Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (1)

Първа глава

Убийството е занаят. Смъртта е занаят за убиеца, за жертвите, за оцелелите. И за онези, които са самата смърт. Едни работят всеотдайно, други — небрежно.

За някои обаче убийството е като мъчителна любов.

Когато напусна разкошния си апартамент на Парк авеню за обичайната си утринна разходка, Уолтър К. Петибоун дори не подозираше, че само след няколко часа ще бъде мъртъв. Беше шейсетгодишен здравеняк и ловък бизнесмен, който бе увеличил и без това значителното си наследство благодарение на цветята и човешката чувствителност.

Беше богат, здрав и само преди около година беше се оженил повторно. Новата му съпруга — млада блондинка, притежаваше сексуалния апетит на разгонен доберман и мозък на кокошка.

Според Уолтър Петибоун неговият свят беше съвършен.

Обичаше работата си и бе спокоен, че след като се пенсионира, децата му от първия брак ще се заемат с управлението на компанията, тъй както навремето самият той бе заместил баща си. Поддържаше приятелски отношения с бившата си съпруга — симпатична и здравомислеща жена, гордееше се със сина си и с дъщеря си, които бяха добре възпитани и интелигентни млади хора.

Имаше и внук, който му бе скъп като зеницата на окото му.

През лятото на 2059 година „Светът на цветята“ беше могъща междугалактическа компания, притежаваща парници и магазини на всяка населена планета.

Уолтър обичаше цветята не само защото му носеха солидни печалби. Обичаше уханието им, багрите им, красотата на зелените листа и на разцъфналите цветове — непрестанно го удивляваше чудото на сътворението им.

Всяка сутрин се отбиваше в няколко от своите магазини — да провери дали разполагат с богат асортимент и как са подредени цветята, но най-вече за да вдъхне зашеметяващите аромати и да побъбри с хората, които също като него ги обичат.

Два пъти седмично ставаше в ранни зори, за да посети градинарския пазар в центъра на града. Той бродеше из него, възхищаваше се, поръчваше или отправяше критични забележки.

Придържаше се към този навик повече от половин век, но ритуалът никога не му омръзваше.

Днес щеше да се отклони от обичайната си програма. Възнамеряваше да прекара час-два сред разцъфналите цветя, след което да отиде в службата, за да даде на съпругата си достатъчно време за подготовката на празненството по случай рождения му ден.

При мисълта, че тържеството беше замислено като голяма изненада, го напушваше смях. Милата му женичка, каква сладурана е! Не може да пази тайна, дори ако устните й са залепени с лейкопласт. Още преди няколко седмици беше научил за празненството и с детинска радост и нетърпение очакваше събитието.

Естествено ще се престори на изненадан — тази сутрин дълго бе стоял пред огледалото, опитвайки да си придаде изумено изражение.

Докато изпълняваше ежедневните си задължения, той леко се усмихваше… без да подозира каква невероятна изненада го очаква.

 

 

Ив си мислеше, че никога досега не се е чувствала толкова добре — беше отпочинала, заредена с енергия, спокойна и изгаряща от нетърпение да се върне на работа. Накратко, беше в прекрасно настроение, докато се подготвяше за първия си работен ден след двуседмичната почивка, по време на която най-тежкото й задължение бе да реши дали да се нахрани или да спи.

Първата седмица бяха прекарали във вилата в Мексико, следващата — на острова, принадлежащ на Рурк, но и на двете места не липсваха възможности да се правят слънчеви бани и секс.

И този път Рурк се бе оказал прав — изпитваха потребност да бъдат заедно, далеч от големия град. И двамата имаха нужда да се откъснат от работата си и от обкръжението си. Ако се съди по настроението й тази сутрин, почивката им се беше отразила благотворно.

Плъзна встрани вратите на огромния дрешник и смутено се загледа в безбройните тоалети, с които я беше отрупал съпругът й. Объркването й не се дължеше на факта, че през последните четиринайсет дни се беше разхождала гола или полугола. Или допускаше сериозна грешка, или Рурк тайно беше прибавил нови дрехи към богатата колекция.

Извади дълга синя рокля от някаква искряща материя, обърна се и обвинително попита:

— Виждала ли съм я преди?

— Защо питаш мен, това си е твоят дрешник. — Рурк, който се взираше в големия екран на стената, проучвайки борсовата информация, извърна поглед към нея. — Ако възнамеряваш да отидеш на работа с тази рокля, ще шашнеш всички престъпници в града.

— Тук има повече дрехи, отколкото преди две седмици!

— Така ли? Питам се как ли се е случило.

— Моля те да прекратиш безсмислените покупки.

Рурк понечи да погали Галахад, но котаракът се отдръпна. Откакто снощи се бяха върнали, домашният любимец беше в отвратително настроение.

— Защо?

— Чувствам се неловко, ето защо — промърмори тя, докато разместваше закачалките, търсейки нещо подходящо.

Рурк усмихнато я наблюдаваше, докато тя сложи блуза без ръкави и бежов панталон. Помисли си, че никога не ще престане да копнее за стройното й, мускулесто тяло.

От слънчевите бани кожата й беше добила златист загар, а късата й кестенява коса беше изсветляла и прошарена с руси кичури. Както винаги, тя се облече набързо, без дори да застане пред огледалото, както би сторила всяка жена. Навярно пренебрежението й към модата подтикваше Рурк да й купува все нови и нови модни тоалети.

„Личи й, че е отпочинала“ — помисли си той. Бе видял как час след час и ден подир ден се разсейват тъмните облаци на умората и безпокойството. Сега очите й с цвят на уиски бодро проблясваха, а тясното й, изящно лице бе олицетворение на здраве.

А когато тя препаса кобура с оръжието си, решително стиснатите й устни подсказаха на Рурк, че лейтенант Ив Далас се е върнала. И че изгаря от желание да изрита някого по задника.

— Питам се защо се възбуждам, като видя въоръжена жена.

Тя го изгледа изпод око, извади от дрешника лятно сако и отсече:

— Избий си го от главата! Не искам да закъснея още първия ден само защото още не си се отърсил от отпускарската похот.

„О, да, няма грешка — помисли си той, докато ставаше. — Лейтенант Далас вече е заместила съпругата ми.“ Потръпна, като видя какво възнамерява да облече:

— Скъпа Ив, моля те, не излизай с това сако.

— Защо? — Тя се извърна и учудено го погледна. — Подходящо е за сезона и прикрива оръжието ми.

— Но не е за този панталон. — Рурк се приближи до дрешника и извади друго сако от същия тънък плат, което по цвят отговаряше на панталона в цвят каки. — Ето, това е по-подходящо.

— Няма да се снимам във филм! — навъси се тя, но все пак смени дрехата. Знаеше, че е по-лесно, отколкото да влиза в спор с него.

— Сложи и тези. — Той й подаде тъмнокафяви кожени боти.

— Те пък откъде се взеха?

— Сигурно ги е оставил вълшебникът, който живее в дрешника.

Тя подозрително ги изгледа, побутна ги с пръст:

— Не ми трябват. Старите са ми удобни като пантофи.

— И изглеждат също толкова развлечени. Направи ми удоволствие, примери тези.

— Само ще ги съсипя — замърмори Ив, но седна на страничната облегалка на канапето и нахлузи ботите с такава лекота, сякаш бяха чорапи. Присви очи и се втренчи в съпруга си. Вероятно обувките бяха ръчно изработени в някоя от безбройните му фабрики и струваха повече от две месечни заплати на ченге от отдел „Убийства“. — Брей, не е за вярване! Вълшебникът от дрешника знае кой номер обувки нося.

— Забележителен е, нали?

— Сигурно е безсмислено да му обясняваме, че докато кръстосва улиците и чука по хорските врати, ченгето няма нужда от скъпи боти, които може би са изработени от сръчните ръце на млада италианска монахиня.

— Той е на друго мнение. — Рурк прокара пръсти през косата й, лекичко я подръпна, за да приближи лицето й към своето. — И те обожава.

Ив знаеше, че до края на живота й нейното сърце ще подскача, чуе ли тези думи и види ли изражението, което ги придружава. Понякога се питаше защо не потъне завинаги в очите му — тези тъмносини очи, дълбоки като океански бездни.

— Толкова си красив! — изрече неволно и се стресна от собствения си глас.

Усмивката на съпруга й беше като пламък, пробягващ по лице, което сякаш беше нарисувано или издялано в скала — от него се излъчваше необикновена сила, а прелъстителните устни повече подхождаха на лицето на поет.

„Картината щеше да бъде назована «Млад ирландски бог» — мислеше си тя. — Та нали боговете са безмилостни прелъстители, загърнати с плаща на своето могъщество?“

— Време е да тръгвам. — Ив се изправи, но той не се отмести и двамата останаха притиснати един до друг. — Рурк, престани!

— И ти, и аз се върнахме към ежедневието, към действителността. Но… — Дланите му се плъзнаха надолу, напомняйки й каква наслада й доставят опитните му пръсти. — Мисля, че можеш да отделиш секунда, за да ме целунеш за довиждане.

— Какво? Шегуваш ли се?

— Не, наистина го искам. — В гласа му се промъкнаха шеговити нотки, съчетани с напевен ирландски акцент, което я накара любопитно да го изгледа.

— Добре, щом настояваш. — С движение, което бе светкавично като усмивката му, тя сграбчи кичур от гарвановочерната му коса, спускаща се до раменете му, привлече го към себе си и страстно впи устни в неговите.

Усети как сърцето му подскочи едновременно с нейното, заля я познатата гореща вълна, предхождаща сливането на телата им. Чу сладостния стон, който се изтръгна от гърлото му, и отдавайки се чрез целувката, докосвайки езика му със своя, тя се понесе заедно с любимия мъж към далечни висини.

След секунди леко го отблъсна и пъргаво отскочи далеч от жадните му ръце.

— Доскоро, приятелче — подхвърли, преди да излезе.

— Желая ти спокоен ден, лейтенант. — Той й изпрати въздушна целувка, отново седна на канапето и се обърна към Галахад: — Е, драги, какво ще ми струва отново да се сприятелим?

 

 

Ив влезе в Централното полицейско управление и се качи на ескалатора, за да стигне по-бързо до отдел „Убийства“. Докато лентата се движеше нагоре, тя дълбоко си пое въздух. Нито най-красивата гледка, разкриваща се от крайбрежните скали на Западно Мексико, нито ветрецът, носещ уханието на тропическите острови, не можеха да се сравнят с атмосферата в участъка. Осъзна колко са й липсвали миризмите на пот, долнопробно кафе и евтини почистващи препарати, но най-вече бушуващата енергия, отприщена при сблъсъка на полицай и престъпник.

Отсъствието й сякаш бе изострило сетивата й за приглушеното бучене от гласовете на много хора, говорещи едновременно, какофонията, създавана от непрекъснатото бръмчене на комуникатори и звънене на видеотелефони, припрените стъпки на ченгетата, които винаги изпълняваха някаква важна задача.

Чу как някой ругае, сливайки цинизмите така, че образуваха една безкрайна дума, изпълнена с ярост и ожесточение, която бе като музика за слуха й:

— Шибано-ебано-копелдашко-ченге!

„Добре дошла у дома“ — помисли си тя и радостно се усмихна.

Преди да се запознае с Рурк, работата бе нейният дом, нейният живот, единствената й цел. Но дори след като беше станала негова съпруга — а може би именно заради това — работата й бе крайно необходима, за да й напомня коя е и какво представлява.

Безименното момиченце от далечното минало беше жертва — безпомощна, изнасилвана и със сломен дух. Ив Далас от настоящето бе неустрашим воин.

Влезе в общото помещение, готова за предстоящите битки.

Детектив Бакстър, който се взираше в монитора на компютъра си, извърна поглед към нея, одобрително подсвирна и вдигна вежда:

— Здрасти, Далас! Направо ми събра очите!

— Какво? — Тя недоумяващо се обърна, сетне осъзна, че похотливата усмивка на младежа е отправена към нея. — Ти си извратен тип, Бакстър. Донякъде е успокояващо, че някои неща никога не се променят.

— Да бе, ама ти не си от тях. Никога не съм те виждал толкова изтупана. — Провирайки се между бюрата, той се приближи до нея и опипа сакото й: — Хм, платът си го бива. Като манекенка си, Далас. В сравнение с теб всички ние приличаме на просяци.

— Престани! — възкликна тя и се изчерви от гняв и от притеснение. — Защо вдигаш толкова шум за някакво нищо и никакво сако?

— Страхотен тен вадиш! Може ли да проверя дали навсякъде имаш слънчев загар?

— Може ли да те изритам отзад? — озъби се Ив.

Младежът, който явно страхотно се забавляваше, шеговито й се закани с пръст:

— Ах, каква си палавница! Я, какви са тези дрънкулки на ушите ти? — Ив машинално вдигна ръка, а той продължи: — Мисля, че се наричат „обици“. Много са шик.

Проклинайки се, задето е забравила да ги свали, тя процеди:

— Да ни би по време на отсъствието ми престъпленията да са престанали, та отделяш толкова време за обсъждане на външността ми?

— Заслепен съм, лейтенант! Буквално съм заслепен от това модно ревю. О, имаме и нови ботуши!

— Що не ме целунеш отзад? — Тя се извърна, последвана от смеха му.

— Лейтенант Далас е отново сред нас! — обяви Бакстър.

Изявлението му беше посрещнато с оглушителни ръкопляскания.

„Кретени! — гневно си мислеше Ив, докато вървеше към канцеларията си. — Всички служители от нюйоркската полиция са безмозъчни олигофрени!“

Господи, колко й бяха липсвали!

Отвори вратата на канцеларията си и се вцепени.

Като никога досега върху бюрото й нямаше нищичко. Нещо повече — плотът беше чист. Всъщност цялото помещение блестеше от чистота, сякаш вълшебница беше отстранила праха и мръсотията, натрупвани с години. Ив намръщено прокара пръст по стената — със сигурност беше наскоро пребоядисана.

Присви очи и се осмели да прекрачи прага. Стаичката имаше само един малък прозорец и беше обзаведена с бюро и два разнебитени стола. Картотечният шкаф също беше почистен и изпразнен, а отгоре се мъдреше саксия с красиво декоративно растение.

Ив нададе отчаян вик, спусна се към шкафа, издърпа едно чекмедже.

— Знаех си! Знаех си! Крадливото копеле отново ме е обрало!

— Какво се е случило, лейтенант?

Ив се извърна, устните й бяха разтеглени в страховита гримаса. На прага стоеше помощничката й, лятната й униформа беше идеално изгладена, обувките й — излъскани до блясък.

— Проклетият крадец на шоколадчета е открил скривалището ми!

Пийбоди сви устни:

— Криели сте шоколадчета в картотечния шкаф, така ли? — Тя наклони глава. — Но защо тъкмо в чекмеджето, съдържащо документация, започваща с буквата М?

— Защото шоколадчетата са си мои, да му се не види! — Ив затръшна чекмеджето. — Как можах да ги забравя, преди да замина! Престани да се хилиш толкова тъпо, Пийбоди, и ми кажи какво се е случило тук. Ако не бях прочела табелката на вратата, щях да си помисля, че съм попаднала в чужда стая.

— Отсъствието ви беше използвано за малък ремонт. Време беше помещението да се поосвежи. Беше, меко казано, мръсничко.

— Бях свикнала с обстановката, а сега се чувствам като в чужда стая! Къде е документацията? На бюрото ми имаше купчина досиета за предишни случаи, междувременно трябваше да са постъпили докладите на съдебния лекар и на „метачите“ относно разследването на Дънуд.

— Не се безпокойте, лейтенант. По време на отсъствието ви свърших цялата писмена работа, която вие толкова много мразите. — Пийбоди се усмихна, тъмните й очи игриво проблеснаха. — Имах малко свободно време…

— Наистина ли? И рапортите ли написа?

— Да, лейтенант.

— И си организирала ремонта на канцеларията ми?

— Боя се, че в ъглите се бяха развъдили странни многоклетъчни организми. Не се безпокойте, с тях вече е свършено.

Ив пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети:

— Да не би да намекваш, че когато съм на работа, не ти давам възможност да свършиш ежедневната работа?

— Не, изобщо не ми е минало през ума. Добре дошли, лейтенант. И още нещо — изглеждате страхотно, а пък тоалетът ви е убиец!

Ив отчаяно изпъшка и се тръсна на стола зад бюрото:

— Да му се не види, какъв е обичайният ми външен вид?

— Въпросът риторичен ли е?

Тя се втренчи в помощничката си — набита млада жена с безупречно изгладена униформа и симпатично лице, обрамчено от късо подстригана черна коса.

— Опитвам се да си спомня дали са ми липсвали „духовитите“ ти забележки — промърмори, сетне отсече: — Не, ни най-малко!

— О, лейтенант, не си кривете душата. Бас държа, че поне мъничко съм ви липсвала. Между другото, имате страхотен тен. Сигурно с часове сте се излежавали на плажа.

— Вярно е. А твоят откъде е?

— За какво говорите?

— За твоя тен, Пийбоди. Да не би да ходиш на нагревки с инфрачервена лампа?

— Не, бях на Бимини.

— На остров Бимини ли? Мамка му, какво си правила там?

— Бях на почивка… също като вас. Всъщност идеята беше на Рурк. Каза, че след като двамата заминавате заедно, не е зле да си взема една седмица отпуска и…

Ив вдигна ръка:

— Почакай! Добре ли чух? Наистина ли Рурк го е предложил?

— Разбира се. Твърдеше, че с Макнаб имаме нужда от почивка, затова…

Ив почувства как някакво мускулче под окото й заподскача. Тикът се появяваше винаги, когато тя се замислеше за сложните взаимоотношения между помощничката си и екстравагантния детектив от Отдела за електронна обработка на информацията.

Сякаш да попречи на потреперването, тя притисна пръсти към подскачащото мускулче.

— Двамата с Макнаб! — промълви невярващо. — В Бимини… Заедно…

— Предвид факта, че с него се опитваме да подобрим взаимоотношенията си и да проверим дали съвместното ни съжителство е възможно, идеята на Рурк беше направо гениална. А когато той ни предложи да пътуваме с един от неговите самолети и да отседнем във вилата му на острова, ние буквално подскочихме от радост.

— Неговият самолет… Неговата вила! — Мускулчето под пръстите й отново заподскача.

Очите на Пийбоди възбудено блестяха. Беше толкова въодушевена от преживяното, че за миг се забрави и приседна на ръба на бюрото:

— Господи, лейтенант, беше върховно! Сградата е досущ като малък дворец. Малък водопад се влива в басейна, разполагахме с джип и карахме водни ски. А водното легло в спалнята е голямо почти колкото Сатурн!

Ив затули с длани ушите си и възкликна:

— Пет пари не давам за размерите на леглото!

— Най-хубавото е, че макар вилата да се намира на брега, уединението е пълно. През повечето време се разхождахме голи като…

— Престани!

Пийбоди дяволито се усмихна и невъзмутимо продължи:

— Е, понякога бяхме полуголи. Във всеки случай — добави, преди началничката й да закрещи — изкарахме страхотно. Ще ми се да поднеса на Рурк някакъв подарък, за да изразя благодарността ни. Но тъй като той притежава всичко, каквото човек може да си пожелае, нямам представа какво да избера. Разчитам на вас да ми подскажете някаква идея.

— Май си объркала полицейското управление с дамски клуб!

— Не се мръщете, лейтенант, не ви отива. Не искам съпругът ви да ме помисли за неблагодарна. Мисля да му подаря покривка за легло, изработена от майка ми. Може би съм пропуснала да ви кажа, че тя умее да тъче и изработва прекрасни предмети. Смятате ли, че подобен подарък ще му допадне?

Ив въздъхна:

— Не е необходимо да му подаряваш каквото и да било. Той не очаква отплата.

— Никога досега не съм прекарвала толкова хубаво. Държа да изразя признателността си на Рурк. Жестът му е много важен, лейтенант, показва, че е помислил за нас с Макнаб.

— Да, той е от хората, които прекалено много мислят — намръщено отбеляза Ив, сетне не издържа и изражението й се смекчи. — Уверявам те, че много ще му хареса предмет, изработен от майка ти.

— Наистина ли? Прекрасно. Още довечера ще й се обадя.

— А сега край на празните приказки — време е да се захващаме за работа.

— В момента нямаме нищо спешно.

— Тогава ще се заемем с неразрешените случаи.

— Имате ли наум някой?

— Не, оставям избора на теб. Аз трябва да свърша нещо.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна и заяви: — Знаете ли кое е най-хубавото на отпуската? Че свършва и се връщаш на работа.

 

 

До обяд Ив преглежда материалите по „замразените“ случаи, търсейки нишка, която не е прекъсната, възможност, която не е била проучена. Най-голям интерес представляваше смъртта на двайсет и шест годишната Марша Стибс, която съпругът й Бойд намерил удавена във ваната, когато се завърнал у дома след служебно пътуване.

На пръв поглед трагичният инцидент изглеждаше като нещастен случай, ала аутопсията беше показала, че Марша не се е удавила, а е била мъртва, преди да попадне във ваната.

Тъй като черепът й е бил счупен, очевидно не се бе потопила сама във водата, ухаеща на ароматни соли.

Разследването бе установило, че младата жена е имала любовник. На дъното на чекмеджето с бельото й бяха открити любовни писма, подписани с инициала „К“. Непознатият К. открито говореше за сексуалните им преживявания, молеше Марша да напусне съпруга си и да избяга с него — възлюбения си.

Според полицейския рапорт писмата и най-вече съдържанието им бяха потресли съпруга и всички разпитани, които са познавали жертвата. Бойд имаше желязно алиби, поради липса на улики и доказателства разследването бе попаднало в задънена улица.

На пръв поглед Бойд Стибс, регионален представител на голяма компания за спортни стоки, беше олицетворение на типичен преуспяващ американец — получаваше добра заплата, от шест години бе женен за момичето, в което е бил влюбен още като студент, за кратко време се беше издигнал в служебната йерархия. В неделните дни играеше футбол, нямаше проблеми с алкохола, хазарта или наркотиците. Според психолозите той не беше склонен към насилие, освен това доброволно се беше подложил на детектора на лъжата и успешно бе издържал теста.

С Марша нямаха деца, обитаваха просторен апартамент в красива сграда в Уест Сайд, приятелите им бяха малко, но от доброто общество, накратко казано, до деня, в който младата жена е била намерена във ваната, всички са смятали бракът им за щастлив и солиден.

Според Ив разследването беше проведено професионално и задълбочено, но така и не е бил открит тайнственият любовник, подписал писмата с инициала „К“.

Като привърши преглеждането на материалите по случая, тя се свърза с помощничката си по вътрешния видеотелефон:

— Яхвай коня, Пийбоди. Отиваме да разпитаме няколко души. — Пъхна в чантата си папката, грабна якето си, което беше преметнала на облегалката на стола, и побърза да излезе.

— Никога досега не съм работила по замразен случай.

— Погрешен подход, Пийбоди. Препоръчвам ти да действаш така, сякаш вървим по гореща следа.

— Преди колко време е било проведено разследването?

— Преди около шест години.

— Лейтенант, нима се надявате след толкова време да откриете човека, който е чукал госпожа Стибс? Той сякаш е потънал вдън земя.

— Не бързай, Пийбоди. Прочети писмата.

Помощничката й ги извади от специалния плик за веществени доказателства. Зачете първото и само след секунди изненадано възкликна:

— Божичко! Това тук е истински динамит!

— Прочети го докрай.

— И още как! — Тя се понамести на седалката, сякаш изведнъж й беше станало горещо. — За нищо на света не бих прекъснала. Това си е истински наръчник по секс. — Продължи да чете, като от време на време се блещеше и преглъщаше. Накрая изпъшка: — Майчице, май получих оргазъм!

— Благодаря за сведението. Какво научи от писмата?

— Че господин К. заслужава уважение заради богатото си въображение и мъжествеността си.

— Господи! Ще перифразирам въпроса — какво не научи от тях?

— Ами… например, че той никога не изписва името си. — Предчувствайки, че е пропуснала нещо съществено, тя отново препречете писмата. — Не са в пликове, което означава, че са били предадени лично. — Въздъхна и добави: — Май ще ми пишете двойка. Усещам, че пропускам нещо, но нямам представа какво виждате.

— По-важно е какво не виждам. Никъде не се споменава как, кога или къде са се срещали, как са станали любовници. Нито дума къде са се чукали като ненормални, и то в най-невероятни пози. Именно това ме накара да се замисля.

Пийбоди недоумяващо поклати глава:

— Върху какво?

— Върху вероятността господин К. изобщо да не съществува.

— Ама…

— Разсъди сама! — каза Ив, прекъсвайки протестите на помощничката си. — Дамата е сключила брак преди няколко години, имала е престижна професия и приятели, с които е била близка от дълго време. От показанията им става ясно, че никой не я е подозирал в извънбрачна връзка. Нито поведението й, нито начинът й на живот са подсказвали нещо подобно. Проверихме и в службата й — никога не е отсъствала безпричинно през работно време. Тогава кога се е чукала с любовника си?

— Съпругът й е пътувал сравнително често.

— Вярно е. Честите отсъствия на съпруга дават възможност на брачната партньорка да му изневерява, ако е, меко казано, склонна към авантюри. Ала по всичко личи, че жената, за която става въпрос, е била вярна съпруга с чувство за отговорност. От работа се е прибирала право вкъщи. През свободното си време е излизала със съпруга си или с големи компании приятели. Не е провеждала съмнителни разговори нито по служебния, нито по домашния си видеотелефон. Е, отговори ми тогава как с господин К. са уговаряли следващата си среща?

— Може би е бил неин колега.

— Може би.

— Виждам, че не вярвате на тази версия. Добре, да речем, че на пръв поглед тя е била предана и вярна съпруга. Но съгласете се, че външните хора, дори да са най-добри приятели, не знаят истината за даден брак. Понякога дори единият брачен партньор не я знае.

— Абсолютно вярно. Човекът, който ръководи разследването, е на същото мнение, и то с пълно основание.

— Но вие не сте съгласна — тежко въздъхна Пийбоди. — Мислите, че съпругът е измислил историята с писмата, за да изглежда, че тя му е слагала рога, след което или си е осигурил алиби и тайно се е промъкнал в дома им, за да я убие, или е възложил на някого мократа поръчка.

— Това е една от възможностите. Именно затова ще поговорим с него.

Ив засили колата нагоре по рампата към второто ниво на паркинга, промуши многострадалното си превозно средство между някакъв седан и мощен мотоциклет и преспокойно продължи обясненията си:

— Той работи предимно у дома. — Кимна към жилищната сграда и добави: — Да проверим дали си е вкъщи.

 

 

Човекът, когото търсеха, се оказа вкъщи. На позвъняването им отвори мускулест и много привлекателен мъж по спортни гащета и тениска, който държеше в прегръдките си невръстно дете. Щом зърна значката на Ив, в погледа му сякаш се прокрадна сянка, напомняща за трагедията, която беше преживял.

— Тук сте заради Марша, нали? Открихте ли нещо ново? — За миг той притисна страната си към светлорусата коса на момиченцето в прегръдките си. — Божичко, колко съм неучтив! Извинете, че ви държа на вратата. Заповядайте, влезте. Отдавна не са ми съобщавали докъде е стигнало разследването. Ако обичате, седнете. Ще оставя дъщеря ми в съседната стая. Предпочитам да не… — Този път помилва момиченцето по косицата. Жестът му подсказваше, че е готов да бди над малката и с нокти и зъби да я защитава. — Един момент, връщам се веднага.

Ив го изчака да излезе и се обърна към помощничката си:

— На колко годинки е детето, Пийбоди?

— Мисля, че е на около две.

Ив кимна и влезе във всекидневната. На пода бяха разхвърляни играчки — ярките им цветове сякаш прилягаха на леките и красиви мебели. Чу как малката се засмя, сетне изписука с тънкото си гласче:

— Татко, иска играе!

— След малко, Трейси. Поиграй си сама, а когато мама се прибере, може би ще отидем на разходка в парка. Но само ако слушкаш, докато разговарям с гостенките. Става ли?

— Люшкаш на люлките?

— Обещавам.

Като се върна, той прокара пръсти през тъмно русата си коса и промърмори:

— Не ми се иска дъщеричката ми да слуша, докато говорим за Марша и за случилото се. Имате ли да ми кажете нещо ново? Открихте ли най-сетне онзи човек?

— Съжалявам, господин Стибс. Тук сме, защото се налага да ви зададем някои допълнителни въпроси.

— Значи… убиецът още е в неизвестност… — Очите му потъмняха от мъка. — Надявах се… Сигурно ще ме помислите за наивник, задето се надявам да го заловите, въпреки че е изминало толкова много време.

— Наистина ли нямате представа кой е човекът, с когото съпругата ви е имала връзка?

— Не е имала любовник! — отсече той и лицето му се изкриви от гняв. — Пет пари не давам какво е всеобщото мнение. Марша не ми е изневерявала. Никога не съм го вярвал… Не, няма да ви лъжа… Отначало повярвах, но само защото в съзнанието ми всичко беше объркано и не бях в състояние да разсъждавам трезво. Съпругата ми не беше лъжкиня, нито прелюбодейка. Сигурен съм, че ме обичаше.

Той тежко се отпусна на креслото и малко по-спокойно продължи:

— Извинете, че ви се развиках. Не издържам, когато се злослови по адрес на Марша. Не издържам, като знам какво си мислят за нея хората… и дори приятелите ни. Повярвайте, че не го е заслужила.

— В чекмеджето й са били намерени писма, които…

— Не ме интересуват никакви писма — разпалено я прекъсна Стибс. — Знам, че Марша никога не би ми изневерила. С нея бяхме… — погледна към детската стая, откъдето се чуваше тананикането на момиченцето, и добави: — Повярвайте, с нея бяхме страхотни в леглото. Затова и се оженихме толкова млади — не можехме да устоим на съблазънта, а Марша упорстваше, че ще спи с мен само след като сключим брак. Ще ви кажа моето мнение — той се приведе и напрегнато заговори: — Мисля, че някой е бил обсебен от нея, фантазирал си е какво ли не или нещо подобно. Именно този някой й е изпратил писмата. Никога няма да узная защо не ми е казала. Може би не е искала да ме тревожи. Мисля, че този човек е дошъл тук, докато съм бил на планетата Колумб, и е убил скъпата ми Марша, защото е отказала да му се отдаде.

„Говори много искрено“ — помисли си Ив. Разбира се, твърде възможно бе мъката и гневът му да са престорени, но какъв е смисълът да разиграва театър? Защо да настоява, че съпругата му е невинна, след като доказателствата за прелюбодейството й наливат вода в неговата мелница?

— Господин Стибс, още ли нямате представа кой би могъл да бъде въпросният човек?

— Не, никакво. Честно казано, много съм си блъскал главата по този въпрос. През първата година след… нещастието почти не мислех за друго. Щеше ми се да вярвам, че престъпникът ще бъде заловен и наказан, че по някакъв начин ще заплати за стореното. Със съпругата ми бяхме щастливи, лейтенант. Щастливи и безгрижни. После… изведнъж всичко свърши. — Стисна устни и повтори: — Свърши!

— Съжалявам, господин Стибс. — Ив изчака секунда и добави: — Дъщеричката ви е голяма сладурана.

— Трейси ли? — Стибс прокара длан по челото си, като че за да се върне към действителността. — Тя е като зеницата на окото ми.

— Да разбирам ли, че сте се оженили повторно?

— Да, оттогава има почти три години. — Въздъхна и сви рамене: — Морийн е страхотна жена. С Марша бяха приятелки. Заедно с още няколко души тя ми помогна да преживея първата година след трагедията. Без нея едва ли щях да преодолея стреса.

В този момент външната врата се отвори, в коридора влезе красива брюнетка, която носеше пликове с хранителни продукти, и с крак бутна вратата:

— Здрасти, скъпи! Прибрах се! Ако знаеш какво…

Като видя посетителките, тя млъкна по средата на изречението. Впери поглед в униформата на Пийбоди и в очите й проблесна страх.