Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (22)

Двайсет и втора глава

По принцип Ив нехаеше за модните тенденции в облеклото, но грижливо подбра тоалета, който щеше да носи по време на операцията. Вече беше под напрежение не само в прекия, но и в преносния смисъл.

Беше напрегната като струна, но знаеше, че трябва да се успокои, преди да напусне дома си. Фийни вече бе прикрепил към гърдите й предавателя, слушалката беше скрита в ухото й.

Тя застана гола пред огледалото, критично се втренчи в изображението си, но не забеляза голяма разлика в цвета на кожата между гърдите си, където бе прикрепен микрофонът.

Всъщност това едва ли имаше значение, тъй като тоалетът прикриваше тялото й.

И слава богу, защото синините още не бяха съвсем изчезнали. „Можеше да е по-зле“ — помисли си тя и докосна бедрото си. Вече почти не усещаше болка, освен при преумора, когато забравяше, че трябва да поседне.

Ами лицето? Обърна глава и размърда долната си челюст. Драскотините почти не се забелязваха, но все пак в противоречие с принципите си тя реши да сложи още малко фондьотен, за да ги прикрие.

Заниманието й отне десетина минути, като най-много се забави с нанасянето на червилото. „Защо ли го слагам, като не ми отива?“ — запита се и се върна в спалнята да се облече.

Беше избрала гащеризон, изработен от черен плат, украсен със сребърни нишки. Моделът на дрехата не я интересуваше, но материята задължително трябваше да бъде еластична. Кобурът с бластера й беше отзад на кръста й и се прикриваше от декоративен сребрист колан, осигурен от Леонардо. В последния момент го беше помолила да избере аксесоарите към облеклото й, които да изпълняват двояка цел. Добродушният исполин мълниеносно беше изпълнил задачата, при това коланът изглеждаше много стилен.

Тъй като не беше свикнала да носи бластера си отзад, тя няколко пъти го извади и го прибра в кобура, докато отработи движението.

Доволно кимна, пъхна резервното оръжие в кобура, прикрепен към глезена й, а към другия си глезен прикрепи калъфа с острия нож. Накрая обу меки черни ботуши и отново се огледа. Реши, че изглежда сносно, приклекна и мълниеносно извади двете резервни оръжия.

— Страхотна картинка си, лейтенант. — Рурк влезе в спалнята. Ризата му още беше разкопчана, виждаха се устройствата, които Фийни беше прикрепил и към неговото тяло. — Забелязвам, че се въоръжена до зъби.

— Още не съм. — Тя се изправи, взе от масичката белезниците, прикрепи ги към колана си.

— Трябваше да сложиш ботуши с висок ток и да носиш камшик, та да те помислят за садомазохистка — промърмори Рурк, след като критично я огледа. — Но само с тия белезници… сигурно ще сплашиш гостите на приема.

— Не бой се, няма да се виждат. — Тя облече сако, ушито от същата еластична материя, което стигаше до коленете й.

Рурк критично я огледа, после й направи знак да се обърне. Тя забели очи, но се подчини. Широкото сако леко се разтвори, разкривайки прилепналия гащеризон, който очертаваше формите й, но белезниците и бластера останаха скрити.

— Идеално — одобрително кимна той и прокара пръсти по синините на страната й, които тя се бе опитала да прикрие с грим. — Ще ми се обаче да не си толкова неспокойна.

— Не съм! — Ив си сложи медальона с крушовидния диамант, който навремето Рурк й беше подарил, сложи си и талисмана с образа на Свети Джуд. — Ето, светецът ще ме пази. Ако пък някоя мръсница реши да причини зло на съпруга ми, направо ще я застрелям и туйто!

— Скъпа, трогнат съм.

Докато се мъчеше да сложи новите си обици, тя срещна погледа му в огледалото и насила се усмихна:

— Сигурно не си предполагал, че съм такава сантиментална глупачка. Няма ли да облечеш костюм?

— Ще намеря нещо подходящо, че да не посрамя съпругата си, която е издокарана по последната дума на модата.

Ив го проследи с поглед, а той се приближи до дрешника си, в който имаше повече дрехи и обувки, отколкото в голям универсален магазин.

— Предавателят ти включен ли е?

— Не. Фийни провери дали работи, после го настрои на изчакване. Каза, че не желае да чува какво си говорим в спалнята.

— Добре. Слушай, знам какво си намислил, но искам да не взимаш оръжие.

Рурк избра един тъмносин костюм, сетне попита:

— Това заповед ли е, лейтенант?

— Не ми се прави на голяма клечка, приятел. Представи си, че вземеш някое оръжие от твоята колекция и се наложи да го използваш, знаеш ли в каква каша ще се забъркаме?

— Бъди спокойна, винаги сам оправям кашите си.

— Млъкни. Не взимай оръжие от колекцията си. Ще ти дам едно от моите.

Рурк, който се готвеше да облече ризата си, изненадано се обърна:

— Наистина ли?

— Тибъл се съгласи да получиш временно разрешително, което важи само за тази вечер. — Тя издърпа чекмеджето и извади малка електрошокова палка. — Не е смъртоносно, но ще свърши добра работа при самозащита.

— Засрами се, самата ти си въоръжена до зъби!

— За разлика от теб, аз съм ченге. Ако обичаш, не ми прави сцени на засегнато мъжко самочувствие. Знам, че можеш да се защитаваш, но този път ще играем по моите правила. Всичко трябва да бъде съвсем законно, та Джулиана да не може да го използва пред съда и отново да се измъкне между капките. Нарушиш ли закона, все едно й подаваш оръжие. — Изражението на Рурк й подсказа намерението му да й възрази, затова поклати глава и побърза да добави: — Моля те, направи го заради мен.

Той не успя да сдържи гневното си възклицание, но все пак протегна ръка за електрошоковата палка:

— Играеш нечестно, лейтенант, но все пак ще се подчиня.

— Благодаря ти.

Фактът, че съпругата му използваше думи като „моля“ и „благодаря“, вместо да се разгневи и да му заповяда да се подчини, подсказа на Рурк, че тя е опитва да прикрие безпокойството си.

— Престани да се тревожиш — каза й нежно. — Предвидила си всички възможности.

— Съмнявам се. — Тя отвори елегантната си чантичка, в която вече беше сложила значката си, резервния комуникатор и още едно оръжие. — Винаги се случва нещо непредвидено. Но тази вечер Джулиана ще присъства на благотворителния бал. Знам го, интуицията ми го подсказва. След няколко часа ще приключа с тази история.

 

 

— Теренът е чист. Засега няма и следа от заподозряната. Започвам следващата обиколка. Между другото, ролцата с пълнеж от варени яйца са супер.

Гласът на Фийни, който прозвуча в слушалката на Ив, й подейства като струя свеж въздух след отегчителните разговори в балната зала.

— Прието — промълви тя, предостави на Рурк задължението да води светски разговори и на свой ред обиколи залата.

Детективите, които беше избрала, по нищо не се различаваха от другите гости. Дори Макнаб, който според стандартите си бе облечен доста „консервативно“ в сапфирено синьо и ярко жълто, не се набиваше на очи. Никой не би предположил, че в залата има ченгета, освен ако не бе предупреден за присъствието им.

Издаваха ги само очите. Студени, зорки, бдителни… дори когато предрешените детективи се смееха на някоя шега или разказваха забавен анекдот, дори когато си взимаха от ордьоврите или отпиваха от чашите с минерална вода.

В залата присъстваха хиляда двеста трийсет и осем души, двайсетима от които носеха под дрехите си радиопредаватели. Десетина държаха под наблюдение фоайето и коридорите около залата, както и хората от персонала, шестима следяха мониторите в командния пункт.

Вечерята скоро щеше да бъде поднесена, но Джулиана още не се беше появила.

— Не бива да оставяме най-щедрите ни дарители на сух режим — заяви Луиз, която незабелязано беше се приближила. Изглеждаше неземно красива в сребристата си рокля. Повика един сервитьор, взе от подноса две чаши с шампанско и ги подаде на Ив и на Рурк. — Вече получихте официалните ми благодарности за щедрото дарение, но още веднъж искам да изразя признателността си.

— За нас е удоволствие да помогнем за осъществяването на благородната ти идея. — Рурк се наведе и я целуна по страната. — Ослепителна си, както винаги. Здравей, Чарлс. Радвам се да те видя.

— Добър вечер, Рурк. Лейтенант, изглеждате фантастично. Като сексапилен боец, ако изобщо съществува подобно понятие. — Той прегърна Луиз през кръста. — В случай, че някога поведа война, искам вие да предвождате моята армия. Страхувахме се, че нещо ви е попречило да присъствате на бала. Дилия ми каза колко сте заета с преследването на Джулиана.

„Накъде ли отива светът? — за пореден път се запита Ив. — Един професионален компаньон прегръща елегантната блондинка, в която очевидно е влюбен, и преспокойно разговаря за брюнетката, с която излиза месеци наред, а тази невъзможна ситуация не прави впечатление на никого!“

Да не говорим, че брюнетката, с която беше ходил, и младежът, с когото тя се чукаше сега, чуваха всяка негова дума през микрофона на подслушвателното устройство.

Според Ив човешките взаимоотношения и без това бяха прекалено сложни, а като се прибавеше и полицейската работа, нещата съвсем излизаха извън контрол.

— Винаги плащам дълговете си — обяви тя, като изпод око погледна Луиз.

Младата лекарка се засмя:

— Мисля, че сме квит, след като дарихте на болницата чек за един милион.

— Парите са негови. — Ив кимна към Рурк. — Между другото, празненството го бива.

— Благодаря. След като ти го казваш, приемам го като похвала. Ще се постараем да сведем до минимум досадните речи по време на вечерята, после започва веселата част с танците. Но преди да подкараме стадото към масите, ще открадна за малко съпруга ти.

Ив пристъпи по близо до Рурк:

— Предпочитам да не ми го отнемаш. Напоследък свикнах с него.

— Не бой се, ще ти го върна невредим. Кметът настоява да поговори с него. Вече му обещах…

— Разбира се. — Рурк остави на масичката чашата, от която не беше отпил, и прокара длан по гърба на Ив: — Политиците трябва да бъдат ухажвани.

— И още как! Чарлс, ще позабавляваш ли Далас за няколко минути?

Ив едва потисна желанието си да се вкопчи в рамото на съпруга си и да му попречи да се отдалечи от нея. Разбира се, той умееше да се отбранява, но откакто бяха влезли в хотела, не се отделяше от нея. Неприятно й беше дори за миг да го изгуби от полезрението си. Проследи го с поглед, докато той прекосяваше залата заедно с Луиз.

— Имам съобщение за вас, лейтенант.

— Моля? Какво съобщение?

— От Мария Санчес. — Той развеселено се усмихна. — Каза да ви предам, че сте върхът и че за ченге сте свястна кучка. — Чарлс отпи от шампанското си и добави: — Предполагам, че това е комплимент.

— Който по-скоро е за теб. Обзалагам се, че не са я чукали така, откакто е в затвора, и че няма да има подобно изживяване дори като излезе на свобода.

— Да речем, че ако някога ми се наложи, ще я потърся за препоръка. Всъщност тя е интересна жена с още по-интересна житейска философия.

— Така ли? И в какво се изразява въпросната философия?

— Скапаняците са готови да те прецакат, затова се постарай да ги изпревариш.

— Девиз, който е достоен да бъде извезан на калъфа на възглавничка. — В този момент Рурк изчезна от погледа й, а стомахът й се сви на топка. — Извинявай, не виждам Луиз. Какъв цвят е роклята й?

— Наблюдавам го, Далас. — Гласът на Фийни прозвуча в слушалката й. — Намира се в обхвата на видеокамерата, Кармайкъл и Ръск се приближават до него.

— Роклята й е сребриста — отвърна Чарлс и изненадано се втренчи в Ив, която никога досега не беше проявявала интерес към нечий тоалет. — Луиз изглежда така, сякаш е обгърната от лунни лъчи.

— Много си хлътнал по нея, а?

— Вярно е. Никога досега не съм бил толкова щастлив. Знаете ли какво означава да срещнеш човек, който те приема с всичките ти слабости и въпреки тях е готов да те дари с любов?

Тя продължи да търси с поглед Рурк и след като най-после го видя, се поотпусна и отговори на въпроса на Чарлс:

— Да, знам.

— Любовта те преобразява, прави те някак… пълноценен. Е, достатъчно философствах. — Той пристъпи към нея и за миг препречи полезрението й. — Обиците ви са фантастични, лейтенант! — Докосна едната, а шумът отекна в слушалката на Ив толкова силно, като че бяха ударили гонг. — Старинни ли са?

— Да. — Тя отстъпи встрани и отново се загледа в Рурк. — Принадлежали са на една жена, която е била… воин.

— Много ви отиват. Какво има? — Той докосна страната й и се помъчи да привлече погледа й. — Изглеждате като на тръни.

— Тези светски събития ме изнервят. Погледни, гостите тръгнаха към масите. Хайде да потърсим нашите партньори.

— Няма начин да ги загубим, защото сме на една и съща маса с вас и Рурк. — Той сложи ръка на рамото й и се изненада, като почувства колко е напрегната. — Наистина сте изнервена.

Ив осъзна, че ако не го удари, няма да се отърве от него. Щеше да привлече вниманието към себе си и ако с лакти си пробиеше път през множеството. Но нещо й подсказваше, че незабавно трябва да се добере до съпруга си.

— Искам да кажа нещо на Рурк, ала не го виждам.

Тонът й беше толкова тревожен, че накара Чарлс изпитателно да я погледне:

— Лейтенант, кажете ми какво става?

— Рурк е вдясно от теб, на около пет-шест метра — прозвуча гласът на Фийни. — Хората са се струпали около него, но Кармайкъл и Ръск го наблюдават.

— Какво има, лейтенант? — настойчиво повтори Чарлс.

— После ще ти кажа! — изсъска тя и се втурна надясно, подтиквана от интуицията си. Нямаше логика, нито причина, само първично усещане, че съпругът й е в опасност. За миг го зърна сред елегантно облечените гости, окичени със скъпи бижута. Той учтиво се усмихваше и разговаряше с някаква светска дама, кльощава като скелет. Видя как детектив Кармайкъл бе изблъскана встрани от двама господа в смокинги, които явно се бяха натряскали до козирката с безплатните коктейли. Забеляза как колежката й побърза да се върне на първоначалната си позиция.

Чу как оркестърът подхвана бърза насечена мелодия. Чу смехове, гласове, които нашепваха последните клюки, потракването на токчета и тътрене на крака, когато повечето гости се отправиха към масите.

Видя как Луиз се обърна и заговори с някого, препречвайки пътя на Ръск.

В този миг зърна Джулиана.

Мигът беше кратък като удар на сърцето и дълъг като век.

Джулиана носеше бяло сако и бял панталон като другите сервитьорки. Сега косата й беше светлокестенява, късо подстриганите къдрици обрамчваха лицето й като ореол. Беше грижливо гримирана така, че да изглежда безлична и незабележима сред тълпата.

Приличаше на дроид, поради което никой не й обърна внимание, докато си пробиваше път към Рурк.

Носеше само една чаша с шампанско.

Вдигна глава и погледна Рурк в очите. Онова, което прочете в погледа му, сякаш я удовлетвори, защото устните й се разтегнаха в лека усмивка.

— Забелязах заподозряната. — Гласът на Ив беше заглушен от шума, освен това се намираше на голямо разстояние, но Джулиана сякаш го чу. Извърна глава и се втренчи в Ив.

Раздвижиха се едновременно — Ив се втурна напред, Джулиана заотстъпва назад. Ив изпита удовлетворение, като видя гневното изражение на съперницата си, преди тя да се скрие сред множеството гости.

— Заподозряната носи униформа на сервитьорка. Кестенява коса, кафяви очи, придвижва се към западния изход на залата — предаде Фийни.

Ив продължаваше да тича, докато разговаряше с него, като грубо изтласкваше от пътя си изумените гости. Рязко кривна надясно и се сблъска с един сервитьор, който се ококори от изненада. За миг видя как Джулиана подаде чашата на някакъв мъж на средна възраст, сетне хукна надолу по спираловидната стълба. След нея хората падаха като кегли.

— Изплъзва се! — изкрещя Ив. — Обградете я от позиции осем и десет! Веднага!

Хвърли се към човека, който тъкмо се канеше да отпие от шампанското. Чашата отхвръкна от ръката му и се счупи на пода, а течността изпръска костюма му.

— Какво си въобразявате… — Разгневеният мъж я сграбчи за рамото и тя бе принудена да го настъпи с всичка сила, за да се изтръгне от хватката му. Докато тичаше към стълбището си помисли, че непознатият дълго ще куца, но ще бъде жив.

— Влезе ей там, лейтенант! — Едно от ченгетата, които тичаха редом с нея, посочи двойната врата. — Не можех да стрелям, за да не пострада някой цивилен. Сега обаче тя е в капан. Няма начин да напусне хотела, освен ако не скочи от десетия етаж.

— Тя ще намери начин. — Без да се поколебае, Ив насочи бластера си към вратата и с един изстрел разби ключалките.

Експлозията избухна след секунда. Вълната от нагорещен въздух като юмрук удари Ив и я отхвърли на около два метра. Тя се преметна назад, бластерът се изплъзна от ръката й като че беше мокър сапун. Гласовете в слушалките й замлъкнаха.

От стаята изригваше задушлив дим, от който очите й сълзяха. Чу ужасяващото пращене на разгарящи се пламъци и виковете на хората, които се впуснаха в панически бяг.

Ив извади резервния си бластер от кобура, който беше прикрепен към глезена й, но като видя, че един от колегите й лежи на пода в безсъзнание, а от главата му тече кръв, извика:

— Ранен полицай! Ранен полицай! — повтори, надявайки се, че микрофонът още работи. — Изпратете линейка, противопожарна кола и сапьори! Ще продължа преследването на заподозряната.

Приведе се, отскочи и се втурна сред кълбата дим.

В този миг Джулиана се хвърли върху гърба й, като я удряше с юмруци, хапеше я и я драскаше.

Противопожарната система се беше включила, от тавана бликаше вода, вентилаторите се въртяха, свиреха сирени. Ала двете жени, вкопчени една в друга като диви животни, не ги чуваха.

Ив изпусна и втория бластер — поне така щеше да отбележи в рапорта си — и изпита ненаказано удоволствие, като заби юмрук в плътта на Джулиана.

Усети вкуса и миризмата на кръв, които сякаш удвоиха силите й.

Когато се изправи срещу Джулиана, която също бе успяла да се изправи и дебнеше удобен момент да се нахвърли върху нея, съзнанието й беше съвършено избистрено.

— Този път сгреши, Джулиана — изсъска. С крайчеца на окото си видя как Рурк тичешком влезе в стаята, следван от Макнаб, и побърза да им изкрещи: — Отдръпнете се! Отдръпнете се! Тя е само моя!

— Лейтенант, отдръпнете се — извика в отговор Макнаб и насочи бластера си към Джулиана, но Рурк блъсна ръката му:

— Остави я да довърши започнатото.

— Ти се провали, Далас! Размекна се заради някакъв си мъж! Мислех те за по-умна! — Изведнъж тя се обърна, вдигна крак и на косъм не улучи Ив в лицето. — И той е като другите. Ще се отърве от теб, когато му писнеш. Вече е започнал да чука други жени, да си пъха в тях оная работа, щом му се предостави възможност. Прави същото като другите! Същото като другите!

Ив се изправи и без да откъсва поглед от лицето на Джулиана, съблече разкъсаното си сако. В очите на съперницата й проблеснаха зли пламъчета; тя кимна и също свали горната си дреха.

— Ще ти смачкам фасона! — процеди Ив. — Хайде, само ми ела!

— Не позволявай на никого да влезе тук, Иан. — Рурк се наведе да вземе захвърления бластер, докато двете съпернички продължаваха да се удрят и да се ритат. — Някой може да пострада.

— Братче, страхотен женски тупаник!

Рурк само вдигна вежда, но не откъсна очи от съпругата си:

— И този някой ще бъдеш ти, ако лейтенант Далас те чуе. Тя трябва да го направи — промълви и потръпна, сякаш усети удара, когато Джулиана с всичка сила изрита Ив в гърдите.

Ала Ив не почувства нищо. Машинално отстъпи назад, завъртя се и финтира с тяло, ала съзнанието й не регистрира болката. Изпита само удовлетворение от прашенето на кости, когато юмрукът й улучи лицето на съперницата й.

— Счупих ти шибания нос! Хайде, няма ли да ми отмъстиш?

Кръв се лееше от лицето на Джулиана и помрачаваше красотата й. И тя като Ив се задъхваше, но нямаше намерение да се предаде. Изкрещя и се нахвърли върху нея.

От силата на удара двете се блъснаха във френския прозорец към терасата. Полетяха късчета стъкло и тресчици. Рурк изскочи на терасата в мига, в който двете жени, които продължаваха яростно да се драскат и да се хапят, прелетяха над ниския парапет.

— Господи! — Примрял от ужас, той изтича до парапета и видя, че Ив и Джулиана са паднали върху транспортната платформа, намираща се два етажа по-долу, и все още са вкопчени една в друга като любовници.

— Играта загрубя — промълви Макнаб. — Някой трябва да я прекрати, но няма да съм аз.

Ала Рурк не го чу, защото вече се прехвърляше през перилото.

— Откачени! — Макнаб пъхна бластера си в кобура и се подготви да скочи след Рурк. — Всички сме откачени.

Платформата вибрираше под мятащите се тела. Цивилните граждани, които по нещастно стечение на обстоятелствата се бяха озовали там, побързаха да слязат и се разбягаха като плъхове от потъващ кораб.

Коприненото бюстие, което Джулиана носеше под униформата си, бе разкъсано и окървавено, силните лампи осветяваха разголените й гърди. Тя отскочи и изрита съперницата си по рамото, сетне замахна да я удари с юмрук.

Ив избягна удара, приведе се и чу шумното свистене на въздуха, когато нанесе удар в корема на Джулиана.

— В затвора си се калила, но нямаш уличната закалка, кучко! — За доказателство тя блъсна с лакът долната й челюст и я принуди да отметне глава. — Да видим колко време ще ти остане за тренировки, когато втори път те вкарам в пандиза!

— Няма да се върна там! — Джулиана вече удряше напосоки, но с подновени сили. Успя да преодолее вдигнатата ръка на Ив и заби нокти в страната й.

Видя полицаите, които тичаха към платформата, зад гърба си чу викове и тропот на тичащи крака. Изпита нечовешка болка, каквато никога досега не бе усещала, и горчиво прокле себе си, задето се бе оставила да я хванат в капан, прокле и Ив, задето я беше надхитрила.

„Ала войната не беше свършила. Не можеше да свърши. Отстъпвай!“ — нареди й разумът. Тя се подчини, скочи и се озова в открития ресторант.

Посетителите ококорени наблюдаваха какво се случва на платформата. Неколцина ужасено изкрещяха, когато окървавената жена с лице, опушено от дима, се приземи сред елегантните маси със стъклени плотове, върху които бяха поставени запалени свещи.

Две жени и един мъж припаднаха, когато втора жена — също така окървавена и с разкъсани дрехи — също се озова в ресторанта, сграбчи съперницата си и я запрати към количката с десертите.

Неколцина гости на ресторанта паднаха в басейна и закрещяха, водата се разплиска.

Джулиана се оказа впримчена между ченгетата, които нахлуха в ресторанта, и онези, които стояха на платформата, затова се съсредоточи върху най-върлия си враг. Грабна бутилка със скъпо мерло и я счупи, като я удари в една маса, сетне насочи назъбения край към Ив; капки вино обсипаха пода като алена кръв.

— Ще те убия — каза съвсем спокойно, макар че сълзите й бликаха и се стичаха на вадички върху мръсното й лице.

— Не стреляй! — извика Ив, като видя, че един полицай се прицелва в Джулиана. — Не стреляй! Аз ръководя тази акция! Аз ще задържа заподозряната! — Тя усети, че Рурк застана зад нея и изръмжа: — Моя е!

— Тогава я довърши — прошепна й той. — Прекалено дълго се занимава с нея.

— Да видим дали ти стиска, Джулиана, да прережеш гърлото ми. Действай, какво чакаш? Но знай, че ще бъде отвратително, гнусно. Не е като да отровиш някой нещастник и да офейкаш. — Докато говореше, тя кръжеше около убийцата, преценявайки следващите си ходове. — Е, страхуваш ли се да очистиш някого, като го гледаш в очите?

Джулиана ядно изкрещя и се хвърли върху нея. Ив дори не помръдна, сякаш смъртната заплаха бе като вледеняващ поток, нахлуващ във вените й. Подскочи, стрелна напред единия си крак, после другия, улучвайки Джулиана право в лицето. Отровителката политна назад, строполи се върху една от масите. Стъкленият плот се счупи и тя се просна на земята сред дъжд от стъкълца.

— Основно правило в ръкопашния бой! — Ив се наведе, хвана я за косата и й изправи на крака. — Краката са по-дълги от ръцете. — Наведе се и шепнешком добави: — Не биваше да се захващаш с онова, което е мое. Това е най-голямата ти грешка.

Въпреки че отровителката още беше замаяна от падането, устните й се разтегнаха в злобна гримаса:

— Пак ще се върна и този път ще убия и двама ви.

— Не храни напразни надежди. С теб е свършено. А сега ще ти прочета правата, които гласят, че имаш право да мълчиш. — Ив й нанесе зашеметяващо кроше и Джулиана изгуби съзнание. Преобърна я, щракна й белезниците и се изправи. — Пийбоди!

— Тук съм, лейтенант.

— Погрижи се затворничката да бъде запозната с правата си, да бъде отведена в ареста и да й бъде оказана медицинска помощ.

— Да, непременно. Лейтенант!

Ив извърна глава и изплю кръвта, която се беше събрала в устата й:

— Какво?

— Само искам да ви кажа, че вие сте моят идеал.

Ив се изсмя, докуцука до един стол и седна. Започваше да чувства болка, която скоро щеше да се усили и да стане нетърпима.

— Разкарай тази мръсница, за да започнат разчистването. Щом се приведа в приличен вид, ще дойда в управлението, за да напиша рапорта си.

— Ще дойде чак утре сутринта — намеси се Рурк. Взе от една маса голяма бутилка с вода, която още беше запечатана, отвори я и я подаде на съпругата си.

— Чакайте ме след два часа! — отсече тя и жадно пи направо от бутилката.

Пийбоди реши, че е по-безопасно да не се намесва тъкмо в тази битка.

— Съжалявам, че направихме такива поразии в хубавия ти хотел — промърмори Ив.

— Признавам, че когато се захванеш с нещо, правиш го както трябва — засмя се Рурк. Взе стол и седна пред нея. Лицето й беше окървавено и мръсно, кокалчетата на пръстите й — изранени и подути. На рамото й зееше рана, която се нуждаеше от няколко шева. Той извади носната си кърпа и с помощта на ленена салфетка надве-натри превърза раната. — Да му се не види — подхвърли, — къде е хубавата ми съпруга? Ти обезобрази и нея.

— Аз съм виновна, не издържах на изкушението да си поиграя с нея като котка с мишка.

— Добре си поиграхте, особено когато паднахте от десетия етаж.

— Е, това наистина не влизаше в плановете, но общо взето се справих добре… — Изведнъж тя се вкамени, думите замряха на устните й. Гащеризонът й беше раздран чак до чатала й, скъсаният плат едва прикриваше гърдите й. Крачолът също беше разцепен до бедрото.

— Божичко! — изстена и се помъчи да прикрие гърдите си. — Трябваше да ми кажеш, че съм полугола!

— Когато човек наблюдава бой между жени, дълбоко в душата си се надява, че те взаимно ще разкъсат дрехите си. — Все пак той стана и я наметна със сакото си. — Предоставям ти право на избор, скъпа. Здравен център, болница или стая в този хотел, където ще бъдеш под грижите на Луиз.

— Няма да…

— Няма да спориш с мен по този въпрос. Искала си да я заловиш с голи ръце, иначе щеше да използваш оръжието си.

— Изпуснах го, когато…

— Ножът още е в ботуша ти — прекъсна я Рурк и стисна ръката й. — Напиши каквото искаш в официалния рапорт, но мен не лъжи. Стори онова, което смяташе за необходимо, и аз не оспорвам решението ти. Щях да постъпя по същия начин, ако те бяха нападнали заради мен.

— Добре.

— Направи необходимото, а пък аз не ти попречих. Знаеш ли какво ми струваше да не се намеся?

Тя сведе глава и подритна счупените стъкълца:

— Не!

— Сега аз ще направя необходимото, а ти няма да ми пречиш. Е, какво избираш?

— Луиз, разбира се. — Тя се усмихна въпреки болката. — Макар че тя сигурно ме мрази, задето провалих благотворителния й бал.

— Явно си невежа по тези въпроси. Драмата, която се разигра по време на празненството, е най-добрата реклама, която не може да се купи с пари. Ако Луиз още не го осъзнава, не е зле да й го намекнеш.

— Брей, много си умен. — Тя отметна косата от челото му. — Обичам те. Знаеш, че не го казвам често, но сега ми се прииска.

— А пък на мен винаги ми се иска да го чувам. Дай да ти помогна да станеш.

Ив хвана ръката му и се надигна, но заскърца със зъби и едва сподави стона си.

— Добре де, май се надцених — промърмори, а като предугади намерението му, махна с ръка и добави: — Да не си посмял да ме носиш, иначе ще стана за смях пред колегите. Подобни изпълнения развалят репутацията.

— Мисля, че репутацията ти няма да пострада особено след случилото се тази вечер. — Той я взе в прегръдките си, като се мъчеше да не й причини още повече болка. — Ако пък случайно някой повдигне въпрос, обвини в мекушавост разтревожения цивилен.

— Съгласна съм. — Болката вече галопираше през тялото й като стадо бизони. — Ще обвиня моя съпруг.

— Я, могла си да казваш думичките „моя съпруг“.

— Вече не ми е толкова трудно да ги изричам. Знаеш ли, това е доста нестандартно начало на втората годишнина от сватбата ни.

— Бракът явно се отразява добре и на двама ни — промълви Рурк.

Изнесе на ръце от бойното поле своята жена-воин. Мислеше си как ли ще му отмъсти, когато разбере, че е наредил да й дадат силно болкоуспокояващо, за да спи непробудно чак до сутринта.