Нора Робъртс
Присъда в смъртта (1)

Първа глава

Тя се намираше в „Чистилището“ и изучаваше смъртта. Изучаваше останалата след нея локва кръв и нейното необуздано ликуване. Смъртта бе вилняла тук като капризно дете — била е разгорещена, изпълнена с ярост и с нехайна жестокост.

Убийството винаги е грозно. Независимо дали е грижливо подготвено, или е извършено импулсивно, след него остава мръсотия, която трябва да се почисти.

Нейната работа беше да гази сред отломките на смъртта, къс по къс да възстановява представата за един отнет живот и чрез нея да открие образа на убиеца.

През тази ранна утрин на 2059 година, когато пролетта колебливо се опитваше да прогони дългата зима, лейтенант Ив Далас чуваше как под подметките й хрущи натрошено стъкло. Тя присви очите си с цвят на уиски и се огледа: счупени огледала и бутилки, маси и столове, нацепени на трески. Огромните екрани на стените бяха счупени, сепаретата разбити. Скъпата тапицерия от кожа или кадифе бе разкъсана.

Онова, което доскоро е било луксозен стриптийз клуб, сега бе куп развалини.

Онова, което доскоро е било човек, лежеше зад подковообразния плот на бара. Сега бе мъртвец, проснат в локва от собствената си кръв.

Ив коленичи до него. Тя бе полицейски служител, смъртта беше нейният занаят.

— Жертвата е мъж. Чернокож. Около четирийсетгодишен. Масивна черепна травма. Множество кръвоизливи по тялото. Счупени кости. — Извади от чантичката специално устройство и измери температурата на мъртвеца и в помещението, сетне промърмори: — Изглежда е починал от фрактурата на черепа, но убиецът или убийците са продължили да го удрят.

— Смазали са го от бой — отбеляза Пийбоди, а Ив само изсумтя. Взираше се в жалките останки на едър и висок мъж, който е бил в разцвета на силите си. След дълго мълчание попита:

— Какво виждаш, Пийбоди?

Сътрудничката й машинално се изопна и отвърна:

— Жертвата… ами… изглежда, че човекът е бил нападнат в гръб. Първият удар го е повалил на пода или поне го е зашеметил. Убиецът е продължил да нанася удари предимно по главата на жертвата, за което свидетелстват петната от кръв и от мозък, продължил е да го бие дори когато е изпаднал в безсъзнание. Според мен някои наранявания са причинени след смъртта на непознатия. Най-вероятно убийството е извършено с метална бухалка, а престъпникът е притежавал изключителна физическа сила. Възможно е да е бил дрогиран — подобни прояви на жестокост са характерни за пристрастените към „Зевс“.

— Смъртта е настъпила в четири след полунощ — отбеляза Ив, обърна се и изгледа Пийбоди.

Както обикновено униформата на сътрудничката й беше идеално изгладена, фуражката й беше поставена според изискванията на устава. Ив разсеяно си помисли колко красиви са тъмните й очи, от които не убягваше почти нищо. Пийбоди беше пребледняла от ужасната гледка, но се държеше мъжки.

— Какъв според теб е мотивът за престъплението?

— Изглежда, че е имало обир, лейтенант.

— Защо мислиш така?

— Чекмеджето на касата е отворено и е празно, автоматът за кредитни жетони е разбит.

— Хм. По принцип посетителите на подобни заведения предпочитат да плащат с жетони, но се приемат и пари в брой.

— Наркоманите убиват и за нищожни суми.

— Вярно е. Но защо покойният е бил в затвореното заведение сам с някакъв наркоман? Защо е позволил на дрогиран тип да мине зад бара? И още нещо. — Ив, която предварително беше напръскала ръцете си със спрей, заместващ ръкавиците, извади от локвата кръв сребрист кредитен жетон. — Защо наркоманът е оставил плячката си? Около трупа са разпръснати още жетони.

— Може би ги е изпуснал — настоя Пийбоди, макар да си мислеше, че сигурно не е забелязала някаква съществена улика.

— Важно е. — Докато прибираше жетоните в пликче за веществени доказателства, Ив ги преброи — бяха трийсет. Подаде пликчето на Пийбоди и взе металната бухалка, изцапана с кръв и мозък. Беше дълга шейсетина сантиметра и достатъчно тежка, за да послужи като оръжие.

Като смъртоносно оръжие.

— Изработена е от метал… не вярвам да е била захвърлена в изоставена сграда, та да я вземе някой наркоман. Обзалагам се, че са я държали тук, зад бара. Сигурна съм и в това, че чернокожият е познавал убиеца си. Може би са останали да изпият по едно след приключване на работното време. — Тя присви очи, сякаш си представяше случилото се. — Да речем, че са се скарали… още по-вероятно е престъпникът да е имал план. Знаел е къде се намира бухалката, заобиколил е плота и е минал зад бара. Вероятно го е правил и друг път, защото чернокожият приятел не се е усъмнил, не се е побоял да застане с гръб към него.

Тя също се обърна и огледа положението на трупа, кръвта, изпръскала стената.

— Престъпникът го удря и главата му се блъска в огледалото. Погледни порезните рани по лицето му — прекалено дълбоки са, за да бъдат причинени от летящи стъклени парчета. Жертвата съумява да се обърне, тогава убиецът нанася втория удар, който попада върху челюстта и е толкова силен, че човекът се завърта отново. Вкопчва се в полиците, търсейки опора, бутилките политат на пода. В този момент идва смъртоносният удар, който е счупил черепа му като яйчена черупка.

Тя отново клекна до трупа и продължи:

— Престъпникът е налагал с бухалката безжизненото тяло, после е причинил истински погром в заведението. Не съм сигурна дали го е направил в пристъп на ярост, или за да инсценира обир. Важното е, че е запазил достатъчно самообладание, та преди да си тръгне, се е върнал зад бара да огледа „работата“ си. Тук е захвърлил и бухалката, която вече не му е била необходима.

— Значи сте на мнение, че е искал да инсценира грабеж, извършен от наркоман, който е убил под влияние на дрогата.

— Да. Или пък убитият е бил кръгъл глупак, а аз съм си съставила погрешно мнение за него. Засне ли трупа от всички ъгли, Пийбоди?

— Да, лейтенант.

— Да го обърнем.

Ив потръпна от звука, който издаваха натрошените кости — сякаш преобръщаха чувал със счупени чинии.

— Да му се не види! — възкликна. — Само това липсваше! — посегна да извади от локвата със съсирваща се кръв документа за самоличност на мъртвеца. Избърса с палец снимката и значката и промълви: — Бил е от полицията.

— Какво, ченге ли? — Пийбоди пристъпи към трупа. Внезапно настъпи мъртвешка тишина. „Метачите“ и полицаите, занимаващи се с огледа на местопрестъплението, млъкнаха и сякаш се вкамениха. Обърнаха се към Ив и зачакаха.

— Детектив Тадж Коли — прочете тя на глас и се изправи. — Бил е наш колега.

 

 

Пийбоди прекоси залата, като внимателно стъпваше по пода, осеян със стъкла, и се приближи до Ив, която наблюдаваше как прибират в чувал тленните останки на детектив Тадж Коли, за да ги закарат в моргата.

— Получих най-важните сведения за него, лейтенант. Работил е в отдела за „Борба с наркотиците“ в 128-и участък. От осем години е в полицията, преди това е служил в армията. Трийсет и седем годишен, женен, с две деца.

— Откри ли нещо гнило в досието му?

— Не, лейтенант. Чист е.

— Интересно дали е работил тук под прикритие, или е използвал свободното си време да подпомогне доходите си. Елиът, искам всички дискове от охранителните камери.

— Няма нито един! — Колегата на Ив забързано се приближи, лицето му беше изкривено от гняв. — Камерите са покривали всяко ъгълче от клуба, но мръсникът е взел дисковете и ни е оставил с празни ръце.

— Заличил е следите си! — Ив сложи ръце на кръста си и се огледа. Клубът беше изграден на три нива — на едното беше сцената, на другите бяха разположени двата дансинга, а стаите, където всеки клиент можеше да се уедини с избраната от него партньорка, заемаха горния етаж. За цялостно наблюдение са инсталирани поне дванайсет камери, ако не и повече. Изваждането на всички дискове със записите би отнело доста време. — Знаел е къде са разположени камерите или е гений в областта на охранителната технология. Прах в очите — промърмори. — Погромът е само да ни заблуди. Престъпникът не е бил дрогиран психопат, а човек, който се владее, който знае какво прави. Пийбоди, провери кой е собственик на заведението, кой е управителят. Интересуват ме и всички останали, които работят тук.

— Лейтенант! — Един от „метачите“ се приближи до Ив и раздразнено поясни: — Отвън чака някакъв цивилен.

— Отвън има много цивилни. Важното е да си останат там и да не ги допускаме до местопрестъплението.

— Знам, лейтенант. Но този настоява да разговаря с вас. Твърди, че е собственик на клуба и…

— Какво? Да не си глътна езика?

— Ами… каза, че сте негова съпруга.

— „Рурк Ентъртеймънт“ — провъзгласи в този момент Пийбоди, която четеше данните от портативния си компютър. Плахо се усмихна на Ив и добави: — Предположете кой е собственик на „Чистилището“!

— Трябваше да се досетя. — Ив примирено въздъхна и тръгна към външната врата.

 

 

Той изглеждаше както преди два часа, когато се бяха разделили, за да се заемат със служебните си ангажименти. Ив неволно си каза, че никога не е виждала по-красив мъж. Върху черния си костюм беше наметнал палто, което се развяваше от вятъра. Лицето му на поет и грешник беше обрамчено от буйната му черна коса. Носеше тъмни очила, които му придаваха загадъчен вид и подчертаваха изящните му черти. А когато ги свали, искрящите му сини очи се впериха в лицето на Ив. Пъхна очилата в джоба си и повдигна вежди:

— Добро утро, лейтенант.

— Още щом влязох тук, изпитах лошо предчувствие. Типично е за теб да притежаваш подобен клуб. Накъдето и да се обърна, все се натъквам на сгради или заведения, които ти принадлежат!

— Като бях юноша, мечтаех да имам стриптийз клуб — усмихнато подхвърли Рурк. Гласът му сякаш прелетя над океана и в него се долови напевният ирландски акцент. Погледна полицейската лепенка на вратата и добави: — Изглежда, че и двамата ще имаме неприятности.

— Защо каза на колегата, че съм твоя съпруга?

— Защото наистина си ми жена — небрежно подхвърли той, втренчи се в нея и продължи: — Факт, който ежедневно ми доставя удоволствие. — Взе ръката й и докосна венчалната й халка, преди Ив рязко да се освободи.

— Не ме докосвай — изсъска и предизвика усмивката му.

— Преди няколко часа ми нареди точно обратното. Всъщност…

— Млъкни, Рурк! — Тя предпазливо се огледа, макар че колегите й работеха вътре и нямаше опасност да чуят изявленията му. — Тук се провежда полицейско разследване.

— Зная.

— Кой те уведоми?

— Началникът на бригадата за почистване, който е открил трупа. Разбира се, първо се е обадил на полицията — побърза да добави. — Съвсем естествено е да съобщи и на мен, нали? Какво се е случило?

Ив знаеше, че е безсмислено да увърта. Ето че за кой ли път служебните й задължения се преплитаха с деловите интереси на съпруга й. Единственото утешение беше, че той отново ще й помогне и ще ускори събирането на необходимата информация.

— В заведението работи ли барман на име Коли? Тадж Коли.

— Нямам представа, но веднага ще проверя. — Извади от вътрешния си джоб електронен бележник и изписа името, което му беше казала Ив.

— Мъртъв ли е?

— Със сигурност.

— Да, бил е мой служител — потвърди Рурк и в гласа му се прокраднаха студени нотки. — Постъпил е преди три месеца на непълно работно време — четири вечери седмично. Бил е семеен.

— Зная. — Известно й беше, че той е съпричастен към съдбите на своите служители и винаги изпитваше умиление от тази негова „слабост“. — Освен това е бил полицай. — Този път тя иронично повдигна вежди: — Май тази малка подробност не присъства в справката.

— Не. Изглежда, завеждащият личен състав е проявил непростима небрежност и ще си понесе последствията. Ще ми разрешиш ли да вляза?

— Да, но преди това ще те попитам още нещо. Откога си собственик на клуба?

— Купих го преди четири години.

— Колко души работят в заведението? Интересуват ме всички, включително онези на непълно работно време.

— Ще ти предоставя цялата информация, лейтенант, ще отговоря и на въпросите ти. — За миг очите му гневно проблеснаха и той отвори вратата. — Но първо искам да огледам заведението.

Мина покрай нея, влезе в клуба, огледа се, сетне впери поглед в черния чувал, който служителите от моргата бяха поставили на носилката.

— Как е бил убит?

— Старателно — иронично отвърна Ив, а когато той се обърна и я изгледа, добави с въздишка: — Гледката беше ужасяваща. Смазали са главата му с метална бухалка. — Видя как Рурк погледна към счупеното огледало на стената, върху което пръските от кръв образуваха странни шарки, и побърза да го успокои: — След първите удари е изпаднал в безсъзнание и не е чувствал болка.

— Удряли ли са те с бухалка? На мен ми се е случвало — побърза да добави, преди Ив да отговори. — Повярвай, преживяването не е от най-приятните. И още нещо — не вярвам, че престъпникът е възнамерявал да извърши обир и е убил бармана в пристъп на ярост.

— Защо?

— Защото са изпочупени бутилки с първокачествен алкохол. Много по-логично е крадецът да ги продаде срещу солидна сума. Когато се предприема удар срещу луксозен нощен клуб, престъпниците не се интересуват от парите в касата, а от склада с алкохолни напитки или от оборудването.

— От собствен опит ли го знаеш?

Забележката й го накара да се усмихне, макар че изобщо не му беше до смях:

— Разбира се. Говоря от позицията на собственик на заведение и на гражданин, спазващ законите.

— Изказването ти е покъртително…

— Къде са дисковете от охранителните камери? — прекъсна я Рурк.

— Изчезнали са. Навярно ги е взел убиецът.

— Следователно предварително е огледал заведението и е знаел какво и къде да търси.

— Колко камери са инсталирани в клуба?

Рурк отново извади бележника си, направи справка и отвърна:

— Общо осемнайсет. Девет на този етаж, шест на другото ниво и две на горния етаж, което осигурява непрекъснатото наблюдение. Преди да ме попиташ, ще отговоря, че работното време приключва в три след полунощ, а персоналът напуска половин час по-късно. Представленията са на живо, последното свършва в два. Музикантите и балерините…

— По-точно стриптийзьорките — прекъсна го тя.

— Наричай ги както искаш — промърмори Рурк. — Те напускат веднага след представлението. До един час ще имаш имената им и часовете, в които са ангажирани на сцената.

— Благодаря. Между другото, как ти хрумна да наречеш клуба „Чистилището“?

— Как ли? — Устните му се разтегнаха в невесела усмивка. — Названието ми допадна. Свещениците твърдят, че чистилището е място за изкупление на греховете, нещо като затвор. Мисля, че това е последната възможност да бъдеш… човек. Преди да сложиш ореола и крилата или да те пуснат в казана с катрана.

— А ти къде предпочиташ да отидеш? — попита Ив. — В рая или в ада?

— Предпочитам да бъда човек. — Когато изнесоха носилката, прокара ръка през късата кестенява коса на съпругата си и промълви: — Съжалявам за случилото се.

— Аз също. Досещаш ли се за някаква причина, поради която детектив от полицията да работи под прикритие в „Чистилището“?

— Не. Вероятно някои посетители на клуба се занимават с незаконни дейности, но никога не го правят публично. Допускам, че стаите на горния етаж или в сепаретата понякога се използват от търговци на наркотици, ала съм сигурен, че се продават нищожни количества… иначе щях да бъда уведомен. Само онези стриптийзьорки, които имат лиценз, работят и като проститутки, следователно и в това отношение законът не е нарушен. Непълнолетни не се допускат в заведението и не се наемат за обслужващия персонал. Може би не вярваш, лейтенант, но аз се придържам към правила, които сам съм изработил.

— Не се заяждам с теб. Само искам да разбера как стоят нещата.

— Познавам те добре, скъпа. Яд те е, че изобщо съм тук.

Ив предпочете да не му отговори. Рурк забеляза, че късата й коса е разрошена от лекия утринен вятър, който подухваше, докато разговаряха пред клуба. Служителите от моргата отвориха вратата и отвън долетя шумът от улицата.

Въпреки ранния час движението вече беше претоварено. Раздразнени шофьори гневно натискаха клаксоните на колите си, небето беше почерняло от въздушни автобуси. Някакъв подранил продавач на закуски видя носилката и подвикна:

— К’во е станало, бе?

— Признавам, че съм ядосана от присъствието ти — наруши мълчанието Ив. — Но ще ми мине. Кога за последен път си бил в клуба?

— Не съм стъпвал тук от месеци. Управата се справя добре и не се налага да се намесвам.

— Кой е управителят?

— Ру Маклийн. Ако желаеш, ще ти дам сведения за нея.

— Да, спешно са ми необходими. Искаш ли да огледаш заведението, да видиш какви са пораженията?

— Няма смисъл. Не съм бил тук отдавна и не си спомням как е изглеждала залата… пък и доколкото забелязах, не е останало много за разглеждане. По-добре да се върна по-късно, за да преценя щетите.

— Ще наредя да те пускат. Какво има, Пийбоди? — Обърна се към сътрудничката си, която незабелязано се беше приближила и деликатно се изкашля.

— Извинете, че ви прекъсвам, лейтенант. Искам да ви уведомя, че се свързах с непосредствения началник на убития. Капитанът обеща да изпрати полицаи от участъка и психолог да уведомят близките. Попита дали ще ги придружите и вие, или да отидат сами.

— Помоли да ме почакат. Ще се срещнем с тях пред жилището на жертвата. Рурк, налага се да те оставя.

— Не бих искал да упражнявам твоята професия, лейтенант. — Той хвана ръката й и я стисна, сякаш допирът го успокояваше. — Няма как, дългът те зове. Ще се постарая да получиш възможно най-бързо сведенията, които са ти необходими.

Обърна се и тръгна към вратата, ала гласът на Ив го накара да спре.

— Рурк! Съжалявам, задето са унищожили твоята собственост.

Той обърна глава и очите му проблеснаха:

— Пет пари не давам за няколко счупени огледала и маси!

— Преструва се — промърмори Ив, когато съпругът й излезе.

— Какво казахте, лейтенант?

— Рурк няма да позволи престъпникът да се измъкне безнаказано. Приема случилото се като лична обида… — Въздъхна и добави: — Хайде, Пийбоди. Да разговаряме със съпругата и да приключим поне с това неприятно задължение.

 

 

Семейство Коли живееха в невисока сграда в Уест Сайд. Ив си мислеше, че кварталът е предпочитан от млади семейства и пенсионери. Жилищата тук не бяха достатъчно луксозни за необвързаните хора с високи доходи, нито пък бяха по джоба на онези, които едва свързват двата края. Сградата беше ремонтирана след Градските войни и в нея се помещаваха няколко апартамента. Кодът за отключване на входната врата беше елементарен.

Ив забеляза полицаите още преди да паркира и да включи светещия надпис, обозначаващ, че е тук по служба.

Жената беше добре облечена, а изрусената й коса беше сресана така, че образуваше два остри върха върху страните й. Носеше тъмни очила, евтин морскосин костюм и обувки с тънки петсантиметрови токчета, които подсказваха, че тя се занимава с канцеларска работа.

„Сигурно е от големите клечки“ — помисли си Ив.

Мъжът беше широкоплещест, но беше пуснал корем. Вятърът развяваше буйната му прошарена коса. Носеше здрави, излъскани до блясък обувки с дебели подметки, предпочитани от полицаите. Сакото му беше възтясно и протрито на маншетите.

От пръв поглед Ив прецени, че това е полицай с продължителен стаж, който се е отказал от активна служба в полза на канцеларската работа.

— Лейтенант Далас. — Жената пристъпи към Ив, но не се здрависа с нея. — Познах ви. Вие сте любимка на медиите. — Тонът й не беше заядлив, но Ив остана с впечатлението, че я упрекват заради известността й. — Аз съм капитан Рот от 128-и полицейски участък. Сержант Клуни е мой колега и е тук в качеството на психолог.

— Благодаря, че ме изчакахте. Това е полицай Пийбоди, моята сътрудничка.

— На какъв етап е разследването, лейтенант?

— Помолих съдебния лекар незабавно да се заеме с аутопсията на детектив Коли. След като приключим тук, ще предам рапорта си… — Ревът на клаксона на огромен автобус, който спря наблизо, я накара да замълчи за миг. — Ето какви са фактите: полицейски служител е бил пребит до смърт рано тази сутрин. Убийството е извършено в нощния клуб, където в свободното си време полицаят е работел като барман. Предполага се, че смъртта е настъпила в четири — един час след затварянето на заведението.

— Защо е бил убит? С цел грабеж ли?

— Съмнявам се.

— Според вас какъв е мотивът за престъплението?

Ив усети, че в гърдите й се надига негодувание, но с усилие се овладя и спокойно отговори:

— На този етап от разследването още не съм уточнила причината за убийството. Капитан Рот, държите ли да ме разпитвате на улицата? Мисля, че е по-разумно да прочетете рапорта ми.

Русокосата едва сподави изблика си на гняв. Пое си дъх и процеди:

— Схванах намека, лейтенант. Държа да ви уведомя, че детектив Коли от пет години работи под мое командване. Ще бъда откровена с вас — искам ние да поемем разследването.

— Разбирам какво чувствате, капитан Рот. Уверявам ви, че ще посветя цялото си внимание на изясняване на обстоятелствата около смъртта на детектив Коли — отговори Ив и си помисли: „Свали проклетите очила! Нека видя очите ти.“ — Тази сутрин видях убития, бях потресена от онова, което са му сторили. Едва ли изпитвате по-голямо желание от мен да заловите престъпника.

— Капитан Рот… — намеси се Клуни и хвана русокосата за лакътя. Ив забеляза ситните бръчици около светлосините му очи. Придаваха му уморен вид и кой знае защо тя почувства, че може да му се довери. — Лейтенант Далас! Всички сме разстроени от случилото се. Но не забравяйте защо сме тук. — Погледна към един от прозорците на четвъртия етаж и продължи: — Колкото и да ни боли от загубата на един колега, чувствата ни са несравними със скръбта на жена, която е загубила съпруга си.

— Да… имаш право, Арт. Да съобщим ужасната вест на вдовицата. — Рот се приближи до входната врата и я отключи със специалната карта, която с лекота преодоляваше елементарните кодове. Клуни не побърза да я последва, а се обърна към Ив:

— Лейтенант, сигурно държите да разпитате Патси — съпругата на Тадж. Моля ви да не я притискате точно сега. Знам какво й предстои да изживее. Преди няколко месеца синът ми загина при изпълнение на служебния си дълг. Имах усещането, че са изтръгнали сърцето ми и на мястото му зее дупка.

— Обещавам да не си го изкарвам на безпомощен противник! — гневно подхвърли тя и понечи да влезе в сградата, но се овладя, обърна се и заговори по-спокойно: — Вярно е, че не познавах убития. Но животът му е бил насилствено отнет — това е достатъчно да ме мотивира. Ясно ли е?

— Да… разбира се.

— Господи, как мразя да съобщавам лоши новини! — възкликна Ив и тръгна към асансьора. — Питам се как издържате, Клуни.

— Честно казано, принудиха ме да поема тази работа, казаха, че съм олицетворение на спокойствието. Медитирането доста ми помага — добави той и за миг лицето му се озари от усмивка. — Реших да опитам и се оказа, че ме бива да утешавам и да давам съвети на близките на жертвите. Зная какво чувстват… защото съм минал по техния път.

Той замълча, когато се качиха в асансьора. Лицето му беше напрегнато, от усмивката нямаше и следа.

— Питахте ме как издържам, нали? Крепи ме мисълта, че оказвам някаква помощ на опечалените. Имат по-голямо доверие на съветник, който е полицай. А напоследък открих, че още повече се доверяват на полицай, който е загубил близък човек. Преживяли ли сте смъртта на член от семейството, лейтенант?

В паметта й изплуваха мръсната стая, окървавеният труп на мъж и изплашеното момиченце, което се е сгушило в ъгъла.

— Нямам семейство — промълви.

Клуни остана безмълвен, докато слязоха от асансьора на четвъртия етаж. И тримата предчувстваха как ще реагира съпругата на Коли. Жената на полицая разбира ужасяващата истина, още щом отвори вратата. Думите нямаха значение — в мига, в който съпругата на убития застана на прага, животът на мнозина безвъзвратно се променя.

Дори не успяха да почукат, защото вратата на апартамента се отвори.

Патси Коли беше красива жена с абаносова кожа и късо подстригана черна къдрава коса. Очевидно възнамеряваше да излиза. Бебето беше в раничка, прикрепена на гърдите й, а момченцето, което се беше вкопчило в ръката й, нетърпеливо подскачаше и повтаряше:

— Отиваме на люлките! Отиваме на люлките!

Ала младата жена се вцепени, засмените й очи помръкнаха. Бавно вдигна ръка и притисна бебето до сърцето си, сетне едва чуто изрече:

— Тадж.

Капитан Рот свали тъмните си очила. Ив забеляза, че сините й очи са леденостудени и безизразни.

— Патси, разреши ни да влезем.

— Тадж. — Чернокожата продължаваше да стои на прага и бавно поклащаше глава. — Тадж…

— Чуй ме, Патси. — Клуни я прегърна през раменете. — Хайде да поседнем.

— Не! Не! Не!

Момченцето се разплака и задърпа майка си, която не му обърна внимание. Рот и Ив ужасено се втренчиха в пищящото дете.

Пийбоди мина покрай тях и приклекна до малкия:

— Здрасти, приятел.

— Искам люлките — проплака хлапето и по пухкавите му страни се затъркаляха едри сълзи.

— Става. Ей сега отиваме. Лейтенант, разрешавате ли да изведа детето?

— Да. Браво, че се сети. — Стомахът на Ив вече се свиваше от писъците на момченцето. — Госпожо Коли, ако сте съгласна, моята сътрудничка ще заведе сина ви на разходка. Мисля, че така е по-добре за него.

— Чад… — Патси се втренчи в детето, сякаш се беше събудила от дълбок сън. — Отиваме в парка… На две преки от тук е… Люлките…

— Аз ще го заведа, госпожо Коли. Не се тревожете за него. — Пийбоди взе детето в прегръдките си и за изненада на Ив непринудено му заговори: — Хей, Чад, обичаш ли соеви наденички?

— Патси, какво ще кажеш да настаним по-удобно момиченцето ти? — Клуни измъкна бебето от раничката и го подаде на Ив. Очите й се разшириха от изненада, тя запротестира:

— Слушайте… не мога да…

Но той вече водеше Патси към канапето, а Ив остана с вързопа в ръце. Потрепери, погледна надолу и видя две големи черни очи, които любопитно се взираха в нея, сетне нещо потече върху дланите й. А когато бебето се наака, буквално й прилоша.

Огледа се за помощ. Клуни и Рот бяха седнали от двете страни на Патси и се опитваха да я успокоят. Стаята беше малка, на пода бяха разпръснати играчки. Долавяше се миризма, която Ив не познаваше — миризма на пудра, цветни моливи и захар, характерна за жилище, в което има малки деца. Внезапно зърна панера с грижливо сгънато пране, който стоеше на пода. Реши, че е идеален за целта и пристъпвайки предпазливо, сякаш носеше самоделна бомба, остави бебето върху прането.

— Да не си мръднало оттук — прошепна, несръчно погали главицата му, покрита с черен мъх, и едва сега се осмели да си поеме въздух. До този момент сякаш не забелязваше жената на канапето, която се беше вкопчила в ръката на Клуни и машинално се поклащаше напред-назад. Не издаваше нито звук, а сълзите й се лееха като порой.

Ив предпочете да наблюдава отстрани как Клуни и Рот успокояват вдовицата. Не искаше да им пречи — тези хора си знаеха работата. Тази жена беше останала сама на света, сега колегите на съпруга й бяха нейното семейство, те щяха да й помогнат по-леко да понесе удара.

Скръбта беше обгърнала като мъгла малката стая. Ив знаеше, че ще измине много време, преди сивата пелена да се разсее.

— Аз съм виновна! Аз съм виновна! — прошепна Патси. Проговаряше за пръв път, откакто я бяха накарали да седне на канапето.

— Не е вярно. — Клуни силно стисна дланите й и я накара да вдигне глава. Знаеше, че за да му повярват, хората трябва да го гледат в очите. — Разбира се, че не е вярно.

— Ако не бях аз, нямаше да се захване с тази работа. След като Джили се роди, настоях да си остана вкъщи, но парите не стигаха. Сумата, която получавам, задето отглеждам децата си, е много по-малка от…

— Престани да се самообвиняваш. Тадж се радваше, че държиш сама да се грижиш за децата. Толкова се гордееше с тях и с теб!

— Не мога… Чад… — Тя изтръгна дланите си от хватката му и ги притисна до страните си. — Как да кажа на Чад, че татко му е мъртъв? Как ще живеем без Тадж? Къде е той? — Отпусна ръце и се озърна, сякаш за пръв път осъзнаваше къде се намира. — Искам да го видя! Може би сте сгрешили…

Ив знаеше, че е настъпил моментът да се намеси:

— Съжалявам, госпожо Коли, но няма грешка. Аз съм лейтенант Далас и съм натоварена с разследването.

— Видели сте Тадж, така ли? — Патси се изправи и се олюля.

— Да. Приемете най-искрените ми съболезнования. В състояние ли сте да отговаряте на въпросите ми, госпожо Коли? Ще ми помогнете ли да заловим убиеца?

— Лейтенант Далас… — подхвана Рот, но чернокожата поклати глава:

— Не… Не… Ще говоря… Ако беше жив, Тадж щеше да ме помоли да го сторя. Щеше да… къде е Джили? Къде е бебето ми?

— Ами… ей там — избърбори Ив и посочи панера с прането.

— Ох, как се изплаших! — Патси се усмихна през сълзи. — Мъничката ми Джили, истинско ангелче е. Рядко се случва да заплаче. Ще я сложа в креватчето й.

— Позволи на мен, Патси. — Клуни се изправи. — Ти поговори с лейтенант Далас. — Той съчувствено изгледа Ив. — Ако можеше да те види, Тадж щеше да се гордее със смелостта ти. Искаш ли да се обадим на някого? Например на сестра ти.

— Да… — Тя тежко въздъхна. — Ако обичаш, обади се на Карла и й кажи какво се е случило.

— Капитан Рот ще се свърже с нея, докато аз занеса бебето в креватчето му.

Рот се поколеба и гневно стисна зъби. Ив не се изненада. Неусетно Клуни беше поел нещата в свои ръце, а тази жена не обичаше да изпълнява заповедите на човек с по-нисък чин.

— Добре — промърмори, накриво изгледа Ив и отиде в съседната стая.

— Вие от отдела на Тадж ли сте? — промълви Патси.

— Не.

— Разбира се, колко съм глупава. — Чернокожата потърка слепоочията си. — Сигурно сте от отдел „Убийства“. — За миг изгуби контрол над себе си и от гърдите й се изтръгна стон, но бързо се овладя, а Ив с възхищение я изгледа. — Какво ви интересува?

— Не се ли разтревожихте, когато тази сутрин съпругът ви не се прибра вкъщи?

— Не. — Патси се хвана за страничната облегалка и отново седна на канапето. — Беше ме предупредил, че може би ще отиде в участъка направо от клуба. И друг път го е правил. Каза ми още, че след края на работното време имал среща с някого.

— С кого?

— Не спомена име. Обясни само, че трябва да се види с някого, след като затворят клуба.

— Знаете ли дали някой му е имал зъб, госпожо Коли?

— Съпругът ми беше полицай — това е достатъчно. А вие познавате ли човек, който да ви желае злото, лейтенант?

„Има право“ — помисли си Ив, кимна и продължи да я разпитва:

— Все пак може би ви е споменал нечие име.

— Не. Тадж не обсъждаше с мен служебните си проблеми. Мисля, че за него беше въпрос на чест да не позволи на престъпния свят да се докосне до семейството му. Дори не знаех върху какво работи. Вече ви казах, че той не говореше с мен за работата си. Ала усещах, че нещо го безпокои. — Тя скръсти ръцете си на скута и се втренчи в златната си венчална халка. — Попитах го какво го тревожи, а той каза, че имам развинтено въображение. Такъв си беше моят Тадж — добави Патси и колебливо се усмихна. — Може би ще го обвинят, че се е държал като самоуверен мъжкар, който не споделя със съпругата си, но аз го обичах такъв, какъвто е. По някои въпроси имаше доста старомодни схващания, но беше добър човек, прекрасен баща и обичаше работата си. — Стисна устни, сетне добави: — Знам, че би рискувал живота си, за да изпълни служебните си задължения. Не трябваше да умре по този начин. Убиецът му е отнел възможността да загине геройски, а на мен отне съпруга и бащата на децата ми. Защо, лейтенант? Обяснете ми защо.

Ив не можеше да й отговори. Не й оставаше друго, освен да продължи да й задава въпроси.