Цончо Родев
Предателят

На д-р Иван Кунев

Не съм философ, да пази бог! Не съм философ, но когато човек стане на моите години, неволно пожелава да направи равносметка на живота си, да изплати дължимото. Така е и с мен, Григорий Метохит, бившия императорски протоасекрит^[1]. Аз, вече трийсет години не улавял перото, захващам да пиша именно, за да изплатя дължимото. А дължимото — то е да разкажа онова, което се случи в лято от Христа хиляда сто и деветдесето.

След онези паметни събития императорът Исак Ангел, за да спаси трона си, разпространи — както Ханон Картагенски преди хиляда години — слух, че се е върнал като победител. И аз, протоасекритът, който знаех всичко, трябваше да замълча. Да замълча сам и доброволно, като изчезна от двореца и от Константинопол, или да остана в Константинопол и… ръка на платен убиец да затвори завинаги устата ми. Избрах първото. Избрах го, като се съобразих с правилото „по-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв“. Къде бяха казани тези думи? В Библията ли? Вече и това няма значение. Сега, когато дори и смъртта не ме плаши, единственото важно нещо е да кажа истината.

Годината 1190-та старателно се премълчава в летописите — Ангелите не си поплюват, знаете. И за да разберете онова, което имам да ви кажа, трябва непременно да чуете нещо за годините, които я предхождаха.

След като пет години Комнините се боричкаха за короната, а императорът Андроник унищожаваше един по един своите противници, в 1185 година благородникът Исак Ангел вдигна въстание, свали Андроник, уби го с нечувана жестокост и се провъзгласи за император. Ето как аз, който вече две десетилетия управлявах канцеларията на Исак, една сутрин се събудих като императорски протоасекрит.

Една власт, завзета с преврат, никога не минава без сътресения. Те не закъсняха и този път. Още същата година пълководецът Алексей Врана вдигна бунт и обсади столицата. „Моят“ император напълно загуби дух. И добре, че кесарят^[2] Конрад Монфератски взе положението в ръцете си и успя да разбие Врана — иначе властвуването на Исак щеше да заприлича на онези буболечки, които се раждат с утрото и умират с падането на нощта… Смъртта на Алексей Врана наглед сложи край на размириците. Но само наглед: от сътресенията се възползуваха българите, онези българи, които ние бяхме започнали да смятаме напълно претопени във Византия. Оказа се обаче, че те, проклетите варвари, се спотайвали цяло столетие и сега, съзрели слабостта ни, се вдигнаха като един и провъзгласиха своята независимост. Това стана пак през същата година в една крепост, която ние, ромеите, зовем Стринава, а българите — Търновград. Начело на бунтовниците бяха двама братя, Асен и Петър. По-късно ще стане реч как със собствените си очи видях Асеня…

Исак Ангел предприе голям поход на север. Отначало сякаш имахме успех: изтласкахме българите, дружините на двамата братя се прехвърлиха отвъд Истъра^[3], а ние победоносно пошетахме и се поперчихме навред между реката и Хемус^[4]. Но тези наши успехи продължиха от ден до пладне — на следната година Асен и Петър се върнаха още по-силни, разбиха ни и в 1187 година аз трябваше с ръката си да напиша онзи договор, с който признавахме свободата на българите и независимостта на земите им между Хемус и Истър.

Знайно е, че договорите никога не са имали за нашите императори стойност, по-голяма от тази на пергамента, върху който са написани. Така беше и сега: едва го подписа и Исак Ангел започна да стяга нов поход. Три години се готвихме ние и го предприехме — многобройни и уверени в своята сила — през пролетта на 1190 година.

Първите два месеца минаха безплодно. Ние напреднахме покрай морето, оставихме зад нас Анхиало^[5] и Месемврия^[6], но победи не пожънахме — българите бяха направили твърдините си непревзимаеми, войските им се криеха из планините и избягваха да влязат в сражение, но тежко и горко на онзи наш отред, който се отлъчваше от главните сили…

Така или иначе ние два месеца обхождахме българските земи със самочувствието на победители и в началото на лятото обсадихме Стринава. Този град е нещо невероятно! Разположен е върху два съседни хълма, обкръжени отвсякъде от бързоструйна река, има високи и яки крепостни стени — глупак ще е онзи, който някога ще помисли да го превземе със сила. На всеки случай тази мисъл не мина през главата на „моя“ император и ние се разположихме на обсада. „Като изгладнее, Асен сам ще ни отвори портите“ — така казваше тогава императорът.

И всъщност оттук започва моят разказ.

 

 

— Доведете пленника! — рече императорът. Понечих да отида да изпълня повелята му, но той ме спря с властен жест: — Ти остани, Григорий. Ще превеждаш.

Трябва мимоходом да спомена, че аз съм чистокръвен ромеец, но съм роден в Охрид, където живеят много българи. Там още от дете, отдавна преди да стигна до канцеларията на Исак Ангел, аз научих превъзходно езика им.

Сега се подчиних мълчаливо и смирено застанах до стената на просторната императорска шатра. Огледах присъствуващите. Освен императора, тук бяха още всички най-първи военачалници: севастократорът^[7] Алексий, роден брат на Исак (същият, който пет години по-късно избоде очите му и се намести на неговия престол), протостраторът^[8] Мануил Камица, чичото на императора Йоан Дука и Исак Комнин, пак някакъв императорски племенник. Помня, че тогава ми идеше да се разсмея — тези петимата, които държаха в ръцете си цялата империя, сега се надпреварваха да заемат какви ли не „горди“ и „героични“ пози, сякаш не им предстоеше да срещнат един обикновен предател, а някакъв чужд владетел. Докато премислях тези неща, двама стражници въведоха пленника.

Той беше около тридесетгодишен, висок повече от шест стъпки, рус и плещест, с една дума — същински славянин. Ръцете му, вързани на гърба, бяха силни, но не и груби; такива стават ръцете от лов и воински упражнения, не и от рало… Дрехите му — издрани, изцапани и изпокъсани при бягството — бяха от скъп плат и ушити така, че да изтъкват мъжествеността на снагата под тях. Макар невъоръжен и вързан, човекът стоеше изправен и с открито лице, сякаш се гордееше с предателството си.

Императорът кимна към мене и аз направих крачка напред.

— Разпитай го! — рече ми сухо Исак Ангел.

— Кой си ти и защо дойде при нас? — беше първият ми въпрос към пленника.

— Наричам се Иван — спокойно отговори онзи. — Иван, син на болярина Никодим Тихона.

Императорът невям разбра думите му, защото се намеси:

— Никодим Тихона? Зная това име. Той беше богат, силен и… верен на империята човек. Но аз бях чул, че трижди проклетият Асен го унищожил заедно с целия му род…

Лицето на пленника се изкриви. Уж се усмихваше, а устните му се сгънаха в жестока извивка.

— Не целия — каза той и гласът му прозвуча като сблъсък на мечове. — Останаха някои… за да мъстят за загиналите… — Иван Тихона помълча малко, после добави: — Затова съм и тука!

— Разказвай всичко поред! — наредих му аз и той наистина заразказва.

Иван бил син на Никодим Тихона, но не погинал със семейството си, а бил пощаден, понеже от дете другарувал с най-малкия от Асеневците — Йоаница, Калоян по нашему — и той се застъпил за него. Привидно Иван се бил примирил със сегашното си положение, държал се тихо и внимателно, но вътрешно все чакал часа за разплата. И сега този час ударил. Подпомогнат от верни слуги, той се спуснал през нощта по въже от крепостната стена, прецапал реката и доброволно се явил в нашия стан.

— И какво иска той? — попита императорът, след като преведох.

— Искам да отмъстя на Асеневците — със студена жестокост отговори пленникът.

— Срещу каква награда?

— Награда навярно ще има — вдигна рамене Иван Тихона. — Така поне зная от баща си, че вие, ромеите, не оставяте невъзнаградено доброто, което ви е сторено. Може да ми се възвърнат имотите и положението на баща ми, може би някоя длъжност… — Той сви с безразличие краищата на устните си. — Но сега не мисля за наградата, а само за отмъщението.

— Тогава нека нареди на приятелите си да ни отворят крепостта, за да пипнем Асеня — подхвърли севастократорът Алексий.

— Асен? — Пленникът ни изгледа учудено. — Вие мислите, че богоненавистният Асен е в Търновград?

Помня, че в този момент въздухът в шатрата затрепера от тревожно напрежение.

— А къде е тогава? — попита дрезгаво протостраторът Мануил Камица. Той напълно бе забравил грижата си за „величествените“ пози. Впрочем — и останалите също.

— Дълго ще чакам някаква награда, щом сте такива слепци — измърмори под носа си българинът, после каза високо и отчетливо: — Асен вече шести ден е при куманите. И заедно с тях приближава насам, за да ви удари в гръб.

— При куманите? И идва насам? — Този път въпросите бяха зададени от самия император. — Но как е възможно? — продължи той. — Ние имахме сигурни сведения, че е в крепостта с войската си.

— Беше, но до преди неделя. А питате как? По същия път, по който дойдох и аз тука. — Иван Тихона се засмя горчиво: — Да мразиш някого, не значи да го подценяваш. А Асен не е за подценяване. Той е четиридесетгодишен, цар е, но има мишци от желязо. Малцина са онези, които могат му се опря в борба, в мятане на камък или копие или в единоборство с мечове. За него е било играчка да се спусне по въжето и да се провре между вашите постове.

— И сега идва насам? — повтори въпроса си императорът.

— Идва — кимна българинът и устните му пак образуваха жестоката бръчка. — Не виждахте ли в последните дни сигналните димове? Той е събрал куманите, своите съюзници, и сега идва по същия път, по който дойдохте и вие — откъм морето.

— Защо? — обади се отново севастократорът Алексий.

— Глупав въпрос — не дочака отговора Исак Ангел. — Ясно защо. За да отреже пътя ни и да ни притисне до тези стени, от които върху главите ни ще се посипе не манна небесна, а стрели и вряща смола… — Императорът погледна отново към мене. — Попитай, хм, сина на Никодим Тихона защо е дошъл при нас, щом се очаква утре да бъдем сгащени и разгромени от българите.

Преведох въпроса му. Онзи отговори веднага:

— Именно за да не бъдете разгромени. Вие сте нужни за моето отмъщение. Днес вие трябва да си отидете, да си отидете веднага и по най-краткия път. А утре или догодина, запазили силата си, да се върнете като победители. Аз ще дойда с вас. Сега, при отстъплението, но… и после при победата… Тогава ще бъде часът на моята мъст!

— Знае ли българинът някой път, по който можем да се измъкнем? — запита Йоан Дука.

— Зная — отговори Иван Тихона, след като преведох. — Затова съм дошъл при вас. Зная един път, по който за ден и половина усилен ход ще бъдете отвъд Веригава^[9] — така българите наричат Хемус, — отвъд опасността…

Няма защо да ви предавам разговора между военачалниците, последвал разпита на предателя. Важното е, че всички бяха единодушни: трябва да се бяга час по-скоро и разплатата да се остави за догодина. Така и направихме. Още същия ден ние безславно събрахме нашия стан и, водени от Иван Тихона, тръгнахме по най-прекия път на юг. Вървяхме в походен ред. С предните части бяха Мануил Камина и Исак Комнин. В средата — винаги е по-добре да си при главните сили и обоза! — се намираха императорът и неговият брат, севастократорът; тук беше също Иван Тихона и естествено аз, неговият преводач. Защитните части от тила командуваше Йоан Дука.

Първият преход от приблизително петдесет стадии^[10] мина спокойно, като на разходка. Така беше и на следващата сутрин, когато вече бяхме навлезли в планинските теснини. Първата тревожна вест дойде малко преди обедното раздаване на храната. При императора долетяха двама конници: протостраторът Мануил Камица съобщаваше, че по хълмовете от двете страни на тесния проход забелязвал раздвижване на български войски; съобщаваше още, че е спрял и чака височайша заповед. Исак Ангел се загрижи, затюхка се, после нареди да доведат при него българина. А той, Иван Тихона, пак застана пред господаря на могъщата Византийска империя просто и непринудено, сякаш не беше обикновен предател, а равен между равни.

— Разбира се — отговори той на моя въпрос. — Не само днес. Вие не сте привикнали на планините и не забелязвате, но аз още от вчера виждам малки групички, които проследяват пътя ни.

— И какво готвят те? — попита повторно Исак Ангел.

— Не готвят, радват се — беше неочакваният отговор. — Не се обиждай, господарю, но те имат основание да се радват. Войската ти, такава страшна сила, си отива, без да е свършила нещо. — Предателят добави тихо, на себе си: — Може би не знаят, че ние пак ще се върнем…

За първи път не преведох, а казах от себе си, и то с най-страшния си глас:

— Слушай, Иване Тихона! Ти си като беззащитно агне между глутница вълци. Знай, че само една стрела да бръмне във въздуха и твоята песен е изпята. Ще погинеш, преди да свариш да прочетеш „Отче наш“!

— Зная — кимна той и даже намери сили да се усмихне. — Аз съм предател. Един предател може да получи прошка от своите, но никога от другите, на които се е продал. Така че, колкото и да звучи невероятно, за предателя има само един път: верността. — И пак добави тихо: — Ако му се живее, разбира се…

— А на тебе? Живее ли ти се на тебе?

Той ме изгледа продължително, повторно се усмихна и рече кротко:

— Мъстят само живите. Мъртвите — за тях нищо няма значение.

Предадох разговора ни на императора. Той ме изслуша, после се съветва шепнешком с брата си и накрая обяви своето решение: водещите части на Мануил Камица и Исак Комнин да продължат през прохода, но нашите главни сили да изчакат. Разбрах мисълта му. Исак Ангел беше решил да пожертвува — ако българите все пак нападнеха — войските на Камица и Комнин, но да спаси главните сили. И себе си, естествено.

Ние спряхме и се заслушахме. Съгледвачи полетяха във всички посоки. Всеки от нас — от императора до последния воловар — стоеше като на тръни. И само един нехаеше за опасността — предателят. Той полегна на тревата, откъсна и мушна между зъбите си някакво стръкче и зарея мечтателен поглед нагоре, където вятърът гонеше пухкавите облаци. За какво бленуваше той? За някоя девойка, изоставена в Стринава? Или за времето, когато ще се върне с нашите войски, за да отмъщава на Асеневците?

Измина час, после още един. Тогава отново пристигнаха вестоносци: Камица и Комнин преминали спокойно теснините, никой не ги закачил.

Императорът се окуражи, възвърна и бодростта, и наперената си стойка. Яхна коня и посочи с ръка на юг: походът продължаваше! Малки и големи началници се разтичаха, прозвучаха заповеди и ругатни, воините издигнаха щитовете и построиха редиците, но зад цялата тази привична за всяка войска суетня се усещаше нестихнала тревога. И пак единствен не трепваше предателят. Той спокойно протегна ръце, за да ги вържат (бяха го освободили от въжетата по време на почивката) и без подкана застана зад коня на онзи алагатор^[11], който държеше края на въжето.

Потеглихме. Вървяхме с ръце върху дръжките на мечовете и с очи, които мятаха неспокойни погледи наляво и надясно.

Горе, от върховете, наистина ни следяха. Там ту се мярваше издайнически блясък на оръжие, ту притичваше воин, ту се виждаше глава, любопитно надничаща иззад някоя скала. В такива случаи Иван Тихона свиваше презрително рамене и прецеждаше през зъби:

— Зайци! Зайци, които ликуват, че вълците си отиват…

Вървяхме така около час. Един час, в който околните хълмове отекваха от стъпките на пешаците, от неравномерния тропот на конете и от протяжното скърцане на обозните коли. Сърцата ни се поотпуснаха. Императорът даже се надсмя:

— Страх ги е, проклетите варвари. И — Исус ми е свидетел — има защо да ги е страх! Те…

Той не успя да завърши самонадеяната си фраза. Защото именно в този миг се разнесе нечовешки войнствен вик, после пред смаяните ни погледи планината сякаш се разцепи, но от недрата и бликна не лава, а неизброим човешки поток, който с оглушителен грохот се удари о челото на нашата колона. Друг подобен трясък долетя и някъде отзад, от началото на дефилето.

Походът свърши. Започна въртопът!

За чест на ромейското оръжие трябва да кажа, че нашите воини не сведоха глави пред врага. Предните ни отреди запазиха самообладание, застанаха — доколкото теснината позволяваше — в боен ред и отбиха първия пристъп на българите. От мястото, където се намирахме, ние видяхме как нашите пешаци полека изтласкват българските дружини, които преграждаха пътя ни на юг. Тази гледка беше толкова обнадеждаваща, че — когато притича ездач и съобщи, че някъде назад българите са отрязали пътя на тилните части на Йоан Дука — императорът успя да махне самоуверено с ръка и да произнесе с посинелите си устни:

— Нищо! Ще пробием напред…

Но скоро се оказа, че вярата ни е била прибързана. Българите пред нас се отдръпнаха, нашите предни части се втурнаха да ги преследват… за да попаднат в хитро подготвен капан. Върховете на хълмовете сякаш се откъснаха и като лавини от камъни и дървета се сгромолясаха върху тясната пътека, като превърнаха стройните допреди минута теми^[12] в безформена каша от кръв, месо и кости.

— На изток! На изток! — чух неистовия глас на императоровия брат Алексий. — Ще се измъкнем през планината!

Но българите бяха предвидили всичко. От изток и запад се втурнаха техни дружини — лошо въоръжени воини, но с неудържим бранен устрем, — които затвориха обръча около нас от всички страни. Това вече не беше битка; беше масово клане, в което загиваше цветът на ромейската войска. Настъпило бе тържеството на Безносата, която с едно размахване на косата си помиташе стотици воини, смятани до вчера за непобедими.

Аз не съм човек на меча и в онези кървави минути дори не посегнах към оръжието. Сега, когато съм много стар, за да се срамувам от каквото и да било, мога честно да призная: тогава аз само бягах насам и натам, криех се, плачех и с всички сили се мъчех да запазя онази малка искрица, която беше моят живот. Затова не мога да свидетелствувам за цялото развитие на боя. В съзнанието ми са се запечатали само отделни картини: български воини, нападащи във весела и дива надпревара; императорът, загубил шлема от главата си, който тича безцелно и призовава Богородицата на помощ; купчини от още топли ромейски тела, издигнати до два човешки ръста като символи на погрома; запечатал се е и образът на някакъв полугол българин, истински Голиат на вид, който върти около себе си тежка секира и под нея падат като снопове цели редици от нашите…

— Григорий! Къде е Григорий Метохит?

Чух тези гласове, надигнах се иззад шубрака, където бях намерил укритие, и се огледах. Както понякога се случва на война, беше настъпил моментен отдих. И в този отдих императорът ме викаше. Отдалече забелязах до него фигурата на Иван Тихона и веднага се досетих, че Исак Ангел ме търсеше, за да превеждам.

— Какво ще каже това дяволско изчадие за нападението на българите? — започна веднага императорът, но аз не сварих да преведа, защото изведнъж, неочаквано за всички, предателят произнесе на съвършен гръцки език:

— Ще кажа, че за тебе има само едно спасение — да свалиш оръжието и да помолиш цар Асен за милост!

— Как! — изрева като див звяр Исак Ангел. — Ти, презрени предателю, си знаел за клопката и съзнателно си ни въвел в нея! Ще заплатиш с живота си за тази измяна!

— Аз съм българин — отчетливо произнесе онзи. — А българинът не се страхува от смъртта, когато тя идва в името на Отечеството му.

От устата на императора се откъсна див, неразбираем звук. Той вдигна меча си, скочи напред и прониза незащитения врат на вързания русокос мъж. В настъпилата гробовна тишина българинът падна, кръвта заизтича от раната му, душата се откъсна от тленната си обвивка, но очите му, останали още живи, ни гледаха с победно ликуване още дълго след като смъртта бе спряла мъжественото му сърце.

После краткият отдих престана също така внезапно, както бе дошъл. Върна се хаосът! А аз? Аз зарових живото си тяло между телата на мъртъвците, клюмнах глава и се престорих на убит. Така престоях часове — много часове след като битката отшумя и останаха само охканията и проклятията на умиращите.

Привечер, когато вече се замислях за бягството си, наблизо проечаха стъпки и след тях — гласове на български:

— Царю, ето го! Тук е, господарю!

Изтръпнах: първата ми мисъл беше, че говореха за мене. Но не, стъпките ме отминаха и заедно с гълчавата спряха десетина крачки по-нататък. Престраших се и открехнах мигли. Наблизо стояха български воини и сред тях — един як чернобрад мъж с позлатена ризница и с късо пурпурно наметало върху раменете. Досетих се — беше Асен!

Никой от групичката не ми обръщаше внимание и аз отворих по-широко очи. Едва сега видях, че те, българите, бяха заобиколили безжизненото тяло на Иван Тихона.

— Мъртъв! — тежко въздъхна един от тях. — Убили са го, мръсниците, без дори да развържат ръцете му!…

— Но на лицето му няма страдание — със задавен от вълнение глас рече друг. — Ще речеш, усмихва се!

Асен, царят и победителят, свали шлема си, прекръсти се и се отпусна на колене до мъртвото тяло.

— Преклонете се! — тихо произнесе той. — Преклонете се и се помолете за душата на героя. Щастлив е онзи народ, който може да отгледа синове като…

И тук царят изрече едно име, което съвсем не звучеше като Иван Тихона…

 

 

За по-нататъшните си премеждия не заслужава да говоря. Ще кажа още само, че четири дни бродих из горите сам и ядох разни коренчета и треви, а още седем — заедно с още двама бегълци като мене. От тях, моите случайни другари, научих, че Исак Ангел все пак успял да се спаси, макар и с цената на почти всички екскувити^[13]. Така или иначе, на единадесетия ден ние се озовахме — гладни, брадясали и целите в дрипи — в Адрианопол, за да научим, че… сме извоювали бляскава победа срещу българите. След като размислих внимателно, аз не продължих към Константинопол, а благоразумно промених името си и свърнах на югозапад, където един умен и предвидлив ромеец винаги може да преживее.

И ето ме, аз наистина преживях. И мога дори да кажа — в охолство. А сега, като разказах и истината за онези събития от лято хиляда сто и деветдесето, разчистих и дълга си.

Наглед завършвам живота си в благополучие. Но в този момент с мене става нещо странно. Тридесет години вярвах, че е достатъчно да разкажа на хората за погрома на Исак Ангел, за да запълня болезнената празнота, която непрекъснато чувствувах дълбоко в себе си. Сега разказах истината, а празнотата си остана. И в този час на прозрение в мен се появява невероятният въпрос: дали аз, опазилият искрицата на живота си и преживял в охолство Григорий Метохит, не съм завиждал цял живот на онзи, „предателя“, който загина толкова млад и вързан като добиче, но с победна усмивка в очите?

Бележки

[1] Протоасекрит — пръв секретар на византийския император. ↑

[2] Кесар — висша византийска титла, понякога давана на чужденци, която идвала след титлата севастократор. ↑

[3] Истър — древно име на р. Дунав. ↑

[4] Хемус (Хем) — древното име на Стара планина. ↑

[5] Анхиало — гръцкото име на Поморие. ↑

[6] Месемврия — Несебър. ↑

[7] Севастократор — най-висша византийска титла, обикновено давана на брата на императора. ↑

[8] Протостратор — висш военачалник във византийската войска. ↑

[9] Веригава — старославянското име на Стара планина. ↑

[10] Стадии — древна мярка за разстояние, равна на около 178 метра. ↑

[11] Алагатор — кавалерийски офицер във византийската войска. ↑

[12] Тема — военна част във виз. войска в състав 10 000 души. ↑

[13] Екскувити — елитни византийски войски, част от гвардията. Цариградската гвардия се е състояла от четири вида части, всяка по 4000 души: схоларни (схоли), екскувити, аритми и иканти. ↑