Цончо Родев
Погребаният град (8)

Проходът

Страшо:

Нищо не е по-лесно от това да се пише за успехи. Това известно правило си спомних преди малко, когато прочетох страниците, написани от моите приятели. Там всичко е много просто — гмурнахме се, извадихме колоната, разчетохме надписа… С една дума, точно като по вестниците. А когато дойде ред на дванадесетте дни след връщането ми от Варна — тогава нито дума. Да, да, именно така — нито дума. А тези дванадесет дни бяха кошмарни, изпълнени със студ, отчаяние, умора, надежди, разочарования, хапливи думи, стискане на зъби, тракане на зъби и изобщо все с неща, които е по-приятно да бъдат прескочени.

Разбира се, започнахме с едно сериозно търсене на „Чаракмана“. За четвърт час намерихме зида. Уви, не споделих впечатленията на Бечев. Зид като зид! Стърчи на метър от дъното, а самият той дълъг около три и широк към метър и половина. Напразно се въртях около него с надежда да почувствувам онова „нещо“, за което ми бе говорил инженерът. Но колкото и да го съзерцавах, той все си оставаше обикновен зид от дялани камъни и големи квадратни тухли. Надеждите на Евгени не отиваха по-далеч от моите. Принудих се да помоля Пъчо да го прегледа. Досега археологът идваше навсякъде с нас, но отказваше да вземе участие в работата ни. Но този път за голяма изненада той се съгласи.

— Типичен елинистичен градеж — каза той, след като излезе от морето. — Точно както е описан в статията. — И добави кисело: — Ако имаше нещо интересно по него, варненци щяха да го открият…

И въпреки това почти две седмици ние се въртяхме все около този зид. Ето как нормално протичаше работата ни.

При зида ние закотвихме една веха^[1], която избрахме за център на проучванията си, и в бавни спирали преброждахме дъното наоколо, като изследвахме района педя по педя. В първите дни, както ви казах, Пъчо изобщо отказваше да влиза във водата и само гледаше да използува всяка секунда, за да ни мърмори вечните си песимистични подканяния да се откажем. После обаче малко по малко се предаде на молбите и подигравките ми и прие да търси заедно с нас, макар че не престана да мърмори. Работехме един по един, а в това време другите двама клечаха край един хубав огън на брега, приказваха тихичко или високо ругаеха времето и изобщо се мъчеха да не издадат обезнадеждяването си. Тази „идилия“ се наруши само веднъж, когато шефовете на Евгени дойдоха на инспекция, завариха го по леководолазен костюм на „Чаракмана“ и му направиха такъв скандал, пред който и другарят Божилов би свалил шапка.

Така изминаха тези дванадесет дни, за които приятелите ми избягват да споменават.

Вечерта на дванадесетия ден ние мълчаливо крачехме назад към пристанището, когато Евгени изведнъж каза:

— Ако слушате мене, трябва да гръмнем този зид.

— Какво искаш да кажеш с това „да гръмнем“? — някак си сърдито му се сопна Пъчо.

— Ей така, да му турим един динамитен патрон и да го гръмнем.

— Не е виновен зидът, че ние не намираме нищо — казах аз.

— Грешно ме разбрахте — заоправдава се Евгени. — Не искам да го разрушим от отмъщение, а за да видим какво има под него.

— Божичко — обадих се пак, — този черногледец — така аз наричах на шега археолога — ще излезе прав, като те подиграва за научно-фантастичната литература. Какво очакваш от това гръмване? Да стане като в страниците на фантастичен роман — разбиваш зида и веднага намираш добре запазен свитък, в който всичко е написано ясно: вид на кораба, произход, гориво, скорост и тъй нататък? Да, в свитъка ти ще има всичко освен едно — няма да се споменава за свадливи старци като моя Божилов. Изобщо сигурен съм, че в рая няма заместник-главни редактори…

Евгени спря и ние застанахме до него. Откъм Калиакра идваше лек, но пронизващ вятър — „леденото дихание на зимата“, както биха казали поетите.

— Не се шегувам — заговори Евгени. — Базалтовата колона открихме на четиринадесет метра под водната повърхност — осем метра вода и шест метра чакъл, пясък и наноси. Следователно онзи пласт, на който се е намирало полето източно от Бизоне, а вероятно и самият град, сега е на четиринадесет метра под нивото на водата. В такъв случай какво ще представлява този самотен зид? Ще кажете — възможно е пластът да не е потънал равномерно и да е хлътнал повече при полето и по-малко при града. Добре, но тогава защо не намираме и други останки от Бизоне? Нали този град не се е състоял от един-единствен зид? Къде са другите останки?

— „Сезам, отвори се!“, съвсем като в приказките — подхвърлих аз заядливо, защото студът ме правеше злъчен. Но неочаквано Евгени получи подкрепа от археолога:

— Схващам мисълта ти. Какво пък, да опитаме — каза той и този ден не говорихме повече за това.

Към обед на тринадесетия ден Евгени наистина „гръмна“ зида. Той приготви малък динамитен патрон с много дълъг бикфордов фитил — толкова дълъг, че след като го запали, имаше достатъчно време да изплува до брега и дори да се поогрее на огъня, преди да избухне взривът. После почака около половин час, за да се утаи водата, и влезе да разгледа резултатите от „гръмването“. Ние от брега следяхме пътя на въздушните мехури от апарата му.

Евгени достигна мястото на взрива, позавъртя се наоколо, после се показа над водата и като размаха ръка, извика нещо, което не достигна до нас. След това отново се потопи.

— Случило се е нещастие! — уплашено извика Пъчо и без повече подканяне двамата обрамчихме дихателните апарати, хвърлихме се във водата и заплувахме като дяволи нататък.

На десет метра от мястото на взрива ни посрещна Евгени. Нямаше белези да е пострадал от нещо, но под маската лицето му имаше цвета на базалтовата колона. Той се подаде на повърхността, извади мундщука от устата си и каза хрипливо:

— Елате! — Гласът му, дрезгав и задъхан, звучеше страшно.

Последвахме го. Мътилката от взрива още не се беше слегнала напълно. Ние се спуснахме до дъното и така изминахме последните метри. Тогава Евгени посочи нещо с ръка.

Зидът, ако си спомняте, беше широк около метър и половина. Сега той не съществуваше. На негово място на дъното се очертаваха основите на два нови зида по около четиридесет-петдесет сантиметра всеки, а между тях се откриваше тесен и дълъг процеп. Този процеп представляваше ограден със зидове проход, който се спущаше почти отвесно надолу в дъното — грозен, ням, заплашителен.

Къде отвеждаше този проход? Какво криеше неговият непрогледен мрак? Ново откритие или смърт?

Поех дълбоко въздух и се гмурнах в черната паст на прохода…

Усетих как Пъчо и Евгени се провряха след мене. Това ми вдъхна ободряващото съзнание, че не съм сам, и аз храбро се спуснах надолу. Почти веднага под дъното тесният процеп се разшири и се превърна в нещо като комин, иззидан от тухли и дялан камък, с размери приблизително три на два метра. Тъмнината бързо се сгъстяваше, шумът от апаратите ни отекваше грозно и тревожно в зидовете, но аз продължавах да се спущам. На около шест-седем метра под нивото на дъното коминът изведнъж се прекъсна, затвори се и протегнатите ми ръце потънаха до лактите в гъста и лепкава тиня. След секунда до мене се озоваха и двамата ми приятели. Ние приближихме глави и се посъветвахме с очи какво да правим нататък. Евгени направи знак да почакаме и посочи очите си. Разбрах — искаше да изчакаме, докато очите ни свикнат с тъмнината.

Останахме няколко минути неподвижни, като се стремяхме да не размътваме тинята с перките си. После се огледахме. Коминът завършваше в някакво разширение, прилично на стая, около шест на четири метра и с височина около три и половина. В оскъдната светлина, проникваща от синия процеп над главите ни, ние огледахме това разширение, но между шестте зида, които го ограждаха, не намерихме нищо друго освен вода и тиня. За какво е могло да служи това помещение? Колкото и да напрягах мозъка си, не можах да намеря някакъв правдоподобен отговор — то приличаше на иззидана от тухли и камък кутия с комин, отвеждащ нагоре, но без никаква следа от прозорци или врати.

Посочих на приятелите си с палец нагоре — знак, че трябва да изплуваме. Един след друг се измъкнахме през процепа, излязохме на повърхността и бавно доплувахме до брега. Свалихме апаратите, хвърлихме сухи съчки в тлеещия огън и едва тогава заговорихме.

— Не ни провървя в научната фантастика — казах аз. — Прословутият свитък остана само във въображението на фантастите…

Евгени и Пъчо изглеждаха просто смазани. Такава е човешката природа — ако под зида имаше само скала или пясък, те почти не биха изпитали разочарование; но сега, когато проходът бе събудил надеждите им, а долу се намери само една затворена кутия, те бяха покрусени…

— Странно помещение — тихо произнесе археологът. — Не съм виждал подобно в живота си. Ако имаше стълба, бих казал, че е зимник на някаква разрушена сграда. Но сега, дявол да го вземе, не зная какво да мисля!

Огънят се разгоря буйно. Ние махнахме неопреновите костюми, изсушихме се, облякохме топли дрехи и седнахме около огъня да изпушим традиционната цигара. Термометърът на настроението показваше хиляда градуса под нулата.

— Утре трябва пак да дойдем тука — с пресилена войнственост рече Евгени. — Ще вземем фенерчетата и ще огледаме хубаво. Стаята не може да е така затворена, както изглежда. Никой на този свят не строи така нелепо…

— Според мен, тук няма какво повече да се прави — каза Пъчо. Обърнете внимание: под влияние на разочарованието „черногледецът“ сега не казваше „ние“, „да правим“, но не казваше и „да правите“. Очевидно той продължаваше да се колебае. — Да се търсят останките на Бизоне и в останките — някакви нови сведения за Астроанакс Арнав и неговия кораб е безнадеждна работа. По-правилно е да се разрови пак мястото около сондата. И по-рано ви казвах, че освен базалтовата колона при кораба може да са били поставени и други паметни надписи. На водолазите от АСО вие сте поръчали да търсят колоната. Може да е имало и нещо друго интересно, но те просто да са го отминали с безразличие.

— И да зарежем тази чудновата стая, така ли? — злъчно подхвърли Евгени. Той още не беше простил на археолога, че ни изостави в началото, и винаги гледаше да се заяде с него.

— Мисля, че този път черногледецът е прав, Евгени — намесих се аз. — В края на краищата това му е занаятът, да търси старини.

— Правете, каквото знаете, но утре аз съм пак тука. С фенер…