— Майка ти си мисли, че ние двамата няма да се справим — намигна той на дъщеричката си, — но ние ще й покажем какво можем, нали, скъпа? Да вървим, захарче. Дългът ни зове в кухнята.

Малката хукна пред него, като бърбореше на почти неразбираемия език на невръстните дечица.

— Извинете, че дойдохме без предупреждение — подхвана Ив, като внимателно наблюдаваше Морийн. — Няма да ви задържаме прекалено дълго. Вярно ли е, че с Марша Стибс сте били приятелки?

— Вярно е, но искам да уточня, че бях приятелка със семейство Стибс, тоест не само с Марша, но и с Бойд. Честно казано, този факт ужасно го притеснява.

— Сигурна съм, че е така. От колко време се познавахте с госпожа Стибс?

— Срещнахме се приблизително дванайсет месеца преди смъртта й. — Брюнетката отчаяно погледна към кухнята, откъдето се чуваше потракване на съдове, придружено с бурен смях. — Тя е мъртва вече от шест години. С Бойд се постарахме да забравим миналото, да започнем нов живот.

— Даа, изминали са шест години, но си остава фактът, че някой е отнел живота й. Двете с нея близки ли бяхте?

— Вече ви казах — бяхме приятелки. Тя имаше много лек характер и бързо се сприятеляваше.

— Някога доверявала ли ви е, че се среща с друг мъж?

Морийн понечи да отговори, поколеба се, сетне поклати глава:

— Не, не ми е известно нищо подобно. Навремето колегите ви от полицията ме разпитаха — казах им всичко, което знаех. Случилото се е ужасно, но не е по силите ни да го променим. С Бойд живеем спокойно, без разтърсващи емоции. Страхувам се, че посещението ви ще отвори старата му рана. Неприятно ми е да разстройвате съпруга и дъщеричката ми. Извинете, но ви моля да си вървите.

Докато вървяха към асансьора, Пийбоди се обърна да изгледа затворената врата на апартамента и тихо промърмори:

— Тази красавица знае нещо, което упорито отказва да сподели с нас.

— Имаш право.

— Питам се защо не я попритиснахте.

— Не исках да го сторя, докато се намираме на „нейна територия“ — отговори Ив. — Предпочитам да я разпитам в отсъствието на съпруга й и момиченцето. Случаят с Марша Стибс толкова време не е бил разрешен, че няма да ни навреди да поизчакаме.

— Но според вас съпругът е невинен, така ли?

— Според мен… — Ив извади от чантата си досието и диска с информацията по случая и ги подаде на помощничката си: — На теб възлагам да разбереш истината.

— Лейтенант, какво искате да кажете?

— Ще работиш по този случай, Пийбоди, и очаквам успешно да го разрешиш.

Помощничката й зяпна от изумление:

— Аз ли? Искате да кажете, че ще ръководя разследване за извършено убийство, така ли?

— Точно така, но ще работиш през свободното си време, особено ако ни възложат спешна задача. Запознай се с документацията и със свидетелските показания, прочети рапортите, проведи повторни разпити… Знаеш какъв е редът.

— Наистина ли ми възлагате този случай?

— Не се колебай да ме питаш за всичко, което те интересува. Винаги съм на твое разположение. Изпращай ми копия от новополучената информация, както и рапорти за онова, което си постигнала.

Пийбоди така се развълнува, че сякаш някой я сграбчи за шията, а стомахът я сви. Криво-ляво успя да се овладее и да отговори:

— Слушам, лейтенант. Благодаря ви. Няма да ви подведа.

— Гледай да не подведеш Марша Стибс.

Докато пътуваха към Централното полицейско управление, Пийбоди притисна папката до гърдите си, като че прегръщаше любимо дете. На излизане от гаража тя погледна изпод око началничката си:

— Лейтенант, ще разрешите ли един въпрос?

— Казвай.

— Питам се дали да помоля Макнаб да ми помогне с електронната обработка на информацията. Например да се занимае със записите от видеотелефона на жертвата и от охранителните видеокамери, монтирани в жилищната сграда.

Ив пъхна ръце в джобовете си и отсече:

— Прецени сама. Ти ще ръководиш разследването.

— Аз ще го ръководя — прошепна помощничката й едва ли не с благоговение. Продължи широко да се усмихва, докато вървяха по коридора към общото помещение.

— Каква е тази врява? — озадачено попита Ив и машинално посегна към оръжието си, надавайки ухо към виковете и подсвиркванията, които се чуваха от отдел „Убийства“.

Влезе първа и се огледа. Нито един от полицаите не беше на работното си място. Скупчили се бяха в средата на помещението и по всичко личеше, че са си устроили празненство.

Тя дълбоко си пое дъх и долови божествения аромат на прясно изпечени сладкиши.

— Какво става тук, мътните го взели? — извика, но гласът й почти беше заглушен от врявата. — Пиърсън, Бакстър, Делрики! — Запробива си път през навалицата, като съумя да сграбчи Пиърсън за рамото и с лакът да удари Бакстър в корема, и така най-сетне привлече вниманието към себе си. — Още ли си въобразявате, че смъртта е излязла в отпуска? Да му се не види, откъде купихте маслените кексчета?

Тя заканително размаха пръст, но Бакстър набързо натъпка в устата си жалките остатъци от сладкиша и тъй като не беше в състояние да отговори, само се ухили с пълна уста и посочи масичката в средата на помещението.

Едва сега Ив видя кексчетата, сладките и останките от нещо, което вероятно е било плодов пай, преди да бъде нападнато от глутница полицаи, гладни като вълци. Сред групичката от служители на закона стояха кльощав мъж и пълничка симпатична жена, които широко се усмихваха и наливаха от грамадна глинена кана някаква светлорозова течност.

— Незабавно се върнете на работните си места! — намръщено отсече тя. — Кой ви разреши да си устройвате празненство в работно време?

Преди да стигне до двамата цивилни, чу как Пийбоди изпищя.

Мълниеносно се обърна и машинално извади оръжието си, но едва не беше пометена от помощничката си, която се втурна към непознатите.

Въпреки че беше кльощав, мъжът с лекота вдигна пълничката Пийбоди и я завъртя. Жената се обърна, при което широката й синя пола прошумоля, протегна ръце и притисна като в сандвич Пийбоди.

— Ето го и моето момиче! Ето я моята Диди! — На лицето на непознатия беше изписано толкова неподправено обожание, че Ив отпусна хватката си върху оръжието.

— Татенце! — Помощничката й нададе вик, който напомняше и на ридание, и на кикот, после склони глава на гърдите на върлинестия мъж.

— Майчице, така преядох, че ще се пръсна! — изпъшка Бакстър и грабна още едно кексче. — Гостите пристигнаха преди петнайсетина минути и ни устроиха пиршество. Тия сладкиши са много опасни за здравето — добави и натъпка кексчето в устата си.

Ив забарабани с пръсти по бедрото си:

— Какъв е паят?

— Превъзходен — ухили се младежът и с бавни крачки се отправи към бюрото си.

Непознатата отпусна мъртвата хватка, която беше приложила на Пийбоди, и се обърна. Притежаваше забележителна красота, а косата й, която беше черна като на дъщеря й, се спускаше като водопад чак до кръста й. Изпод широката й пола се подаваха най-обикновени въжени сандали. Дългата й блуза беше с цвета на жълтурче, а на шията й висяха най-малко половин дузина верижки и медальони.

Чертите й бяха по-меки от тези на дъщеря й, от ъгълчетата на прямите й блестящи очи се разклоняваше мрежа от бръчици. Протегна ръце и тръгна към Ив, движейки се грациозно като балерина:

— Вие сте лейтенант Далас, нали? Дъщеря ми толкова пъти е говорила за вас, че бих ви познала навсякъде. — Стисна ръцете й и допълни: — Аз съм Фийби, майката на Дилия.

Позагрубелите й длани излъчваха топлина, пръстите й бяха окичени с пръстени, на китките й дрънчаха множество метални гривни.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Пийбоди.

— Нека да си говорим на „ти“. Казвай ми Фийби. — Тя сърдечно се усмихна и без да изпуска ръцете на Ив, я придърпа към себе си. — Сам, кажи на нашето момиче да те освободи, та да се запознаеш с лейтенант Далас.

Върлинестият се поотмести, но продължи да прегръща дъщеря си през раменете:

— За мен е удоволствие — промълви и взе ръката на Ив, която съпругата му още притискаше в дланта си. — И аз като съпругата ми ще кажа, че сякаш те познавам от разказите на нашата Дилия. А като си спомня какво направи за Зийк… цял живот не можем да ти се отблагодарим заради помощта, която оказа на нашия син.

Ив се посмути от вниманието на тези усмихнати хора, чиито погледи излъчваха доброта, затова побърза да освободи ръката си и да смени темата:

— Как е Зийк?

— Много е добре. Сигурно щеше да ти изпрати много поздрави, ако знаеше, че ще се срещнем.

Той срамежливо се усмихна и едва в този момент Ив видя колко голяма е приликата между баща и син — същото изпито лице на апостол, същите сиви замечтани очи. Ала в погледа на Сам Пийбоди имаше нещо, което накара Ив да настръхне.

Този човек не беше безобиден като сина си, който приличаше на доверчиво кученце.

— Когато го видите, непременно му предайте най-сърдечните ми поздрави — промърмори тя и се обърна към помощничката си: — Пийбоди, вземи си няколко часа отпуска да се видиш с родителите си.

— Добре, лейтенант. Благодаря.

— Много мило, че я пускаш — намеси се Фийби. — Само че се питам дали е възможно да ни отделиш малко от твоето време. Знам, че си много заета — продължи, преди Ив да успее да възрази. — Но ми се щеше днес да ви поканим на вечеря заедно със съпруга ти и да ви поднесем нашите подаръци.

— Не е необходимо да ни подарявате…

— Не го правим по задължение, а с най-искрени чувство за признателност. Дано да ви харесат. Дилия толкова ни е разказвала за теб, за Рурк и за прекрасната ви къща. Навярно е истински палат. Ние със Сам с удоволствие бихме я разгледали.

Ив се почувства така, сякаш я бяха напъхали в кутия, капакът на която бавно се затваряше, Фийби продължаваше да се усмихва кротко, докато Пийбоди внезапно прояви голям интерес към тавана.

— Разбира се… — измънка Ив. — Ами… заповядайте на вечеря у нас.

— С удоволствие приемаме поканата. В осем часа удобно ли е?

— Да, ще ви чакаме. Пийбоди ще ви доведе. Между другото, добре дошли в Ню Йорк. Извинете, но сега ще ви оставя. Имам… важна работа — добави и потърси пътя за отстъпление.

— Лейтенант, ще ми отделите ли една минута? Веднага се връщам — каза Пийбоди на родителите си и хукна след началничката си. Още преди да влязат в малката канцелария, врявата в общото помещение отново стана оглушителна. — Извинете мама и татко. Такива са си и никога няма да се променят. Той обича да приготвя най-различни печива и където и да гостува, подарява на домакините кулинарните си произведения.

— Да му се не види, как са се качили с толкова багаж на самолета?

— О, те никога не пътуват със самолет, а с тяхната каравана. И по време на пътешествието татко се е потрудил с приготовлението на храната — добави тя с плаха усмивка. — Страхотни са, нали?

— Безспорно, но ги предупреди да не носят сладкиши всеки път, като ти идват на гости. Ако продължават в същия дух, ще свършим като затлъстели детективи, заплашени от опасността да изпаднат в диабетична кома.

— За всеки случай спасих за вас едно кексче. — Със сериозно изражение Пийбоди показа сладкиша, който до този момент криеше зад гърба си. — Ще отсъствам само един-два часа, лейтенант, докато настаня нашите.

— Вземи си отпуска до края на работното време.

— Добре. Сърдечно благодаря. И още нещо… — Тя потръпна и побърза да затвори вратата на канцеларията. — Искам да ви предупредя, че майка ми притежава странна способност.

— Каква?

— Да ви накара да направите онова, което не желаете, или което смятате, че не желаете. И още, че ще ви накара да кажете много неща, които не сте възнамерявали. Възможно е дори да бърборите празни приказки.

— Гарантирам, че това няма да се случи.

— Грешите — печално отбеляза Пийбоди. — Обичам я и я смятам за забележителна жена, но дарбата й е доста плашеща. Само като погледне човека и разбира всичко за него.

Ив смръщи вежди и се настани зад бюрото си:

— Да не би да твърдиш, че майка ти е способна да чете мисли?

— Не. Баща ми притежава телепатични способности, но никога не се намесва във вътрешния свят на хората. Но тя е… ами тя е неповторима. Вярно, че е най-добрата майка на света, но понякога ти става страшничко от нея. Тя вижда всичко, знае всичко, върти всички на малкия си пръст. През повечето време дори не осъзнаваш, че те манипулира. И вас подчини на волята си — принуди ви да ги поканите на вечеря, въпреки че никога не го правите.

— Дълбоко грешиш.

— Не, не греша. Поканите отправя Рурк. Можехте да се измъкнете с оправданието, че сте заета, или да ги поканите на ресторант, но мама искаше да вечеря в дома ви, затова я поканихте.

На Ив изведнъж й се стори, че седи върху игленик, но с усилие на волята се въздържа да не скочи от мястото си.

— Отново грешиш, Пийбоди. Просто се държах учтиво с родителите ти. Нима мислиш, че не съм способна на изискани маниери?

— Не ви обвинявам в липса на маниери. Но истината е, че бяхте впримчена в Онова, което наричам „Погледа“ на мама. Дори вие сте неспособна да му устоите. Длъжна бях да ви предупредя.

— Изчезвай, Пийбоди!

— Слушам, лейтенант! О, и още нещо. — Тя се поколеба на вратата. — Тази вечер си бях уговорила среща с Макнаб, та се питам дали е възможно и той да присъства на вечерята. Така ще се запознае с родителите ми, без да изглежда като нагласено.

Ив притисна длани към слепоочията си и глухо възкликна:

— Господи!

— Много благодаря. До довечера.

Като остана сама, Ив тежко въздъхна. Навъси се, а накрая изяде кексчето.

— Знаеш ли какво заварих в службата през първия си работен ден след отпуската? Боядисали са канцеларията ми, а някой отново е откраднал шоколадчетата ми — жалваше се Ив, докато машинално кръжеше из просторната всекидневна, украсена с изящни антики, без да забелязва, че стъпва върху безценен ориенталски килим. Рурк току-що се беше прибрал вкъщи, затова през изминалия час тя не бе имала на кого да се оплаче.

Според нея едно от най-големите предимства на брака се състоеше в това да имаш съпруг, пред когото да излееш яда си.

— По време на отсъствието ми Пийбоди е приключила с недовършената писмена работа, поради което на моя милост не й оставаше друго, освен да седи със скръстени ръце.

— Как не я е срам! Представи си само — помощничката ти е свършила работата зад гърба ти!

— Не се прави на много хитър, приятел, защото и на теб ти предстои да обясниш това-онова.

Рурк очевидно не се стресна от заканата, защото протегна крака и се настани по-удобно на креслото:

— Тъй ли? Добре, но първо ми кажи дали на Пийбоди и на Макнаб им е харесало в Бимини.

— Допада ти да играеш ролята на добрия вълшебник, а? Изпращаш ги на някакъв остров, та по цял ден да се разхождат голи и да се спускат по водопадите…

— Казаното от теб ме кара да мисля, че са прекарали страхотно.

— Да не говорим за водното легло — упорито продължаваше Ив. — Също като маймуните…

— Моля?

Тя поклати глава:

— Престани да си пъхаш носа в… техните взаимоотношения.

— Напротив, скъпа, смятам, че намесата ми е крайно наложителна — провлечено изрече Рурк. — Кога ще престанеш да гледаш на връзката им като на ала-бала?

— Ала-бала ли? Това пък какво е? — Ив притеснено прокара пръсти през косата си. — Не смятам връзката им за ала-бала, защото нямам представа какво означава това. Ченгетата…

— Имат право на личен живот — прекъсна я съпругът й. — Като всички хора. Успокой топката, лейтенант. Нашата Пийбоди има разум за двама и няма да си зареже магарето в калта.

Ив тежко въздъхна, тръсна се на едно кресло и изсумтя:

— Ала-бала! Ако въобще означава нещо, сигурно е глупаво. Между другото, днес й поверих разследването на един случай.

Той протегна ръка и хвана пръстите й, които нервно барабаняха по коляното й:

— Допреди секунди се оплакваше от липса на работа. Вероятно пропусна да споменеш новото разследване.

— Не е ново. Разрових се из старите досиета за неразкрити престъпления. В този случай жертвата е жена, която е била убита преди шест години. Била е млада, красива, с многообещаваща кариера, имала е съпруг. Той често пътувал служебно. След едно от поредните си отсъствия се прибрал у дома и я намерил мъртва във ваната. Става въпрос за убийство, при което е направен нескопосан опит да бъде представено като самоубийство или нещастен случай. Стибс има желязно алиби и излиза от цялата история чист като изворна вода. Всички свидетели, които колегите са разпитали, твърдят, че съпрузите са били идеална двойка и че са били щастливи като пойни птички.

— Запитвала ли си се някога кой и как е определил щастието на пойните птички?

— Обещавам по-късно да помисля по този въпрос. Случаят става още по-заплетен, защото в чекмеджето на жертвата са били намерени писма, но не какви да е, а изпълнени с недотам тънки сексуални намеци. Подписани са с инициала „К“.

— Дамата е имала извънбрачна връзка, скарала се е с любовника си и той е я очистил, така ли? — подхвърли Рурк.

— Според колегата, който е разследвал случая, именно това се е случило.

— Но според теб има друга версия.

— Имам причини да се съмнявам. Първо, никой никога не е виждал предполагаемия любовник, убитата никога не е споменавала за него дори пред най-близките си приятели… поне така са съобщили в показанията си. Днес посетих дома на Стибс и се запознах с втората му съпруга. Имат и дете — момиченце на около две годинки.

— Логично е да се предположи, че след известно време той се е опитал да загърби миналото и да започне нов живот.

— Да, логично е — промълви тя, но скептичният й тон опровергаваше твърдението й.

— Разбира се, аз не бих го сторил. Ако, не дай Боже, нещо се случи с теб, ще бъда смазан и покрусен, животът завинаги ще загуби смисъла си за мен.

Ив го изгледа с присвити очи:

— Наистина ли?

— Естествено. Сега е редно да кажеш, че без мен и твоят живот ще бъде безсмислен.

— О, да, тъй си е! — Тя се засмя, когато Рурк закачливо захапа пръстите й. — А сега да се върнем към действителността. Досещам се какво всъщност се е случило. Ако попритисна този и онзи, случаят на бърза ръка ще бъде приключен.

— Така ли? Защо тогава повери разследването на помощничката си?

— А как иначе тя ще придобие опит? Фактът, че убиецът ще бъде заловен с известно закъснение, не засяга Марша Стибс. Ако Пийбоди тръгне по погрешен път, ще й покажа вярната посока.

— Скъпата ти сътрудничка сигурно е много развълнувана.

— На седмото небе е от щастие.

Той усмихнато поклати глава и попита:

— Спомняш ли си първия случай, чието разследване ти повери Фийни?

— Иска ли питане? Жертвата се казваше Томас Картър. Една хубава сутрин се качил на колата си, включил двигателя, а автомобилът се взривил, разпръсквайки парчета от жертвата из целия квартал. Човекът бил женен, с две деца, работел като застрахователен агент. Нямал е любовница, нито опасни пороци, поради което липсваше мотив за престъплението. Разследването се беше проточило, после го бяха замразили. Фийни изрови делото от архива с неразрешените случаи и ми възложи да възобновя работата по него.

— И какво излезе накрая?

— Оказа се, че човекът е бил убит по погрешка. Най-банално съвпадение на имената. Мишената е бил някой си Томас К. Картър, дребен пласьор на дрога, който е бил пристрастен и към комара. Наемният убиец взривил колата на невинен човек. — Тя вдигна поглед и забеляза, че Рурк продължава да се усмихва. — Да, имаш право — кимна, сякаш беше прочела мислите му. — Никога няма да забравя кога ми възложиха първото разследване и как успях да го приключа успешно.

— Скъпа, ти не само си добра преподавателка, но и прекрасна приятелка.

— В нашата работа приятелството не играе роля. Ако не смятах, че Пийбоди ще се справи, нямаше да й поверя разследването.

— Говориш като нейна наставница. По-късно обаче ще се наложи да докажеш приятелските си чувства на амбициозната Пийбоди.

Ив отметна глава и стисна клепачи:

— Моля те не ми напомняй за тази вечеря! Какво ще правим с гостите, когато се нахраним?

— Ще разговаряме с тях — нарича се общуване. Някои хора ежедневно го правят.

— Според мен на подобни хора им хлопа дъската — отсече Ив. — Твърде е възможно съпрузите Пийбоди да ти допаднат. Казах ли ти, че като се върнах в управлението, заварих да черпят целия отдел с кексчета и сладки. Имало е и пай.

— Така ли? Какъв?

— Нямам представа. Единственото, което беше останало от него, беше картонената чиния, но подозирам, че накрая някой излапа и нея. Обаче маслените кексчета бяха вълшебни… Ала не това е важното. Преди да отведе родителите си, Пийбоди се постара да остане насаме с мен и ми надрънка какви ли не дивотии за майка си.

Рурк прокара пръсти през косата й, възхищавайки се на кичурите с медни отблясъци. Хрумна му, че е съгласен с Бойд Стибс, който твърдял, че непрекъснато му се искало да докосва съпругата си.

— Бях останал е впечатлението, че се разбират прекрасно и че са много задружно семейство.

— Да, изглежда наистина се обичат. — Ив отвори очи, изпъна гръбнак. — Все пак скъпата ми помощничка ме предупреди за необикновените способности на майка си.

— Вещери ли са?

— Ъхъ, но май не принадлежат към магьосниците, които подкрепят идеите на Свободната ера, макар Пийбоди да твърди, че баща й бил медиум. Знаеш ли какво ми каза? Че майка й може да те принуди да направиш нещо против волята си и да споделиш тайни, които не желаеш никой да научи. Твърди, че съм поканила родителите й на вечеря само защото съм попаднала в капана на „Погледа“ й.

Рурк, на когото историята очевидно се стори много интересна, наклони глава:

— Така ли? Да не би госпожа Пийбоди да упражнява контрол върху съзнанието на хората?

— Един Бог знае. Пийбоди спомена, че било типично за майките, а нейната била особено надарена в това отношение. Общо взето нищо не разбрах от бръщолевенията й.

— Разбираемо е, нали? И двамата с теб не познаваме майките си. Но бързам да те успокоя, че след като въпросната дама не е наша майка, двамата с теб сме в безопасност — няма начин да ни подчини на волята си.

— Кой ти каза, че се безпокоя? Просто ти съобщавам за предупреждението на Пийбоди.

В този момент вратата се отвори и на прага застана икономът Съмърсет, който ежедневно тровеше живота на Ив. Изсумтя пренебрежително, мършавото му лице се сгърчи в неодобрителна гримаса:

— Това е масичка стил „Чипъндейл“, лейтенант, не столче, на което да подпирате краката си.

— Питам се как изобщо се движиш с този бастун, забит отзад? — не му остана длъжна тя и не отмести краката си от безценната масичка. — Всъщност може би не те боли, а ти причинява удоволствие, а?

— Гостите, които очаквате за вечеря, пристигнаха — надменно заяви икономът.

— Благодаря, Съмърсет. — Рурк се изправи. — Ако обичаш, сервирай ордьоврите тук. — Той подаде ръка на Ив, която нарочно изчака врагът й да излезе и едва тогава свали краката си от масичката.

— В интерес на добрия тон — подхвана Рурк, докато вървяха към фоайето, — ще ти бъде ли възможно тази вечер повече да не споменаваш бастуна в задника на нашия иконом?

— Ще се постарая. Но ако този нещастник ме нервира, ще измъкна проклетия прът и ще го цапардосам по главата.

— Хм, ще бъде забавно.

Междувременно Съмърсет отвори външната врата, а Сам Пийбоди веднага сърдечно раздруса ръката му и възкликна:

— Много ми е приятно да се запознаем. Благодаря за любезната покана. Аз съм Сам, а това е съпругата ми Фийби. Вие сте Съмърсет, нали? Диди ни обясни, че отговаряте за всичко в този дом.

— Така е. Приятно ми е, госпожо Пийбоди. — Съмърсет вежливо кимна на гостенката. — Добър вечер и на вас, полицай Пийбоди и детектив Макнаб. Госпожо, желаете ли да оставите багажа си?

— Не, благодаря. — Фийби още по-силно притисна към гърдите си кутията, която носеше. — Градината е прекрасна. Не подозирах, че такава красота може да съществува в самия център на милионния град.

— Благодаря, и на нас много ни харесва.

— Отново здравей — гостенката се усмихна на Ив. — А това сигурно е Рурк. Изобщо не си преувеличила, Дилия, той действително е много красив мъж.

— Мамо! — изсъска Пийбоди и се изчерви до уши.

— Благодаря. — Рурк галантно целуна ръка на Фийби. — Позволи да ти върна комплимента и ти си изключително привлекателна… ще се говорим на „ти“, съгласни ли сте? Сам, Фийби, приятно ми е, че приехте да ни гостувате. — Той леко се извърна и стисна ръката на Сам: — Поздравявам те — създал си умна и очарователна дъщеря.

— Много я обичаме. — По-възрастният мъж широко се усмихна и сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Ние също. Моля, заповядайте, чувствайте се като у дома си.

„Много го бива по общуването — помисли си Ив, докато наблюдаваше как съпругът й настанява гостите в просторната всекидневна. — Умее да ласкае, а маниерите му са толкова изискани!“ Само след няколко минути напитките бяха поднесени, а Рурк охотно отговаряше на въпросите относно изящните старинни предмети и картини, които украсяваха помещението.

Като видя, че съпругът й успешно забавлява семейство Пийбоди, Ив насочи вниманието си към Макнаб. Младият гений от Отдела за електронно обработване на информацията се беше издокарал с най-консервативното облекло, което притежаваше. Носеше лилава риза и копринен панталон в същия цвят. Лилави бяха и елегантните му ботуши. На лявото му ухо се поклащаха половин дузина миниатюрни златни халкички.

Беше завързал на конска опашка дългата си руса коса, а красивото му лице беше придобило цвета на варен рак.

— Май си забравил да се намажеш с крем против слънчево изгаряне, Макнаб.

— Само веднъж пропуснах, но резултатът беше фатален. — Той забели очи. — Ако пък видите задника ми…

— Не! — прекъсна го Ив и отпи голяма глътка вино. — За нищо на света!

— Не ми се сърдете, лейтенант, опитвам се да поддържам разговора. Честно казано, малко съм като на тръни. — Младежът отново забели очи и кимна към бащата на Пийбоди. — Кофти ми е да разменям баналности с него, след като знае, че чукам дъщеря му. Пък и нали е медиум, все ме е шубе, че ако мисля за чукането, веднага ще разбере какво се върти в главата ми. Шантава история, а?

— Не мисли за това.

— Няма начин — ухили се Макнаб. — Мъж съм в края на краищата!

Тя критично го изгледа от глава до пети и промърмори:

— Така казват.

— Извинявай. — Фийби, която незабелязано се бе приближила, докосна рамото й. — Със Сам искаме да поднесем на двама ви с Рурк този скромен подарък. — Тя подаде на Ив кутията. — Приемете го като израз на благодарността ни заради щедростта и приятелските чувства, проявени към двете ни деца.

— Благодаря — смотолеви Ив. Винаги се чувстваше неловко в подобни моменти. Въпреки че откакто бяха женени, съпругът й я обсипваше с подаръци, още не знаеше как да реагира.

Може би защото твърде дълго беше живяла без човек, който да я обича и да изразява чувствата си по този начин.

Постави кутията на масата, развърза ликото, отвори капака и разгърна фината опаковъчна хартия. На дъното лежаха два елегантни свещника в преливащи се зелени и лилави цветове, изработени от някакъв лъскав камък.

— Много са красиви. Наистина ми харесват.

— Минералът, от който са изработени, се нарича флуорит — обясни Сам. — Притежава свойството да прочиства аурата, да успокоява съзнанието и да подпомага мисловната дейност. Със съпругата ми решихме, че е особено подходящ за хора с вашите професии, които ежедневно са подложени на умора и стрес.

— Свещниците са прекрасни! — Рурк извади единия от кутията. — Великолепна изработка. Ти ли си майсторът, Сам?

Фийби чаровно му се усмихна:

— Изработихме ги двамата.

— В такъв случай подаръкът е два пъти по-ценен. Много благодаря. Продавате ли произведенията, които създавате?

— От време на време — отговори Сам. — Предпочитаме да ги подаряваме.

— Продавам ги, когато имаме нужда от пари — отново се намеси съпругата му. — Сам е прекалено сантиментален, но за сметка на него аз съм доста практична.

— Дами и господа. — Съмърсет отново беше застанал на вратата. — Вечерята е сервирана.

Ив си каза, че страховете й са били неоснователни. Родителите на помощничката й се оказаха много приятни и интересни хора. Освен това толкова се гордееха с дъщеря си, че бе невъзможно да не ги харесаш.

— Разбира се, много се разтревожихме, когато Диди ни съобщи като каква и къде иска да работи — обясни Фийби, докато деликатно опитваше от ордьовъра с омари. — Опасна професия в опасен град. — Усмихна се на дъщеря си, която седеше срещу нея, и добави: — Ала осъзнахме, че това е призванието й. Надявахме се, че ще си върши добре работата.

— Тя е способно ченге — каза Ив.

— Какво означава „способно ченге“? — Като забеляза озадаченото изражение на Ив, гостенката широко разпери ръце. — Какъв трябва да бъде служителят на закона, за да го наречеш „способен“?

— Да обича професията си, да уважава институцията, която представлява, и чийто символ е полицейската значка. Но най-важното е да не се примирява, докато светът не стане по-добър.

— Точно така — одобрително кимна Фийби, без да отмества от нея прямите си тъмни очи.

Погледът й, в който сякаш беше събрана цялата мъдрост на света, накара Ив неспокойно да се размърда на стола. „Тази жена е родена да разпитва заподозрени“ — каза си и едва сдържа усмивката си.

— Всеки от нас се ражда със задачата да промени света към добро. — Гостенката вдигна чашата си като за наздравица, сетне отпи от нея. — Някои го правят чрез молитви, други — чрез своето изкуство… Трети пък чрез защитаване на реда и закона. В обществото битува мнението, че последователите на Свободна ера не вярват в закона — в закона на земята, така да се каже. Но това схващане не отговаря на истината. Вярваме в реда и равновесието, в правото на човека да се стреми към по-хубав живот и към щастие, без да навреди никому. Онзи, който защитава закона, защитава и равновесието, както и хората, на които е било причинено зло.

— Отнемането на живот — причината за което никога не ще проумея — взима по мъничко от нашия свят, оставя пролука в него. — Сам хвана ръката на съпругата си. — Дий не обича да разказва за работата си, но често пъти ни е споменавала, че единственото ти желание е справедливостта да възтържествува.

— Не смятам, че правя нещо особено — просто изпълнявам служебните си задължения…

— А ние те караме да се чувстваш неловко — прекъсна я Фийби, усмихна се и отново отпи от чашата си. — Затова ще сменя темата и ще те поздравя за прекрасния дом, който сте създали. — Обърна се към Рурк и добави: — Надявам се, че след вечерята ще ни разведеш да разгледаме къщата.

— Разбира се, стига да разполагаш с половин година или с осем месеца — промърмори Ив.

— Скъпата ми съпруга твърди, че тук има стаи, за чието съществуване дори не подозираме.

— Но греши, нали? — Фийби вдигна вежда. — Познаваш всяко кътче на тази прекрасна къща, нали?

В този момент в дневната се появи Съмърсет и се обърна към Ив:

— Лейтенант, търсят ви от диспечерската служба.

Ив се извини и с бързи крачки излезе. Върна се след няколко минути и щом зърна изражението й, Рурк разбра, че му предстои сам да забавлява гостите.

— Пийбоди, идваш с мен. Много съжалявам, задето провалихме празненството. — Огледа присъстващите, накрая впери очи в Рурк. — Викат ни по спешност.

— Лейтенант, искате ли да ви придружа? — попита Макнаб.

Тя се позамисли, сетне кимна:

— Може би ще ми потрябваш. Да тръгваме. Още веднъж ме извинете.

— Не се безпокой. — Рурк се изправи, приближи се до нея и нежно прокара пръсти по страната й. — И умната, лейтенант!

— Слушам.

— Рисковете на професията — промърмори той, когато остана сам с Фийби и Сам.

— Някой е умрял — промълви гостът.

— Да, някой е умрял. А вашата дъщеря и моята съпруга ще работят, за да възстановят равновесието.

Към следващата част или към съдържанието

Нора Робъртс Завръщане в смъртта (2)

Метаданни

Данни

Завръщане в смъртта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (2)