Цончо Родев
Погребаният град (7)

През съмнения и трудности

Камен:

Всъщност думите на моя нов приятел, журналиста, имаха съвсем друго значение. Преведени на български, те биха звучали горе-долу така: „Ясно е, че не можем да спрем дотука. Пред прага сме на голямо откритие и онова, което смятахме край на нашата работа, трябва да стане начало. Аз съм решително за продължаване на издирванията. А те ще струват пари…“

Едва сега си дадох сметка как неволно причиних ужасна пакост на двамата откриватели. Аз, уж опитният археолог, се бях оставил да попадна под властния чар на тази интересна, но случайна находка и да се увлека от миражните фантазии на тези двама ентусиасти и за минута се превърнах в хлапе, което вярва, че приказките понякога оживяват. Но това в края на краищата още не беше беда; истинското нещастие започваше оттам нататък. Защо допуснах с непредпазливите си думи да породя пагубните илюзии във въображението на Евгени и Страшо? Как дръзнах да изговоря неща, които може би бяха хубава приказка, но във всички случаи — съдбоносна грешка? Защо си позволих да мечтая гласно пред хора, които явно не можеха да прокарат граница между реалността и абсурда, между съня и действителността, между легендата и научно обоснования факт? Илюзията им, която така неблагоразумно подхраних, не се ли превръщаше пред очите ми в програма, в която двамата щяха да строшат главите си?

Терзан от подобни мисли, аз побързах да поправя грешката си:

— Слушайте, момчета, нека да не се увличаме, а да разгледаме нещата хладно и спокойно. Вашите бързи решения значително изпреварват здравия разум. Онова, за което помечтахме заедно, от гледна точка на науката не е нищо повече от лошо съчинена приказка за деца от предучилищна възраст. Защо ти, Страшо, ще искаш пари от твоя Божилов? За да накараш Алиса, Кумчо Вълчо и Храбрият оловен войник наистина да оживеят? Какво всъщност искате да откриете, да докажете? Не си правете никакви илюзии! Давам ви честна дума, че със същия успех вие бихте могли да се мъчите да докажете, че щом се казвам Камен, аз съм от камък…

Те ме изгледаха като попарени.

— А доказателствата на Евгени? — подозрително попита Страшо.

— Дявол да го вземе, вие май прекалено сте се налапали с научна фантастика или… вярвате в чудеса. Добре, доказателствата на Евгени, казвате. И после? Какво ще направите после? Ще търсите и други факти около Астроанакс Арнав? Това е лудост. Откъде ще се вземат тези факти? От Бизоне? Но няма никакво съмнение, че Бизоне е разрушен. Повтарям ви, че тук работи нарочна експедиция на варненци и не намери нищо. Тогава? Ще търсите втора колона? Ще направите курбан, за да стане чудо? Безумие и нищо повече!

— Е, да оставим всичко по средата, така ли? — язвително подхвърли Евгени.

— Да не мислите, че Астроанакс Арнав е единственото необяснимо нещо в археологията? Мога да ви изброя сто открития, безкрайно по-странни от нашия Арнав. Науката ги е отделила в папката „недоказано“ и… толкова.

— Искрен ли си, Пъчо? — тихо запита журналистът.

— Напълно — отговорих аз откровено.

— И ще ни оставиш? — Потвърдих с кимване на глава. — Жалко — въздъхна той, — аз бях свикнал да се надявам, че ще имаме на разположение такъв странствуващ исторически справочник като тебе.

— Искаш да кажеш, че вие няма да се откажете?

Те размениха един бърз поглед, пълен с разбирателство.

— Естествено — отговори за двамата Страшо. — Ако пиша в списанието онова, което мисля в този момент, редакцията ще ми се види тясна. — Той се обърна към геолога и просто ме изключи от разговора. — Утре аз ще прескоча до Варна. Ще събера по-подробни сведения за предишната експедиция и ще се обадя на Божилов за парични знаци…

Сбогувах се с тях и си тръгнах. Кой знае защо, но вместо да съм доволен и радостен от новата изключителна археологическа находка, усещах в устата си някакъв кисело-горчив вкус. Поскитах безцелно около пристанището и случайно налетях на бай Теньо Слабака, който бе дошъл с малката моторница да донесе уловената през деня риба в приемателния пункт на Риболова. Върнах се с него в Суджас. По пътя не говорихме нищо. Имах чувството, че съм ял хляб, обилно поръсен със счукана стипца.

Цяла нощ не мигнах. В съзнанието ми непрекъснато се въртяха събитията от този чудноват ден, който преживях: посещението на двамата приятели, колоната, надписа, фантастичното предположение на Евгени… Лежах с отворени очи, слушах плясъка на вълните, припомнях си всяка подробност и се питах: правилно ли постъпих?

Правилно ли постъпих наистина? Съветът, който дадох на Евгени и Страшо, беше искрен. Да се разчита на допълнителни открития около Астроанакс Арнав беше първокачествена лудост, крилата и безпочвена фантазия, която не можеше да доведе до нищо. Да намерят някакви по-съществени останки от Бизоне? И тази надежда беше илюзорна: пепелищата и разрушенията на древния град, ако изобщо съществуваха, лежаха някъде дълбоко под водата и под морското дъно. Нали колоната бе намерена под осем метра вода и шест метра земен пласт? А експедицията на варненци, проведена по всички правила на подводната археология и с помощта на отлични леководолази и най-добра техника — не донесе ли тя само няколко фрагмента от амфори? А ентусиазмът на двамата случайни откриватели? Не се ли дължеше той на масовата психоза, последвала забележителните подводни археологически открития при Калиакра и Несебър, която накара хората с иманярско въображение да очакват под всеки камък на морското дъно да се намери съкровище?

Да, всичко това беше вярно и все пак… Уви, имаше няколко „все пак“ и въпреки съзнанието, че съм невинен, те ме караха да се чувствувам гузен.

С такива мисли прекарах безкрайно дългата нощ на Суджас. И когато червеното студено слънце се подаде иззад морето и надзърна в стаята ми, аз реших: трябваше да отида пак в Каварна, да отида и с всички сили да предпазя приятелите си от грешки и разочарования. Точно такова беше твърдото ми решение. Но тогава защо освен малкото топли дрехи в моторницата натоварих и леководолазната си екипировка? На този въпрос аз и досега не мога да отговоря.

В пристанището на Каварна заварих само Евгени. Той седеше на един стол срещу колоната и я съзерцаваше. Когато влязох, той ме погледна за миг и пак се извърна към зеления камък. Не зная кой от двамата беше по-студен — колоната или геологът.

— Страшо е още във Варна — отговори Евгени на първия ми въпрос. — Ще се върне довечера с рейса.

Почувствувах се задължен да обясня повторното си идване:

— Дойдох да ви предпазя от грешки и разочарования…

— Страх ме е, че по-скоро ще ни пречиш — каза той. — Ние имаме нужда от сътрудник и научен ръководител, а не от бавачка.

Седнах на един стол до него, но повече не говорихме. Така два часа по-късно ни завари Страшо при връщането си. Този непоправим веселяк сега беше олицетворение на мировата скръб и или не забеляза присъствието ми, или го сметна нещо напълно естествено.

— Във Варна ударих на камък — произнесе той мрачно. — Името на камъка е Божилов и той за съжаление не спада към масивните скали, защото иначе щеше да се стопи от горещината на моето красноречие. Не позволи и дума да се спомене за нови пари. Бил съм го вече достатъчно натопил, казва.

— Е, хайде, не въздишай толкова — утеши го Евгени. — От твоите въздишки стаята заприлича на парна баня.

— А как ще продължим работата? — злъчно продължи Страшо. — Ние ще трябва да правим разкопки, да викаме отново катера на АСО-то, да опитваме на едно, на две, на десет места, да сме подготвени финансово да издържим на цяла серия неуспехи. Финансово, разбираш ли? Или мислиш, че ще трябва да преместваме нагоре-надолу твоята сонда и да копаем с нея? Пфу!

— Не обясни ли тези неща на твоя Божилов?

— Не можех да му кажа цялата истина около находката. Такива неща не се говорят по телефон, пък и той не ми остави време да му обяснявам. Нашият разговор беше всъщност монолог: никакви пари, в срок от четиридесет и осем часа да предам колоната на музея и да се явя в редакцията с добре подредена папка с отчетни документи за досегашните разходи.

— А ти?

— Какво аз? Дадох си оставката по телефона и тръснах слушалката. Доколкото го познавам, Божилов сигурно вече е завъртял един елегантен подпис под заповедта за уволнението ми. В такива случаи подписът му е направо художествено произведение.

Ето че първото нещастие беше дошло! И негова жертва стана точно Страшо, когото досега тайно смятах празнодумен тарикат и сметкаджия!

— Нека да спрем, докато е време, момчета — казах аз. — Залагате много, а няма да постигнете нищо. Абсолютно нищо!

Те изобщо не ме чуха. Забелязах как думите ми се хлъзнаха покрай ушите им. А Страшо завърши:

— Така че можем да разчитаме само на ръцете си и на десетака, който е в портфейла ми.

Изпразниха джобовете си на масата. След известно колебание последвах примера им. Не ме разбирайте грешно: не се колебаех от стиснатост, а поради старото съмнение — имам ли право по какъвто и да е начин да подкрепям илюзиите на двамата приятели. Събраха се около стотина лева.

— А ти… защо? — попита ме Евгени. — Нали не вярваше…

— Продължавам да не вярвам. Но ще остана още няколко дни при вас. Редно е да участвувам в общата каса.

— Ходи ли в музея? — обърна се към Страшо геологът.

— И там не свърших нищо. Археоложката, която ръководила експедицията, заминала на конференция в София. Но успях в друго. Отидох в Морския клуб на ДОСО и се свързах с водолазите, участвували в археологическата работа. Така стигнах до инженер Бечев, който е бил леководолазен ръководител на експедицията — симпатично, отворено момче, за което светът започва и свършва при подводния спорт, но отчаян лимонададжия. Говорихме повече от два часа и той ми разказа подробно всичко, каквото са вършили тука.

— И какво са свършили?

— Не е много. Ето, даде ми една статия, в която са описани резултатите от експедицията им. Ще ви прочета оттам. — Страшо извади едно списание и се зарови в страниците му. — Да, ето го: „… по време на изследванията леководолазите извадиха 12 амфори, повечето от тях гърла с две дръжки, от елинистическата и византийската епоха. Бяха открити и котва, и античен зид, изграден от тухли и големи варовикови блокове.“^[1] Това е всичко.

— Да-а-а — замислено проточих аз. — Наистина не е много. Не ти ли даде и някои устни обяснения?

— Всичките, които му поисках. Най-същественото е за мястото на този зид. Знаете ли кое тук наричат „Чаракмана“?

— Зная — обади се веднага Евгени, който покрай работата си бе успял да изучи околностите на Каварна. — „Чаракмана“ е каменистият висок нос, който се намира западно от пристанището.

За да предотвратя недоразуменията, тук се налага в скоби да дам едно пояснение. Ние сме навикнали да смятаме, че навсякъде по нашето крайбрежие морето е източно от брега. Това не е вярно. Северно от Балчик брегът прави един голям завой на изток, който завършва чак при нос Калиакра, и специално при Каварна морето не е източно, а южно от брега.

— Точно така — кимна Страшо. — Зидът се намирал пред „Чаракмана“, на около един кабелт^[2] от брега. „Има нещо в този зид — повтаряше непрекъснато Бечев. — Не мога да кажа какво е, но има нещо.“ Според мен, трябва и ние да почнем от този същия зид…