Цончо Родев
Погребаният град (4)

Старите летописи разказват

Камен:

В края на ноември времето така се развали, че продължаването на работата стана безсмислено и опасно. Затова аз обявих първия етап на разкопките за завършен, разпуснах работниците до следващата пролет, а сам останах още няколко дни при моите стари приятели от даляна на Суджас. След напрегнатата двумесечна работа имах нужда от почивка и спокойствие, за да подготвя доклада си за хода на разкопките. А никъде в България няма по-подходящо място за почивка и съсредоточение от рибарската хижа на Суджас и по-внимателни домакини от бай Теньо Слабака и неговата „тайфа“.

В една мрачна утрин, в която свъсените дъждовни облаци придаваха на морето неприветлив, оловносив отблясък, аз бях излязъл да се разходя нагоре по пътеката над хижата и неочаквано срещу мене се зададоха двама непознати мъже. Разгледах ги — тук, на Суджас, рядко идват чужди хора. Единият, облечен в топла ватенка, чийто истински цвят се губеше под многобройните петна от машинно масло, беше светлокос, синеок, с хубаво и малко меланхолично лице. Другият, който трепереше неудържимо под тънкия си шлифер, имаше мургаво, тясно и дълго лице, подвижни хитри очи и припрени движения.

Спряха на няколко крачки от мене и мургавият попита:

— Вие от даляна ли сте?

— Може да се каже — отговорих. — Какво ви трябва?

— Казаха ни, че тук бил археологът Камен Страшимиров. Да сте чували нещо за него?

— Чувал съм доста често. Камен Страшимиров е пред вас.

Мургавият недоверчиво изгледа изцапаните ми работни дрехи, другият спря пълен с любопитство поглед на лицето ми.

Запознахме се. Светлокосият беше инженер-геолог, спътникът му, който продължаваше да трепери от студ — журналист. Последното обстоятелство веднага развали настроението ми: от една година, откакто направих откритието при Калиакра, журналистите търчаха по петите ми като глутница изгладнели вълци по дирите на елен и не ми даваха нито ден спокойствие. Ето че сега откриха и това мое тихо убежище…

Въздъхнах и ги поканих в стаичката, която рибарите бяха оставили на мое разположение. Мислено изреждах стереотипните въпроси, които щяха да последват: „Как попаднахте на…“, „Какво изпитахте, когато…“, „Какво ще бъде значението…“

Но трябва да призная, че този път се излъгах. След няколко банални приказки, в които инженерът изобщо не отвори уста, Страхил Смилов запита:

— Извинете неосведомеността ми, но кое е по-важно за археологията — гърне със злато или древен надпис?

— Трудно е да се отговори — усмихнах се аз. — При един случай — едното, при друг — другото.

— От какво зависи предпочитанието?

— От научните изводи, които могат да се направят въз основа на находката. Ако, да речем, гърнето със злато ще подскаже на историка неизвестни досега търговски връзки на България и Египет от девети век, а надписът има съдържание „О, пътниче, тук почива Ксенандър, син на Хекатодор, мъж умен, благочестив и от добър род, грабнат от смъртта далеч от неговата съпруга“, то естествено значението на златото ще бъде много по-голямо.

— Може ли да се случи и обратното?

— Много често. Дайте ми например един каменен надпис с договор между одесосци и далечната им прародина Милет и поставете до него пълна делва със златни монети на Сюлейман Великолепни, аз ще се нахвърля на надписа и няма да погледна златото.

В очите на журналиста трепна тържество и радостна възбуда.

— Тъкмо по повод на един древен надпис сме дошли при вас — каза той. — Бихте ли се съгласили да дойдете с нас и да разчетете текста на надписа, но без да претендирате за предимство при публикуването му?

Условието ми прозвуча неприятно. Имаше нещо прекалено сметкаджийско и хитруващо в него. Насилих се да не покажа раздразнението си и попитах:

— Какъв е този надпис?

— Нямам никаква представа — чистосърдечно призна Смилов и с тези прости думи отведнъж пропъди яда ми. Изобщо той беше от онези хора, които съвсем естествено стават само за минута на „ти“ със събеседниците си. — Надписът е на гръцки, а аз зная само две гръцки букви — „алфа“ и „гама“. При това втората научих едва преди месец…

Засмях се:

— „Graecum est, non legitur“.

— Моля? — каза той, без да трепне.

— „По гръцки е, не се чете“ — преведох аз. — Така казвали и пишели средновековните монаси, които не са били „на ти“ с гръцкия език. Впрочем сега си спомням откъде ми е известно вашето име. Не беше ли свързано то именно със старогръцки текстове?

Той се ухили. Страхил Смилов беше на около тридесет години, спортната му фигура — на не повече от двадесет, а усмивката му сега тръгваше на училище.

— Така е — въздъхна той комично. — Ние, журналистите, пишем най-добре за онова, което най-малко познаваме.

Извадих бутилката сливова, която „тайфата“ пазеше само за специални гости, почерпихме се и от това разговорът тръгна още по-леко.

— Разкажете ми повече за надписа, който ви доведе при мене.

И Страхил Смилов ми разказа. Това беше дълга и малко фантастична история, в която бяха невъобразимо преплетени сонди, базалт, рибешки опашки, строги заместник-главни редактори, водолази и интересите на неговото списание.

— Така или иначе, извадихме колоната — завърши той. — Извадихме я и оттогава моят приятел Евгени е ням като адвокат, на когото не са изплатили хонорара, а от постоянното пулене лицето му стана кръгло и плоско като палачинка.

— Пропуснахте да ми кажете само едно: къде намерихте тази колона?

— В морето пред пристанището на Каварна.

— Охо! — възкликнах аз неволно.

— Защо „охо“? Какво ви направи толкова силно впечатление?

— Мястото на находката — обясних аз. — При Каварна някога е имало цветущ град, наречен Бизоне. Преди няколко години една подводна археологическа експедиция, от варненски леководолази изследва района на пристанището, но, доколкото си спомням, нямаше вашето щастие.

— Кажете ни нещо повече за това — помоли Смилов.

— За града или за експедицията?

— За града. Трябва да ви призная, че за мен историята винаги е била една дама, която упорито е оставала равнодушна на ухажванията ми. Така си и останахме чужди един на друг…

— В такъв случай ще трябва да се въоръжите с търпение.

— Разчитайте на нас… особено ако оставите бутилката на масата…

Ето как се наложи да изнеса една съвсем импровизирана лекция върху историята на нашето крайбрежие.

— Няма да ви разказвам за първите поселения по крайбрежието. Тук е живял още предисторическият човек, после са нахлули многобройните тракийски племена. Това все още не ви интересува. Ще ви занимая повече с онзи период, който е прието да се нарича „гръцка колонизация“. — Облегнах лакти на масата и се наведох към събеседниците си. Страхил Смилов ме слушаше внимателно и съсредоточено, Евгени Белинов гледаше с разсеяни очи към някаква далечна точка. — Периодът на гръцката колонизация е започнал в седми век преди нашата ера и е продължил няколко столетия. За някои от полисите, както тогава са наричали основаните градове-държави, например Аполония, Месамбрия, Одесос, Анхиало,^[1] ние имаме многобройни сведения, че са били цъфтящи културни, икономически и военни центрове, средища на античната цивилизация. Но следва ли оттук да правим извода, че другите основани полиси, които знаем само по име или пък дори името им не е пощадено от забравата, са били някакви незначителни селища? Няма ли така да бъдем несправедливи, да речем, към Навлох, който се е намирал при днешното село Обзор, към Тиризис, издигал се тук на скалистия нос пред очите ни, към Дионисополис — сегашния Балчик, или към онези непознати по име колонии, които са се намирали на мястото на днешните Атия, Мичурин или Ахтопол? Не, под праха на забравата, натрупан от вековете, може би се крият не по-малко величествени старини.

Журналистът жадно поглъщаше всяка моя дума, но личеше, че не разбира връзката между моя увод и неговата колона.

— Бизоне е точно един от тези онеправдани от историята градове, — продължих аз. — За него се знае малко или по-скоро — почти нищо. Кой го е основал, кога, какви са големите моменти от неговата история — всичко това е тайна на вековете. Името на Бизоне е споменато само във връзка с неуспелия поход на Буребиста, царя на даките, към нашето северно черноморско крайбрежие някъде около средата на първото столетие преди нашата ера, скоро преди градът да загине от земетресение.

— Какво?

Изненадах се. Това кратко „какво“ не беше казано, а изстреляно от Евгени Белинов — може би първата дума, която той произнасяше в този ден.

— Казах земетресение — повторих аз. — Има абсолютно сигурни данни, че стотици години преди Скопие, Лисабон или Порт Роял, градът Бизоне е бил унищожен от земетръс.

— Това е невъзможно.

Раздразних се. Мнозина не причисляват историята към тъй наречените „точни науки“, но някои данни от нея са известни абсолютно точно.

— И все пак е така — настоях. — Бизоне е разрушен от земетръс около началото на нашето летоброене.

— Това е невъзможно — упорито натърти за втори път Белинов. — Вие сте историк и говорите онова, което пише в книгите, а аз съм геолог, който ви говори това, което пише в земята, и който вече пет години изследва тази област на страната. Тук не е земетръсен район. Градът Бизоне не е могъл да бъде унищожен от земетръс.

— Искате да кажете, че тук изобщо не е имало земетръси?

— Не — той махна нетърпеливо ръка, — не ми поставяйте такива евтини капани. Сигурно и местните хора понякога са усещали трусове или са виждали лампите им да се клатят. Но това са отгласи от трусове, които имат епицентър далеч, много далеч от Каварна. За да бъде разрушен напълно или отчасти един град, той трябва да бъде над или много близо до епицентъра на земетръса. А тук не е земетръсна област и нито преди две, нито преди десет хиляди години не е имало унищожителен земетръс. Под това се подписвам и залагам целия си авторитет на геолог.

— В края на краищата тази подробност няма особено значение — примирително рече журналистът, като посегна отново към бутилката.

— Защо? — разпалено възразих аз. — Има неща, които могат да се докажат и краят на Бизоне е едно от тях. — Разрових се из книгите си и извадих един том. — Да видим най-напред какво казва Страбон. Впрочем вие може би не познавате това име, нали?

— Отгатнахте — отговори за двамата Смилов.

— Страбон е велик древен гръцки географ, който в своята седемнадесеттомна „География“ ни е оставил подробно описание на целия античен свят около началото на нашата ера. Та ето какво казва Страбон в седмата си книга: „Между Калатис и Аполония се намира Бизоне, по-голямата част от който е унищожена от земетресения“. Градът Калатис се е намирал на мястото на днешната Мангалия в Румъния; Аполония е старото име на Созопол. Ако погледнете картата на крайбрежието, ще видите, че мястото на Бизоне, за който Страбон недвусмислено казва, че е разрушен от земетръс, е горе-долу при Каварна.

— Разбирам — кимна Смилов. — Работата е ясна.

Евгени Белинов отново бе потънал в разсеяното си съзерцание. То може би ме дразнеше повече, отколкото бъбривостта на журналиста.

— Не бързайте, Смилов. „Бързането е оправдано само когато се гонят бълхи“, казва една индийска поговорка, а аз ще допълня, че най-неуместно е то за науката. Да обърнем сега и римските географи. — Оставих Страбон и намерих книгата, която ми трябваше. — Ето втория том на Помпоний Мела^[2]: „Тук бил градът Бизоне, разрушен от земетръс“. Ясно и категорично, нали? Но да продължим, нататък. Плиний Стари^[3], за когото положително сте чували, също споменава тази древна колония. Чета ви от книга четвърта, част единадесета: „Имало там и град Бизоне, погълнат от земята; сега на това място се намира Дионисополис, по-рано наричан Крунон.“ Трябва веднага да ви предупредя, че тук Плиний е допуснал грешка. Бизоне не се е намирал на мястото на Дионисополис. Както вече ви казах, Дионисополис, Крунон или Круни, както го наричат други автори, още лежи някъде под днешния Балчик. Това, доколкото си спомням, беше изрично указано от Флавий Ариан^[4]. — Отново се зарових в книгите. — Да, имал съм право. Слушайте какво казва Ариан в неговия Периплус: „От Карийското пристанище — то се е намирало при нос Шабла — до Тетрасиада има сто и двадесет стадии. Оттук до Бизоне, пусто място, има шестдесет стадии; от Бизоне до Дионисополис — осемдесет стадии.“ Схващате ли, приятели? Щом като осемдесет стадии делят Бизоне от Дионисополис, ясно е, че Плиний погрешно ги е отъждествявал. И друго нещо. Една стадия има кръгло сто седемдесет и осем метра. Осемдесет стадии са около четиринадесет километра и половина, колкото е разстоянието по въздушна линия от Балчик до Каварна. — Смилов се опита да каже нещо, но аз го изпреварих: — Е, сега ще се съгласите ли с мене, Белинов, че точно на това място е имало град Бизоне и че той е бил разрушен от земетръс?

Инженерът не отговори, но затова пък с двойно по-голяма охота се обади журналистът:

— Всичко това е великолепно, другарю Страшимиров. Но онова, което ни прочетохте от старите летописи, не ви ли изкушава да дойдете с нас до Каварна? Кой знае, може би нашата колона ще разкаже неща, за които дори и моите колеги Страбон, Плиний Стари и… — той не можа да си припомни останалите имена — … както там се казваха, не са чували.

Засмях се. Този човек имаше такъв странен начин на говорене, че просто беше невъзможно едновременно и да го слушаш, и да останеш сериозен.

— Не ме убеждавайте, ще дойда. Това го бях решил още в същия момент, когато споменахте за колоната.