпение, а когато е спокойна, са удивително красиви.

— Готово — процеждам аз през карфиците, с които е пълна устата ми. — Можеш да се огледаш.

Лили с въздишка на облекчение спуска ръце и се завърта внимателно пред огледалото.

— О, Кейт! — възкликва тя. — Ти наистина си магьосница.

Доволна съм. Роклята ще се получи. Гърдите на Лили са достатъчно едри, за да поддържат дълбоко изрязаното деколте. Голите й рамене са прави и нежни. Под подгъва се подават здрави, добре оформени прасци. Прилича ми малко на надпревара с времето, но бързото й порастване позволява дрехата да изглежда така, сякаш е измислена за нея.

Лили е на тринадесет години. Аз също.

— Мислиш ли, че Джордан ще я хареса? — пита тя.

— Разбира се, че ще я хареса — отвръщам. — Той не е сляп, нали? Същинска принцеса си.

Метафората ми се струва напълно подходяща. Лили винаги се е отличавала със своята непосредственост, привличаща хората към нея — дори онези, които иначе се стъписват от решителната й и малко необуздана личност. Сега съзряването й придава деликатността на принцеса, една тиха, искряща привлекателност. Роклята изважда на показ тъкмо това.

Поглеждам се в огледалото и бързо отклонявам очи. Твърде грозна съм, за да издържа повече. Безформена, с лунички по лицето, изобщо противна, такава се виждам в блестящата повърхност. Докато Лили прескача елегантно в юношеството, аз съм все още в най-неугледния си вид. Лицето ми е твърде широко, а крайниците ми — някак тежки. За разлика от приятелката си, наместо гърди аз имам някакви жалки пъпки, които показват, че наближава времето, когато ще навляза в по-зряла възраст.

— Трябва да дойдеш — обажда се Лили. — На Джордан ще му е мъчно без теб.

Поклащам глава.

— Не искам.

— Кейт, престани да се инатиш! — извиква тя. — Трябва да дойдеш! Не мога да стоя сама с всичките тези хора, които изобщо не познавам. Хайде, съгласи се.

— Не.

Лили се обръща с гръб към огледалото. Ясно й е, че няма да отстъпя.

Беше време, когато никога не би приела отказ. Ала тя съзрява. И в настояването й да отида на бала се долавя зараждането на тактичност, характерна за възрастен човек. Прави се на твърде настоятелна, за да не се чувствам изоставена.

Отстъпвам назад и оглеждам роклята, усещам познато стисване на гърлото. Лили е всичко онова, което искам да бъда, а никога няма да мога. И ако не я чувствам толкова силно част от самата себе си, сигурно щях да бъда непоносимо ревнива. От толкова време сме най-добрите приятелки, че за мен няма никакъв живот извън близостта ми с нея.

На вратата се чука. По-малкият брат на Лили, Ерик, подава лице в стаята.

— Лили, мама те вика — съобщава хлапето.

— Какво иска? — пита тя.

— Откъде да знам.

Ерик никога не е бил много разговорлив и според мен е най-безполезният член на семейство Франс. Винаги, когато го видя, той тича навън, здраво стиснал ръкавица за бейзбол или футбол, или баскетболна топка.

— Никога не излизай ядосан! — обича да се провиква закачливо след него баща му, но Ерик така и не може да разбере шегата.

Той е с крехка фигура, почти красив с дълги мигли и съвсем рус, ала е страстен спортист и често се прибира изранен и покрит със синини, които госпожа Франс с радост почиства и превързва, защото това е почти единственият й шанс да бъде в близост с него. Много по-често го виждам да препуска с колелото си по улиците, отколкото да се завърти вкъщи. Господин Франс обича да отбелязва, че обмяната на веществата на Ерик е твърде интензивна, което обяснява както слабата му фигура, така и неговата свръхактивност. Според мен Ерик потиска нещо в себе си и именно това го кара да тича безспир. Никога не разбрах какво може да е то, защото той рядко понечва да разговаря с мен.

— Кажи на мама, че щом Кейт свърши, ще отида при нея — казва Лили.

Ерик не отговаря. Чуваме само как краката му изтрополяват надолу по стълбите, след което вратата към двора се затваря с трясък. И двете с Лили знаем, че не е предал думите й.

— Ама че хлапак — промърморва тя. — Понякога ми идва да го убия — по гласа й, макар и ядосан, личи колко е привързана към брат си. Лили го обича въпреки досадната му потайност и безспорния факт, че на него изобщо не може да се разчита. Когато бяха по-малки, двамата воюваха яростно помежду си. Може би защото много си приличаха. Упорити, лесно избухливи, те често не можеха да общуват дори. Но сега, освен майка им, Лили изглежда единствена знае нещо за приятелите на Ерик или за това, какви ги върши в училище.

Веднъж, когато беше доста малък и двамата бяха в разгара на войната помежду си, случайно минах покрай стаята на Лили и заварих Ерик, облян в сълзи, да лежи в скута на сестра си, докато тя милваше косата му и тихичко го успокояваше. Никога не посмях да попитам какво се беше случило, защото ми се виждаше прекалено нахално да задавам подобни въпроси.

Лили ме поглежда в огледалото и въздъхва:

— В неделя по това време Джордан ще е далеч, далеч оттук. Какво ще правим с живота си по-нататък, Кейт? — пита тя.

Сутринта след бала Джордан трябва да замине за Гротън. За нас това е повратен момент. Тримата прекарахме заедно цялото си детство, а сега се разделяме. Поне ние двете от Джордан. Зад тревогата й за роклята прозира страхът да не загуби Джордан.

— Все някак ще го преживеем — отговарям. — Пък и нали той ще се върне за Коледа? Не виждам нищо страшно в това, че заминава за известно време.

— Кейт, наистина, ела с мен — подновява Лили настояването си. — Много ще съм притеснена там сама.

— Няма да дойда, но ще се видим след това.

Аз бях тази, която настоя Лили да бъде наша представителка на бала. И двамата с Джордан се опитаха да възразят, ала останах непреклонна. Все пак се съгласих да се срещнем след тържеството.

Сигурно се питате що за странни уговорки между трима толкова близки приятели и защо съм се заинатила така. Дължа ви известно обяснение.

Бях сирак. Баща ми починал, когато съм била съвсем малка, а вторият мъж на майка ми не желаел да се обременява с дъщеря. Прехвърляха ме от роднина на роднина, докато попаднах на една доста ексцентрична леля, която живееше в този град. Когато лелята оглупя от старост толкова много, че се наложи да наемат жена да я гледа, възникна и въпросът коя да е следващата ми спирка. Майката на Лили винаги много ме е харесвала и тя предложи да ме приюти у тях. Прекарах три години в дома на семейство Франс, докато леля ми почина и поредна група роднини се настани в нейната къща, прибирайки и мен.

Бях повече сестра на Лили от собствените й сестри, защото бяхме на една възраст. И макар да не живеех повече у тях, прекарвах поне три-четири часа всеки ден там — пишехме си домашните, играехме, клюкарствахме, шляехме се из града — никога вече не се почувствах самотна и изоставена. Така се бяхме сраснали двете, че едва ли не дишахме като едно. Поне аз не можех да дишам без нея, когато не бяхме заедно.

Точно тогава се появи Джордан.

Двете с Лили се запознахме с него на погребението на наш съученик, който почина от левкемия — малко момче на име Питър Грейсиън. Джордан не учеше в нашето училище, но майка му познаваше отнякъде майката на Питър и доведе сина си на погребението. След тази първа среща ние двете с Лили буквално осиновихме Джордан. Тогава не знаехме, че майката на момчето няма никаква друга приятелка, освен госпожа Франс.

Майката на Джордан произхождаше от богато и преуспяващо семейство от околността. На нея възлагали много надежди, ала с неподходящия си брак тя разочаровала близките си и в резултат всички се отдръпнали от нея още преди той напълно да се разпадне. При една командировка в Европа мъжът й безследно изчезнал и я оставил съвсем сама с малкия им син. Майката на Лили единствена от старите приятелки на Елизабет поддържаше връзка с нея.

Джордан се вписа чудесно в пламенното ни приятелство. Сам загубил баща си, той разбираше какво значи да си сирак. Беше самотен и странеше от всички, а ние, двете, както до този момент нямахме нужда от никого, най-неочаквано почувствахме, че ни е нужен трети.

В момента набързо обобщавам нещо, което всъщност е много по-сложно; през всичките следващи години аз така и не успях да проумея какво ни свързваше в такава невероятно здрава спойка, повлияла толкова силно върху целия ми живот. Но тази липса на яснота за мен доста добре съответства на самото ни приятелство. Запознахме се с Джордан и той стана един от нас, без да разберем защо — тъй или иначе, жребият беше хвърлен.

Джордан бе тихата част от групата — срамуващ се от скандалното поведение на баща си (за което ще стане дума по-нататък), той се боеше да не направи погрешна стъпка, за да не ни загуби, и в същото време се държеше покровителствено към майка си, прокудена от роднините им. Аз бях грозното пате — сирачето без постоянен дом, изгарящо от желание да се приюти някъде, и по онова време вече предано привързано към Лили. Докато самата Лили бе напълно лишена от страховете, измъчващи мен и Джордан. Тя беше свободен дух, своенравна и непринадлежаща на нищо и никого. Въпреки всичко тя имаше нужда от нас.

Игрите ни се ръководеха от нея, Лили бе спойката, която ни държеше, а енергията й зареждаше и нас. През всичките тези години, които прекарахме заедно, ние с Джордан сякаш все се влачехме след нея, играехме ролята на Санчо Панса в нейните грандиозни планове, черпехме с пълни шепи от бликащите й идеи, подобно на изгладнели пътници в духовна пустиня.

А ето сега ни предстои да се разделим, защото Джордан заминава да учи в училище, което ще го подготви за колеж, а ние, момичетата, оставаме в града. Юношеството надвисва над нас в момента, в който се и разделяме, и нежните чувства, които изпитваме един към друг и към своето приятелство, са напълно разбираеми. Балът и за трима ни има твърде символично значение.

Аз обаче няма да отида. Не изпитвам никакво желание да се мотая там без кавалер и само да преча на Лили. Не мога да й обясня чувствата си, ала съм сигурна, че ще изпитам истинската романтика на събитието, като я изпратя дотам и се скрия, за да наблюдавам отдалеч какво става. Твърде грозна и непохватна съм, за да участвам в такова тържество. Лили е красива и става все по-хубава. Искам тя да отиде сама. Убедена съм, че това няма да намали близостта ми с Джордан, а напротив, ще я засили. Единственият начин да присъствам на този бал бе не да отида, а да изпратя само Лили.

След като приключваме с пробата, приятелката ми понечва да свали роклята, но аз настоявам да я покажем на майка й. Спускаме се надолу по стълбите от тавана до спалнята на госпожа Франс, където тя прекарва по-голямата част от деня. На почукването ни госпожа Франс отговаря с обичайното кратко:

— Влез!

Заварваме я, както обикновено, изтегната на леглото, подпряна на няколко възглавници.

Тя вече доста рядко слиза долу. Най-много да се яви на вечеря. Лекарят, който се грижеше за нея, бе настоял да спазва този режим, който се налагаше от слабото й по рождение сърце. И тази някога жизнена и красива жена, сега е бледна и слаба. Тя все още е пълна с енергия, ала някак обуздана и ограничена от крехкото й здраве. Принудена от болестта да прекарва много време на легло, госпожа Франс обича да ни вижда и да слуша разказите ни за преживяното навън.

— Виж — прекрачих аз първа прага. — Какво ще кажеш за Лили?

Приятелката ми се завърта, за да покаже роклята и едва сега си давам сметка, че вероятно преди години майка й е изглеждала точно така. Лицето на госпожа Франс светва.

— Скъпа, изглеждаш прекрасно! — възкликва тя. — Истинска млада дама.

— Мислиш ли, че ще ме изгонят още на прага? — пристъпва дъщеря й напред.

— Не ми се вярва да го направят толкова бързо — отговаря майката с типичното си чувство за хумор.

— Не мога да накарам Кейт да дойде. Изобщо не иска да ме слуша. Не би ли се опитала да я убедиш?

Госпожа Франс ме поглежда. За кой ли път се уверявам колко добре ме познава тази жена.

— Излишно е да я караш да прави нещо, което вече твърдо е решила, че няма да направи — казва тя. — Познаваш я от достатъчно дълго време — след което извръща поглед към мен. — Но ти ще бъдеш част от тържеството, нали знаеш, мила?

— Разбира се.

Госпожа Франс е посветена в нашия план. Споделяме с нея толкова много неща, дори и най-съкровените си тайни. Особеното положение с нейната затвореност превръща стаята й в истинско убежище, където всяка от нас сама или двете заедно можем да се приютим и да намерим било съвет, било внимателно изслушване. По дух тя изглежда далеч по-млада от тялото си и е напълно способна да разбере тревогите и мечтите на две момичета. За мен госпожа Франс винаги е била по-възрастният вариант на Лили, някак ограничен от годините и болестта, ала притежаващ същата безстрашна самоувереност и същата гъвкава интуитивност.

Докато наблюдава дъщеря си, очите й се наливат със сълзи.

— Пораснала си — въздъхва тя. — Хората на тържеството ще помислят, че си на осемнайсет.

— О, мамо! — Лили никак не обича да й напомнят колко бързо расте.

— Сякаш беше вчера, когато се втурваше в стаята като ураган с изпоцапано лице и мършави колене — въздъхва госпожа Франс.

Настъпва мълчание, през което Лили гледа усмихнато майка си.

— Толкова много спомени — завършва госпожа Франс.

Оставяме думите да отзвучат. Става доста неловко. Сетне тя премества очи към мен.

— Честно да ви кажа, понякога вие двете ми приличате на грахови зърна. Толкова много време прекарвате заедно, че съвсем сте заприличали една на друга и като че имате израстъци, с които сте свързани.

— О, я стига! — за мен това е наистина абсурдно. С годините Лили става все по-красива и по-красива. С всеки изминат ден този процес се ускорява. Докато аз не само изоставам по типичния за бавно съзряващите младежи начин, но и ставам все по-непохватна.

— Така е — продължава госпожа Франс. — И двете толкова бързате да си сложите грим, че не ви остава време да погледнете истински лицата си. Изобщо не забелязвате как изглеждате в действителност.

Предпочитаме да замълчим. Тя се обляга назад на възглавниците и продължава да оглежда роклята.

— Показахте ли я на майката на Джордан? — пита госпожа Франс след кратко мълчание.

— Не, не е готова още.

— Сигурно ще е по-добре да я изненадате — отбелязва госпожа Франс колебливо.

Радостната ни възбуда мигом бива охладена при споменаването на майката на Джордан. Елизабет Брейди живее в почти пълно усамотение. Госпожа Франс говори с нея по телефона два-три пъти в седмицата (като любезно се прави, че не забелязва как приятелката й плете език в резултат от гълтането на множество успокоителни и тайното пиене) и я посещава лично, когато крехкото й здраве позволи. Положението наистина е странно. И двете жени живеят самотно — майката на Лили поради своята болест, а майката на Джордан — заради личната си трагедия. Минават за близки приятелки, макар винаги, когато споменем, че ще ходим в дома на Джордан, по лицето на госпожа Франс да минава лека сянка на безпокойство.

— Убедена съм, че Елизабет много ще се зарадва да те види толкова красива, скъпа. Бъди внимателна с нея. Животът й никак не е лесен, знаеш го много добре. Особено сега, когато и Джордан предстои да замине.

— Винаги съм внимателна с нея, мамо — нетърпеливо я прекъсва Лили, разбунтувана срещу недоизказаната критика, защото и в най-бурните си пристъпи тя успява да се държи мило и тактично с все по-ексцентричната майка на Джордан.

— Тя цени това — призна госпожа Франс. — С изключение на госпожа Дион и мен, вие с Джордан сте единствената й връзка с външния свят. А сега й предстои да загуби една трета от вашата група. Тази вечер никак няма да й е лесно.

— Но защо, мамо? — често я наричах така. — Той ще си идва за ваканциите. И е все още момче. Тя не го губи.

— Тринадесетата година е много важна в живота на едно момче — в очите на госпожа Франс се прокрадва неясна тревога. — Особено когато заминава да учи в друг град.

През цялото си детство Джордан посещава едно частно училище, минаващо за по-изискано, което се намираше на около петдесет километра от града сред гората. В това училище не приемаха често деца от околността. Ние с Лили никога не се бяхме замисляли по този въпрос, ала се знаеше, че преди много години майката и бащата на Джордан го бяха избрали за своя син тъкмо по тази причина. Сега беше време да замине за Гротън, което също бе част от плана, включващ по-късно Йейл и юридическия факултет на Харвард.

— Там ще трябва да живее с момчета, които не познава — продължава госпожа Франс. — Без баща, без майка… — при споменаването на изчезналия без следа баща на Джордан лицето й леко порозовява. — Няма да е същото — заключава тя.

— Но ще си остане син на своята майка — настоявам аз.

Откакто го познаваме, Джордан винаги се е държал мило с майка си, дори покровителствено. И ако трябва да сме честни, ние с Лили започнахме да му подражаваме. Към странната, леко отнесена негова майка, се държим подчертано възпитано. Като отплата тя ни предоставя без ограничения огромната си къща и двор и винаги можем да поискаме от прислугата да ни направи чай или нещо за хапване. Очевидно не спира да се изненадва от факта, че сме постоянно със сина й. Понякога напуска уединението си, за да ни прегърне с особена топлота.

— Моите прекрасни, добри момичета! — възкликва. — Приличате на чудни цветя, украсяващи дома ми. Две сладки орхидеи.

Красотата й постепенно бе повехнала поради болестта и занемареността й. Под очите й има големи, тъмни кръгове, а ръцете, които протяга към нас, са покрити със синьо-черни петна от загадъчни инжекции.

Често се опитва да завърже разговор с нас, ала това е доста мъчително. Все се впуска в отклонения, твърде отдалечени от първоначалната тема и обикновено свързани с нейната младост и с нейните някогашни интереси, които изобщо не могат да задържат вниманието ни. В такива моменти се намесва Джордан, който ни измъква навън, докато гласът на майка му ехти подире ни:

— Бъдете добри, мили малки момичета!

Или:

— Джордан, бъди внимателен с гостенките си!

Майка въздъхва и поглежда към Лили.

— Радвам се, че ще отидеш на бала, момичето ми. Щом те види, Елизабет ще осъзнае, че Джордан не е единственият човек, който й е останал на света. А когато той замине, ще можете да я посещавате като мен. Това положително ще й хареса.

Тя отмества очи към прозореца с изглед към океана и към високите хълмове в далечината, на един, от които е кацнал домът на семейство Брейди.

Перспективата да посещаваме госпожа Брейди не е сред най-привлекателните, защото никак не е лесно да се общува с тази жена. Но смятам, че ако сме двете с Лили, ще се подкрепяме и окуражаваме и ще научаваме новини за Джордан. Тогава всичко ще е наред.

Руменината се дръпва от страните на госпожа Франс и тя отново е бледна и неочаквано изморена. Очите й пак се спират на Лили и нещо в израза им ми подсказва, че сигурно си мисли за своята младост, за времето, когато е била здрава.

— Целуни ме — подканя тя дъщеря си. Лили се доближава до леглото. Две тънки ръце я обгръщат.

— И двете.

Присъединявам се към тях и двете с приятелката ми се надвесваме над крехката жена в леглото. Забелязвам, че очите й отново се наливат със сълзи. В първия момент се чувствам неудобно, но само след миг ме залива топлата тръпка, че принадлежа някъде. У Лили няма и следа от ревност. За нея няма нищо по-естествено от това, майка й да прегръща двете ни, сякаш сме близначки.

Ставаме да си вървим.

— Прегърни Джордан от мен по време на танците — провиква се майка след нас, малко преди да тръшнем вратата.

Настоявам преди Лили да съблече роклята, да отидем при Ингрид и Карл, за да им я покажем. Ингрид, най-голямата от трите сестри в семейството, си стои вкъщи. Не е наследила нищо от красотата на майка си. Метнала се е изцяло на рода на баща си, също като Карл, по-големият брат. Тя е едра, с тъмни хлътнали очи и прилича на истинска стара мома. Доста е скучна, но пък е безкрайно предана на семейството и на болната си майка.

— Ингрид, виж Лили — обаждам се аз първа. — Нали е красива?

Завъртам Лили пред нея. Ингрид пристъпва напред и оглежда педантично дрехата.

— Шевовете са добри — констатира тя. — Ще издържат дълго — хвърля един поглед на сестра си.

— Много след като престанеш да я носиш — додава с известна горчивина, толкова типична за нея.

— По-весело, Ингрид — разсмива се Лили. — Отивам на бал.

— Гледай само да не ти лепнат някоя болест там — съветва я Ингрид.

— Стига, моля ти се — мръщи се Лили и тръсва гневно глава.

Забележката на Ингрид не е случайна. Тя има предвид качеството на хората, които посещават събиранията в дома на госпожа Брейди. Преди години, когато господин Брейди бил известен в околността, повечето от гостите му били прочути и състоятелни хора, от света на политиката и едрия бизнес, дори от висшето общество. След изчезването му събиранията били прекратени, докато преди няколко години Елизабет реши да възобнови традицията. Неколцина от старите лица се появиха, ала останалите гости не бяха кой знае колко повече от най-обикновени навлеци или по втора ръка хора от деловите среди с доста съмнителна репутация, ето защо новите събирания се превърнаха в евтино сюрреалистично подобие на едновремешната елегантност. Госпожа Брейди се рееше между тях като посърнала фея, опитваща се с трогателна храброст да възвърне нещо от предишния блясък, от предишните искри, със своя вълшебен жезъл.

Карл е в стаята си на горния етаж, превърната от него в кабинет и работилница едновременно. Той е странна фигура, която никога не успях да опозная по-добре. Живее, заобиколен от електрически уреди, почти никой, от които не работи, както и сред множество каталози и наръчници. Не позволява на никого да чисти вътре и стаята е пълна с боклуци и прахоляк. Научните проекти, с които си спечели толкова слава и награди в гимназията, са захвърлени някъде на тавана, защото госпожа Франс няма сърце да ги изхвърли.

Карл е приятна компания за повечето възрастни, но винаги съм имала усещането, че за него момичетата не съществуват. Когато Лили отваря вратата, той вдига към нас разгневен поглед.

— Виж ме, Карл! — възторжено възкликва сестра му от прага. — Отивам довечера на танци у Джордан.

Карл смъква надолу по носа си очилата и оглежда внимателно сестра си. Двамата ми напомнят на хора от различни раси. Косата на Карл видимо е опадала и също като Ингрид е започнал да пълнее около кръста, ето защо изглежда доста по-възрастен от годините си.

— Много добре — отронва той най-сетне. — Затвори вратата след себе си.

Поглежда към мен.

— Ти няма ли да отидеш на танци? — пита ме.

— Не — отвръщам лаконично. — Не обичам големи събирания. Не се чувствам добре на такива места.

— Значи имаш късмет в това отношение.

— Карл, не можеш ли да се усмихнеш поне малко?

— Твърде съм зает за усмивки. Приятно прекарване.

Лили затваря вратата.

— Хареса му — отбелязва тя. — И на Ингрид също. Познавам ги.

Макар че живях няколко години под покрива на семейство Франс, трябва да призная, че Лили познава своите роднини далеч по-добре от мен. Много често, когато аз бих се обидила, тя отминава с презрение техните подмятания. В други случаи, сторили ми се незначителни, реагира бурно. Притежава подобна на радар чувствителност за взаимоотношенията в семейството.

Търсим Кристин, най-малката сестра, в нейната стая. Не я намираме. Вътре всичко е надолу с главата. По леглото са разхвърляни младежки списания. Малката тоалетка е отрупана с евтина козметика, снимки на популярни тийнейджърски идоли, видни звезди на рокендрола и известни холивудски съблазнители са втъкнати в рамката на огледалото.

Кристин е хубаво момиче на единадесет години, ала винаги ме кара да се чувствам нащрек. Има нещо диво в нея. Не по онзи естествен, хлапашки начин, по който Лили щурееше на нейната възраст, а по един преднамерен, премислен начин, който доста притеснява родителите й. Тя прекарва повечето от свободното си време с някаква буйна тайфа от съученици, обект на множество срещи между учители и родители, от които семейство Франс се връщаха с угрижени лица.

— Мислех си, че имам тревоги с Лили — чухме веднъж да споделя с една приятелка майка. — Оказва се, че тя е истински ангел в сравнение с Кристин. Доста безсънни нощи прекарвам заради това дете. Голямо разочарование е и за баща си.

Семейство Франс са задружно семейство, но времето започва да прегаря една по една връзките помежду им. Господин Франс все повече отсъства от дома, защото времената са тежки за бизнеса му и се налага да бъде все по-дълго в магазина. Откакто майка се разболя, Лили пое грижата за онези малки неща, които свързват членовете на семейството в едно цяло. Остава у дома все по-дълго. Тя говори с братята и сестрите си, с майка си и баща си. Често настоява да останат да си поприказват след вечеря. Намесва се, за да предотврати разразяването на спор, когато се зададе. Баща и очевидно й е благодарен за това. Често го забелязвам как я поглежда над вестника си с възхитена усмивка, много подобна на усмивката, която обикновено пази за любимата си съпруга.

Моето положение ми дава възможност да оценя по достойнство изненадващата промяна у Лили. Когато бяхме малки, тя скиташе из полето до късно и често си навличаше упреците на майка си. Постоянно я наричаха палавница, хлапачка, дива котка. А сега по собствено желание се бе посветила на тях с очевидното желание да предпази семейството си от разпадане. Понякога дори си мисля, че прекалява, ала тъй като съм сирак, на моята преценка не може много да се вярва.

Помагам на Лили да съблече роклята и прекарвам остатъка от следобеда в последни поправки. Старая се така, сякаш нанасям корекции в самата себе си, та поне веднъж в живота си да бъда безупречна.