Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (7)

Седма глава

Стотици пътници с изцъклени погледи и отегчени изражения се качваха на совалките. Или по-точно ги качваха, сякаш бяха товар или трупове. Товаренето се ръководеше от издокарани с червени униформи служители и дроиди на манхатънската служба за обществен транспорт.

В терминала се чуваше шум, напомнящ на жуженето в пчелен кошер. За какофонията допринасяха гласовете на служителките от информацията, които обявяваха номерата на пристигащите и заминаващите полети, плачът на бебета и непрекъснатото звънене на джобни видеотелефони.

Ив се запита на кого ли е хрумнала мъдрата идея да проектира терминалите с високи тавани и със стени, боядисани в бяло, та онези, които имаха нещастието да бъдат впримчени в тях, да се чувстват като мравки в барабан.

Долавяше миризмата на долнокачествено кафе, на пот, предизвикана от нервна възбуда, на натрапчиви одеколони и на още нещо — изглежда, на някое бебе спешно трябваше да се смени пеленката.

— Също като едно време — заяви Фийни, след като с лакти си пробиха път до две седалки, очевидно проектирани за тесните задничета на дванайсетгодишни ученички, страдащи от анорексия. — Бас държа, че отдавна не си ползвала услугите на обществения транспорт.

— Вярно е, дори си въобразявах, че преживяването ми липсва. — Тя се помъчи да се отдръпне, за да не се притисне до лицето й я нечий задник, я нечии слабини. — Едва сега разбирам грешката си.

— Е, хайде, престани да се тюхкаш. Ако всичко върви нормално, за половин час ще стигнем. — Той измъкна от джоба си смачкано пакетче със захаросани бадеми. — Разбира се, щяхме да пристигнем много по-бързо с някое от превозните средства на Рурк.

Ив бръкна в пликчето и замислено задъвка бадема. След малко промърмори:

— Мислиш, че постъпвам глупаво, като не използвам удобствата, предлагани от съпруга ми, така ли?

— Не. Просто си такава и туйто. Пък и тъпканицата ни помага да бъдем в контакт с обикновените хора.

Когато трето дипломатическо куфарче я удари по пищяла, а някакъв нахал се намърда до нея и така я притисна до Фийни, че разстоянието помежду им беше по-малко отколкото между сиамски близнаци, Ив си помисли, че спокойно може да мине и без контакт с обикновените хора.

При излитането на совалката металният корпус така завибрира, че както обикновено на Ив й прилоша. Докато се приземиха, не отвори очи и продължи да стиска зъби. Пътниците се втурнаха към изхода и скоро се разпръснаха. Ив и Фийни тръгнаха с множеството, което се беше отправило към мотрисата, пътуваща на изток.

— Не беше толкова неприятно, нали? — изкоментира ирландецът.

— Разбира се, че не беше… стига да обичаш да започваш деня, пътувайки с влакчето на ужасите. Това чудо ще ни стовари близо до затвора. Надзирателят се казва Милър. Но преди да го опечем на шиш, ще го поухажваме.

— Заедно ли ще разпитваме хората от списъка или ще се разделим?

— Ако работим поотделно, ще спестим време, но първо ще опипаме почвата. Май ще се наложи да правим мили очи на местните колеги.

— Ако Джулиана върви по стъпките си от миналото, следващият й удар ще бъде именно в Чикаго.

Влакът рязко потегли, а Ив, която бе предпочела да остане права по време на пътуването, се вкопчи във висящата дръжка и замислено промълви:

— Засега нямам представа какво се върти в главата й този път. Едно е сигурно — действа според някаква собствена логика… Логиката на един болен разсъдък. Питам се дали се е върнала в Ню Йорк само защото именно там я заловихме и безвъзвратно объркахме живота й. Обзалагам се, че е намислила да ни отмъсти, Фийни. Ако се окажа права, убийствата на мъже не са главната й цел. Сигурно ще се опита този път да срази не само нас, но и цялата система. — Тя поклати глава. — Във всеки случай съм сигурна, че вече е набелязала следващата си жертва.

 

 

Изправителният център „Докпорт“ представляваше цяло градче, обградено със стена, снабдена с електрошоково устройство. На равни разстояния се издигаха кулите за охраната. Ив си помисли, че обитателите му едва ли оценяват по достойнство добре поддържаните улици, затревените площи или приветливите сгради, които приличаха на къщи в някое предградие. Знаеха, че всеки опит да се поразходят извън стените на затвора ще завърши с токов удар, който ще ги отхвърли на няколко метра от стената, разделяща ги от така жадуваната свобода.

Районът се охраняваше и от кучета дроиди със злобни електронни очи. Затворничките прекарваха свободното си време в обширен двор с игрище за баскетбол, атлетическа пътека и масички за пикник, боядисани в светлосиньо. Стената, обграждаща периметъра, бе висока три метра и половина и широка близо метър.

Подовете на просторните и уютни помещения блестяха от чистота като в кухнята на изрядна домакиня. Вратите между секциите бяха от бронирано стъкло, издръжливо на бомбен взрив или на изстрел от лазерно оръжие.

Надзирателите бяха с тъмносини униформи, другите членове на персонала — с цивилни дрехи, върху които носеха бели престилки. Затворниците бяха с ярко оранжеви гащеризони, на гърба на които с големи черни букви бяха изписани инициалите „ИЦД“.

Ив и Фийни се легитимираха на пропуска, след което им връчиха табелки с имената им и специални гривни и учтиво ги помолиха да предадат оръжията си.

Милър, който изглеждаше доста изискан, въпреки глупавата бяла престилка, ги посрещна радушно. Здрависа се с тях, стискайки с две ръце дланите им, и ги обсипа с приветствени слова като собственик на моден курорт, който посреща видни гости.

— Благодарим ви, че отделихте време да се срещнете с нас, надзирател Милър — подхвана Ив.

— Думата, която вече използваме, е надзорник. — Той гърлено се засмя. — Старовремската „надзирател“ отдавна е отпаднала от речника ни. Гордеем се с факта, че Изправителният център е модерна институция. Създаден е едва преди двайсет и пет години, а първите му обитатели са се… нанесли през трийсет и шеста.

Милър с жест ги подкани да го последват, а зад гърба му Ив и Фийни се спогледаха и забелиха очи. Докато вървеше, той продължи да говори като опитен екскурзовод:

— Секторът за жени е пригоден за максимум хиляда и петстотин обитателки, а членовете на обслужващия персонал наброяват шестстотин и трийсет души, плюс още петдесет и осем, които работят на половин ден. Използваме услугите и на двайсет външни консултанти. Центърът е пригоден за задоволяване на всички нужди — болници, банки, магазини, заведения за хранене — между другото, най-учтиво ви каня да обядваме в ресторанта за персонала. Разполагаме още с хотелска база за посетителите и консултантите, кабинети за физиотерапия, центрове за подобряване на душевното и физическото здраве, учебни кабинети, предлагащи възможност на жените да усвоят професии и умения, които ще им помогнат по-лесно да се интегрират в обществото след освобождаването им. Секторът за мъже разполага със същите удобства.

Минаха през обширно канцеларско помещение — служителките работеха на компютрите си, говореха по видеотелефоните. Неколцина носеха оранжевите затворнически гащеризони.

— Нима тук е разрешен достъпът на затворници? — учудено попита Ив.

— Обитателите на центъра — деликатно я поправи Милър — имат право и дори са насърчавани да кандидатстват за подходящи длъжности, след като преминат задължителното обучение, чиято цел е да ги направи пълноценни членове на обществото. Чрез работата тук те се приспособяват към външния свят и ще започнат новия си живот със самоуважение и достойнство, ще се стремят към определен план.

— Да, бе — тихичко промърмори тя, сетне каза на висок глас: — Със сигурност една от предишните ви… обитателки е започнала новия си живот с определен план — да убива мъже. Дошли сме да поговорим с вас за Джулиана Дън, господин Милър.

— Знам. — Той тежко въздъхна и притисна дланите си една към друга като свещеник, призоваващ паството да отправи молитва към Бога. — Ще бъда откровен с вас — стана ми неприятно, че я смятате за замесена в убийство.

— Не мисля, че е замесена. Знам, че е убийца. Каквато е била още по времето, когато е пребивавала тук.

Милър дълго мълча, сетне високомерно заговори:

— Извинете, лейтенант, но тонът ви подсказва, че не вярвате в изправителните институции.

— Вярвам в престъплението и наказанието, както и в това, че някои закононарушители се поучават от грешките си и започват нов живот. Други пък не могат или не желаят да се променят. — През остъклената врата зад Милър тя видя как две затворнички си размениха пликове — навярно кредитни жетони срещу наркотици. — Харесва им да убиват и изгарят от желание да се върнат към предишните си навици. Джулиана е една от тях.

— Беше сред най-примерните ни обитателки — надуто заяви надзирателят.

— О, вярвам ви. Обзалагам се, че когато е излежала половината от присъдата си, е кандидатствала за работа. Къде е била назначена?

Той гневно изсумтя. От любезността, с която ги бе посрещнал, нямаше и следа. Неодобрително изгледа Ив и отвърна:

— В центъра за координиране на посещенията.

— Господи, дали сте й достъп до компютри! — възкликна Фийни.

— Разбира се. Нашите компютри са защитени с пароли. Обитателите на комплекса имат право да работят само под надзор. Джорджия Фостър, която пряко отговаряше за Джулиана, даваше блестящи оценки на работата й.

Ив и Фийни се спогледаха.

— Ако обичате, покажете ми къде се намира този център — каза ирландецът. — Ще поговоря с госпожица Фостър.

— А пък аз държа да разпитам задържаните, чиито имена фигурират в този списък. — Ив извади от джоба си разпечатката. — Пардон, забравих, че ги наричате „обитатели“ — добави иронично.

— Разбира се. Ще го уредя — вирна нос Милър, а тя си помисли, че надзирателят ще се постарае да забрави, че ги е поканил на обяд.

— Видя ли размяната? — прошепна Фийни, когато Милър се обърна с гръб и заговори по комуникатора си, чрез който се свързваше с всички сектори в Изправителния център.

— Аха.

— Ще кажеш ли на този тъпак?

— Няма. Той отговаря за професионалното обучение и отдиха на задържаните. Ако се наложи още малко да послушам лекцията му, май ще поискам и на мен да ми осигурят една доза наркотик, че да ми се отпуснат нервите.

 

 

Ив проведе разпитите в помещение за съвещания, оборудвано със солидна маса, изработена от рециклирани хартиени продукти, канапе, тапицирано с шарена дамаска, шест стола и малък телевизор. Стените бяха украсени с натюрморти, на вратата беше прикрепена табелка с надпис, напомнящ на обитателките на центъра и на техните посетители да се държат учтиво.

Ив се позамисли и реши, че навярно спада към категорията на посетителите.

В помещението нямаше огледало от онези, през които виждаш какво става отвъд стената, но в ъглите бяха монтирани четири камери. Остъклената врата беше закрита с щора, която по желание се вдигаше. Ив я остави спусната.

Служителка от охраната, широкоплещеста жена с грубовато лице, която изглеждаше достатъчно здравомислеща и опитна, че да не смята затворниците за „обитатели“, първо доведе Мария Санчес.

Затворничката беше латиноамериканка с тъмни очи, които се стрелкаха като подплашени птици, а тъмната й къдрава коса беше вързана на конска опашка. Вдясно от устата й се проточваше назъбен белег, в който бе татуирана миниатюрна мълния.

С ленива походка влезе в помещението, поклащайки пищните си бедра, тръсна се на стола и с пръсти забарабани по масата. Ив забеляза, че на китките и около глезените й имаше гривни със сензори.

Милър определено беше надут пуяк, но не беше толкова глупав, че да поема рискове със закоравяла престъпница като Мария Санчес. Ив направи знак на надзирателката да отиде в другия край на помещението.

— Имаш ли цигари? — попита Санчес. Дрезгавият й глас беше странно мелодичен.

— Не.

— Мамка му! Прекъсваш ми времето за отдих, а не носиш цигари!

— Много извинявай, че прекъснах ежедневната ти игра на тенис, Санчес.

— Аз съм кралицата на корта, маце. — Тя се наведе да погледне под масата. — Краката ти са бая дългички, но бас държа, че ще те бия на тенис.

— Ще го отложим за друг път, а сега искам да ми отговориш на няколко въпроса относно Джулиана Дън. През последните три години от престоя й килиите ви са били една до друга.

— Тук не им викаме „килии“. — Латиноамериканката широко се усмихна и белите й зъби проблеснаха. — Наричат ги „Лични кътове“. Шибаните лични кътове! А пък Милър е истински задник.

За миг Ив се запита какво ли означава фактът, че със Санчес са на еднакво мнение по много въпроси, сетне прогони предателската мисъл и продължи разпита:

— За какво си говорехте с Дън, когато се намирахте в личните си кътове?

— А, не си познала, малката. Нямам навика да пея пред ченгетата. Чупката, разбра ли? Не, почакай, имам нещо за теб! — Тя й показа среден пръст.

— Да му се не види, нямате ли козметичен салон в този кънтри клуб? — не й остана длъжна Ив. — Маникюрът ти е ужасен. А сега да се върнем на темата. С Дън споделяхте ли си моминските си тайни?

— Как не! Мръсницата се имаше за нещо голямо, виреше си носа, като че всички останали сме пълни боклуци. Пък и на мен не ми беше много зор да си бъбря с нея.

— Явно не изпитваш топли чувства към нея, аз също. Нека това да бъде отправната ни точка.

— Правичката да ти кажа, нея по я харесвам от ченгетата. Говореше се, че в Ню Йорк е пречукала някакъв дъртак, дето бил въшлив от пари, ама на мен какво ми пука от тая работа?

— Джулиана е на свобода, а ти си в затвора. Тази причина не е ли достатъчна?

Санчес заразглежда ръцете си, сякаш наистина се беше замислила за маникюра си, и изтърси:

— Хич не ми дреме къде си е замъкнала задника, ама твоя задник май се е подпалил.

— Сигурно я мислиш за много умна.

Латиноамериканката презрително изсумтя:

— Дръжки! Тя се мисли за голяма работа, ама не е.

— Във всеки случай си въобразява, че е по-умна от полицаите, но аз съм едно от ченгетата, които я вкараха тук.

Санчес иронично се ухили:

— Обаче не успяхте да я задържите вътре, нали?

— Не зависеше от мен. — Ив се облегна назад. — Хайде да поговорим за теб. Ще се наслаждаваш на гостоприемството на този хотел още десет-петнайсет години, като се има предвид склонността ти да забиваш остри предмети в най-различни анатомични части на ближните си.

— Само си го връщам, пиленце. Правя същото, каквото са ми направили. Една жена трябва да се защитава от лошия свят.

— Може би, но поне още десет годинки няма да дишаш въздуха на този лош свят, като се има предвид, че с поведението си тук не си заслужила титлата мис Любезност. Няма начин да те освободят предсрочно.

— Дреме ми. Тук е толкова гот, все едно съм на курорт.

— Имаш ли си сексуален партньор, Санчес? — попита Ив.

Латиноамериканката подозрително я изгледа, сетне промърмори:

— Разбира се. Казаха, че спадало към изправителната програма. От време на време моторът трябва да се регулира, че да върви гладко, нали?

— Известно ми е, че имаш склонност към насилие, което означава, че ти разрешават да се чукаш само с дроиди. Какво ще кажеш да ти осигуря истински мъж, с когото да прекараш една романтична нощ? В замяна искам една услуга.

— Ти ебаваш ли се с мен?

— Не, но обещавам да ти осигуря професионалист, който ще го направи. При положение, че ми дадеш необходимата информация, разбира се. С кого е разговаряла Джулиана, кого е използвала? Разкажи ми всичко, което знаеш.

— Искам як мъж, и то готин, дето оная му работа няма да спадне, докато свърша.

— Разкажи ми онова, което ме интересува, а пък аз ще ти уредя мъж по твой вкус. Какво ще правиш нататък си е твоя работа. Разкажи ми за Джулиана Дън.

Мария Санчес беше разкъсвана между желанието да прецака ченгето и да прави секс с истински мъж. Похотта й надделя.

— Беше истинска мръсница тази гринго. Пък и как си виреше носа, задето в Тексас е била кралица на красотата. Говореше с надзирателките като да са даскалици в неделното школо: „Да, госпожо, благодаря ви, госпожо“. Направо да се издрайфаш! Ама ония гъски й се хващаха, разрешаваха й да си разиграва коня. Дамата имаше начин да вкарва мангизи в пандиза. Раздаваше подкупи, плати на лесбийките да не я пипат. През свободното си време все киснеше в гимнастическия салон или в библиотеката. Интимна приятелка й беше Лупи, обаче с нея не правеше секс, а я имаше като домашно кученце.

— Коя е тази Лупи?

— Лоуис Луп, наркоманка. Дали са й двайсет годинки, задето е очистила стареца си. Килията й беше от другата страна на килията на мръсницата. — Санчес сви рамене. — Кучката баламосваше Лупи, че като излязат, ще се устроят на някое хубаво място, например в Тексас.

— Планирала е да се върне в Тексас, така ли?

— Все разправяше, че имала недовършена работа в Далас.

 

 

Докато чакаше да доведат Луп, Ив се замисли върху информацията, която току-що беше научила.

Като въведоха затворничката, си каза, че и без Санчес да я предупреди, щеше да разбере, че Лупи е наркоманка. Кожата й беше като третирана с белина, косата й беше безцветна, а очите й — розови като на заек. Характерно за страничните ефекти на дрогата бе, че унищожава пигмента. Възможно бе пристрастеният да се откаже от наркотиците, но не и да си възвърне предишния цвят на косата и очите.

Като видя стеснените зеници на Лупи, Ив разбра, че лечението й от пристрастяването не върви особено успешно.

— Седни, Лупи.

— Познаваме ли се? Не, май никога не съм те виждала.

— Все пак седни.

Онази се обърна и тръгна към вратата. Движенията й бяха резки, като че беше кукла на конци. Личеше, че отдавна не си е инжектирала обичайната доза.

— Отказваш ли се, Лупи? Откога не си се боцкала?

Онази навлажни с език белезникавите си устни:

— Всеки ден ми дават определена доза. Това е елемент от терапията и е съвсем законно.

— Вярно е — съгласи се Ив и се приведе напред: — Джулиана даваше ли ти пари, за да не се боцкаш с фалшификати, а с каквото трябва?

— Джулиана е моя приятелка. Познаваш ли я?

— Да, стари познайници сме.

— Тя излезе от тук.

— Вярно е. Обажда ли ти се?

— Като я видиш, предай й, че сигурно не ми дават писмата й, защото не съм получила нито едно. Тя обеща да ми пише… разрешено ни е да получаваме писма.

— Знаеш ли закъде замина приятелката ти?

— Не, обаче тя обеща да ми пише къде се намира, та като изляза и аз, да отида при нея. — Докато говореше, лицевите й мускули играеха, сякаш бяха прикрепени към плътта и костите. После се усмихна кротко.

— Ако ми кажеш къде е отишла, ще я издиря и ще я подсетя за писмата.

— Може да отиде на едно място, а може би на друго. Каза ми да го пазя в тайна.

— Някога била ли си в Ню Йорк?

Помътнелите очи на Лупи се разшириха:

— Ама и с теб ли е споделила?

— Казах ти, че с нея се познаваме отдавна. Обаче Ню Йорк е голям град. Трудно ще я открия, ако не знам адреса.

— Джулиана си има къща, цялата си е нейна, само че не знам точно къде е. Предупреди ме, че ще й се наложи да отиде на едно-две места, а като се върне в Чикаго, ще ме посети.

— Кога ще се върне?

— Когато му дойде времето. Ще обикаляме магазините в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелис… — Тя напевно произнесе названията на градовете, все едно бе дете, което си напява приспивна песничка. — Далас и Денвър. Давай, каубой…

— Разказвала ли ти е за хората, с които й предстои да се срещне? Дали са били нейни отдавнашни приятели? Спомена ли някакви имена, Лупи?

— Старите приятели не бива да се забравят. По случай Нова година си устроихме празненство, имаше и торта. — Избледнелите очи се стрелнаха към Ив. — Познаваш ли кльощавия^[1] човек?

— Може би.

— Тя все ми четеше за него. Живеел в голям дворец в града. Имал вълшебни ръце, изпод които пониквали цветя. Тя каза, че ще му отиде на гости.

„Петибоун! — помисли си Ив. — Първият удар на Джулиана Дън.“

— Разказа ми още за овчаря, за каубоя и за контето на Далас. Да, трябваше да посети много места и да се срещне с много хора.

— Когато ти прочете за кльощавия човек, ти къде беше?

Повехналото лице на Луп се озари от широка усмивка.

— Тайна е — прошепна тя.

— Можеш да я споделиш с мен. И Джулиана би те посъветвала да го направиш. Иначе няма да я намеря и да я подсетя, че е обещала да ти пише.

— И да ми донесе от онова — прошепна Лупи. — Обеща да ми донесе, само трябва да я подсетиш.

— Непременно, но първо отговори на въпроса ми.

— Добре де. Имаше си компютър — от ония, дето са колкото дланта на ръката. Все казваше, че е ако не е компютърът, нямало да може да работи. Тя винаги имаше много работа.

— Обзалагам се.

— Тя ли те изпрати при мен? Ако ти е казала да дойдеш, сигурно ти е дала и от тревата. Винаги ми намираше от най-хубавата, обаче сега запасите ми са на привършване.

— Ще се постарая да намеря каквото искаш — промърмори Ив и извърна поглед. Призляваше й от конвулсивното потръпване на мускулите, от лицето с пепеляв цвят, от безизразните очи. „И на това ако му казват «рехабилитация», здраве му кажи“ — помисли си тя.

 

 

Когато се срещна с Фийни, тя вече кипеше от гняв. Всеки разпит добавяше нов щрих към портрета на серийната убийца Джулиана Дън, която по време на престоя си в затвора се бе ползвала с най-големите привилегии, беше подкупвала и омайвала със сладки приказки надзирателките, членовете на персонала и затворници, за да изпълняват желанията й.

— Все едно са й били слуги! — възкликна. — А това тук е бил нейният замък. Невъзможно е било да го напусне, но се погрижила да има каквото й душа иска. Представи си, разполагала е с джобен компютър, Фийни! Бог знае какви съобщения е изпращала или е приемала.

— Забаламосала е и чиновничката, която й е била началничка в службата — добави Фийни. — Обзалагам се, че е използвала за свои цели и компютрите в комплекса. Както ти се изрази, разигравала си е коня.

— Ако ги конфискуваме, ще успееш ли да се добереш до информацията?

— Вече поисках разрешение за конфискация. Може би само ще си хвърлим труда на вятъра, но ще проверим всеки компютър, може пък да се натъкнем на нещо важно. Разговарях и с психиатърката… пардон, с наставничката по емоционално благополучие, както държат да я титулуват. — Той сви устни, сякаш беше глътнал парче лимон. — Наду ми главата с тъпотии — в ранното си детство Джулиана била претърпяла сериозна душевна травма, поради което постъпвала нестандартно — страхотно определение за убийствата, а? Надрънка още куп докторски термини, но всичко се свеждаше до едно — била убедена, че Джулиана Дън успешно е преминала рехабилитационния курс и е готова да заеме мястото си като пълноценен член на обществото.

— Убеден съм, че същото ще чуем и от надзорника, който пряко е отговарял за нея. След като го разпитаме, ще се отбием при местните колеги и дим да ни няма от Чикаго. — Тя изпухтя. — Може да не съм наред, Фийни, но като гледам тази институция, виждам грамадна купчина фъшкии, която се изсипва върху данъкоплатците.

— Сигурно и моето зрение е повредено, защото и аз виждам същото.

— И все пак вярвам, че хората могат да се променят, да отворят нова страница от живота си. Затворите не са складове за човешка измет. Не би трябвало да бъдат.

— Но не трябва да приличат и на луксозни курорти! Да тръгваме! От това заведение тръпки ме побиват.

 

 

Ото Шулц, който отговаряше за затворниците, освободени предсрочно заради примерно поведение, беше шишко с щръкнали зъби; оредяващата му коса беше сресана на път, започващ от върха на лявото му ухо.

Ив предполагаше, че заплатата на държавните чиновници е повече от скромна, но все пак господин Шулц би могъл да отдели известна сума за поддържане на физическото си състояние.

Като видя неканените посетители, той се намръщи, заяви, че до гуша е затънал в работа и буквално е капнал от умора, сетне се опита да ги отпрати с обещанието, че ще им изпрати копие от досието на Джулиана Дън.

Ив щеше да приеме предложението му, ако не беше страхът, който сякаш се излъчваше от всяка негова пора.

— Драги Ото, все пак се налага да поговорим — отсече, като го гледаше право в очите. — Помогнал си й да излезе от затвора, а първата й работа е била отново да убие човек. Сигурно затова си поизнервен.

— Вижте какво… — Той извади носната си кърпа и избърса потта от широкото си лице. — Спазил съм всички разпоредби, няма начин да ме обвините в небрежност. Тя премина успешно всички тестове, стриктно се подчиняваше на правилника. В края на краищата не съм гадател, че да знам какво ще се случи в бъдещето.

— А пък аз винаги съм смятала, че хората с твоята професия имат „вътрешен барометър“, който им подсказва какво да очакват от даден затворник. Ти на какво мнение си, Фийни?

— Ако ден след ден се срещаш със затворници и си принуден да изслушваш историите им, лъжите и увъртанията… — Той сви устни, позамисли се и кимна. — Да, смятам, че опитният надзорник надушва кой затворник се опитва да го измами със сладки приказки.

— Джулиана премина с отличие всички тестове… — подхвана Ото.

— Едва ли е първата престъпница, която знае как да заблуди служителите от техническия персонал и апаратурата. Къде я изчука, Ото? — добави Ив с все същия любезен тон. — Тук ли… или пък тя те накара да я заведеш у дома?

— Възмутен съм, лейтенант! Нямате никакво основание да ме обвинявате в сексуална връзка с клиентка.

— Клиентка ли? Господи, тези евфемизми започват да ми писват! Не те обвинявам, Ото! — Ив се приведе към него. — Знам, че си я чукал, но не ми пука и не възнамерявам да те натопя пред шефовете ти. Тази жена е професионална измамница — изобщо не й е било трудно да те преметне. Бъди благодарен, че е искала от теб само да й помогнеш да излезе от затвора, не парите ти, в противен случай досега вече щеше да бъдеш мъртъв.

— Премина тестовете — повтори той с треперещ глас. — Беше сред най-примерните затворнички, не ни създаваше неприятности. Всъщност нямаше нито едно провинение, затова й повярвах. Имайте предвид, че не съм единственият, който й е повярвал, затова не се опитвайте да хвърлите цялата вина върху мен. Ежедневно освобождаваме всякаква измет, но законът гласи, че ако бившият затворник спазва задълженията си, след определения изпитателен срок сме длъжни да го върнем сред обществото. Колкото до Джулиана… тя не спадаше към измета. Беше… различна.

— О, да! — възкликна Ив и се изправи. — Наистина е различна.

 

 

Малко по-късно двамата с Фийни се озоваха в мръсна закусвалня, изпълнена с миризмата на препържена застояла мазнина. Многобройната клиентела на заведението се състоеше предимно от ченгета. Лейтенант Франк Бойл и капитан Робърт Спиндлър седяха заедно с тях на масата и докато говореха, отхапваха от огромните си сандвичи с пуешко.

— Джулиана… — промърмори Спиндлър и избърса майонезата, полепнала по долната му устна. — Никога няма да я забравя. Имаше лице на ангел и душа на акула. Не съм виждал по-безсърдечна и злобна мръсница.

— Май забрави първата ми съпруга — ухили се Бойл. — Хей, приятели, не е за вярване, че след десет години ние четиримата отново сме заедно. — Червендалестото му лице, типично за ирландците, изглеждаше добродушно, но в погледа му имаше нещо жестоко, което вдъхваше страх. Подпухналите клепачи и извитите надолу ъгълчета на устните му издаваха склонността му към алкохола и към горчиви размисли.

— Да не мислите, че стоим със скръстени ръце? — продължи Спиндлър. — Подадохме информация на медиите, свързахме се със старите познайници на Джулиана, но засега не сме научили нищо ново. — За разлика от колегата си той беше запазил стегнатото си телосложение, погледът му беше бистър, маниерите му бяха на човек, който е свикнал да вдъхва респект. — Нищо, което да подсказва, че възнамерява да посети нашия хубав град. Присъствах на делото, на което трябваше да се реши предсрочното й освобождаване. Използвах цялото си влияние да й попреча, предоставих на съда цялата документация по нейния случай, но ударих на камък. Госпожата се държеше като изискана дама, седеше с наведена глава и скръстени ръце, в очите й проблясваха сълзи. Ако не я познавах като петте пръста на ръката си, и аз щях да се хвана на номерата й.

— Случайно да познаваш една наркоманка, която още е в „Докпорт“? Казва се Лоуис Луп.

— Никога не съм чувал за нея — отговори Спиндлър.

— Била е нещо като покорна робиня на Джулиана. Днес я разпитах и понаучих това-онова, но останах с усещането, че не ми е казала всичко. Ако имате възможност, посетете я — да видим какво ще каже на вас. Спомена, че Джулиана се била отправила към Ню Йорк да се срещне с един човек. Вече знаем, че се е „срещнала“ с Петибоун. Лоуис каза още, че приятелката й щяла да посети и овчаря. Сещаш ли се за някого, който отговаря на „критериите“ за нейна жертва, а в името му се съдържа думичката „шийп“^[2]?

Двамата полицаи поклатиха глави.

— За всеки случай ще проверим в компютъра — обеща Спиндлър. — Може да се натъкнем на нещо интересно.

— Споменала е за някакъв каубой и за друг мъж, когото е нарекла „контето на Далас“.

— Изглежда, е намислила да прескочи до Тексас и да посети скъпия си пастрок — отбеляза Бойл и отхапа грамадно парче от сандвича си. — Освен ако няма предвид теб, Далас, а контето да е съпругът ти.

Ив се помъчи да прогони страха, който за миг с ледени пръсти стисна сърцето й.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Ще уведомим колегите от полицията в Далас. А за моето конте сама ще се погрижа. Според Лупи приятелката й е споменала нещо за посещение на Ню Лос Анжелис и Денвър. Обзалагам се, че ако съзнанието й се проясни, ще си спомни и още подробности.

— Обещавам да я поразпитам. — Бойл изкосо погледна Спиндлър. — Ако не възразяваш… капитане.

— Не пропуска да ми натякне, че съм получил повишение — промърмори онзи, сетне добави: — Съмнявам се, че ще успеем да ви помогнем. Откровено казано, ще ми се да я заловите, когато е в Ню Йорк. Жалко, че ще пропусна купона, но за нищо на света не я искам обратно в „Докпорт“.

 

 

Когато с Фийни се върнаха в Ню Йорк, наближаваше пет часа. Вместо да отиде в управлението, Ив реши да се прибере у дома и да поработи в кабинета си. Но най-вече й се искаше да се увери, че Рурк е в безопасност.

Напомняше си, че той не отговаря на „стандартите“, според които Джулиана подбира жертвите си — прекалено млад е, няма зад гърба си неуспешен първи брак. Но за сметка на това съпругата му беше изиграла важна роля за залавянето на Джулиана Дън.

По пътя към къщи взе ненадейно решение и вместо веднага да се прибере, се отби при доктор Майра.

Остави колата в забранена за паркиране товарна зона, намираща се недалеч от старинната къща на психиатърката, и тичешком измина краткото разстояние до входната врата. От двете страни бяха поставени светлосини керамични саксии, в които бяха засадени розови и бели цветя. От съседната къща излезе жена, водеща на каишка грамадно куче със златиста козина, в която бяха вплетени червени панделки. Животното дружелюбно изсумтя към Ив и тържествено запристъпва редом с господарката си, сякаш двамата участваха в парад.

От отсрещната сграда изскочиха три момчета, които се заливаха в смях. Стъпиха на флуоресциращите си скейтбордове и като ракети се стрелнаха надолу по тротоара. Едва не събориха човек с официален костюм, който говореше по джобния си видеотелефон, но вместо да им се развика или да им се закани с юмрук, непознатият само се засмя и продължи разговора си, насочвайки се към друга от съседните къщи.

„Ето още една страна на Ню Йорк — помисли си Ив. — Квартал, чиито обитатели принадлежат към висшата средна класа и са дружелюбно настроени към целия свят.“ Вероятно съседите са в приятелски отношения, от време на време си устройват празненства, на които се поднасят коктейли, заедно водят внучетата си на разходка в парка, а когато се срещнат на улицата, спират да си побърборят.

Обкръжението бе тъкмо каквото прилягаше на доктор Шарлот Майра.

Ив застана пред вратата и позвъни, но в този миг съжали за импулсивното си решение. Осъзна, че няма право да отнема от свободното време на психиатърката, да нахлува в дома й и да я занимава със служебните си проблеми. Отстъпи с намерението да се отдалечи, в този момент вратата се отвори.

Тя веднага позна съпруга на Майра, въпреки че почти не беше разговаряла с него. Беше висок и мършав, приличаше на симпатично плашило с развлечена жилетка и измачкан панталон. Буйната му коса обрамчваше продълговатото му лице на учен, което се отличаваше с някак детинска невинност. Той държеше лула, жилетката му беше закопчана накриво. Усмихна се, ала очите му с цвят на заскрежена трева, бяха озадачени.

— Здравейте, как сте?

— Ами… добре, благодаря. Извинете, господин Майра, знам, че не е редно да ви безпокоя у дома. Случи се така, че…

— О, вие сте Ив! — Лицето му се проясни, той дружелюбно се усмихна. — Не съм добър физиономист, извинете. Познах ви по гласа. Заповядайте, влезте.

— Всъщност трябва да…

Той я хвана за ръката и я въведе в къщата:

— Сигурно съм забравил за посещението ви. Напоследък съм много разсеян… Чарли! — провикна се към горния етаж. — Твоята приятелка Ив е тук.

Ив се канеше да се измъкне с някакво извинение, но онемя, като чу да наричат Чарли елегантната психиатърка.

— Елате да седнете — продължи професорът. — Какво ли правех, когато позвънихте? Май приготвях напитките… както вече казах, доста съм разсеян, което буквално побърква Чарли. Ха-ха!

— Не искам да се натрапвам. Утре ще се свържа с доктор Майра.

— Да, ето го и виното. Знаех си, че съм донесъл бутилката. Извинете, ще ме осветлите ли по един въпрос? Поканили сме ви на вечеря, така ли?

Още стискаше дланта й, а тя се питаше какво да направи, че да измъкне ръката си, без да го обиди. Усмивката му съдържаше голяма доза самоирония, изглеждаше толкова безпомощен, че Ив веднага изпита топло чувство към него.

— Не, не сте.

— В такъв случай изненадата е много приятна.