Цончо Родев
Погребаният град (11)

Пещерата на Али-баба

Камен:

Събрахме се над пролуката и отново огледахме съоръженията си. Предстоеше ни спущане, при което всеки пропуск в екипировката можеше да бъде съдбоносен. Освен обичайните принадлежности сега всеки от нас носеше фенерче и целулоидна плочка за писане — долу тя щеше да бъде единственото ни средство за разговор и общуване. Освен това Евгени, когото избрахме за старши на нашата малка група, беше снабдени с непромокаем компас със светещ циферблат.

За последен път си повторихме да не се делим, „каквото и да се случи“, и Евгени посочи с палец надолу — на безмълвния, леководолазен език това означава: „Да се спущаме!“. Като старши на групата, а и понеже вече бе минавал този път, той пръв проникна в черното гърло на процепа, след него се проврях аз и накрая — Страшо. Помня, че след няколко метра погледнах нагоре. В четириъгълния отвор на процепа се синееше студеното декемврийско небе, а между камъните и тухлите на градежа се оцеждаше оскъдното злато на слънцето.

Полека отминахме двете разширения — горното, познатото, и другото, за което бе говорил Евгени. Чудех се как бе имал смелостта да се спусне сам в тази бездна! Още от десетина метра дълбочина попаднахме сред непроницаем мрак и само мъждеещият отвор над главите ни напомняше за светлината на деня. Стигнахме до дъното. Да, още веднъж се потвърдиха наблюденията на Евгени — долу ясно се усещаше силно течение, което непрекъснато се стремеше да ни изтласка някъде към запад, в посока, успоредна на брега.

Запалихме фенерчетата и с жълтите им лъчи опипахме околния мрак. Онова, което Евгени бе нарекъл „галерия“, представляваше всъщност просторно помещение в някаква сграда. Обхвана ме някакво неизпитвано досега вълнение. В него имаше и трепет пред неизвестното, и страхопочитание пред размерите на тази сграда, и просто осезателно усещане, че ми предстои да преживея нещо неповторимо. Потърсих очите на Евгени. Разменихме един продължителен поглед, пълен с нямо разбирателство. После, се огледахме за Страшо. Но нашият приятел беше изчезнал!

Ледени тръпки пролазиха по тялото ми. Страх, не, ужас изпълни сърцето ми при мисълта, че Страшо е отвлечен от течението. От резките и нервни движения на Евгени разбрах, че и той беше в същото състояние. Ние шарихме с фенерчетата си наоколо, взирахме се, но от Страшо нямаше и диря. Моят спътник ми направи знак да угася светлината. Попаднахме отново сред гъст мрак и почакахме няколко секунди, за да се приспособят очите ни към непрогледната тъмнина. После бавно се извъртяхме.

Там, някъде наляво, мержелееше едва видима жълта точка…

В миг страхът се превърна в безпределен гняв. Ние се втурнахме по посока на светлината. Бях се вече приближил до Страшо и се готвех да дръпна ръката му, когато неволно проследих с поглед лъча на неговото фенерче. Смръзнах се от удивление — пред очите ми беше дивна гледка: на висок тържествен трон седеше един мраморен Посейдон, божествено-величествен в съвършенството на формите си, облегнат с царствена небрежност на своя тризъбец и вперил спокоен поглед някъде към безкрая. Вие вече знаете, че аз съм виждал немалко велики творби на скулптурата, а познавам по репродукции и всичко онова, което се пази в музеите. Но нищо не може да се сравни с триметровата фигура на този бог, която беше пред очите ми!

Страшо долови шума на апаратите ни и без да се обърне, надраска нещо върху целулоидната си плочка и ни я подаде. Прочетох: „Мисля — храм на Посейдон, навярно покровител на града. Честна дума, скулптурата е от Праксител^[1]!!!“ Праксител? Защо пък не — като гледах божественото съвършенство на фигурата, аз започнах да разбирам как гърците са могли да вярват в своите богове…

Евгени ни подръпна и с това ни даде знак, че трябва да продължим. Направих усилие да се освободя от обаянието на това удивително творение на изкуството и в този момент ми хрумна нещо. Та нали уж така добре познавах устройството на гръцките храмове? И ако катастрофата е била така мигновена?… Размятах ръце в яростна жестикулация — молех приятелите си да отделим няколко минути за една малка проверка. След кратко колебание Евгени кимна с глава и аз се отправих към вътрешността на храма. По-късно Страшо ми казваше с тон на похвала, че едва успявал да ме следва — така самоуверено и без колебание съм се оправял в сложния лабиринт на светилището. „Сякаш беше прослужил времето за пенсия като клисар в Посейдоновия храм“, завършваше той неизменно по свойствения му начин.

Така тримата достигнахме до едно малко (за мащабите на храма) помещение, приблизително четири на пет метра, покрито с около половинметров слой наноси. Отправих се веднага към едно слабо възвишение в средата на помещението и зарових ръце в лепкавата тиня. Потърсих малко и напипах онова, което търсех. Измъкнах ръце и изплакнах „нещото“ във водата. Спътниците ми го осветиха с фенерчетата си. В ръцете ми се намираше един изящен златен съд, обсипан с инкрустирани скъпоценни камъни, които сияеха с разноцветните си отблясъци.

Още няколко пъти рових в тинята и всеки път измъквах пред смаяните очи на Евгени и Страшо все нови и нови златни съдове с най-прелестни форми. След това им подадох всичко и написах върху плочката си: „Свещените съдове на жреците. Какво ще ги правим?“

Евгени се поколеба. Разбирах смущението му — ние имахме съвсем ясно определена задача и иманярските ни открития не трябваше да ни отклоняват от нея, а същевременно той съзнаваше нашата отговорност за опазването на това изключително богатство. Помисли малко, после посочи към тинята — както беше вършила това две хиляди години, тя и сега щеше да съхрани съкровището. Не без съжаление го послушах и зарових златните съдове.

След малко тримата отново видяхме над главите си светлия правоъгълник на прохода към повърхността. Евгени се ориентира по компаса и като се увери още веднъж, че Страшо не е изчезнал пак нанякъде, се отправи по галерията срещу течението.

Тази галерия, както по инерция продължавам да я наричам, се оказа всъщност главната зала на храма. Ние я преплувахме по цялата й дължина, пресякохме и просторното преддверие и след малко се провряхме под свода на тържествената врата на светилището на Посейдона. Обърнах се и осветих външната страна на входа. На мраморната облицовка от двете страни на вратата бяха закрепени множество плочи с дълги текстове на гръцки език. Изтръпнах от любопитство — това навярно бяха договори със съседни полиси или далечни приятелски страни, цяла една история, издялана върху камък. Полека тръгнах от плоча на плоча. Върху камъните срещнах имената на Аполония, на Милет, на тракийския цар Садала, на Олбия^[2] и Одесос, на някой си тесалиец Терсандрид, син на Хипарх, и още много, много други. Душата ми беше ненаситна да поглъща думите, изписани с длето. Изведнъж някой ме подръпна за рамото. Обърнах се. Беше Евгени, който ме викаше след себе си. Последвах го. От другата страна на вратата бе закрепена една зелена базалтова плоча. Още първите думи по нея ми показаха, че това бе вторият екземпляр от онзи надпис, който стана причина за всичките ни търсения. Сега трябва да ви призная една моя дребна суета. Прочетох текста и първото, което ме изпълни със задоволство, беше, че почти напълно вярно бях възстановил липсващата част от текста. Тук последните редове гласяха: „Ковчежникът, след като напише два пъти това решение с вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави единия пред храма на Посейдон, а другия при кораба на Арнав, син на Уранос, който е изправен на полето източно от града и откъдето Астроанер Арнав ще замине с хората си.“ Разбирате ли? Разликите бяха незначителни: допълваха се имената на бога и на бащата, вместо Астроанакс накрая беше употребено Астроанер, а за кораба се казваше „който е изправен на полето“, а не „който се намира на полето“.

Застанали от двете ми страни, Страшо и Евгени следяха всяко мое движение. Взех бялата си целулоидна плочка и написах: „Корабът е стоял на полето изправен. Арнав е син на Уранос. На гръцки Уранос значи небе!“ Нямаше нужда от повече думи — те щяха да ме разберат…

Огледахме набързо другите плочи, после се извърнахме. Пред вратата на храма, там, където започваше внушителното мраморно стълбище, се издигаше прекрасна дорийска колонада, която поддържаше фриза на храма и над него — триъгълния фронтон. Фризът и фронтонът бяха покрити с релефи. Изплувах по-високо, докато опрях глава о земния пласт, похлупил Бизоне, и в светлината на фенерчето очите ми съзряха чудни сцени от гръцката митология, в които централно място заемаше Посейдон, а в дивна хармония около него бяха разположени нереиди, тритони, найади и други морски божества.

Спуснах се пак долу при двамата ми спътници и една минута се съвещавахме с жестове — „най-тихото съвещание, проведено някога в България“, както се изрази по-късно Страшо. Евгени настояваше да се връщаме, като многозначително сочеше часовника на ръката си; ние със Страшо твърдяхме, че онова, което сме открили, е твърде малко и настоявахме да продължим още няколко минути търсенията си. Накрая Евгени отстъпи — той разбираше, че истинският ни мотив беше желанието ни да побродим още малко из приказната пещера на Али-баба, но така или иначе, бяхме два гласа срещу един…

Вляво пред храма започваше дълъг и леко извит мраморен перистил^[3]. Между двете първи стройни колони на перистила се възправяше в естествен ръст бронзовата статуя на някакъв заслужил гражданин на Бизоне. Съвършенството на нейното изпълнение издаваше ръката на някой от големите майстори на античната скулптура. Тогава предположих, пък и досега съм убеден, че именно някъде под перистила се намираше и онази статуя на Астроанакс Арнав, за която говореха надписите. За съжаление ние не можахме да проверим това предположение — останалата част от перистила беше затрупана под непробиваема купчина от скали, глина и чакъл. Вдясно обаче, в центъра на площада, заграден от перистила, се издигаше напълно разчистена от наносите друга колосална статуя на Посейдон — мъжествен, изправен във величествена стойка, обърнал поглед нататък, където някога се е синеел просторът на неговите морски владения.

Като се борехме с течението, ние пресякохме площада, хлъзнахме се над едно импозантно стълбище и се озовахме пред нова величествена сграда — булевтерионът^[4]. Той също беше с колонади и скулптурни фризове, около церемониалния му вход пак имаше мраморни плочи с текстове на договори, възхвали на заслужили граждани и важни съобщения на агораномите^[5]. Но булевтерионът бе останал малко настрана от силния поток на „Дяволското течение“ и за разлика от храма на Посейдон по-голямата част от фасадата заедно с повечето надписи беше скрита под земните струпвания. Преминах от надпис към надпис, като търсех някакво указание за пребиваването на Арнав и неговите хора в Бизоне. Бях се вече отчаял, когато на последната плоча, която едва-едва се показваше над тъмната маса на струпванията, зърнах името на „звездния мъж“. Първите три реда гласяха: „На добър час! Арнав, син на Уранос, предупреждава гостолюбивите граждани на Бизоне, че…“ Разрових горния слой чакъл. Той беше така сбит, че разраних пръстите и дланите си, докато разкрих още един ред: „… при тръгването на неговия кораб ще…“ По-надолу не можах да стигна. Останалата част от плочата бе захлупена под тежка скала, която дори не успях да поклатя. Но и това, което прочетох, не беше малко. Още едно наше предположение се потвърди: Арнав е знаел, научно е предсказал, че ще последва катастрофа, и е предупредил жителите на Бизоне. Какво? Да напуснат града? Да укрепят земните пластове? А защо бизонийци не са го послушали? Не са го разбрали или са били дяволски твърдоглави? Не мога да отговоря на тези въпроси — истината е все още скрита под водата и морското дъно.

Отминахме булевтериона. По-нататък, тясна и дълга, се простираше агората, пазарният площад на Бизоне. Тук всичко сякаш бе заспало дълговечен сън — безбройните магазини на двата покрити базара като че ли ей сега щяха да оживеят, в тях щяха да се появят чудните стоки, изработени от сръчните ръце на траките или донесени на бързоплувни триери от далечни богати страни, а гласовете на търговците щяха да се надпреварват да привличат с примамни обещания наметнатите с хламиди или хитони купувачи…

Когато агората остана зад гърбовете ни, ние попаднахме в квартала на богатите граждани. От двете страни на широката, покрита с големи равни каменни блокове улица се издигаха прекрасни обширни домове, всеки от които представляваше сам по себе си едно завършено произведение на античното архитектурно изкуство. Всичко тук беше в същото състояние, както в момента на катастрофата — само да затворехме очи, ние като че ли щяхме да чуем веселия глъч на децата, тежките стъпки на архонтите и старейшините, нервната шетня на робите и тъжната песен на робините. Какви ли богатства се криеха зад каменните стени на тези сгради? Колко ли творби на изкуството, златни съдове, украшения? Неведнъж аз забравях даденото обещание и се втурвах в приветливо отворената врата на някой дом, но всеки път Евгени ме догонваше и ме повеждаше отново по леко наклонения път…

Плувахме още няколко минути, като следвахме наклона на улицата, и изведнъж се озовахме на водната повърхност.