Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (5)

Пета глава

— Джулиана Дън! — Фийни отпи от кафето си и поклати глава. Ирландецът имаше печалната физиономия на басет, а клепачите му винаги бяха притворени като на камила. Рижавата му коса, в която вече се прокрадваха сребърни нишки, изглеждаше така, сякаш е била отрязана от някой луд с ножица за подрязване на плетове. Което означаваше, че скоро се е подстригвал.

Беше се настанил удобно на креслото и дори протегна късите си крака. Ив забеляза, че носи един кафяв и един черен чорап и предположи, че тази сутрин съпругата му е пропуснала да го инспектира.

Може да не беше облечен по последната мода, но беше ненадминат в областта на електрониката.

— Не предполагах, че някога отново ще си имам работа с нея.

— Нямаме ДНК, не открихме отпечатъци от пръсти нито на местопрестъплението, нито в апартамента, в който е живяла Джули Докпорт, за да ги сравним с тези на Джулиана. Но снимките… — тя посочи двете фотографии на монитора — са ми напълно достатъчни. За всеки случай накарах компютъра да провери каква е вероятността Джули и Джулиана да са едно и също лице. Вероятността е деветдесет и девет процента.

— Ако е излязла от пандиза в началото на годината — изкоментира Макнаб, — тази дама действа бързо.

— Наистина е от бързите — кимна Ив. — В момента е на трийсет и четири години. До навършването на двайсет и петата си годишнина вече се беше омъжвала три пъти и беше очистила и тримата си съпрузи. Всъщност за тях знаем, но нищо чудно да е отнела живота и на други хора. На пръв поглед изглеждаше, че е убивала, за да спечели пари. Набелязвала е за съпрузи състоятелни мъже, и то много по-възрастни от нея, които са напуснали първите си съпруги. Най-краткият й брак е продължил само седем месеца, а най-дългият — тринайсет. И тримата съпрузи са й оставили голямо наследство.

— Хубава далавера, стига да можеш да я направиш — промърмори Пийбоди.

— След като си набележи някой мъж, внимателно го проучва, за да научи какво мрази и какво харесва, какви са навиците му и така нататък. Нашата стара познайница е много методична жена — захване ли се с нещо, прави го както трябва. Вероятно се питате откъде знаем тези подробности. Ще ви обясня. В банков сейф в Чикаго намерихме бележки, снимки и сведения за някой си Пол О’Хара, който се явява съпруг номер две. Това беше едно от косвените доказателства, заради които дамата попадна зад решетките. За съжаление нито в Ню Йорк, нито в Източен Вашингтон открихме сейфове с подобна информация.

— Възможно ли е да е имала съучастник? — попита Пийбоди. — Може би именно той е унищожил веществените доказателства.

— Едва ли. По време на разследванията бе установено, че тя работи сама, което беше потвърдено и от психологическия й профил. Накратко, типично патологичен случай. Родителите й се развели, когато е била петнайсетгодишна. Пастрокът й — тексасец грубиян, също имал един неуспешен брак, бил много по-възрастен от майка й и веднага й стъпил на шията. Джулиана твърдяла, че упражнявал върху нея сексуален тормоз. Полицейският психолог не е успял да определи дали половата й връзка със заварения й баща (факт, който той не отричал) е насилствена или доброволна, макар че съществувала по-голяма вероятност девойката съзнателно да е предизвикала похотта на по-възрастния мъж. Във всеки случай, тъй като е била малолетна, отношенията им били определени като сексуално насилие.

— Което пък е било главният фактор за предсрочното й освобождаване от затвора — добави Фийни.

— В резултат на преживяното в младостта си чрез убийствата на по-възрастни мъже тя отмъщава на пастрока си — замислено промълви Пийбоди, взирайки се в монитора. — Отново и отново.

— Може би.

Докато гледаше снимките на престъпницата, Ив отново видя себе си като дете — момиченце, което се свива в ъгъла на студената и мръсна стая, обезумяло от болката, предизвикана от поредния побой, от поредното изнасилване. Осемгодишно момиченце, което е изпръскано с кръв — с кръвта на звяра — стискащо ножа, с който го е пробола и от който още капе отвратителна пурпурна течност.

Стомахът й се сви, но тя се насили да прогони ужасното видение.

— Никога не съм й вярвала — заговори престорено спокойно, изчаквайки напълно да възвърне душевното си равновесие. — Извършвала е убийствата хладнокръвно и пресметливо. Къде са яростта, ужасът, отчаянието? Използвала е като оправдание случилото се между нея и заварения й баща. Не обстоятелствата са я превърнали в престъпница, тя е родена убийца.

— Съгласен съм с Далас — заяви Фийни. — Във вените й вместо кръв тече ледена вода, никога не е била жертва, а преследваща хищница.

— Обявена е за общонационално издирване, изпратихме на всички полицейски служби в страната описанието й, но засега нямаме резултат — продължи Ив. — Не се и надявам, че ще я открием толкова лесно. Грижливо е планирала действията си, затова предполагам, че вече живее под ново име и с донякъде променена външност. Казвам „донякъде“, защото едва ли се е подложила на пластична операция. Прекалено е суетна и харесва външността си. Дрехите и прическата й са като на младо момиче, пада си по скъпите бижута, изисканите магазини и ресторанти. Няма да я видите в магазин за преоценени стоки, в секс клубове или барове. Предпочита да живее в най-големите градове на планетата. Ще покажем снимката й по телевизията, току-виж ни е излязъл късметът.

„Освен усилена работа, наистина ще ни трябва и мъничко късмет — добави мислено. — Джулиана почти никога не допуска грешки.“

— Най-лошото е, че е като хамелеон, умее да се приспособява и никога не се набива на очи. Когато върви по улицата, хората забелязват привлекателна жена, която вероятно бърза за работа. Ако се сприятели с някого, то е за да използва въпросния някой като маша, която после захвърля. Не познавам човек, който да е бил наистина близък с нея.

— Ако е станала професионалистка, бъди сигурна, че се справя прекрасно — измърмори Фийни. — Бог знае къде се намира в момента, Далас.

— Затова ще я търсим като игла в копа сено. Спомняш ли си колегата от Чикаго, който разследваше престъплението, извършено от нея?

— Аха. Как му беше името… Спиндлър.

— Точно така. Блок пък се казваше ченгето от Източен Вашингтон. Ще се свържеш ли и с двамата? Да видим дали ще благоволят да ни помогнат.

— Непременно. Някъде имам записки, които водих, докато разследвахме поредното убийство на възрастен съпруг. Ще ги изровя… дано да помогнат.

— Полицейският психиатър, който е изготвил профила на Джулиана, вече е пенсионер. Ще помоля Майра да му се обади. Макнаб, на теб се пада най-тежката и трудоемка задача да събереш информацията по всички случаи, да я сравниш и да откриеш възможните прилики. Подготви досие. Интересуват ме роднините на Джулиана, познатите й, финансовото й състояние. Потърси началника на затвора в „Докпорт“ и вземи имената на хората от нейния блок. Искам да се запозная с онези, с които евентуално се е сближила. Ще разпитам и първата госпожа Петибоун — да видим какво ще изкопча от нея. Пийбоди, ти идваш с мен.

 

 

Шели Петибоун живееше в Уестчестър. Като седна зад волана на колата, Ив включи електронната географска карта, вградена в таблото, за да получи указания за посоката. Остана приятно изненадана, когато на монитора се появи именно маршрутът, който я интересуваше.

— Погледни, Пийбоди! Истинско чудо!

— Технологията е наша приятелка, лейтенант.

— Може би, стига да не се ебава с нас заради собственото си перверзно удоволствие. Адресът е само на няколко километра от къщата на командир Уитни. Като знам какъв ми е скапан късметът, нищо чудно госпожа Петибоун да се окаже най-добрата приятелка на съпругата на командира.

Намръщи се, като си представи какво я очаква, и потегли по алеята, водеща към портала.

— Татко каза, че днес с мама ще обиколят центъра на града. Ще разгледат Сохо, Гринич Вилидж и така нататък.

— А? О, да. Много хубаво.

— Довечера ще ги заведа на ресторант, за да не ви пречат.

— Ъхъ.

Пийбоди се усмихна:

— После ще посетим секс клуб, а ние с Макнаб ще демонстрираме различни сексуални пози.

— Прекрасно.

— Хрумна ми, че ако дойдете и вие с Рурк, ще си устроим оргия. Четворка, както се казва.

— Грешиш, ако си въобразяваш, че не те слушам — промърмори Ив и се включи в движението.

— Нима? Леле-мале! — панически изкрещя Пийбоди, защото колата мина на жълта светлина и едва не се блъсна в огромния максибус, който препречи пътя й. Ив рязко завъртя волана, стрелна се в тясната пролука между две превозни средства, натисна газта, зави вдясно и на свой ред отряза пътя на автобуса. Шофьорът яростно натисна клаксона, а тя доволно се усмихна и преспокойно заговори на помощничката си, все едно не бе се случило нищо особено:

— Предполагам, че покрай гостуването на родителите ти и новия случай не си имала време да работиш върху делото на Стибс.

— Грешите, лейтенант. Поразрових се и научих нещо интересно. Морийн Стибс, чието фамилно име преди брака е било Брайтън, не само е живяла в същата сграда с покойната, но и на същия етаж. Както и в момента, Бойд Стибс работел предимно вкъщи, докато първата му съпруга ежедневно пътувала до работното си място. Госпожица Брайтън, която била консултант по дизайн, също използвала за работа кабинета в дома си. Предприемала пътувания само за да се срещне с клиенти в други градове, което според мен е предоставяло идеална възможност на Бойд и Морийн да палуват.

— Да палуват! Това ли е юридическият термин?

— Бойд Стибс се оженил за Морийн Брайтън две години и половина след трагичната смърт на Марша Стибс. Предполагам, че това е достатъчно дълъг период, ако са се тряскали…

— Божичко, Пийбоди, впечатлена съм от богатия ти юридически речник!

— … докато Марша е била жива — невъзмутимо продължи Пийбоди, сякаш не беше чула ироничната забележка. — Но е и много умен ход. При все това, ако двамата са танцували хоризонтална румба — за ваше сведение това е медицинският термин — и са искали да узаконят връзката си, разводът е бил най-лесното разрешение. В края на краищата Марша не е притежавала купища пари, които Бойд да загуби, ако я изостави. Колкото и да си блъскам главата, не ми хрумва мотив за предумишлено убийство.

— А ти търсиш умисъл, защото…

— Заради писмата. Ако допуснем, че показанията на нейни приятели, роднини, колеги, дори на съпруга й и на „заместничката“ й отговарят на истината, трябва да предположим, че Марша не е имала любовник. Което пък означава, че някой е съчинил писмата и ги е скрил в чекмеджето, и то след убийството.

— Защо след това?

— Една жена винаги знае какво има в чекмеджето с бельото й и веднага е щяла да ги намери. — Пийбоди се поколеба. — Изпитвате ли ме?

— Продължавай. Разкажи ми версията си.

— Някой, който е имал ключ от апартамента и е бил там в нощта на трагичния случай, е пъхнал писмата в чекмеджето. Нещо ми подсказва, че само жена би избрала тъкмо чекмеджето с бельото. Мъж не би го избрал за скривалище. Не знаем кога са писани писмата, защото липсваха пликове, върху които има печат с датата. Възможно е да са били написани в нощта, когато е било извършено убийството. В такъв случай предположението за умисъл отпада, предполага се, че убиецът е действал спонтанно, опитвайки да прикрие следите си. Типично престъпление от любов.

— Да обобщим теорията ти. Неизвестно лице (или лица) в пристъп на гняв убива Марша Стибс и я занася във ваната, опитвайки да представи убийството като нещастен случай. После му хрумва да „доразкраси“ сценария; съчинява писма от несъществуващ любовник и ги пъха в чекмеджето с бельото, за да си помислят полицаите, че тя е била убита от любовника си по време на свада между тях.

— Нещо не се връзва.

— Какво?

— Лейтенант, поизнервена съм, защото подозирам, че наистина ме изпитвате. — Пийбоди смутено се изкашля, когато началничката й студено я изгледа. — Честно казано, повечето елементи от теорията ми се основават на интуитивни предположения. Спомняте ли си как онези двамата реагираха на посещението ни? Отначало Бойд се попритесни, но си личеше, че се радва на визитата ни. Възможно е да се е преструвал, но тъй като го изненадахме и не е имал време да се подготви, съм склонна да приема, че е бил искрен. Вярвам, че беше искрен и когато твърдеше, че е невъзможно Марша да е имала любовник.

Тя замълча, очаквайки Ив да потвърди или да отрече предположенията й, но началничката й мълчеше.

— Разбрах, не искате да ми подскажете поне мъничко. Първо, алибито му е солидно. Второ, ако е знаел за убийството или го е уредил, щеше да се разгневи, че се намесваме в новия му живот и го излагаме на опасността да бъде разобличен. От друга страна личеше, че Морийн се изплаши и се разгневи, изгаряше от нетърпение да напуснем дома й… и живота, който си е изградила със съпруга на мъртвата си приятелка. Допускам, че реакцията й е нормална, но е възможно и да бъде проява на гузна съвест и страх от разобличаването й.

— Защо да й е гузна съвестта? Задето се е… тряскала със съпруга на въпросната приятелка, преди тя да умре ли?

— Може би, но си представете, че не го е правила. — Пийбоди, която разпалено обясняваше, се поизвърна, за да вижда профила на началничката си. — Представете си, че го е харесвала, че е мечтаела да се люби с него. Виждала го е всеки ден, живеел е близо до нея, но е имал щастлив брак, а в нея е виждал само приятелката на съпругата му. Отчаяно го е желаела, но е знаела, че на него и през ум не би му минало да се люби с нея, докато Марша е жива. Марша е виновна, че той не й обръща внимание, Марша е виновна за несподелената й любов, пак тя пречи на осъществяването на мечтите й за уютен дом, прекрасен съпруг и едно-две сладки дечица. Малко по малко започва да ненавижда съседката, да я смята виновна за собственото си нещастие. Преструва се на искрена приятелка, ден след ден играе ролята си, докато си фантазира какъв живот би могла да има с Бойд.

— Какво прави после?

— Устройва скандал на Марша, издебвайки ден, през който Бойд е извън града. Обвинява я, че ходи на работа, вместо да си стои у дома и да се грижи за съпруга си. Казва й, че не заслужава Бойд, че ако самата тя била омъжена за него, щяла да готви, да пазарува, да му роди дете. Да създаде семейство. Двете жестоко се скарват.

Искаше й се да си представи случилото се като на филм, както я беше учила Ив, но засега образите изглеждаха доста неясни.

— Марша й крясва да напусне жилището и да не припарва до съпруга й. Обзалагам се, че е заплашила да му разкаже всичко, че и двамата с него повече няма да я погледнат. Това е било последната капка. Морийн блъсва съперницата си, която пада и счупва черепа си. Заключението на съдебния лекар гласи, че смъртта е настъпила вследствие на удара в ръба на масичката. Тя изпада в паника, опитва се да прикрие престъплението. Съблича Марша, завлича я във ваната. Надява се ченгетата да си помислят, че госпожа Стибс се е подхлъзнала, ударила е главата си в ръба на ваната и се е удавила. Когато първоначалната паника преминава, внезапно й хрумва, че полицаите може би няма да приемат случилото се за злополука. Осъзнава какъв неочакван подарък й поднася съдбата. Не е искала да убие съперницата си, но все пак тя е мъртва. Ако успее да убеди ченгетата и съпруга й, че Марша е имала любовник, проблемът ще бъде разрешен. Главният заподозрян ще бъде неизвестният любовник, ще започнат да го издирват, а нея дори няма да погледнат. Съчинява писмата, пъха ги на видно място в чекмеджето, преспокойно се прибира вкъщи и чака бурята да отмине. Бас държа, че след известно време е започнала да вярва в заблудата. Само по този начин е приспивала гузната си съвест, само така е можела всяка нощ да ляга до Бойд, без да загуби разума си.

Тя шумно изпусна дъха си и преглътна, усещайки, че внезапно гърлото й е пресъхнало.

— Интуицията ми подсказва, че съм на прав път. Моля ви, кажете ми дали греша.

— Как стигна до това заключение?

— Внимателно проучих рапортите и данните, разгледах снимките. Четох свидетелските показания, докато очите ме заболяха. Като си легнах снощи, в главата ми беше пълна каша. Затова се помъчих да изтласкам информацията в някое далечно ъгълче на съзнанието си, да напрегна мозъка си и да разсъждавам като вас. Или поне да опитам. Наблюдавала съм ви, когато отидем на някое местопрестъпление — пред очите ви сякаш прожектират филм. Мисля, че снощи постигнах известен напредък. Стори ми се, че видях как се разиграват събитията, въпреки че картината не беше съвсем контрастна.

Пийбоди отново изпухтя, сетне примигна:

— Защо се усмихвате?

— Трябва да издебнеш момент, когато съпругът й отсъства, и тогава да я разпиташ. Когато двамата с детето са около нея, тя се чувства много по-сигурна, готова е с нокти и зъби да защити щастието си. Вероятно си казва, че бди над тях, че ги закриля. Уреди да я арестуват и проведи официален разпит. Предполагам, че дори само при вида на униформените полицаи съпротивата й ще рухне. Няма да настоява за адвокат, за да не я помислим за виновна. Уведоми ме, когато си готова. Ще се постарая да наблюдавам, докато я разпитваш.

Сърцето на Пийбоди, което сякаш бе спряло за миг, отново затуптя.

— Наистина ли мислите, че съм попаднала на вярна следа? Че Морийн наистина е убила съперницата си.

— Разбира се, че е била тя.

— Знаели сте. Разбрали сте го още в мига, когато тя влезе в апартамента.

— Няма значение какво съм разбрала. Ти водиш разследването, важно е твоето мнение. От теб зависи как ще проведеш разпита, за да я накараш да направи пълни самопризнания.

— Но ако вие я разпитате…

— Не, няма. Ти ще проведеш разпита. Обмисли въпросите, които ще й зададеш, какъв подход да възприемеш, после я арестувай и я накарай да си признае всичко.

Паркира колата на алеята пред някаква къща, а помощничката й стреснато се огледа. Не беше забелязала кога са напуснали Ню Йорк и са се озовали в предградието.

— А сега мисли само за разследването, което провеждаме в момента — нареди Ив.

Няколко секунди остана в колата, взирайки се в къщата, изградена от розови тухли. Беше доста скромна, дори незабележителна, но градината отпред бе поразителна. От постройката сякаш извираха поточета и реки от цветя, които стигаха до тротоара. Вместо обичайната морава тук имаше островчета от декоративна трева, открояващи се сред океана от многоцветие.

Лъкатушеща каменна пътека водеше към закрита веранда, обвита с пълзящи растения, обсипани с яркочервени едри цветове.

На верандата бяха подредени столове с бели възглавнички, масички със стъклени плотове и зелени керамични саксии с цветя. Ив си помисли, че Шели Петибоун сигурно обича да седи тук и да се радва на прекрасната си градина.

В този момент от къщата излезе някаква жена с поднос.

Лицето и мускулестите й ръце бяха загорели от слънцето. Носеше развлечена синя тениска, износените й джинси бяха отрязани до прасеца.

Тя остави подноса и засенчи с длан очите си, наблюдавайки как Ив отвори вратата и слезе от колата. Лекият ветрец развяваше късата й кестенявата коса, която тук-там бе изсветляла от слънцето и обрамчваше привлекателното лице на жената, която очевидно прекарваше повечето си време на открито.

Като се приближи до нея, Ив забеляза, че кестенявите й очи са зачервени от плач, но въпреки това учтиво попита:

— Какво обичате?

— Вие ли сте госпожа Петибоун? Шели Петибоун.

— Да. — Тя отмести поглед към Пийбоди. — Идвате във връзка със смъртта на Уолтър, нали?

— Аз съм лейтенант Далас. — Ив й показа значката си. — Помощничката ми, полицай Пийбоди. Моля да ни извините, задето ви безпокоим в такъв момент.

— Дошли сте да ме разпитате. Току-що разговарях с дъщеря ми по видеотелефона. Помъчих се да я успокоя, но изглежда, не се справих. — Шели безпомощно разпери ръце, сетне ги отпусна. — Не успях да намеря подходящите думи… пък и в подобни случаи едва ли има подходящи думи. Извинете, разстроена съм и сигурно ще ме помислите за нелюбезна. Моля, седнете. Кафето е готово, само ще донеса още две чаши.

— Не си правете толкова труд…

— Изпитвам необходимост да правя нещо, а в момента нямам много работа. Ей сега ще се върна. Нали не възразявате да поговорим тук? Вътре имам чувството, че се задушавам.

— Разбира се, както искате.

Шели влезе в къщата и остави вратата отворена.

— Как ще се почувстваш, ако човекът, с когото живееш близо трийсет години, те зарязва заради някаква млада фръцла? — промълви Ив.

— Трудно ми е да преценя. Не мога да си представя, че ще живея с някого три години, камо ли трийсет. Вие сте омъжена, имате известен опит. Как бихте реагирали при подобна ситуация?

Ив й хвърли унищожителен поглед, но изведнъж осъзна колко наранена ще бъде, ако Рурк я напусне. Дори да й стореше най-голямото зло, тя пак щеше да скърби, ако го загуби.

Вместо да отговори, пристъпи към вратата и отбеляза:

— Хубава къща. Разбира се, ако си падаш по живота в предградията.

— Никога не съм виждала толкова прекрасна градина. Като че ли е създадена от вълшебница. Предполагам, че подобен ефект се постига с много труд. Всичко изглежда съвсем естествено, а всъщност е грижливо планирано. Растенията са засадени така, че да се постигне максимален ефект. Направо ми се зави свят от толкова различни цветове, а ароматът е божествен. Ммм, струва ми се, че долавям уханието на ароматен грах. — Пийбоди дълбоко си пое дъх. — Баба винаги го засаждаше под прозореца на спалнята.

— Обичате ли цветята, полицай? — попита Шели, като носеше още чаши.

— Да, госпожо. Градината ви е прекрасна.

— Благодаря. Всичко тук е мое дело, професията ми е такава. Когато се запознах с Уолтър, следвах архитектура, специалност озеленяване и парково строителство. Сякаш е било преди милион години — добави шепнешком. — Не мога да повярвам, че него вече го няма, че никога повече няма да го видя.

— Често ли се срещахте?

— Почти всяка седмица. Въпреки че бракът ни беше разтрогнат, много други неща ни свързваха. — Тя наля кафе в чашите, а Ив забеляза, че домакинята не носи нито един пръстен. — Често ме препоръчваше на свои клиенти, аз също рекламирах неговите магазини. Любовта ни към цветята ни свързваше.

— Колкото и да сте били близки, все пак сте се развели, а той се е оженил повторно.

— Да, така е. Вярно е, че се разделихме по желание на Уолт. — Тя подви крака под себе си и взе чашата си. — Спокойният живот напълно ме задоволяваше, ала Уолтър искаше нещо повече — бурни емоции, страстна любов. След трийсет години брак помежду ни липсваше онази искрица, която е солта на живота. След като децата пораснаха и излетяха от гнездото, вкъщи останахме само двамата с Уолт; опитах се отново да разпаля огъня помежду ни, но дори тлеещата жарава беше изгаснала. Всъщност не аз, а съпругът ми жадуваше за промяна. Въпреки че му беше много трудно, един ден ми съобщи решението си.

— Сигурно сте се разгневили, станало ви е болно.

— Разбира се. Бях огорчена и наранена, но най-вече много объркана. Неприятно е да те захвърлят, макар и любезно. А Уолт беше истински джентълмен, стараеше се да не ми причини мъка. Беше най-добродушният човек на света. — Тя отново се просълзи, но с усилие се овладя и отпи голяма глътка кафе. — Ако бях по-настоятелна, ако настоявах Уолт да остане в клетката, в каквато се бе превърнал бракът ни, той нямаше да ме напусне.

— Но вие не сте опитали да го задържите насила.

— Обичах го. — Шели печално се усмихна, а сърцето на Ив се сви. — Дали по негова или по моя вина бракът ни беше станал скучен, безинтересен, лишен от емоции. Признавам, че ми беше трудно да дам свободата на човека, с когото бях щастлива дълги години, да се науча да живея сама. Ала не желаех да злоупотребявам с неговото благородство, с чувството му за дълг. Бях прекалено горда, изпитвах прекалено голямо уважение както към себе си, така и към него.

— Как се почувствахте, когато той взе за съпруга жена, която е по-млада от дъщеря ви?

— Досмеша ме. — За пръв път в очите й проблеснаха закачливи искрици, а лицето й мигом се преобрази, стана почти красиво. — Сигурно ще ме помислите за дребнава и отмъстителна, но положението наистина беше много забавно. Тя е безмозъчна кукла и според мен бракът им щеше да бъде краткотраен. Уолт беше заслепен от нея, перчеше се като всеки мъж, който показва пред света „декоративната“ си съпруга.

— На ваше място много жени щяха да се почувстват неловко, да се разгневят.

— Може би, но за мен щеше да бъде равнозначно да се сравнявам с някаква евтина дрънкулка. Всъщност обвързването му с тази жена ми помогна да осмисля случилото се между нас. Ако за него щастието означаваше глуповато кискаща се девойка със стегнати гърди, нямаше как да бъде щастлив с мен. — Шели въздъхна и остави чашата си на масичката. — Признавам обаче, че тя наистина дари с щастие Уолт, пък и посвоему го обичаше. Беше толкова благ и симпатичен човек, че нямаше начин да не го обикнеш.

— Да, и други са на същото мнение. И все пак някой не го е обичал, госпожо Петибоун.

— Откакто се случи, все за това мисля. — Лицето на Шели отново помръкна. — Струва ми се толкова безсмислено, лейтенант. Бамби — господи, какво име! — е празноглава и лекомислена, но не е злонамерена. За да си убиец, трябва да си зъл по душа, нали?

— Понякога стига само да имаш мотив за престъплението.

— Ако дори за миг подозирах, че тя е виновна, щях да направя всичко по силите си да ви помогна да го докажете, да я накарам да си плати за стореното. Но повярвайте, че тя е безобидна глупачка и че ако в мозъка й случайно се появят две мисли едновременно, ще ги чуете да дрънчат в празната й глава.

Ив одобрително кимна — и тя беше на същото мнение, но едва ли би се изразила толкова образно.

— Пък и защо да го убива? — продължи Шели. — Имаше всичко, каквото си пожелае. Той беше невероятно щедър към нея.

— Бил е много богат, нали?

— Да, но за разлика от повечето богаташи изобщо не беше стиснат. След развода ми отпусна толкова щедра издръжка, че ако не обичах работата си, спокойно можех да престана да упражнявам професията си. Сподели с мен, че е осигурил Бамби чрез специален фонд. Децата ни също са осигурени, всеки притежава и голям дял от компанията. Според завещанието на Уолт след смъртта му всеки от нас — да, аз също — ще получи крупна сума. Но ние вече имаме достатъчно.

— Знаете ли нещо повече за деловите му партньори и за конкурентите му?

— Не познавам никого, който му желаеше злото. Убийството му пък няма да навреди на компанията, която се управлява от опитни хора, а двете ни деца взимат все по-активно участие при вземането на важните решения и скоро ще заемат ръководни постове. Убийството на Уолтър е безсмислено.

„Но за Джулиана не е било безсмислено — каза си Ив. — Тя се занимава само с онова, от което има полза.“

— Твърдите, че с бившия ви съпруг сте останали приятели. Защо не присъствахте на празненството по случай рождения му ден?

— Щях да се чувствам неловко. Той ме покани, но разбрах, че е по-добре да не отида. Предполагаше се, че Бамби ще го изненада, но той от седмици знаеше за плановете й и много се радваше. Също като дете обичаше празненствата.

Ив извади от чантата си двете снимки на Джулиана Дън:

— Познавате ли тази жена?

Шели взе фотографиите, постави ги една до друга и внимателно ги разгледа.

— Много е красива и с къса, и с дълга коса… — промърмори. — Не само че не я познавам, но никога през живота си не съм я виждала. Коя е?

— Къде бяхте вечерта, когато се е състояло празненството в чест на бившия ви съпруг?

Шели примирено въздъхна, сякаш бе предчувствала, че ще й се наложи да понесе този удар:

— Нямам алиби, както се изразявате вие от полицията. Бях сама. Работих в градината, докато се смрачи, може би съседите са ме видели и ще го потвърдят. Приятели ме бяха поканили на вечеря в местния клуб, но предпочетох да си остана у дома. Може би ги познавате — Джак и Ана Уитни. Той е шеф в Централното полицейско управление.

Сърцето на Ив се сви — най-лошите й предчувствия се сбъдваха.

— Да, познавам командира и съпругата му — промълви.

— Откакто се разведох, Ана все се опитва да ме запознае с подходящ мъж. Не може да разбере, че се чувствам най-добре, когато съм сама.

— Искрена ли сте? Не се ли надявахте, че ако вторият брак на Уолтър се провали, той ще се върне при вас?

— Отначало наистина хранех подобни надежди, после разбрах, че това никога няма да се случи.

Шели впери поглед в бялата пеперуда, която бе долетяла на верандата и пърхаше от цвят на цвят сред растенията, засадени в саксии. Дълго мълча, сетне с въздишка добави:

— Осъзнах още, че дори на колене да ме моли, няма да го приема обратно. Обичах го, лейтенант, и дори след смъртта си той винаги ще бъде важна част от живота ми… Живях с него трийсет години, делях леглото му, родих децата му и заедно с него ги отгледах. Имаме и внук, който и двамата обожаваме. Никой не може да ни отнеме спомените за щастливите мигове, които сме прекарали заедно, но вече не бяхме влюбени един в друг. И още нещо — самостоятелният живот все повече започва да ми харесва, допадат ми предизвикателствата, пред които съм изправена. Ана и други мои приятелки не проумяват, че не съм готова да се откажа от независимостта си… и че може би никога няма да я жертвам заради мъж. Уолтър беше прекрасен човек, но вече не ми принадлежеше. — Тя върна снимките на Ив и добави: — Не ми отговорихте коя е тази жена.

Ив прецени, че рано или късно Шели ще научи истината или от медиите, или от приятелката си Ана Уитни, затова отговори:

— Тя е подала на Уолтър Петибоун чашата с отровата и е главната заподозряна за убийството му.

 

 

— Стана ми симпатична — отбеляза Пийбоди, докато пътуваха обратно към града.

— И на мен.

— Не си я представям да наема професионалистка, която да очисти бившия й съпруг. Много е пряма и… как да кажа… здравомислеща. Ако пък мотивът е бил отмъщение заради развода, защо не е наредила да убият и Бамби? Защо да позволи на съперницата си да играе ролята на опечалена вдовица и да наследи купища пари?

Ив, която беше на същото мнение, кимна:

— Ще поговоря с Уитни, за да разбера неговото мнение относно развода и отношенията между Шели и бившия й съпруг. Засега обаче ще я изместим по-надолу в списъка на заподозрените.

— Каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Ако някой е използвал услугите на Джулиана, сигурно й е дал куп пари. Тя знае цената си. Първата ни работа е да проучим финансовото състояние на всички заподозрени; да видим дали напоследък някой е харчил крупни суми.

* * *

Парите не вълнуваха Джулиана. Всеки от тримата й съпрузи, Бог да ги прости, бяха проявили голяма щедрост към нея. Много преди да ги убие, тя под различни имена бе открила кодирани сметки в няколко дискретни финансови институции.

Беше направила добри инвестиции и дори през ужасния период, който прекара в затвора, парите се трупаха в банковите й сметки.

Можеше да живее в охолство навсякъде по света или на някой от спътниците на Земята. Ала животът й щеше да бъде безсмислен, ако не бе в състояние да отнема живота на други хора.

Изпитваше удоволствие да убива — това бе най-интересната професия.

Единствената полза от престоя й в затвора бе, че през безкрайните дни и нощи тя имаше предостатъчно време да обмисли как да продължи работата си, когато излезе на свобода.

Джулиана не мразеше мъжете, а ги ненавиждаше. Ненавиждаше начина, по който разсъждават, телата им, пръстите им, които жадно я опипваха. Най-силно ненавиждаше първичността им. За мъжете всичко се свеждаше до секса. От малка бе разбрала, че с каквито и красиви думи да я замаскират — романтика, любов, преданост — единствената цел на всеки мъж е да вкара члена си в теб.

И в глупостта си не проумяваха, че веднъж обладаят ли една жена, завинаги стават нейни роби.

Не съчувстваше на посестримите си, които твърдяха, че са били изнасилени или подложени на сексуален тормоз. Ако една жена е толкова глупава и слаба, че да не успее да отнеме силата на един мъж и да я насочи срещу него, значи напълно е заслужила участта си.

Джулиана не беше глупава и бързо схващаше наученото. Презираше майка си — безмозъчна глупачка, която е била захвърлена от един мъж и се е превърнала в робиня на друг. Ненавиждаше я, задето беше безгръбначна и осъдена винаги да я тъпчат.

Майка й не си взимаше поука от преживяното. Не намрази онзи малоумник — втория си съпруг — дори след като Джулиана го прелъсти, подмами го в леглото си и му позволи да прави с нея всичко, което мъжете мечтаят да правят с едно петнайсетгодишно момиче.

Толкова лесно бе да го накара да я пожелае, да го принуди тайно да се измъква от леглото на съпругата си, за да легне с дъщеря й. Да го подлуди дотолкова, че той да загуби ума си по нея.

Толкова лесно бе да използва похотта му срещу него. Подмамваше го с необуздан секс и той бе готов да изпълни всяко нейно желание. А когато го заплаши, че ще го разобличи, завареният й баща стана още по-щедър.

На осемнайсетгодишна възраст бе напуснала дома си без капчица съжаление и със солидна сума в джоба. Никога нямаше да забрави изражението на майка си, когато й разкри какво е ставало под носа й в продължение на три дълги години.

Ах, как бе злорадствала, като видя колко потресена, ужасена и оскърбена е майка й! С безкрайно задоволство си беше помислила, че след случилото се тази жена никога няма да бъде същата, че ще бъде смазана от гнусното разкритие.

Разбира се, бе казала, че пастрокът й я е изнасилил и чрез заплахи я е принудил да пази тайна. Макар че беше много млада, знаеше, че от предпазливост глава не боли.

Не знаеше дали майка й повярва на историята й, пък и не я интересуваше. Важното бе, че в този момент тя осъзна способността си да унищожава.

И се възползва от нея.

От онзи ден на сладко отмъщение бяха изминали години. Сега тя стоеше в спалнята на прекрасната къща, намираща се близо до Медисън авеню, която беше купила преди повече от две години, използвайки име, което до този момент не беше вкарала в употреба. Застана пред огледалото, критично разгледа отражението си и реши, че повече се харесва с черна коса. Изглеждаше като пламенна испанка, а ефектът се подсилваше от златистия цвят на кожата й.

Запали билкова цигара, обърна се в профил и прокара длан по плоския си корем. Докато беше в затвора, редовно посещаваше гимнастическия салон и бе съумяла да запази добрата си фигура.

Дори беше в по-добра форма отпреди. Мускулите й бяха стегнати, тялото й напомняше на опъната струна. Хрумна й, че може би ще се запише в някой скъп фитнес клуб. Тъкмо ще има възможност да се запознае с повече мъже.

Като чу името си, тя се обърна към телевизора. Течеше поредната новинарска емисия, на екрана показаха двете й снимки, което я накара доволно да прихне. Наистина не беше очаквала ченгетата толкова бързо да разкрият самоличността й, но фактът изобщо не я тревожеше.

Не, ченгетата не я плашеха. Те, или по-точно едно от тях, представляваха истинско предизвикателство.

Въпросното ченге, което беше от женски пол и се наричаше Ив Далас, вече бе достигнало чин лейтенант.

Беше се върнала заради Далас. За да й обяви война.

Спомни си как още преди девет години долови нещо студено и загадъчно в поведението на Ив, което я накара да види в лицето й сродна душа. Откритието я озадачи и възбуди любопитството й. Докато беше в затвора, отдели много време, за да проучва жената, която смяташе за своя достойна противница.

Знаеше, че разполага с време. Полицаите още дълго щяха да се въртят в омагьосан кръг и да търсят какво я свързва с Уолтър Петибоун; накрая щяха да ударят на камък, защото връзка не съществуваше.

Вече бе променила метода си на работа. Посветила се беше на съпрузите на други жени, при това не се налагаше да прави секс с тях. От нея се искаше само да ги убива.

След като постоя още малко пред огледалото, тя отиде в кабинета си, за да проучи сведенията и бележките си относно следващата си жертва.

Преди години насила я бяха принудили да вземе отпуск, но сега отново беше на пистата и изгаряше от нетърпение да се впусне в състезанието.