Цончо Родев
Погребаният град (12)

Премеждие

Евгени:

Тримата се спогледахме смаяни, после завъртяхме фенерчетата наоколо. Нататък градът продължаваше на сухо, притиснат под естествения похлупак на земните пластове. Едва се измъкнахме от водата и археологът заговори оживено:

— Ощипете ме, момчета! Ощипете ме, за да се събудя! Честна дума, не мога да повярвам на очите си. Кажете ми: истина ли е това, което преживях в последния час? Действително ли съществува този приказен град или след малко ще се събудя в бараката на Риболова?

При звука на глас неволно потръпнах — имаше нещо недействително в тези звуци, нарушили хилядолетния сън на погребания град.

— Кълна се в къдравата брада на Посейдона — извика Страшо, — тази разходка ми заплати с лихвите всички ядове, които имах с Божилов, включително и оставката ми. — Той седна на земята и изведнъж избухна в неудържим, истеричен смях — неволен отдушник на напрежението, което бяхме преживели в последния половин час. Ехото му отвръщаше с един нестроен, многогласен хохот, от който по кожата ми пролазиха нервни тръпки. Когато се поуспокои, Страшо избърса сълзите си и въздъхна комично: — Дядо Посейдоне, направи чудо и ми достави една цигара! Искам да се прославя като първи жител на античен гръцки полис, който е бил пушач…

— Забелязвате ли — обади се пак Камен, — че въздухът е свеж, а земята почти суха?

— Забелязах — отговорих аз. Най-после дарбата ми да говоря се беше възвърнала. — Навярно незалятата част на града има някаква връзка с повърхността, откъдето нахлува сух и по-топъл въздух.

— Но как изобщо е възможно да има такова чисто място в Бизоне? — продължи в недоумение археологът. — Според мене, сега се намираме някъде по средата на разстоянието между „Чаракмана“ и пристанището на Каварна. Не противоречи ли това на твоите геологически хипотези?

— И аз се кълна в брадата на Посейдона, че ние сме свидетели на най-удивителната проява на епирогенезата…

— Ох, нещастен аз! — проплака Страшо. — Дори и тук, на две хиляди години разстояние, ме преследваш с твоите мъчни думи.

Не можах да се сдържа и се усмихнах:

— Думата е гръцка и затова съвсем подходяща за мястото, където се намираме.

— Оставете шегите — смъмри ни Пъчо. — Обясни, моля те, какво е това чудо, което е пред очите ни.

— Епирогенеза се нарича бавното вертикално движение на земната кора. Нали знаете, че в разстояние на векове някои точки на земята се издигат, а други спадат по-ниско? Именно това е епирогенезата.

— А защо сега говориш за „най-удивителната проява на епирогенезата“?

— Защото само за някакви си двадесет столетия — незначителен период за историята на земята — тук са се извършили смайващи геологически промени. Започнало е с труса, който е пратил Бизоне на морското дъно и даже под него. После се е намесило „Дяволското течение“ и чрез частичното еродиране е изчистило от земните натрупвания този квартал на древния град. И най-после си е казала думата епирогенезата, която — нещо почти рекордно за нея — за две хиляди години е издигнала тази част на града заедно със земния калпак върху него на десетина метра, докато тя се е озовала над нивото на морето. Кажете, не е ли това удивително?

— Значи ние стотици пъти сме минавали над разчистения град, без да предположим, че под нас, изметено и измито, е най-голямото археологическо откритие на нашия век! — тихо произнесе Камен.

Но за разлика от него Страшо не е човек на тихите съзерцания:

— Е, какво — избухна той, — нима няма да минем по „корсото“ на Бизоне? Да оставим тук съоръженията си и да пообиколим малко.

— Разбира се, че ще се поразходим — казах аз — но няма да оставяме съоръженията си. Ако намерим някакъв проход към повърхността, ще завършим разходката си по сухо. Но във всички случаи не бива да оставаме дълго. Страх ме е, че батериите на фенерчетата ни са вече доста изтощени.

Ние станахме и с апарати на гърба, с маски над очите и перки в ръцете закрачихме със страхопочитание по смълчаните улици на Бизоне. Избрахме напосоки една къща и влязохме. Високата ограда образуваше обширен, почти квадратен двор. В дъното се забелязваха някакви стопански сгради, а отпред, към улицата, бяха разположени сенчести аркади, дантели от мраморни бръшляни се спущаха от стройните колони, белокаменни пейки се гушеха в кътчетата, където преди две хиляди години са растели чимшир и алое и са се издигали гиздави тополи. А сред цялото това великолепие се съзираше един фонтан. Тримата приближихме към него и изведнъж ахнахме от изумление — в средата на фонтана три нимфи обграждаха един бронзов Пан^[1], а по някакво чудо на природата от ръцете на козокракия бог продължаваха с весел шум да бликат струи вода…

Обиколихме двора, после влязохме и в дома, в който от двадесет столетия не бяха отеквали човешки стъпки. Някои от стаите бяха чисти, други — пълни с втвърдена като камък тиня.

— Ето едно потвърждение, че епирогенезата е започнала тогава, когато частичната ерозия е завършила своята работа — казах аз, като посочих втвърдената тиня. — В стаите, които са били по-близо до течението, водата е размила и отнесла наносите, а в другите тинята е останала и тогава, когато къщата се е оказала вече над морската повърхност.

Ние напуснахме мъртвия дом и се залутахме по улиците на погребания град. Движехме се като сомнамбули — очаровани, зашеметени, слисани, пияни от възторг! Всяка крачка ни поднасяше ново обаяние, всеки дом ни караше да се задъхваме от удивление, всеки двор ни поразяваше. Ние сядахме по мраморните скамейки, смирено заставахме пред статуите на домашните богове, с треперещи от вълнение пръсти се докосвахме до изящните вази и канделабри. Не мога да изброя цялото великолепие, на което се насладиха очите ни в тази невероятна разходка в мъртвия град — в паметта ми всичко е слято в една обща картина, изпълнена с неизмерима, недействителна красота.

Доколкото успяваше, Пъчо ни обясняваше нещата, които виждахме: безкрайна поредица богове — от олимпийския гръмовержец Зевс до „варненеца“ Дарзалас^[2] — произведения на изкуството, на художествените занаяти, архитектурни названия на частите на древните сгради и на покъщнината. Но от всичко чуто аз съм запомнил само едно:

Бяхме влезли в някакъв невъобразимо разкошен дом и изведнъж се стъписахме — от стената ни гледаше едно сякаш живо лице на млад мъж.

— Стенописи! — възкликна Пъчо. — Приказни стенописи! Този тук изобразява сцена от Троянската война, другият — навярно победоносните походи на Александър Македонски. — Той ме попита, без да отмества поглед от картините: — Можеш ли да обясниш как са се запазили, щом тук е текла водата на „Дяволското течение“?

— Нямам никаква представа — признах аз. — Вероятно боите са притежавали качества, каквито днес са непознати…

— Това е дело на много голям майстор — благоговейно произнесе археологът. — Не бих се изненадал, ако тук виждаме произведения на Апелес^[3] или на равен нему майстор. Археологията не познава други тъй съвършени стенописи, без да изключвам онези от Помпей!…

Изведнъж разходката ни изведе пред подземния бряг на морето. Сякаш се събудихме от дълбок сън — едва сега се сетихме да погледнем часовника (бяхме прекарали повече от час и половина по улиците и къщите на надводната част на Бизоне), да забележим, че фенерчетата ни едва мъждеят, да си спомним, че ни чака още дълъг и опасен път.

— Ние се увлякохме, момчета — казах аз. — Красотата на Бизоне ни омагьоса и ни накара да забравим, че от „горната земя“ ни дели едно сложно препятствие — наводнената част на града.

— Не се бой, Евгени — утеши ме Страшо. — Дяволът не е толкова черен, колкото ти го виждаш. След пет минути сме в храма на Посейдон.

Аз се справих с компаса и определих посоката, която трябваше да поддържаме на връщане. Екипирахме се, предупредих спътниците си, че трябва да се движим без никакви отклонения, и се спуснахме във водата. Но едва изминахме няколко метра и аз отново издърпах Камен и Страшо на сушата.

— Не се вижда нищо — казах аз, като старателно се мъчех да скрия тревогата, която ме беше обхванала. — Светлината на фенерчетата не прониква дори и на двадесет сантиметра във водата. — Свалих колана си за ножа, накарах и Страшо да направи същото. — Слушайте, единственото средство да не се загубим е да се завържете за мене. Аз ще се движа по компаса и ще ви водя, вие плувайте с протегнати напред ръце, за да не се нараните о някой зид.

Отново се потопихме във водата и заплувахме. Около нас цареше непрогледен мрак. Като се мъчех да забравя безпокойството си, аз се взирах във фосфорнозеленикавите цифри на компаса и плувах толкова бързо, колкото бяха възможностите ни. Казах преди малко, че „се мъчех да забравя безпокойството си.“ Всъщност наравно с безпокойството аз изпитвах и ужасни угризения. Как можах да допусна тази почти престъпна небрежност? Затова ли приятелите ми ме избраха за старши на групата, за да се увлека дотолкова в красотите на Бизоне, че да забравя обратния път, да забравя, че отговарям не само за себе си, но и за още два живота?

Пресмятах, че ако се движехме все с тази скорост, след десет минути трябваше да бъдем пред храма на Посейдон. За да потисна тревогата си, аз започнах да броя на ум секундите. Сто… двеста… петстотин… Като отброих до седемстотин, аз спрях и в слабата светлина на фенерчето се опитах да открия докъде сме стигнали. Приближих до някаква сграда и като напрягах очи, я огледах. Нищо в нея, нито един камък, не ми се стори познато. Отидох по-нататък, като се надявах да се озова пред стройните колони на перистила. Но пред мен беше друга някаква постройка, която никога досега не бях виждал.

Отново се справих с компаса и продължих да плувам. Край мен приятелите ми дишаха все по-тежко и по-тежко. Като преброих още до двеста, аз пак спрях и пак потърсих нещо познато наоколо. Уви, и този път същият резултат! В този момент престанах да се самозаблуждавам — тримата се бяхме загубили в лабиринта на потъналия град!

Къде бях сгрешил? За секунда се върнах мислено назад по изминатия път и потърсих грешката си. И бързо я открих: ние бяхме тръгнали от надводната част на Бизоне не от същото място, където бяхме пристигнали. Улицата приличаше на предишната, но нито един от нас не се досети да провери дали там наблизо беше онзи фантастичен двор, където продължаваше да блика вода от фонтана! Да, тази беше причината да не намерим храма, да не попаднем в пътеуказателния поток на „Дяволското течение“!

Пъчо ме почука по рамото, за да привлече вниманието ми, и издигна юмрук нагоре. На леководолазния език това означава: „Отворих резервата на апарата!“ Страшо и аз, които от няколко минути също с мъка изсмуквахме глътките въздух от апаратите си, последвахме неговия пример. Знаех какво значи това — имахме въздух за още десетина минути и после… Яростно разтърсих глава: видението на трите ни трупа, които след няколко дни или седмици хората щяха да намерят по улиците на Бизоне, вледеняваше сърцето и парализираше мозъка ми. Погледнах спътниците си. В очите им имаше страх, но не и упрек.

Какво да направя? Аз не се колебах дълго над тази проблема — вече не можеше да се мисли за намиране спасителния проход, а единственият изход беше да се доберем отново до надводната част на Бизоне и там да чакаме помощ отвън или да търсим „комина“, който доставяше въздух от повърхността. И това трудно можеше да се нарече „изход“, „спасение“, защото може би не бихме издържали на студа и глада до идването на спасителите, но то поне би отложило фаталния час на смъртта, би увеличило надеждата.

По компаса избрах същия курс, който преди два часа ни бе отвел от храма на Посейдон до сухата част на града, и повлякох нататък приятелите си. Но сега пред нас не беше широката и чиста главна улица на Бизоне, а някаква безкрайна плетеница от тесни улички, затворени дворове, купчини земни струпвания, зидове и тесни процепи между сградите. Разбрах — ние вече напълно се бяхме загубили…

Блъснах рамото си в някакъв ръбест камък. Лявата ми ръка увисна безпомощно и изпусна компаса. Не направих усилие да го потърся — за какво ми служеше още този компас? И изобщо имаше ли смисъл да продължаваме да се борим? Не трябваше ли да използувам тези последни минути, за да поискам прошка от приятелите си?…

Докато тези мисли бавно завладяваха съзнанието ми, аз изведнъж усетих съвсем лек тласък. Застанах неподвижно. Да, нямаше съмнение — бяхме попаднали в някакъв поток на „Дяволското течение“, не така силен и устремен като в Посейдоновйя храм, но все пак достатъчен, за да се усеща. В сърцето ми трепна надежда. Щом има течение, значи съществува тунел; а щом съществува тунел, той сигурно отвежда някъде извън погребания град. Извиках до мене Страшо и Камен и написах на плочката си: „Тръгваме по течението. Не се отклонявайте! Плувайте бързо и пестете въздуха!“

Те схванаха веднага единствения шанс, който ни се предлагаше. Гмурнахме се, насочихме се по течението и като се стремяхме да не се отделяме един от друг, заплувахме бързо. Започнах да дишам пестеливо: поемах въздух в дробовете си и го задържах до когато можех. Лявата ми ръка беше като парализирана, а освен това усещах силен студ — при удара в камъка бях разкъсал костюма си и сега водата нахлуваше през пробитото място и се стичаше в ледени струи по тялото ми. След малко течението видимо се усили. Навярно бяхме попаднали в някой от централните проходи на водата през Бизоне. Ние използувахме нейния напор и устремност, помагахме си с перките и бързахме, бързахме с всички сили.

Почти не виждах през къде минавахме. Пред очите ми се мярваха сводове и гладки стени, огромни безформени купчини от скални блокове и глина, колони и аркади, проядени зидове, повалени статуи, после отново струпвания и отново зидове — всичко течеше с бясната скорост на въртяща се кинематографическа лента, а напрегнатото ми съзнание не успяваше да се спре на никакъв предмет, да запамети подробностите…

Провряхме се през някакъв разрушен широк зид. Зад него вече нямаше никакви следи от строежи. Разбрах — бяхме излезли извън крепостната стена на Бизоне и сега тунелът ни водеше през земните пластове. Единствената ми мисъл беше: „Ще успеем ли?“ Ние се състезавахме срещу времето и наградата в състезанието беше онази малка искрица, която се нарича живот. Ще успеем ли да победим времето? Ще издържим ли?

Все по-мъчно и по-мъчно изсмуквах животворните глътки въздух от апарата си, когато изведнъж мракът свърши! Течението ни изхвърли извън тунела, и ние се озовахме сред познатата синьо-зелена прозрачност на морето, а над главите ни се диплеше сребърната плащаница на повърхността. Бяхме спасени!

Изплувахме. Приятелите ми бяха пребледнели, с удължени лица, но в очите им се четеше възторг. Вероятно и аз съм изглеждал по същия начин. Огледахме се. Намирахме се на около триста-четиристотин метра западно от „Чаракмана“ и на стотина метра от брега.

Ръката продължаваше да ме измъчва и затрудняваше плуването ми. Свалих апарата и с него се натовари Страшо, а Пъчо плуваше до мене и ме подпомагаше. Така стигнахме до брега и се проснахме обезсилени на студения пясък.

— И този път се отървахме — обади се по едно време Страшо. — Аз вече си представях как Божилов сумти и пише съобщението: „Нашият уважаван сътрудник и редактор Страхил Смилов…“

— Аз пък предлагам — измъчено се ухили Пъчо — от днес нататък течението да не се нарича вече „Дяволско“, а „Ангелско“…

Починахме десетина минути, после се изправихме и затътрихме уморените си крака по брега. Сега не ругаехме вятъра — напротив, той бе най-приятното нещо на света. Докато вървяхме и се радвахме на светлината и простора, Пъчо ни разказа съдържанието на последния надпис.

— Ние трябва пак да се върнем в Бизоне — казах аз, след като той свърши. — В погребания град положително има още много важни сведения за гостуването на Арнав, записани от бизонийци. Неговата статуя, която също е скрита някъде там, ще ни даде известни анатомически подробности за него и неговата раса. Може би някой художник или ваятел е оставил и външно описание на кораба. Но в предположенията си аз не спирам дотука. Няма съмнение, че Арнав е познавал законите на еволюцията и е знаел, че след хиляда или няколко хиляди години човечеството ще се научи да говори с езика на науката, че ще открие не само Бизоне, но и следите от посещението на гостите. Той и хората му сигурно не са пропуснали да установят контакт с онези земни жители, които ще могат да говорят с тях като равни с равни. Убеден съм, че някъде в Бизоне — защо да не бъде например в някое от подземията на Посейдоновия храм? — кротко лежи и чака един контейнер с огромна научна информация. Всичко това ние трябва да открием.

— Благодаря! — кисело рече Страшо. — Този път ние измамихме „безносата“ и се отървахме с няколко бели косъма над ушите. Втори път не желая да опитвам.

— И най-важното, няма никакъв смисъл — продължи мисълта му археологът. — Ние направихме всичко, каквото трима души могат да направят. Останалото ще бъде губене на време и напразен риск.

Стигнахме до „Чаракмана“ и подкладохме тлеещите въглени на огъня. После седнахме около него и запалихме по една цигара. Вярвайте, това е най-сладката цигара, която съм пушил в живота си. След малко подех прекъснатия разговор:

— Е, какво? Значи ще спрем по средата и ще оставим всичко да потъне пак в забрава, така ли?

— Защо такива гръмки думи? — възрази Страшо. — Ние свършихме нашата работа и можем да я предадем в ръцете на археолозите.

— За разкопки? Как си представяш тези разкопки на двадесет метра под нивото на водата?

— Много просто. Ще се направи една преградна стена откъм морето, достатъчно дълбоко врязана в дъното, за да изолира напълно влагата. Когато всичко изсъхне, археолозите ще могат спокойно да копаят.

— Щом мечтаете, поне мечтайте на едро — сериозно заговори Пъчо. — Бизоне е едно от най-крупните археологически открития на всички времена, без да изключвам Помпей, Микена, Троя или египетските разкопки. Такова изключително богатство заслужава много, много повече от онова, което предлага Страшо.

— Например?

Той се отпусна по гръб на земята до огъня, тури ръце под главата си и се загледа някъде в небето.

— Затворете очи, момчета. Сега си представете целия този град — разкопан, очистен от наносите и възстановен — поставен на една грамадна плоча и заедно с нея издигнат върху железобетонни колони на десет-дванадесет метра над нивото на морето, така че и най-големите вълни да не могат да го достигат. За съвременната техника това е трудна, но не и невъзможна задача. — Той повтори замечтано: — Огромна тераса с един втори Помпей върху нея! След две хиляди години сън градът отново ще се пробуди за живот, яките му крепостни стени отново ще се изправят срещу бурите, отново ще затрополят човешки стъпки по улиците, площадите и къщите. А около града ще шуми и кипи цивилизацията на двадесетия век — кораби и бързоходни моторни лодки ще порят морето и ще се провират между колоните под терасата, обширни плажове ще дават приют на хиляди летовници, на мястото на сегашното пристанище ще се издигнат комплекси от хотели за милионите поклонници — да, именно поклонници — които ще се стичат тук от четирите краища на света, за да усетят лъха на далечната древност или да поставят цветя пред статуята на „звездния герой“ Арнав…

Археологът прекъсна разказа си, но във въображението ми продължаваше да живее чудната картина, която той рисуваше със смелите си думи.