Цончо Родев
Погребаният град (6)

Камъкът проговаря

Евгени:

Не можех да мълча повече. Смелата и лудешка мисъл, която ме завладя още от онзи час, когато видях за пръв път колоната, не ми даваше покой. Тя ме измъчваше, глождеше ме, превърна се в мой постоянен кошмар. Трябваше да я споделя, иначе тя би ме задушила.

Може би ще попитате защо не съм я споделил веднага? Ще ви отговоря. Обикновено аз минавам за твърде уравновесен и трезвомислещ човек, чужд на всякакви фантазии, пък и професията ми не търпи никакво фантазиране — земята и земните недра са най-реалното нещо на света и не случайно изразът „да стъпиш на земята“ означава да обуздаеш въображението си и да погледнеш трезво на действителността. А тази мисъл, това внезапно хрумване, което отрови последните ми дни, беше така фантастично, че ме доведе до истинско объркване. Вярвах си и не си вярвах. Самоубеждавах се и не можех да се убедя. Спорех сам със себе си и не стигах до никакво решение. Ето затова не споделих досега тази мисъл.

Не зная как съм произнесъл думите „Аз мога да ви обясня какво е станало с колоната!“, но Страшо, който до този момент спокойно се люлееше на стола си, подскочи. А той, както може би знаете, е от онази порода хора, които много трудно се развълнуват.

— Да — продължих аз. — Мисля, че мога доста точно да ви кажа какво се е случило с колоната.

— Хайде говори! — извика той припряно. — Изплюй камъчето!

— Говори, Евгени — присъедини се към него и Камен Страшимиров. — Едно правдоподобно обяснение на повредата би могло да ни разясни много съществени неща.

Замълчах за минута, за да овладея вълнението си, после казах ясно:

— Долната част на колоната е стопена!…

Археологът ме изгледа разочаровано, после отмести погледа си. Страшо вдигна рамене и пак се отпусна на стола си.

— Бомбата се оказа „кьорфишек“, момчето ми — безстрастно рече Страшо. И с онази сигурност, с която той и неговите събратя пишат по въпроси, които не познават, добави една глупост: — Колоната е камък, а не восък или калай. Помня още от училище, че при висока температура камъните се превръщат в негасена вар…

— Не бързай с „компетентните“ си изказвания — срязах го аз. — В негасена вар се превръщат само варовиците, които са утаечни скали. А базалтът, както всички неовулканити и изобщо всички масивни скали, може да бъде стопен.

Любопитството им се възвърна — това пролича от начина, по който се заслушаха, и от новия блясък в очите им.

— За бога, ако искаш да те разберем, остави мъчните думи! — възкликна Страшо. — Не говори като лекарите и музикалните критици, за които да си създаваш авторитет и да говориш неразбираемо е едно и също нещо…

— Не се опитвам да си създавам авторитет — отговорих. — Чисто и просто не подозирах, че сте толкова боси. — Сега, когато бях „изплюл камъчето“, можех да говоря по-спокойно. — Надявам се поне да сте чували, че във вътрешността на земята има огнетечна маса. — Те потвърдиха мълчаливо. — Е, слава богу. Когато се намира под повърхността, тази огнетечна маса се нарича магма; когато достигне земната повърхност и се излее през гърлата на вулканите, наричаме я лава. При застиването на огнетечната маса се образуват скали, които носят общото име масивни. От застиването на магмата, т.е. когато застиването е под повърхността, се образуват масивни скали, наречени плутонити, а от застиването на лавата — ефузивни скали или, както още ги наричат, вулканити. По-рано образуваните вулканити се казват палеовулканити, а по-късно образуваните — неовулканити. Базалтът е именно неовулканит. Дявол да го вземе, ако професорите ми ме чуеха как говоря, биха ми скъсали дипломата…

— Продължавай, Евгени — подкани ме Пъчо. — Ние не сме професори и затова те разбираме чудесно.

— Като оставите стопеното масло да изстине, то се втвърдява; ако отново го загреете, то става течно. И този процес може да се повтори безброй пъти. Същото е и с масивните скали. Този базалт — аз посочих изправената пред нас колона — преди стотици хиляди години е текъл като олио по скалите на някой вулкан, после е застинал и се е превърнал в камък. Хората го взели, пренесли го в Бизоне (защото тук няма базалти), превърнали го в колона и издялали върху него историята на Астроанакс Арнав. Но ето че при някакъв неизвестен случай долният край на колоната е бил подложен на загряване. Щом температурата е достигнала евтектичната точка — Страшо се изкашля многозначително и аз побързах да се поправя, — т.е. точката на топенето на базалта, тази част от камъка се е стопила, деформирала се е, деформацията е унищожила част от надписа и после стопената маса отново е застинала, като е заела тази форма, която виждаме сега.

Замълчах. От предишното спокойствие в атмосферата нямаше и следа. Избърсах челото си — онова, което тепърва ми предстоеше да кажа, така ме вълнуваше, че въпреки хладното време се бях изпотил.

— Всичко зависи от това при колко градуса се топи базалтът — замислено произнесе археологът.

— Точно това ме вълнува — казах аз и гласът ми неволно потрепера. — Евтектичната точка на базалта е над хиляда и триста градуса. — И добавих съвършено тихо: — Да се постигне такава температура на открито е почти невъзможно дори и днес, при цялото съвършенство на модерната физика. А преди две хиляди години, когато единственото средство за нагряване са били запалените дърва…

Не довърших. За няколко минути в склада се възцари напрегнато мълчание. Напразен остана и опитът на Страшо да разведри напрежението с една шега от неизчерпаемия му арсенал:

— Божичко — въздъхна той, — винаги съм знаел, че за сериозни неща не бива да се говори със сериозни хора — ще те заплетат със сериозността си и съвсем ще те объркат…

— Продължавай, Евгени — отново ме подкани Пъчо. — Чувствувам, че си мислил дълго върху тази задача. Разкажи ни нататък… колкото и да ти се виждат абсурдни собствените ти мисли.

— Един предварителен въпрос. Надписът е бил издялан в два екземпляра. Според тебе, ние на кой от двата сме попаднали — на поставения пред храма или на другия при кораба?

— Почти съм напълно сигурен, че колоната е вторият надпис, който е бил при кораба. Съображенията ми са две: надписите, които се поставят на стена, винаги имат формата на плоча; другите, които се оставят на открито — милиарни камъни, паметници на важни събития и прочие, — са най-често като колони. Може да се случи плоча да бъде оставена на открито, но не и обратното — колоната не може да се вгради в стената на храма.

— Така и предполагах. Сега ще ви кажа само съвсем очевидните неща, някои от които открих сам, а други — с твоя помощ, Пъчо. Внимавайте. Първо, температурата, която е стопила базалта, е постигната изкуствено, и то със средствата на „голямата физика“. Всякакви случайни причини — гръм или нещо подобно — трябва категорично да се изключат. Второ, температурата се е развила бързо, почти мигновено, и локално, върху сравнително малка площ.

— Хайде де — обади се Страшо. — Как пък разбра това?

— Разказа ми го камъкът — отговорих аз. — Ако колоната беше подложена на бавно и постепенно нагряване, докато се достигнеше точката на топене, температурата щеше да се разпростре по цялата колона и когато в единия край се стигнеше до пълно разтапяне, в другия най-лесно разтопимите минерали от състава на скалата също биха се разтопили. А това би било достатъчно поне, за да се загуби полировката на колоната и да се изличат буквите. Не, температурата се е развила бързо и локално, така че е обхванала само долния край на колоната. Последвало е също така мигновено охлаждане, което е спряло и ограничило процеса на разтапянето.

— Има нещо тъмно и неясно в обяснението ти, Евгени — намеси се и Камен Страшимиров. — Трябва да се предполага, че колоната е завършвала с необработена или полуобработена част, която е имала предназначението да бъде забита в земята. Сега тази част изобщо не личи, а представлява едно цяло с безформената маса, която покрива долните редове на надписа. Според обяснението ти, или температурата ще е дошла отдолу, откъм земята, или пък трябва да се приеме…

— Това е третото, което исках да ви кажа — прекъснах го аз. — Топлинното излъчване е било придружено едновременно или почти едновременно и от силна ударна вълна̀. Тя изтръгнала колоната от гнездото й и я захвърлила настрана, но все пак достатъчно близо, за да остане долният край на колоната заедно с необработената основа в поразения от топлината участък.

— Аха! — прошепна археологът. — Сега разбирам защо сутринта спореше с такава настървеност, че тук не е земетръсен район.

— Продължавам да го твърдя. Бизоне е пострадал от земетресение или е погълнат от земята, както там пишеше в твоите книги, но причината не е в някакво обикновено разместване на земни пластове, почувствувано на повърхността като трус, а точно обратното — мощен външен механичен удар е предизвикал трус, трусът — разместване на земните пластове, и в крайна сметка градът е бил разрушен. — Отново избърсах потта от челото си. — Сега, като ви казах отделните си впечатления и съображения, ще се опитам да ви нарисувам цялата картина. Там, където сега е моята сонда, някога било поле и на това поле се намирал корабът на Астроанакс Арнав и неговите хора. Признателните бизонийци издигнали наблизо до кораба паметна колона…

— Кой знае — вметна Пъчо, — не е изключено да е имало и други благодарствени надписи наоколо.

— … за да се отблагодарят за добрините на госта. Но неочаквано… или, напротив, очаквано… на мястото на кораба избухнал силен топлинен източник и се породила гигантска взривна вълна. Всичко останало продължило само няколко секунди: колоната била повалена, долният й край — стопен като восък, земните пластове хлътнали на около четиринадесет метра под нивото на морето, водата нахлула над града и над мястото на взрива и сред гейзери от па̀ра охладила колоната и спряла по-нататъшното топене. „Останалото е мълчание“ — както казал Хамлет.

И все пак най-важното не казах. Просто не намерих сили да го изрека. Но сигурен съм, че и двамата мислеха точно онова, което устните ми не произнесоха.

— Преди малко ви казах — тихо и някак тържествено изговори най-сетне Пъчо, — че първото име на благодетеля на Бизоне е гръцко, а второто — на непознат език. Всички гръцки имена имат своето конкретно значение, както например нашите имена Божидар, Надежда, Любомир или моето Камен. Да речем, името на Александър Велики означава „водач на мъжете“, името на баща му Филип — „който обича конете“, името на Астеанакс, сина на бързоногия Ахил — „герой (или бранител) на крепостта“, и така нататък, и така нататък. Бих могъл да дам стотици примери. Името Астроанакс е гръцко, но не съм го срещал никога и никъде досега. То означава… „звезден герой“…

— Бог да ми е на помощ! — простена Страшо. — Ще трябва пак да се обаждам на Божилов за пари…