Цончо Родев
Сказание за сказателя Исаев

Криеше от людете Добрил, но от себе си не криеше: поканата да зографиса новата църква на манастира „Света Богородица Елеуса^[1]“ го съблазни и той с радост прие. Платата беше добра, няма спор — щедри бяха ктиторите^[2], не им отстъпваше и игуменът Доситей, — но макар Добрил да не беше безразличен към платата на труда си, не тя го привлече. Имаше нещо по-голямо — поканата поласка честолюбието и тщеславието му на творец. Че ширна и неизбродна беше ромейската земя и в нея шарчии^[3] на път и под път, а тъкмо него бяха проводили да дирят за украсата на църквата. И не защото им беше под ръка; къде е манастирът „Света Богородица Елеуса“, къде е родният му Велбъжд^[4] — през девет планини, както е думата! И именно тук съзря Добрил онова, което погъделичка самочувствието му — имаше се още за млад, едва-едва бе прехвърлил тридесетте, а, виждате ли, името му е вече знатно и ръката му търсена по цялата ромейска империя.

Пристигна той в манастира, огледа новоизградения божи храм и остана доволен: красива беше постройката, умно и хубаво разпределена отвътре — даваше възможност на шарчията да прояви цялата си вещина. Добрил не загуби време в безплодно съзерцание. Издигна скеле, измаза и изглади стените, после с подострен въглен нахвърли главните картини и ги представи на игумена и неговите помощници. Ето — горе, от вътрешната стена на купола, ще бъде Христос Пантократор^[5], с издигната за благослов ръка; отсреща, на стената над иконостаса, ще стои покровителката на манастира — майката Богородица, — свела умилена глава над Младенеца; на северната и южната стена ще бъдат големите картини „Кръщение Христово“ и „Възнесение Христово“; на четвъртитите колони ще се появят портретите в цял ръст на апостоли, светци и пророци.

Дълго оглеждаха скиците манастирските братя и колкото повече гледаха, толкова по-доволни ставаха лицата им. И никой не намери дума за упрек или недоволство.

— Амин! — каза тогава игуменът Доситей и стори с ръка голям кръстен знак. — Да бъде!

Само това бе нужно на Добрил, за да се впусне с нова жар в работата си. Той положи основа върху изгладените стени, подготви боите и започна същинското рисуване. Може би трябваше да захване зографисването с образа на благославящия Исус на купола, но той нарочно поде от божията майка и детето Исус. Имаше три малки хитрости в този негов избор: Добрил толкова пъти бе рисувал Богородица Елеуса, че бе отнапред сигурен в успеха на творбата си; същевременно знаеше, че по нея, първата творба, целият клир^[6] на светата обител ще съди за умението му и хареса ли я — после никой не ще му се меси в работата до пълното й завършване; не му бе чужда и мисълта, че отците и монасите с по-други очи ще гледат своята покровителка…

Още от първата четка работата потръгна. Всяка линия се раждаше сякаш от само себе си, всяка багра бе винаги най-точната и най-вярната. Постепенно Добрил изпадна в онова състояние, което всеки истински творец познава: опиянението от великата магия на творчеството, в което умът забравя всичко извън творбата, когато устните не искат храна, а само глътка вода за уталожване на вътрешния огън, когато денят минава като едно мигновение, а нощите изглеждат безкрайни.

… И дойде онзи щастлив час, когато шарчията се отдръпна настрана, огледа делото на ръката и сърцето си и разбра: беше готово, нямаше повече нужда нито от една багра, нито от едно петънце дори. Той разчисти част от скелето, изчака следобеда, когато полегатите лъчи на слънцето създаваха най-добро осветление върху картината и едва тогава покани клира да произнесе тежката си дума.

Пристъпиха отците в божия храм, вдигнаха очи нагоре и онемяха. Там, върху стената, майката Христова притискаше до гърдите си своя роден, но незаченат син; детето сияеше от божествения огън, който небесният му отец е вложил в земната му плът, лицето му имаше неизразимата хубост на чистата детска невинност, обаче от погледа му бликаше неземната мъдрост, която след години щеше да се разлее и да покори света за спасението на човешкия род; за разлика от Младенеца, лицето на майката Богородица, бледо и изпито, не грееше от радост и красота — може би прозряла онзи дълъг път, който наистина отвежда до небето, но минава през Голгота, Мария бе изпълнена с тиха скръб и, примирена пред неизбежното, бе свела чело над своята рожба, обречена да стане изкупителна жертва на цялото човечество.

Като вкаменени стояха отците от клира и с немигащи очи гледаха величавото творение на шарчията. Колко време измина така в нямо съзерцание, никой не можа да определи — когато земен човек се изправи лице в лице срещу една боговдъхновена творба, времето разтрошава човешките си рамки и става неизмеримо. Най-сетне от нечии гърди се откъсна една шумна въздишка — в нея имаше едновременно и възторг, и преклонение — и тя сякаш опомни духовните братя. Игуменът Доситей се прекръсти благоговейно и изрече тежко:

— Сам бог е движил ръката ти, Добриле. Да бъде благословен мигът, в който избрахме тебе за шарчия на нашия божи храм!

Разнесоха се и други похвали:

— Превелико дело си извършил, Добриле!…

— Чудо е това, не картина!…

— Хвала теб, майсторе!…

Доситей стори нов кръст, после се извърна и бавно огледа един по един братята от клира. На всички лица прочете искрена или подражателна нему възхита. И само едно го порази със своята затвореност. Изненадан и донякъде огорчен, игуменът свъси вежди:

— Какво, само брат Петър невям се въздържа да даде благослов на творението Добрилово?

В храма легна тягостна тишина, изпълнена с напрежение. Усетиха: преподобният Доситей уж само зададе въпрос, но отвъд въпроса имаше и укор, и неизречени думи на осъда. Тридесетина чифта очи се вторачиха в споменатия монах; погледна към него и Добрил — повече с любопитство, отколкото с огорчение или обида. Погледна и видя един мъж на своя възраст, нито висок, нито нисък, с корава селяшка снага под власеницата на смирен монах, с черна коса и брада, в които годините бяха вплели кичури сребърни нишки. Той стоеше с чинно сплетени пред тялото си пръсти и с покорно сведен към земята поглед. Но Добрил забеляза: покорството беше само в стойката; нозете, леко разкрачени, стъпяха твърдо върху каменните плочи на пода, тялото оставаше право, гърдите — изпъчени.

— Тебе питам, иеродяконе^[7] Петре — с отсянка на заплаха напомни отец Доситей.

Монахът полека издигна глава, прекара взор по картината на стената, после спокойно срещна погледа на игумена.

— Велика е благодатта, която всевишният е вложил в десницата Добрилова — произнесе той ясно. — И въоръжен с благословията на всемилостивата и всемогъща Тройца, Добрил е сътворил онова, което е знаел, че ние очакваме от него.

Няколко въздишки на облекчение изпроводиха отговора на иеродякона — по-простоватите и по-лековерните братя схванаха в него преклонение и израз на покорство. Но игуменът не беше нито прост, нито лековерен. И той веднага видя, че отвъд лицеприятните думи Петър скриваше своята оценка. И настоя:

— А сътворил ли е Добрил онова, което ти си очаквал от него?

Бурята вече сбираше гръмотевиците си над главата му, но монахът отново не се прегъна. Шарчията го гледаше, дивеше му се и пред очите му този невзрачен божи служител сякаш се превръща в дъб-столетник, вкопал корените си толкова дълбоко в земята, че никаква стихия не може да го уплаши. Вътрешна сила напираше от цялото същество на монаха и затова толкова по-странно звучеше смирението в гласа му:

— Като раб божи и прашинка под нозете на господа Саваота аз мога да кажа само, че Добрил е изучил всички тънкости на своето изкуство и че дарбата му не отстъпва на най-прославените шарчии на империята. По умение неговата „Богородица Елеуса“ е равна на всички най-хубави „Богородици Елеуса“ не само във великопрестолния град Константинов, но и по цялата просторна земя, която се повинува под скиптъра на премъдрия наш император Алексей^[8]. От Драч на запад до Трапезунд на изток и от Преславец на север до Лаодокия на юг. — Иеродяконът едва забележимо сви рамене. — Обаче…

Бръчката между веждите на игумена стана още по-дълбока, когато попита сухо:

— Обаче?

— … обаче като човек трябва да добавя, че и по нищо не се отличава от тях.

Нещо парна сърцето на шарчията. Същата тази мисъл стотици пъти досега ту бе мигновено засенчвала душата му, ту я бе глождила дълго и болезнено, но той всявга бе успявал да я надвие и пропъди, да замести мрачното съмнение в гърдите си с радостта от славата и признанието. Но ето — сега това не беше вече негова съкровена мисъл, нито с никого несподелено разяждащо съмнение, а слово на друг, запокитено като заплювка право в лицето му.

Игуменът се застъпи за него:

— Онова, което изрече, трябва да бъде похвала, а произнесено от твоя език, брате Петре, прозвуча като упрек и хула. — Иеродяконът се поклони; поклонът му можеше да означава и всичко, и нищо. — Чест прави на Добрила, че е още млад, а тъй е изучил своето изкуство, та може да се равни с най-прославените шарчии на империята.

Петър отново се поклони. И каза:

— Сигурно си прав, преблажени отче. По-стар и по-мъдър си от мене, не мога да се съглася със словата ти.

Тези думи на покорство изрече иеродяконът, ала гласът му, присмехулен и по прежному непокорен, казваше друго: „Тъй ти отърва да говориш, старче, и не чаках да чуя друго от устата ти.“ Доситей усети насмешката и кръвта така нахлу в главата му, че невям обагри в червено и белите му власи.

— Ти пак не отговори на въпроса ми, иеродяконе. Одобряваш ли или не одобряваш картината на нашата пресвета покровителка?

— Одобрявам — след кратък размисъл произнесе монахът. — Както повелява Канонът, Добрил е изографисал общоприетия знак, символа на „Света Богородица Елеуса“. Но мен по би ми се нравило да видя тук образ на една жива майка, на една българска майка, умилена над невръстната си рожба.

— Богохулство! — Протодякон^[9] Евлампий изсъска тази дума достатъчно високо, за да бъде чут от всички. И чевръсто очерта във въздуха кръст, сякаш да го постави като щит между себе си и скверните Петрови слова.

Игуменът обаче запази самообладание. По-скоро усети, че иеродяконът вече попада в капана на собствените си думи, и потърси начин да го дозавлече в дупката:

— Неясни и иносказателни са думите ти, Петре. Облечи мисълта си в по-ясен израз.

Добрил очакваше, че здравият разум ще отвори очите на монаха за готвената клопка и ще го омъдри да не стори съдбовната крачка, която ще го провали. Но напротив — от слепота или от непонятна дързост Петър прие предизвикателството:

— Ние, събраните тук слуги на бога и на майката-дева сме все българи, пресвети отче — започна той. — Ако изключим братята Евстатий и Контостефан, всички сме българи. Ето, и словото ни сега е българско.

Споменатите монаси-ромеи не разбираха нито една дума от разгорелия се спор, но чуха имената си и това ги стресна. В объркването си брат Евстатий избъбра примирително:

— Алития! Алития!

Но никой не проумя какво искаше да каже със своята „Истина! Истина!“ — дали с нея заставаше редом до дръзкия Петър или, обратно, подкрепяше благопристойната реч на игумена. А в това време иеродяконът продължи все така отчетливо:

— Богомолците ни, ако не броим кефалията^[10] Леон Цецес, са също българи, отче. И затова им проповядваме на български словото божие.

— И на това ще дойде край — вметна злъчно Евлампий, но иеродяконът се престори, че не го е чул:

— И мисля си още, отче игумене, че всяка майка е по своему свята, че всяка майка — и най-нищата дори — тръпне над рожбата си със същото умиление, което е имала в сърцето си и Христовата майка. И се питам с простия си разум: кое ще трогне повече богомолката-майка, прекрачила прага на този храм? Кое по-силно ще приближи душата й до божествената светлина: знакът и символът ли — Петър посочи с очи към картината на стената — или образът на една жива майка, на една българска майка като нея? Питам се също: мигар шарчията Добрил нивга не е виждал българска майка да свежда с нежност глава над чадото си, та е посветил боговдъхновеното си умение да рисува измислен образ и безжизнен символ?

За втори път днес Добрил усети, че премалява. Как да не е виждал? Та не беше ли запечатан в сърцето му образът на собствената му жена, когато носеше в прегръдките си малкия им син Горазд и изливаше върху него всичкото умиление на душата си, защото бе усетила, че смъртта скоро ще го грабне из ръцете й?

— Сквернословие! — прогърмя Доситей и прекъсна мислите му. — Сквернословие и богохулство е всяка дума, която произнесе езикът ти, Петре!

— Кое наричаш „богохулство“, отче? — с предишното престорено смирение запита в отговор монахът. — Ако съм объркал, не ме кори, а ме поучи, та сам да съзра грешката си…

— Всичко е богохулство! Първо, ние не сме българи, а божи служители, отрекли се от всичко земно и светско. Християните нямат род, а са равни и братя помежду си, независимо от кръвта и потеклото им.

— Но ние ставаме християни след кръщението, а дотогава сме само потомци на своя род — пресече го кротко, но настойчиво Петър. — А нима след кръщението скъсваме с рода, с млякото, което ни е закърмило, с приспивната песен на майките си, с кръвта в жилите си? Воините-християни не тръгват ли на бран, като вдигнат над главите си едновременно кръста и пряпореца на племето си?

Игуменът предпочете да не отговори на тези въпроси, а да продължи суровата си присъда:

— Сквернословие е и съветът ти към Добрила. Не българска, не каквато и да е друга жива майка трябва да запечата той върху стената, а онази, която повелява Канонът.

— И която никой не е виждал с очите си — все така полугласно отрече монахът, — за да каже: тази е тя, истинската!

Протодяконът Евлампий приближи до игумена и му прошепна доверително:

— Всичко в брат Петър е все тъй скверно и богоненавистно, преблажени отче. Отдавна го следя и наблюдавам. Рови се той в книгохранителницата на светата ни обител, дълги дни и нощи прекарва там, но ръката му ни веднъж не посяга към свитъците, прославящи бога, а винаги към другите, светските. И сам твори — скритом и като среднощен тат^[11] — някакво съчинение. Като слушам сега мерзките му думи на отречение, мисля си, какви ли са записаните от него слова…

Забравил за какво са се събрали тук, разгорещен от спора и от възмущението си на правоверен божи служител, игуменът Доситей беше благодатна почва за този многозначителен намек. Той вторачи острите си зеници в иеродякона и попита властно:

— Над какво съчинение работиш, брате Петре?

Опитното наблюдателно око на Добрил забеляза как бърза сянка на уплаха помрачи широкото чело на монаха. Но това продължи само един кратък миг. После иеродяконът възвърна самообладанието си и каза спокойно:

— Трудя се над едно скромно съчинение, възвеличаващо Исая пророка, отче игумене. „Сказание за пророка Исая“, така съм го озаглавил.

— Исая? — трепна Доситей, докато върху лицето на Евлампий се разля широка победоносна усмивка. — Да не си засегнат от нечестивата ерес на…

— Не, не съм богомил, отче — прекъсна го Петър. Гласът му издаваше, че говори честно. — Аз зная богомилското „Видение което видя свети Исая пророк, син Амосов“^[12], но никога, кълна се във всемилостивия бог, не съм и помислял да споделя учението им.

— Тогава защо избра за прослава не друг, а същия пророк? — все тъй остро продължи игуменът. — Защо точно Исай?

— Защото той е едничкият от пророците, удостоен с върховната благодат да бъде издигнат приживе на небето, да види светлината на господа и да чуе бъдното направо от устата божия, а сетне да се върне между смъртните.

Не намери думи за възражение отец Доситей — казаното от иеродякона с нищо не противоречеше на Канона. Но тогава отново Евлампий му подшушна:

— При люде като Петър думите и делата рядко се покриват, пресвети отче…

И игуменът даде глас на неизречения съвет:

— Щом така праведно е твоето „Сказание за пророка Исая“, може би няма да възразиш, ако го видим и с нашите очи. Иди в килията си и го донеси, брате.

— Няма нужда да отивам до килията. — Петър извади от джоба, пришит от вътрешната страна на ръкава му, един свитък. — Незавършено е моето скромно съчинение, отче, та го нося със себе си, за да работя над него във всеки свободен час.

Той разгъна пергамента и го поднесе на игумена. Доситей обаче не го пое, само прочете заглавието, което в своята цялост гласеше „Сказание за пророк Исая, как бе възнесен от ангел до седмото небе“, и заповяда сухо:

— Чети!

— „Аз, пророк Исай — зачете монахът вдъхновено, — възлюблен в пророците от бога Господа наш Исуса Христа, дойдох по божие повеление да кажа онова, което ще стане в последните дни на рода човешки по цялата земя. Не аз разказвам това, братя, но небесният Отец чрез своя дух свети ми разказа на мен…“

— Сладкословен е брат Петър — продума пак Евлампий в ухото на игумена. — За него не е трудно да хлъзга поглед по едно, а да изрича друго…

— Чакай! — прекъсна четеца Доситей. — Нека нататък чете брат Евлампий.

Протодяконът изтръгна ръкописа из ръцете на монаха, препрочете първите редове, прескочи още няколко и захвана:

— „… И рече ми ангелът на силите господни: Слушай, избрани божий пророче Исае, невъзможно е да видиш в тяло своя господ, но ще чуеш само неговия глас, отправен към тебе. И след това, прочие, чух гласа на господа бога мой, който ми говореше: Исае, Исае, възлюблениче мой, иди и разправи на човешкия род по цялата земя…“

Слушаше отец Доситей добре наредените слова и не само не виждаше в тях някаква ерес, но вътре в себе си признаваше, че непокорният Петър заслужава даже похвала за богоугодното усърдие, което е положил. После внезапно се досети, че тук се бяха събрали за едно, а под влияние на гнева се бяха отплеснали за съвсем друго, което нямаше нищо общо нито със стенописта, нито с шарчията Добрил. Като осъзна това, той с рязко махване на ръка прекъсна четеца:

— Стига! Дай му сказанието! Друг път и на друго място ще продължим четенето. — Игуменът направи усилие да се доовладее, пък прекрачи напред и сложи бащинска ръка върху рамото на шарчията: — Не ни слушай нас, Добриле, забравихме се ние, та затуй вътрешните си, манастирските дела пред тебе захванахме да оправяме. Важното е, че творбата ти е хубава. Продължавай и нека същото боговдъхновение да движи и занапред десницата ти. — Поколеба се отец Доситей, а сетне се извърна пак към иеродякона: — А на тебе, Петре, повелявам седем дни пост и молитва в килията. Седем дни на хляб и вода и в молитвено усамотение прекарай, за да осъзнаеш греховността на съжденията си. И да се покаеш…

Като погледнеш — нищо не се бе случило. Събраха се отците и дадоха благословията си над първата рисунка. Е, наистина един от тях нещо се поусука, но всъщност и той призна дарбата Добрилова. Да, погледнеш ли отстрана, нищо лошо не бе станало. Но тогава защо вече трети, ден Добрил не се качваше на скелята? Защо боите съхнеха забравени в гърнетата? Къде се бе загубил онзи пламък, който преди го подтикваше да забравя всякаква умора и наспроти разума да моли бога да не гаси слънчевия светлик и нощем, та шарчията да не спира работата си? И защо вече три дни Добрил седи като грохнал старец на стъпалата пред олтара и подпира на пестници натежалата си от мъчителен размисъл глава?

Така бездеен и отпуснат седеше той и тогава, когато отец Доситей надникна в храма да хвърли поглед на новата му творба.

— Разбирам те — благо рече игуменът, след като го изслуша. — Зараза се съдържаше в злоезичните слова на брат Петър и тя като злъч на ехидна е проникнала в жилите ти. На тебе не са ти достигнали вяра и познание, за да отделиш лъжата от истината, да откъснеш от снагата си пиявицата, която смуче кръвта ти. — Доситей приседна до шарчията и обгърна с ласкава ръка коравите му плещи. Учението Христово, Добриле, е учение за доброто. Имало е и други преди него, има и сега. Но то е най-мъдрото и най-човечното от всички. То прави всички ни равни, дава ни упование, отваря ни пътя към вечния мир и благоденствие в отвъдния свят. Синът божи ни го даде и после за нашето спасение като агнец се принесе в жертва. Но учението Христово е слова и мъдрост, а не повеля. Колцина измежду нас са онези, които могат — дори и да са изучили четмо и писмо — да проникват в словата и мъдростта Христови, та, като заживеят съобразно с тях, да си осигурят вечно спасение? Затова ни е дошла на помощ църквата. Най-разумните и най-разсъдливите от учениците Исусови са събрали цялата безкрайна мъдрост и всичките поуки Христовии са го превърнали в правила. Правила ясни, твърди и неизменни. Правила строги, всеобхватни и вечни. Именно тези правила са Канонът: божественото учение за доброто, превърнато в закон. Който спазва Канона, той избира праведния живот и богоспасния мир на небето; който обаче презре или прекрачи Канона, той е еретик, богохулник и осъжда душата си на проклятие и гибел!

И няма въпрос, на който той, Канонът, да не дава отговор-закон: от това например как да се храним, до… начина на зографисването. Виждам, започна да ме разбираш. Като си нарисувал божията майка с Младенеца, ти си постъпил правилно и богобоязливо, понеже си слагал линиите и багрите според повеленията на Канона. Ако, не дай боже — игуменът се прекръсти, — би се вслушал в налудничавите слова на брата Петър, ти би предал душата си на Нечестивия. Защото би извършил двоен грях: нарушение на Канона (което вече само по себе си ще те запокити в пъкъла) и принизяване на майката Богородица до която и да е майка-селяндурка. Така че освободи се от съмненията си, Добриле, и се отдай отново на христолюбивия си труд…

Но късно през нощта, когато и нетленните духове заспиват уморени, Добрил намери килията на иеродякона Петър и безшумно, като крадец, се промъква в нея. Завит в протритата си власеница, монахът спеше направо върху каменната застилка на килията си; братята му „во Христе“ не само го бяха оставили на хляб и вода, но му бяха отнели и одъра, без да облекчат земното му тяло дори с наръч слама. Дали тук не личеше престараващата се ръка на Евлампий?

Събуди се Петър, в мъждивата светлина на кандилото разпозна госта си, после двамата седнаха един до друг на каменния под и Добрил разказа всичко — от собствените си съмнения до поуките на игумена.

— Прав е бил отец Доситей — отвърна монахът. — Не ме гледай така учудено. Наистина Христовата вяра е вяра в доброто и от всички вери най-човеколюбива е нашата. Синът божи е видял всички страдания и неправди, които се ширят по земята, и ние научил как да ги преодолеем. Да, до тук отец Доситей е бил прав. Но нататък? Той ти е казал: „Нашата вяра прави всички ни равни.“ Помисли и отговори сам: вярно ли е това? Исус действително е проповядвал равенството и сам никога не се е поставял на по-високо стъпало от людете; спомни си от своето писание — той, слезлият на Земята син на бога-отец, лично е коленичил и е измил краката на учениците си. Но къде е сега това равенство, което Исус е проповядвал и за което днес ти е говорил игуменът? Равен ли съм аз по права на отец Доситея? Равни ли са на мене, иеродякона, обикновените монаси? Равни ли са на монасите още неподстриганите послушници? А какво равенство е отделено за манастирските парици^[13], които от тъмно до тъмно превиват гръб за хляба си и преди всичко — за каноникона^[14], чрез който ние, шепата уж божи служители, живеем в безделие, трупаме сланина върху снагите си и чрез молитвите си осигуряваме отвъдно добруване само за нас самите? Ето къде те е подвел отец Доситей, Добриле. Учението на Христа е най-мъдро и най-справедливо, но онези, „разумните и разсъдливите“, които са го превърнали в религия, са го изкористили.

А какво е всъщност Канонът? Христовите поуки, превърнати в правила за поведение, както те е увещавал отец Доситей? — Петър се изсмя. — Бих искал да видя лицето на преблажения наш игумен, ако ти тогава му беше задал въпроса: „Къде и кога Исус е определил как да рисуват шарчиите?“ Да, щеше да се усуква под петата на въпроса ти игуменът, понеже Исус не само не е изрекъл дума за шарчиите, но е бил против всичко, което прерязва крилата на волния човешки дух. Сега е мой ред да ти кажа: виждам, започна да ме разбираш. Бездънна е пропастта, която дели учението на Исуса от неговото приложение. И името на тази пропаст е Канон. Канонът е верига, изкована от облагодетелствуваните изопачители и изкористители, която оковава творческия човешки дух, превръща божествената идея за равенството в узаконена форма на неравенството, в оръдие за власт и насилие. И тази власт не се ограничава само тук, в йерархията на клира, а се разпростира и над чисто светските дела. Именно затова отец Доситей, протодякон Евлампий и другите като тях подскочиха, когато ти предложих да зографисаш не измислена, не каква да е, а българска майка…

Дълго размисля върху думите му шарчията Добрил, дълго и — виждаше се — с усилие. Най-сетне гузно отклони поглед и произнесе тихо:

— Преди три дни ти, брате Петре, рече на дядо игумена, че не си богомил…

— Повтарям го — твърдо изговори монахът. — Познавам из основи учението им, но не се числя към следовниците Богомилови.

— Чудно — продължи шарчията, като все така отбягваше да срещне очите на иеродякона. — Аз също съм слушал богомилски проповедници, брате, дори еднъж се случи да чуя един „съвършен“, както те зоват епископите си.

— И какво?

Ново мълчание. И после:

— Богомилите сипят огън и жупел върху много неща, но най-вече от всичко върху Канона… И невям с твоите думи…

Монахът се засмя — широко, но беззвучно:

— Мъдрият човек се учи от всички, даже от враговете си. Пък какви врагове са ни богомилите! Нали в края на краищата и те се молят на същия господ?

Добрил трепна, извърна се и за пръв път спря пламтящите си зеници върху иеродякона.

— Самите тези твои слова са вече ерес, брате Петре!

Другият сви рамене:

— Какво да се прави, шарчийо, щом такива са дошли времената, че да казваш истината е ерес. — Той помълча малко и добави полугласно: — Както и да се назовеш, българин също е ерес…

 

 

… На следния ден.

Отец Доситей: — Няма дума, произнесена от сина божи, която да не крие дълбока и всевечна мъдрост. Но от всичките (прости ми, господи, ако греша!) аз поставям най-високо две: „Любете се друг друга“ и „Мир вам“. Да не говорим сега за любовта — тя е дошла от началото на вековете и ще бъде до края на вековете. Но другата, „Мир вам“… Помисли, синко Добриле. Няма по-голямо зло за човечеството от войните — сиреч от обратното на мира, — а войните са се родили от мига, когато група люде са казали: онези са от друг род, друго племе или друго царство. Представи си сега, че всички люде по света са от едно семейство — без значение е дали ще го назовеш род, племе или царство — и отговори: ще има ли тогава войни? И няма ли именно тогава да възтържествува повелята на всевишния за мир? Ето, това е превеликото дело, което се извършва сега в свещената ни империя. И църквата е основният камък, върху който се гради делото. Какво от туй, че името на империята е Ромейска? В нея има и истински ромеи^[15], и елини, и българи, и сърби, и печенези, и арбанаси, и хървати, и какви ли още не, но всички те не враждуват помежду си, а живеят в мир и съгласие, като братя. Защото наистина са братя в името на единния бог, когото всички признават за свой отец.

Иеродякон Петър: — Това е пак същият Канон, превърнат в оръдие за власт, за светска власт. Още една от великите измами, построени върху светите идеи на Исуса. Ромейската империя била съставена от много племена и народи, които обаче се чувствували братя под нозете на бога! Бих нарекъл това заблуда, ако истинското име не беше лъжа… Защо отец Доситей не ти обясни как е станало така, че в уж единната империя цялата власт — и облагите от нея — е в ръцете на ромеите и на още неколцина инородци-предатели, които — пак в името на облагите — са станали по̀ ромеи и от самите ромеи? Или друго. Защо преди по-малко от столетие ромеите поробиха с меч и огън българското царство? Нали ние също бяхме и сме християни? Защо те не говореха тогава за братство в името на единния бог, а едва сега, когато робската ни пот се превръща в златен ручей за „братята“ ни властелини? Още вчера ти казах, Добриле. Канонът е закон на неравенството. Робското подчинение не може да се прикрие зад благи думи, затова е нужен Канонът — виждате ли, казва той, няма роби и господари, няма покорители и покорени, а всички сме братя. И всичко това се узаконява пак от Канона: „Роби, покорявайте се във всичко на господарите си по плът…“^[16] Тази е простата поука, Добриле, до която преблаженият наш отец е искал да те доведе.

 

 

… След още един ден.

Отец Доситей: — Ти се богоизбраник, синко Добриле. Защото освен плът, разум и здраве, всевишният те е удостоил и с дарбата на ръката ти. Колцина са под слънцето людете, които по дарба могат да ти съперничат? Но като те е удостоил с дарованието, бог ти е възложил и дълг: да въздействуваш чрез дарбата си върху умовете и сърцата на колкото може повече люде. Ако, да речем, морска буря те изхвърли на пуст и необитаем остров, ще рисуваш ли? Разбира се, клатиш глава — ти рисуваш, за да дадеш израз на напиращото в тебе дарование, но същевременно за да общуваш чрез него с людете.

Иеродякон Петър: — Дарбата наистина е проява на милостта божия, която се придобива от избраниците по наследие от бащите и дедите. Но думата „дарба“ не е отредена единствено за людете на изкуството. За шарчията, за певеца, за книжовника, за гусларя. Дарба е и умението на технитаря, сръчността на зидаря, способността на пълководеца. А сега представи си един най-богато надарен пълководец, който от желание за пари или слава предостави дарбата си на чуждо царство и после извоюва бляскави победи срещу своите по род и кръв. Ще се намери ли човек под слънцето, който да възхвали този от бога даровит пълководец? Няма ли всеки да го презре и то да го презре двойно: веднъж, че е воювал срещу своите, и дваж, че не е кой да е, а е именно даровитият син на своя род, който дължи способността си на цялата редица предци в рода му? Какво излиза, Добриле? Че не е достатъчно да бъдеш даровит и да даваш израз на дарбата си, но и на кого служиш с нея… На своите или против своите…

 

 

… И пак измина един божи ден.

Отец Доситей: — Казах ти вече, синко — империята ромейска не е някакво отделно царство, а общност на равни помежду си люде, братя чрез словото Христово. И всеки човек в нея — независимо дали по род е грък, сърбин или печенег — има равна възможност да се издигне чрез дарбите си. Да прости господ нескромността ми, но за пример ще ти посоча себе си. Аз съм българин като тебе. Посветих живота си в служба на бога, постъпих в тази света обител, проявих усърдие според силите си и ето — патриархът, който е ромеец по род, въздигна мене, българина, в духовен глава на манастира и ме обсипва с благоволението си.

Иеродякон Петър: — Днес, когато сме под ромейско иго, има три вида българи. Първите са жадни за почести, за сан, за богатство. И те ги постигат, като плащат една-едничка цена: родоотстъпничество и вярна служба на поробителя. Познаваш такива — отец Доситей и протодякон Евлампий са измежду тях. Вторият вид българи са най-многобройни. Те не са забравили рода си, но и не се сещат често за него. Тежи им робската верига, но са се примирили с нея. И са посветили ум и усилия да я носят по-леко, да преживеят в мир и без сътресения, да отгледат челядта си и да си осигурят тихи и безбурни старини. За пример няма нужда да дирим далече, Добриле. Ти си един от тези примирени роби. Третият вид за жалост е най-малоброен. Това са онези българи, които не понасят безропотно веригата, борят се за строшаването й и за тази борба жертвуват всичко: човешки радости, дарби, надежди, стремежи, че и… живота си дори… За някои от тези българи си чувал: Травъл^[17], Лека^[18], Добромир^[19]… Какво да се прави — в света на насилието известност добиват онези, людете на меча, които отвръщат на насилието с насилие. Но наравно с тях аз поставям и другите борци, чиито оръжия не са мечът и щитът. Онези, които не се задоволяват да кътат в гърдите си искрицата на българщината, а според силите и способностите си се мъчат чрез своята искрица да обжарят сърцата и на другите българи, за да не чезне българският дух…

 

 

Отново беше нощ, една от многото му безсънни нощи напоследък. След като дълги часове лежа с отворени очи върху сламеника си, Добрил скочи изведнъж, втурна се като луд навън, прекоси манастирския двор, изтича по стълбите към горния кат на обителта, блъсна вратата на Петровата килия и извика:

— Какво искаш от мене?

Иеродяконът се извърна полека, спря върху него умните си очи и дълго-дълго не отговори. И в тези изпълнени с метежна тишина минути шарчията видя много неща. В голата доскоро килия се бяха появили вещи — одър със сплъстен козяк върху него, грубо скована маса под кандилото, стол до нея; явно, наказанието, наложено от игумена, беше изтекло. И друго видя Добрил: в късната доба на нощта монахът не спеше, а седеше до масата и дращеше с пачето перо буква след буква върху разгънат пред него пергамент. И още: това не беше предишният Петър, с коравата селяшка снага и силното лице; този беше изпит, с восъчножълти страни, искрящи от треска очи и хлътнали от разяждаща го болест гърди — нощите, прекарани върху студените каменни плочи, бяха извършили своето.

— Кога съм поискал нещо от тебе? — тихо му отговори най-сетне с въпрос монахът.

Внезапно усмирен, Добрил прекрачи в килията, затвори вратата зад гърба си и не седна, а рухна на одъра.

— Не си искал, вярно е. Но него, искането, аз винаги съм усещал отвъд думите ти. Искането и упрека…

Петър отново помълча, после кимна утвърдително:

— Правилно си разбрал. Никога не съм ти го казвал, но аз всявга съм искал от тебе. Искал съм да бъдеш от третия вид българи — онези, които разнасят искрата на българщината.

— Но аз не съм герой! — почти проплака шарчията. — Не съм способен на подвиг! Аз съм обикновен човечец и труженик. Имам жена и три деца. Какво искам аз от живота? Да се трудя, чрез труда си да дам приличен живот на себе си, на жената и децата и да скътам нещичко за старини. Самият ми занаят е най-мирният от всички занаяти; защо сега силом ме мъчиш да ставам герой и борец?

— Как се казват децата ти? — неочаквано попита монахът.

Отначало сепнат от въпроса, в следващия миг Добрил се разтопи в блажена бащинска усмивка.

— Момчурлякът е Желез — каза той с лошо прикривана гордост. — Юнак! Четиринайсетлетен е, а преборва и двайсетлетни. Железен като името си! Момичетата са Калина и Белослава.

— А защо си кръстил сина Желез вместо например Мануил или Цициклий?

— Как защо? Ами че дядо му, моят баща, беше…

— Желез, нали? А защо не назова дъщерите Зоя, Теофано̀, Евдокия или Агата? — Монахът помълча очаквателно, но Добрил не отговори, само го гледаше с широко отворени очи. — Мълчиш. Защото едва сега си даваш сметка, че си мирен човечец с мирен занаят, но преди всичко си българин. И затова даваш български имена на децата си, на български е пяла майка им над люлката, на български четете молитвата, преди да начупите хляба на трапезата.

Шарчията дълго премисля думите му, после каза свадливо:

— Е добре, българин съм, какво от това? Защо искаш да съм непременно и герой?

— А защо, мислиш ти, отец Доситей положи толкова търпение и старание, за да те накара да забравиш, че си българин?

Пак не отговори шарчията. Петровият въпрос го изправи пред стена, отвъд която той нивга не бе опитвал да надникне.

— Ако ти беше овчар или ковач, хлебар или орач — отговори вместо него монахът, — добрият наш игумен не би пожертвувал за тебе дори едно отваряне на уста, нежели с часове и дни да те наставлява и увещава. Тогава и аз бих искал от тебе само да си добър орач, овчар или хлебар и… да не забравяш, че си българин.

— Какво е различно сега?

— Че бог е вложил в десницата ти дарба и че призванието на твоя мирен занаят е да влияеш върху душите на людете. За тази дарба и за това влияние се бори отец Доситей с щедрото си сладкодумство. И пак заради него аз ти казвам: „Ти, Добриле, син на Желез и баща на Желез, Белослава и Калина, ти, който си българин, си длъжен пред българската си кръв, пред паметта на баща си и на дедите си, чрез божествената си дарба да влияеш на другите българи така, че и те да не забравят рода и кръвта си.“

Петър се задави в суха, мъчителна кашлица. Шарчията го почака да се успокои и подхвърли заядливо:

— Лесно ти е на тебе, монахо, да ми говориш „искам“, „длъжен си“, „трябва“… Защото на тебе, защитен от власеницата и кръста на гърдите ти, е лесно да изискваш от другите. И да забравяш, че аз трябва да мисля и за себе си, и за четирите гърла, които чакат от ръката ми…

Добрил никога не би могъл да предположи онова, което последва. Едва дочакал края на думите му, монахът скочи от стола, гневно се хвърли върху него, улови раменете му и така го притисна, че го отлепи и от одъра, и от земята.

— А кой ти е рекъл на тебе, нещастнико — кресна Петър, — че аз искам от тебе нещо, което сам не давам? Защо мислиш ти, че аз, здрав и силен мъж, подобно на тебе не съм мечтал да чувствувам нощем до себе си топлината на любима жена, да имам дом, огласен от звънливите гласчета на мои деца, да си осигуря мирни и щастливи старини? Отгде узна, че за мен власеницата и кръстът са укритие?

Той не остави, а тръсна шарчията пак на одъра и се заразхожда с припрени стъпки из килията. Като се пооправи, Добрил изговори тихо:

— Ти си се отрекъл сам и драговолно от земните радости, брате Петре, за да се посветиш на бога…

— На бога ли или на българския род? — изправи се, строг и гневен, пред него монахът. — Ами ако аз съм разбрал, че също като тебе не съм мъж на меча и съм посветил себе си на борба за защита на българщината чрез писано слово? Къде днес човек може да изучи четмо и писмо, ако не тук, в манастира? И къде са още оцелели някои от старите български книги, от които жадният за знание може да научи — за да го разкаже после на другите — славното минало на народа си?

Шарчията поклати с недоверие глава:

— Да разкаже… Да, аз вече чух какво разказваш, брате Петре, чрез писаното си слово. „Аз, пророк Исай, бях въздигнат на седмото небе и там ангелът господен…“

— Млъкни! — още по-сърдито извика иеродяконът. И така невъздържано силен беше гласът му, че жълтото пламъче на кандилото се залюля и едва не угасна. — Млъкни! — Той се втурна до масата и грабна пергаментовите листове. — Ти си чул за седмото небе и за ангела господен. Чуй сега и онова, което, за превелико щастие, Евлампий не прочете: какво е видял пророкът, когато се е върнал на грешната наша земя. Или, недоверчив като Тома, предпочиташ сам да четеш?

— Чети ти, брате. Аз научих криво-ляво азбукето, но мъчно превръщам писаното слово в жива реч.

Монахът остави настрана първите два листа — в тях навярно се разказваше за възнесението Исаево и връщането му на земята — и зачете. От устата му потекоха думи, каквито никога не бяха достигали до Добриловите уши: за цар Исперих, който основал Българското царство в Карвунската^[20] земя и го преградил с презид от Дунава до морето; за неговия син цар Тервел, който надвил в жестока бран ромеите, и за другия цар Телериг, който пък ги победил с разум и хитрост; за цар Крум, отсякъл главата на ромейския император, обковал я със сребро и пил наздравици от нея; за светия цар Борис, покръстил българското племе във вярата Христова, и за неговия син Симеон, най-великия от всички царе, разтърсил неведнъж крепостния зид на Царевия град, а сам издигнал чутната престолнина Преслав; за…

Слушаше шарчията Добрил. Слушаше и не смееше да поеме дъх, за да не изпусне някоя от огнените думи, които обливаха душата му в потоци светлина и я изпълваха с несещана до днес гордост. Слушаше и навремени сякаш сам ставаше ту Исперих, ту Крум, ту Симеон… Или не — оставаше си прежният Добрил, но обогатил духа си с дързостта, мъдростта, храбростта и жертвеготовността на великите мъже и вождове на своя род, живели отдавна преди него.

А иеродяконът продължаваше. Той четеше за светия цар Петър, син Симеонов, който дал дълъг мир на народа си, за неустрашимия Самуил…

Четенето секна рязко. Вратата на килията се отвори с трясък и в нея се появиха отец Доситей и протодякон Евлампий. Изненадан и объркан, Петър се опита уж незабележимо да позакрие с тяло пергаментовите листа на масата, а не видеше, че продължаваше да държи в ръка недочетения. Само след миг обаче разбра, че всяко криене е безцелно. Евлампий се втурна напред, събра пергаментите от масата, изтръгна и листа от пръстите на монаха и тържествуващо се извърна към духовния глава на светата обител:

— Ето, отче игумене! Тук ще да са записани скверните слова, заради които смутих съня ти…

Игуменът пристъпи тежко, пое пергаментите и ги прегледа един по един. Когато вдигна поглед от тях, Добрил не откри в очите му яд или възбуда, а само студена решителност.

— Вземи! — произнесе ледено Доситей, като натика два пергаментови листа в ръцете на иеродякона. — Това е измамното встъпление с името Исаево, което е криело нечестивото и недостойно за един божи служител продължение. Можеш да си го запазиш… за спомен. А останалото…

Той събра другите листа, сви ги на руло и ги подпали от пламъчето на кандилото.

— Не!

Тази къса дума изкрещя не Петър — той по прежному стоеше зашеметен и смазан, — а шарчията Добрил, който понечи да се хвърли и да спаси ръкописа. Но един остър поглед на игумена го прикова о пода:

— Ти по-добре не се меси, шарчийо, за да не потърся и от тебе сметка защо те намирам посред нощ в това змийско леговище…

Изгоря пергаментът, лютив пушек изпълни килията, а Евлампий с богоспасно усърдие стъпка и размаза овъглените листове. Игуменът вдигна властна ръка, посочи към вратата и изрече само:

— Вън!

Може би цяла минута никой в килията не помръдна. После иеродякон Петър гордо издигна чело и с твърди крачки излезе.

От килията и от обителта…

 

 

Измина почти цяла неделя. Малко по малко Добрил се съвзе от преживяното сътресение, поправи засъхналите в гърнетата бои и поднови работата си. Залови се да зографисва Пантократора на купола, но трудът му не спореше — липсваха му и предишното проникновение, и предишната увереност. Като се помъчи ден-два, шарчията изостави недовършената рисунка на купола, пък — поддал се на внезапно хрумване на сърцето си — поде една от второстепенните: на една от четиристенните колони на храма за час нахвърли с въглен образа на пророк Исая и веднага се захвана да го съживи чрез багрите. Сега вече той беше старият Добрил; старият, макар и не същият. Защото той твореше с нявгашното си вдъхновение, което го караше да забравя храна и сън, но твореше по нов начин — под четката му върху колоната се появяваше не благословеният от Канона изпит старец с дългата до пояс бяла брада, а млад и мъжествен човек, голобрад, с озарено от божествената светлина на седмото небе чело, но и с чисто земна непримиримост в очите. Че рисуваше Добрил пророк и светец, живял преди хилядолетия, пък образът ставаше образ на съвременен нему българин, усетил в жилите си кръвта на Крума, Симеона и Самуила.

След още една неделя в храма неочаквано се вмъкна непознат селяк-богомолец, огледа се подозрително и — разбрал, че няма външни люде — зашепна на шарчията. Пратил го него Петър, изгоненият от обителта бивш иеродякон. Сега Петър намерил подслон и укритие в някаква пещера далеч в планината; мъчели го болест, глад и студ, но не за хляб или целебно биле бил проводил той парика. Една била Петровата молба: Добрил да го снабди с пергамент, че да поднови затритата част от сказанието за Исая…

Същата нощ шарчията извърши нещо, което в целия си живот не бе вършил. Проникна като тат в книгохранителницата на манастира, намери подготвен за запис палимпсест^[21] и го задигна. После направи един вързоп, в който постави не само откраднатия палимпсест, но също хляб и буца сирене и чергата, с която сам се завиваше нощем, и го предаде на селяка с много здраве за Петра. И за своя изненада само едно не стори Добрил — нито почувствува угризение, нито отиде да се покае.

Минаха още няколко дни и парикът отново се появи: да, всичко било предадено на отшелника и той, Петър, веднага се заловил пак за работа. Уговори се Добрил с вестоносеца и на следното утро двамата потеглиха нагоре в планината.

Завариха Петър да пише върху коляно. Когато видя госта, бившият монах захвърли перото, пък скочи на крака и с радостен вик го прегърна. Бузата му опари Добриловата буза, а тялото му, измършавяло от глада и болестта, трепереше в пагубна треска.

— Кажи, Добриле — редеше нетърпеливо отшелникът, без да изпуща госта от жълтите си ръце, — случвало ли ти се е друг път да прегръщаш монах?

Изненада се от въпроса шарчията, порови се в паметта си, пък поклати глава — не, сега за пръв път му се случваше.

— Защото с мен ти си брат не „во Христе“, а по българска кръв — тържествено му обясни Петър.

После те седнаха един срещу друг на два камъка, Добрил огледа загрижено приятеля си и каза:

— Не си добре ти, брате. Огница те е пипнала, ще те стопи…

Другият махна нехайно с ръка:

— Не искам да зная! Сега само това — той посочи към ръкописа — има още значение. Да кажа на людете, каквото имам да им кажа, а за нататък — рай ли ме чака, или геена^[22] — все едно! — Шарчията понечи да го прекъсне, но Петър не го остави: — Искаш ли да ти прочета новото продължение на сказанието за Исая?

И без да дочака отговора, грабна пергаментите и зачете. Както тогава, в килията, Добрил пак го слушаше със зяпнала уста. И пак както тогава усети да го облива родолюбива гордост. Ала сега наред с нея в сърцето му пропълзя и съмнение. И когато Петър изчете и последната написана дума, той сподели опасението си. Като че не беше Испор името на този цар, който основал Българското царство. И не беше живял сто седемдесет и две години — че кой е чувал някой да доживее такава старост? И синът на Испор се казваше другояче, не Изот. И къде бяха онзи цар, който надвил ромеите с хитрост, и другият, който пил наздравици от черепа на императора?

Още съмнения имаше да каже Шарчията, но Петър го прекъсна нетърпеливо:

— Знам, по-добре от тебе знам всичко туй, Добриле. Но мога ли припари до манастирската книгохранителница, та там да проверя истинските имена? Пък и имам ли време? — Той многозначително посочи с ръка гърдите си. — Аз се надбягвам със смъртта, братко. Нека грешно да е словото ми, но да не влезе в гроба заедно с мене, а да остане между живите и там да служи…

 

 

Следващия път Добрил дойде сам в пещерата. Вече знаеше пътеките, не се нуждаеше от проводник.

Дойде сам и… намери вкочаненото тяло на бившия иеродякон. Петър бе издъхнал приведен над ръкописа си, а студената му ръка още стискаше перото.

С остър камък и нокти изкопа гроб шарчията, положи в него изпусталелия труп на монаха и прочете как да е едно „Отче наш“. И само едно не можа да стори — да склопи очите му. Така го и погреба, с отворени очи. И си казваше, че такъв човек може би така следва да се представи пред бога: буден на земята, нека бъде буден и в небитието.

Като погреба мъртвия си приятел, Добрил с грижовни ръце прибра изписаните пергаментови листове, уви ги в шарената си кърпа и ги скъта под ризата — там, където туптеше сърцето му. Знаеше: носеше не мъртво слово, а жив огън! И въпреки това го понесе…

 

 

Още при вратата на манастира вардянинът му каза: игуменът искал начаса да се яви при него. И след малко Добрил вече чукаше на отец Доситеевата врата.

— Какво си направил ти! — захока го веднага игуменът.

— Какво съм направил? — с искрено неведение отвърна шарчията.

— И още питаш! — фучеше старецът. — Имаш дързостта и безочието да питаш! Ела!

Той го повлече с непонятна за възрастта му бързина към храма и го изправи пред завършения образ на пророка.

— Какво е това?

— Пророк Исай — спокойно отговори Добрил.

— Пророк Исай ли? Къде си виждал такъв образ Исаев? В кой храм господен, на коя икона го видя?

— Видях го в сърцето си, отче игумене — тихо, но твърдо произнесе шарчията.

— Значи, чак до сърцето ти е стигнала скверната яд на онова сатанинско изчадие?

— Не те разбирам, отче.

— Не ме разбираш ли? Я тогава направи по-дълги и леко посивели косите на твоя пророк Исай, добави му също такава брада и тогава пак ми отговори дали разбираш словата ми или не.

Добрил мислено извърши онова, което с крясъци и размахани пестници говореше игуменът, и наистина разбра: без да го съзнава, в образа на пророка той бе скрепил чертите на бившия иеродякон Петър.

— Така умея, така зографисвам, отче — сви рамене шарчията. — Ако не си доволен от умението ми, кажи само една дума и аз мигом ще поема назад към Велбъжд.

— Аз зная как умееш. — Игуменът посочи картината на „Богородица Елеуса“. — Ще рисуваш според Канона и не се опитвай да хитруваш. Ръката на светата наша православна църква е дълга, знаеш!…

 

 

Въпреки недвусмислената заплаха на игумена Добрил не поднови работата си. И ако не си тръгна веднага, само две бяха причините: искаше по някакъв начин да узнае мирското име и откъде беше покойният Петър и да изчака някакъв благовиден предлог, за да си отиде с вдигнато чело, а не като беглец. По първата задача, която си бе поставил, не постигна нищо; не намери човек, който да му каже кога и откъде бе дошъл Петър и какво име бе носил, преди да се подстриже. Но затова пък втората се уреди скоро и от само себе си — патриархът в Цариград оцени богоспасното старание на игумена и го въздигна в епископски сан, а по съвет и препоръка на отца Доситея постави протодякона Евлампий за негов заместник като духовен глава на обителта „Света Богородица Елеуса“. Като стана игумен, Евлампий имаше премного дела за уреждане, съвсем не му беше до зографисването на храма (пък още от онзи случай пазеше и лош спомен за шарчията), та бързо и даже с облекчение развали уговорката с Добрила и го пусна да си върви.

Беше краят на есента, когато Добрил сложи на рамо тоягата с провесения на нея вързоп и напусна манастира. Крачеше бързо, като човек, който знае накъде води пътят му.

Почти безкнижният шарчия Добрил отиваше да разнася писаното слово на отшелника, който се бе отрекъл доброволно от всички земни радости, за да се бори срещу поробителя със силата на перото.

Отиваше и да рисува. Но знаеше: занапред ще рисува като българин или никак.

Бележки

[1] Елеуса — умиление (гр.). ↑

[2] Ктитор — лице, което е построило храм или е подарило суми или имоти на храм. ↑

[3] Шарчия — художник. ↑

[4] Велбъжд — Кюстендил. ↑

[5] Пантократор — вседържител (гр.). ↑

[6] Клир — духовенство, духовно тяло. ↑

[7] Иеродякон — монах с дяконски сан. ↑

[8] Алексей І Комнин — визант. император (1081–1118 г.). ↑

[9] Протодякон — пръв дякон; титла за усърдна служба на дякон. ↑

[10] Кефалия — управител на град във Византия. ↑

[11] Тат — крадец (стар.). ↑

[12] Споменатото съчинение, познато повече като „Видение Исаево“, не е чисто богомилско по произход. Съставено на гръцки в І или ІІ век, то по-късно влязло в апокрифната книга за пророк Исай, известна под надслов „Възнесение Исаево“. Около Х век то било преведено на български език; богомилите привнесли в него — прикрито и иносказателно — всички елементи на своето учение и така то станало едно от основните съчинения в богомилската книжнина, ползувало се с еднаква популярност както между източните, така и — в латински превод — между западните богомили. ↑

[13] Парик — подвластен и зависим от феодала или манастира селянин, но не закрепостен. ↑

[14] Каноникон — средновековен църковен данък, събиран в натура. ↑

[15] Т.е. римляни. ↑

[16] Апостол Павел — „Послание към колосяните“, ІІІ, 22. ↑

[17] Травъл — вожд на въстанието в Пловдив през 1084 г. ↑

[18] Лека — павликянин от Пловдив, вожд на въстанието в Софийско през 1078 г. ↑

[19] Добромир — вожд на въстанието в Несебър през 1078 г. ↑

[20] Карвуна — Каварна. Карвунска земя — днешна Добруджа. ↑

[21] Палимпсест — пергамент с изличен текст за записване на нов. ↑

[22] Геена — ад, пъкъл. ↑